Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (2)

2

Люсил излезе припряно от стаята си за работа. Сивата й коса се крепеше едва-едва на главата, бузите й бяха силно начервени, гранатовите й обици се люлееха. Беше облякла обичайната си черна рокля от тафта. Дългите ръкави покриваха китките й. Люсил бе интелигентна, хитра и алчна. Тя беше майстор в професията си. Създаваше великолепни рокли на шокиращо високи цени. Беше и една от най-големите клюкарки в града.

— О — възкликна тя и надникна над рамото ми. — Виждам, че вече си срещнала прочутия мистър Бонд. Това бе неизбежно, скъпа моя. Ти си много хубава, а той е голям ценител на красотата.

Изпънах гърба си и се престорих, че съм обидена. Люсил се усмихна. Тъй като беше хитра и обичаше да си пъха носа в чуждите работи, тя знаеше, че слухът, който е готова да разкаже, ме интересува. Но аз си придадох безучастен и нехаен вид.

— Готова ли е роклята? — попитах.

— Има нужда от последна проба, скъпа. Искам да съм сигурна, че корсажът ти приляга точно. Познаваш ли го?

— Мистър Бонд ми се натрапи на улицата. Бе изключително дързък. Казах му мнението си по въпроса.

— На повечето жени страшно много би им харесало той да им се натрапи — уведоми ме тя. — Бонд има скандална репутация заради отношението си към дамите, скъпа. Те май не получават кой знае колко внимание от него. Отнася се ужасно с тях — изискана вечеря и няколко дреболии за подарък. След това ги вкарва набързо и за кратко в спалнята си и после се втурва да завоюва новата си жертва. Жанин Деверо изпи отрова, след като той я изостави. Семейство Деверо качи на кораб за Париж бедното момиче. Чух, че е влязла в манастир.

— Колко жалко — казах аз. — Да идем в пробната. Искам да сложа роклята тази вечер. Дерек ще ме води да вечеряме навън.

— О, хубавият лорд Хоук. А той ожени ли се вече за теб?

— Знаеш много добре, че не е — отвърнах рязко. — Казах ти, че смятаме да се оженим в Англия. Дерек иска сватбата да се състои в семейната църква в Хоукхаус. Такава е традицията.

Люсил направи гримаса.

— Традиция — отсече, — каква глупост. Ако той имаше поне малко разум, трябваше да се ожени за теб в Начез веднага щом ти се оправи от онези ужасни събития.

— Той обясни защо изчаква. Аз се съгласих с обяснението му. Смятам, че традиционната сватба ще бъде прекрасна.

— Сватбата си е сватба, скъпа — отвърна тя, докато влизаше в елегантната пробна. — Ако бях на твое място, щях да настоявам да сключим брак възможно най-бързо. Иначе нямаше да ме свърта на едно място от неспокойство.

— Но не си на мое място — отсякох аз.

Люсил забърбори отново.

— И кога ще заминете за Англия?

— Веднага щом той успее да уреди места за двама ни на някой кораб. Това е изключително трудно, Люсил. Тази ужасна революция, която бушува на Изток, направи изключително скъпо и трудно постижимо пътуването за Англия. Всички искат да се върнат в Англия, тъй като се страхуват, че военният конфликт ще засегне и тази част на страната. Това е повече от вероятно.

— Това, което става там, изобщо не ни засяга. Ама и тези американци! Толкова са непокорни и неблагодарни. Не че англичаните са по-добри, съвсем не. Той опитва ли да намери свободна каюта?

— През последните няколко седмици само това прави. Имаше да урежда някои неща в Ню Орлиънс — имоти за продан, объркани дела, които трябва да приведе в ред — но вече е приключил. Веднага щом успеем да си намерим каюта в някой кораб, ще напуснем Ню Орлиънс. Вече съм ти казвала всичко това, Люсил.

— И ти дойде при мен за своя чеиз, миличка. Ти беше практически гола, когато дойде от Начез. Всичките ти прекрасни дрехи бяха изгорели в огъня.

— Да, така е — съгласих се аз.

— Такава трагедия. И убиха твоя мъж, макар че, доколкото разбирам, това е било най-доброто, което е можело да ти се случи.

— Не искам да обсъждам това, Люсил — казах аз. Ядосах се. Не желаех да обсъждам миналото. Разбира се, Люсил знаеше всичко. Тя ми шиеше роклите по времето, когато живеех с Джеф и работех в „Палас“. Беше посветена и в най-съкровените тайни на бурното ми минало. Но въпреки че си пъхаше носа в чуждите работи и си падаше по клюките, тя беше най-добрата шивачка в страната. Новите дрехи, които ми уши, бяха поразително хубави, а последната рокля беше piece de resistence^[1].

— Ще ти кажа нещо за твоя хубав Хоук, скъпа моя. Той си плаща сметките. Изпратих му списък със сметки последния вторник. Плати ги до една същия следобед. Не бих могла да кажа същото за повечето си клиенти. Твоят мистър Роулинс губеше чувство за срам, когато ставаше дума за сметки. Налагаше ми се да настоявам по няколко пъти.

— Люсил…

— Обаче беше очарователен, тъй очарователен. Не искам да кажа, че е очарователно да те притежава мъж като него. Спомняш ли си златистата рокля, скъпа моя?

— Спомням си я, Люсил.

— Със сигурност това е най-хубавата рокля, която съм шила някога. Когато твоят хубав лорд те види в червената… Ето я! — възкликна тя и продължи да бърбори шумно. — Не ми е приятно, че няма да имам възможност да те обличам за в бъдеще, скъпа.

— Никога няма да намеря в Англия толкова талантлива шивачка като теб — казах й аз. — Горя от нетърпение да пробвам новата рокля, Люсил.

— Тя е точно това, което ти трябва. Тя е моят шедьовър. Ти се съблечи, скъпа, а аз ще отида да я донеса.

Люсил се засуети. Гранатовите й обици се залюляха, черната тафта се надипли. Свалих си роклята и застанах по фуста пред тройното огледало. Започнах да се изучавам така, сякаш женското отражение в огледалото принадлежеше на някоя непозната. Скулите ми бяха високи и аристократични, носът — изящно оформен, устните — пълни и розови, но сапфиреносините ми очи гледаха тъжно и мъдро. Това бяха очи на жена, видяла твърде много и изпитала големи мъки. Нищо от момичето в мен не бе останало. Беше се появила една зрялост, която се дължеше несъмнено на житейския ми опит.

Прокарах пръсти през гъстите червени кичури, които се спускаха по рамената ми. Прекрасна ли съм? Да, мъжете мислят така. Висока и стройна съм, фигурата ми е великолепна. Бялата копринена фуста прилепва към пълните ми гърди и обвива плътно тънкия ми кръст. Полата ми има формата на камбана поради издигащите се нагоре редове от пухкави бели дантелени волани. Мъжете ме смятат за привлекателна. Открай време е така. Съзнавам, че това е колкото проклятие, толкова и божи дар. Ако лорд Робърт Малори не ме бе пожелал, ако не ме бе взел против волята ми преди шест години, сега вероятно щях да съм гувернантка, която учи децата на другите жени да четат и пишат, както и да се държат добре в обществото.

Отдавна не си бях спомняла за Робърт Малори. Когато отказах да му стана отстъпчивата любовница, която той искаше, той и жена му подхвърлиха няколко изумруда в багажа ми и ме обвиниха, че съм крадла. Осъдиха ме и ме докараха на кораб в Америка като робиня прислужница по договор, за да ме купи онзи, който предложи най-високата цена на търга. Дерек Хоук ме купи, за да ме „спаси“ от Джеф Роулинс, който искал да ме продаде на един публичен дом и да извлече хубава печалба. Джеф… той самият ме купи, когато Дерек ме изгони, но така и не се реши да ми даде документа за освобождаването ми. Накъса го на малки парченца и ги хвърли във въздуха. Така ми подари свободата. Обичаше ме с такава страст, каквато малко жени познават, и това в крайна сметка го погуби.

Питам се, дали някога ще си простя за това, което се случи на Джеф. Не бях в състояние да го обичам така, както той ме обичаше.

Продължих да си спомням за Дерек Хоук и когато Дерек се върна в живота ми, почти не му се съпротивлявах. Джеф ни завари заедно и извика на дуел Дерек. Колко добре си спомням онзи ужасен ден, мъглата, дъбовете, ужасните трясъци на изстрелите.

Държах в обятията си Джеф. Мразех се, докато животът го напускаше, и се усмихвах през сълзи, докато той ми се обясняваше в любов за последен път.

И Дерек ме мразеше. Разсърди ми се заради това, че станах причина той да отнеме живота на друг човек. Настрои се срещу мен и ме изостави. А аз реших твърдо да оцелея и се омъжих в Начез за Хелмут Шнайдер. Това бе най-голямата грешка в живота ми. Шнайдер се оказа звяр и садист, който се ожени за мен само за да осигуря прикритие за кръвосмесителната връзка със собствената му сестра. Когато помогнах на бедното момиче да се измъкне от лапите му, той полудя и се опита да ми отмъсти по ужасен начин. Спаси ме единствено намесата на Дерек.

Той се бе завърнал заради мен. Да, мразеше ме, или поне бе смятал така известно време, но скоро открил, че не може да живее без мен. Твърдеше, че съм в кръвта му и че без триумфа от спечелването ми имението Хоук, което той си бе възвърнал от чичо си и братовчедите, не означава нищо за него. Беше се завърнал в Америка, за да ме открие… И сега най-сетне, след толкова дълго време, двамата бяхме заедно. Обичах го с цялото си сърце и душа, както в началото. Знаех, че и той ме обича по същия начин. Дерек беше студен, сдържан и мрачен. Вярно е, че не показваше любовта си така открито, както го правеха Джеф и другите мъже. Независимо от това се обичахме и нашата любов ни свързваше завинаги един с друг.

Няма никакви съмнения, че ще се ожени за мен. Разбирах причините за отлагането. Приемах ги. Официалната сватбена церемония в Хоукхаус ще направи дори още по-устойчива нашата връзка. Ако аз понякога изпитвах съмнения относно неговите намерения, това просто показваше, че не го разбирам. Ясно ми бе защо иска да изчака да изречем нашите клетви по традиционен начин. Съвсем скоро ще бъда лейди Хоук, а междувременно ние живеехме заедно и споделяхме взаимната си любов. Бъдещето беше наше. Съмненията и страховете, които ме измъчваха, откакто подновихме връзката си, бяха чиста глупост.

Освен това отлагането ми даде възможност да подбера подходящ чеиз. Когато стана лейди Хоук, ще блестя в дрехи, подхождащи на новото ми положение. Люсил се бе погрижила за това. Въздъхнах и пригладих назад един заблуден бакъреночервен кичур от слепоочието си. Всичко ще бъде наред. Преживях много беди и нещастия през последните шест години, но всичко това бе зад гърба ми. Най-накрая бях открила любовта и нищо нямаше да се изпречи помежду ни.

— Тези момичета! — възкликна Люсил, когато влезе в стаята. — Знаят само да бъбрят, да се кикотят и въобще не си гледат работата. Трябва да им стоя постоянно над главите. Ето я, скъпа. Хайде да я облечеш. Великолепна е! Просто великолепна, това може би е най-хубавото ми творение.

Роклята бе от хубав тъмночервен брокат и бе украсена цялата с цветни мотиви от още по-тъмночервена коприна. Широката пола се спускаше над половин дузина червени дантелени фусти. Корсажът с неговите бухнали ръкави бе изрязан предизвикателно ниско. Люсил ми помогна да облека разкошното й творение, закопча го отзад и след това отстъпи настрана, за да огледа делото си, като кимаше енергично през цялото време.

— Да, да, точно така! Дрехата, кройката, каква изискана простота. Червените дантелени волани, които исках, щяха да я развалят. Ти беше права, когато ми каза да ги махна, скъпа. Винаги си имала усет. Хубава тъмночервена бродерия, никакви волани, никакви панделки. Мислех си дали… но не, скъпа, ще ти го призная. Дали червеното отива на твоята коса? Цветът е съвършен, а ти властваш над роклята, скъпа. Такава великолепна дреха ще затъмни всички други жени, бъди сигурна.

— Ушила си я прекрасно, Люсил.

— Помпадур би я харесала, но никога нямаше да я носи. Трябваше да я обличам в светли цветове — бледозелено и розово, в най-меките нюанси на светловиолетовото, в най-светлите разцветки на сивото. Тя съвсем не беше толкова хубава, колкото си ти, скъпа. Помпадур никога не е била красавица, нали разбираш, но имаше чар. Кралят бе напълно запленен от нея. Във Франция нямаше мъж, който да не е готов да продаде душата си за една нощ с нея.

Люсил обичаше да бъбри за своето познанство с кралската фаворитка. Търпеливо понесох няколкото минути със скандални разкрития, докато тя дърпаше полата и я приглаждаше около кръста, като оглеждаше критично как ми стои. Най-накрая остана доволна, отстъпи назад и въздъхна.

— Съвършена е! — обяви тя. — Ушила съм ти пелерина, която да й подхожда. Тъмночервено кадифе, подплатено със светлочервена коприна. Знам, че не си я поръчвала, скъпа, но роклята просто си плаче за една подходяща пелерина, а лорд Хоук вече е платил за нея. Ти ще поискаш да си прибереш назад косата, може би ще пуснеш да висят няколко къдрици, но никакви пера, никакви украшения по главата не трябва да отвличат вниманието от роклята.

Захвана се да я разкопчава откъм гърба.

— Той също винаги си плаща навреме сметките — каза тя.

— За кого говориш?

— За твоя мистър Бонд. Доста пъти е идвал тук по работа. Имаше едно хубаво създание на име Терез. Кожата й бе с цвят на магнолия, устните й пълни и розови, а очите й — черни като мастило и много чаровни. Настани я да живее в един луксозен апартамент. Беше много влюбен в нея. Определено я обличаше добре.

Не отвърнах на думите й. Казах си, че изобщо не се интересувам от мистър Джеръми Бонд.

— За съжаление тя се оказа лекомислена. Възмутително невярна. Твоят мистър Бонд я заварил в леглото с едно хубаво младо конте. Младежът нямал и двадесет години. Скъпа, те са били голи в леглото, когато той влязъл в спалнята. Вдигнал вежди и им казал да продължават спокойно. Както сигурно си представяш, младежът се смутил. Сграбчил дрехите си и се изнизал светкавично бързо навън. Малцина смеят да стават врагове на Бонд, нали разбираш. Той има страшен удар с десницата и дяволски добре се бие с пистолет и сабя, както сигурно знаеш.

— Не знам абсолютно нищо за него.

— Както и да е, Тереза почнала да пищи и да плаче. Изскочила от кревата и се опитала да се хвърли в обятията му. Скъпа, той я ударил! Няколко дена имала синини под очите! След това взел ножици и разрязал на късчета всичките рокли, които й беше купил. С типичното си хладнокръвие унищожил всичките хубави дрехи, докато тя ридаела и протестирала.

— Явно мистър Бонд не обича да му пресичат пътя.

— Малко мъже обичат това, скъпа. Бонд срещнал случайно младежа след няколко нощи в една от игралните зали. Онзи, разбира се, се изплашил. Страх го било, че Бонд ще почне да го преследва, но Бонд само му се усмихнал с онази своя крива усмивка и купил питие на момчето. Казал му, че има добър вкус, поне що се отнася до жените. Трябва да признаеш, че човекът има стил.

— А на мен пък ми изглежда истински негодник.

— О, той е точно такъв, скъпа. Това е част от обаянието му. Всяка жена харесва негодниците, а той не се преструва, че е нещо друго. Половината жени в Ню Орлиънс са влюбени в него. Казват, че той произлиза от едно от най-знатните семейства в Англия. Говори се, че го е опозорил преди години, а са го прогонили и от армията.

— Как се издържа?

— Играе страшно много на комар и доколкото знам, се занимава малко и с контрабанда. Но главният му източник на печалби идва от загадъчни източници. Предполагам, че е наемник. Изглежда, че когато някой желае да му се свърши работа, която е опасна, се обръща към твоя мистър Бонд.

— Той не е моят мистър Бонд, Люсил. Аз дори не го познавам.

— Жалко — каза тя.

— Той дори не знае името ми — добавих аз.

— Ще го узнае — увери ме Люсил. — Когато сърцето на Джеръми Бонд го тласка към някоя жена, той тръгва подире й. Явно сърцето му го тласка към теб, скъпа. Твоят хубав лорд Хоук ще си има съперник.

Свалих великолепната пурпурночервена рокля и й я подадох.

— Джеръми Бонд изобщо не ме интересува — заявих й аз.

— Ти си жена, скъпа. Разбира се, че го харесваш. Не се е родила жената, която да не харесва мъж като него. Той е хубав, обаятелен, елегантен, от знатен произход — значи ще ти допадне много.

— Глупости.

— Ако бях двадесет години по-млада — или може би двадесет и пет — самата аз бих го преследвала. Това е много опасно, разбира се, защото мъже като него винаги създават неприятности на жените. Това е част от техния чар.

Тя въздъхна, докато си припомняше миналото, и напусна стаята, преметнала роклята на ръката си. Почнах да се обличам. Ядосах се от всички тези приказки за Джеръми Бонд. Не се интересувах от него. Този мъж бе глупав, той бе един самодоволен и арогантен негодник. Признавам си, че все пак се заинтригувах от това, което Люсил ми разказа за него. След малко влязох в стаята с готовите модели. Скоро Люсил дойде при мен.

— Веднага ще отнесат роклята и пелерината у вас — съобщи ми тя.

— Благодаря ти, Люсил.

— За мен е удоволствие да те обличам, скъпа. Ще ми липсваш.

— Искаш да кажеш, че ще ти липсват поръчките — закачих я аз.

— Това също — призна тя. — Човек трябва някак да свързва двата края, но най-вече ще ми липсва приятелството с теб. Жени като теб се срещат рядко, Мариета. Ти притежаваш онова необикновено качество, което имат малко жени. То е нещо повече от красота, нещо повече от женски чар. Ти привличаш приключенията и буйните страсти. Животът ти никога няма да бъде спокоен и безгрижен, скъпа. Винаги ще живееш в разгара на страстите, както всъщност си бе досега.

— С това е приключено — заявих аз спокойно. — Сега, когато Дерек и аз сме заедно, възнамерявам да живея кротко-кротко.

Люсил се усмихна. Очевидно не ми вярваше, но не продължи да спори. Приглади отново косата си и оправи едната от двете гранатови обици.

— Докараха ли ти пътническия сандък? — запита тя.

— Пътнически сандък?

— Миналата седмица. Онзи, който го караше, мъжът в тъмносиньото палто.

Спрях да дишам. В мен се събуди тревожен трепет. С мъка запазих самообладание.

— Никой не е носил у нас пътнически сандък.

Люсил изглеждаше озадачена.

— Този мъж нахлу тук доста нахално — каза тя. — Съобщи, че трябва да достави един пътнически сандък на лорд Дерек Хоук, а е загубил адреса му. Видял те да излизаш от магазина — каза ми, че си била с лорд Хоук, когато той купил сандъка — и ме помоли да му дам адреса. Аз… надявам се, че всичко е наред.

С голямо усилие си придадох незаинтересован вид.

— Сигурно е станала някаква грешка.

— Надявам се, че не го е откарал на погрешен адрес — каза Люсил. — Човек не бива да разчита на тези хамали. Имаше една пратка кадифе, скъпа, възможно най-хубаво кадифе, и няколко тона дантела. Докараха ги направо от Франция и представяш ли си, откарали ги на мадам Риналдо! Тя действително се опита да си ги присвои.

— Случват се такива неща.

— Трябва да ти призная, че много се изплаших, когато този мъж влезе. Един такъв груб на вид, нисък, с гъсти вежди, нечестни кафяви очи и дебели устни, извити нагоре в ъгълчетата. Много ме стресна. Помислих, че е решил да ме ограби, но се държа най-учтиво. Такъв беше и помощникът му.

— Значи имаше… още един?

— Момък на не повече от двадесет и пет-шест години, рус гигант в кожен жакет. Хубав, макар и донякъде грубоват. Дадох им адреса. Мъжът в тъмносиньото палто ми благодари и кимна. После си отидоха. Не си ли получила сандъка?

— Той… може би са го докарали вече. Трябва да си тръгвам вече, Люсил.

— Ще имаш роклята и пелерината след един-два часа. Ще бъдат доставени на правилния адрес, уверявам те, иначе ще набия момчето. Ела да ме видиш, преди да потеглиш за Англия, скъпа.

— Ще дойда — обещах аз.

Люсил ме хвана за ръцете, стисна ги и ме изпрати до вратата. Тафтената й пола шумолеше. Часовникът над вратата тиктакаше весело. Излязох навън, като се мъчех да потисна тревогата си. Преди две седмици за пръв път видях мъжа в тъмносиньото палто, но едва през миналата седмица забелязах, че той скита около дома ни. Сигурно ме е проследил до магазина на Люсил, а после е научил адреса от нея, като й разказал приказката за пътническия сандък. Той знаеше къде живея. Той… той имаше съучастник. Те замисляха нещо лошо. Усещах това дълбоко в душата си. Дерек може и да не го беше грижа, но аз бях готова да изпадна в паника.

Тръгнах бързо по улицата, потънала дълбоко в мисли. Кои бяха те? Какво искаха? Свих на завоя и закрачих напосоки по тясната улица, която водеше към пазара. Горях от нетърпение да се завърна и да кажа на Дерек какво ми е разказала Люсил. Не забелязах мъжа, докато едва не се блъснах в него. Той стоеше облегнат на стената и ме наблюдаваше. Когато се приближих, той се изправи, стъпи на тротоара и ми препречи пътя.

— Здравей, красавице — изрече той дрезгаво. — Закъде си се забързала толкова?

Спрях. Кръвта ми сякаш се вледени. Той бе висок, мускулест и рус. Носеше кожен жакет.