Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (31)

31

Отдавна спеше спокойно. Бях толкова уморена, че едва си стоях на краката, но не смеех да легна, за да си почина. Извадих парче плат от чашата с вода на масичката до леглото, изстисках го и измих челото му. Пригладих и косата му назад. Бузите му бяха поруменели, а кожата му беше топла, но поне не изгаряше както през нощта. Допреди малко се мяташе толкова необуздано, че ми се наложи да го държа здраво, за да не падне от леглото. Сега поне не зъзнеше от студ и не тракаше със зъби. Очите му бяха широко отворени и изцъклени. Спеше. Кога ли ще получи нов пристъп?

Измих му бузите. Той изстена и промърмори нещо на сън. Завъртя се на една страна. Дюшекът се изкриви. Чаршафите бяха станали мокри от потта му. Ще трябва да ги сменя и да го нахраня. Супа. Ще му направя супа. Трябва да хапне нещо. Натопих парчето плат в чашата с вода, станах и си затърках тила. Имах чувството, че някой ми е стрил костите на прах. Очите ми се бяха възпалили от будуването, клепките ми тежаха. Така ми се искаше да поспя поне час-два. Колко време измина, откакто той припадна в гостната? Струваше ми се, че е изминала цяла вечност, но слабите и бледи слънчеви лъчи, които проникваха през неостъклените прозорчета ми разкриха, че е рано сутринта. Бяха изтекли не повече от дванайсет часа.

Кафето кипна. Налях си една чаша и го изпих. Не ми помогна много. Изпих още една. После измих зеленчуците, нарязах ги на парчета и ги сложих да се варят. Разрязах говеждото на малки кубчета, сложих го в тенджерата и добавих малко сол. Ще мине най-малко час и половина, преди супата да стане готова. Разрязах три портокала на половина, изстисках сока в една чаша и я отнесох в спалнята.

Той още спеше. Лицето му вече не беше восъчно. Бузите му бяха яркорозови, прекалено розови. Оставих чашата на масичката до леглото, седнах на ръба на леглото и вдигнах с усилие тялото му. Прегърнах го с ръце. Той изпъшка, отвори очи и ме погледна смутено.

Помогнах му да се изправи с едната ръка и посегнах към чашата с портокалов сок.

— Изпий това — казах нежно.

Вдигнах чашата към устните му, отворих ги насила и наклоних чашата. Той преглътна. Отвори очи отново, направи гримаса и се опита да ме изблъска настрана.

Той почна да се бори. Хванах го здраво. Успях някак да го накарам да изпие всичкия сок. Пуснах го да се облегне на възглавниците. Поне привидно се успокои. Ярката руменина избледня донякъде, но челото му беше горещо, когато го погалих. Дишаше тежко, простенваше и примираше. Вдигна клепки и ме погледна.

— Ма-Мариета?

— Тук съм, Джеръми.

— Не… не… трябва да си…

— Не се мъчи да говориш.

— Ма… маларията. Върви си. Ос… остави ме. Опасно е…

— Тихо.

— Зараз… на е. Ти… опасност…

Промърмори нещо, което не разбрах и почна да се бори с чаршафите. Забута ги надолу към кръста си. Измих пак лицето и тялото му с мокрото парче плат. Той притихна и заспа отново. Лежеше чисто гол под чаршафите. Не знаех откъде съм намерила сили да го довлека в спалнята, да го съблека и да го сложа да си легне.

В кухнята супата се вареше хубаво. Донесох още вода от цистерната отзад, преварих я и я оставих да се изстудява.

Джеръми се беше събудил. Гледаше ме с трескавите си сини очи и се мъчеше да се изправи. Поклатих неодобрително глава, хванах го за рамената и го бутнах леко върху възглавниците. Той се намръщи. Изгаряше от желание да каже нещо, но нямаше сили да го стори. Усмихнах му се окуражаващо и го погалих по бузата.

— Ще те измия пак — казах аз, — а после ще сменя чаршафите. Само… само не се вълнувай. Разбра ли ме?

Кожата му лепнеше от изсъхналата пот. Заспа отново, докато го миех със студената вода. Продължи да спи, докато дърпах завивките и сменях чаршафите под него. После седнах уморено в стола до леглото и го загледах. Помъчих се да обмисля положението и да намеря някакъв изход. Клепките ми отново натежаха. Ако ги затворя само за някого минути… но не биваше. Не посмях. Супата ще стане готова след малко. Трябва да го нахраня, а после ще се наложи да го оставя сам в къщата, за да отида да доведа лекар. Люсил ми спомена, че в града са останали някого смели лекари, които правят всичко възможно, за да помогнат на болните. Трябва да намеря някой от тях и да го убедя да дойде тук.

Намръщих се, докато размишлявах. Как да намеря лекар? Как да го убедя да дойде тук? Стотици хора умират всеки ден, хиляди пък са болни от маларията и се нуждаят от лечение от професионалист. Лекарите, които са останали, за да водят битка срещу епидемията, сигурно нямат време да спят от работа и обикалят непрекъснато из целия Ню Орлиънс. Не познавах нито един. Не знаех и къде да го търся. Невъзможно е да тръгна по улицата и да търся гравирана табелка, закачена на някой прозорец.

Табелка… прозорец… спомних си за една малка, елегантна бронзова табелка на прозореца на една къща близо до аптеката. Бях минавала десетки пъти покрай нея, докато ходех по пътя към магазина на Люсил. Да, доктор Жан-Пол Дювал. Спомнях си го добре. Въпреки че никога не бе имало причина да ходя на преглед при него, той беше идвал няколко пъти в „Палас“ на Роулинс с хубавата си любовница квартеронка. Беше висок, строен и изключително хубав. Най-прочутите куртизанки от квартала се редяха на опашка за преглед при него. Оплакваха се от какво ли не, само и само да се доберат до него. Той се държеше грубо и презрително с тях. Изобщо не се церемонеше с лъжливите болни. Спомних си как една от жените се оплакваше от него. Много се беше обидила от това, че той я е изгонил от кабинета си, за да иде да прегледа някакъв бедняк.

— Той твърди, че се бил посветил изцяло на работата си — оплакваше се тя. — Аз пък смятам, че е полудял. Хубавец като него с тъмнокафяви очи и посребрени слепоочия да ходи на визитации в бедняшките бордеи край реката, когато ние всичките жадуваме да ни обърне малко внимание.

Бях сигурна, че ако доктор Дювал още практикува професията си, няма да е напуснал града. Бяха минали най-малко две и половина години, откакто го видях за последен път. Дали ме помни? Ще ми трябва доста късмет, за да го заваря в кабинета му. Ако го няма, ще му оставя бележка да дойде спешно. Може и да си загубя времето, но съм длъжна да опитам.

Джеръми се размърда насън. Пак беше станал неспокоен. Протегна рязко ръка и я блъсна в дъската отзад. После внезапно се надигна и седна. Втренчи поглед пред себе си. Очите му бяха широко отворени и уплашени. Завивките му се смъкнаха до кръста му и оголиха потното му тяло. Мърмореше неща гневно. Думите му не се различаваха. Бузите му пламтяха. Когато се помъчих да го успокоя и да го накарам да си легне, той ме блъсна силно. Стиснах здраво рамената му, бутнах ги назад към възглавниците и го задържах така. След малко спря да се бори и се отпусна.

Излязох от стаята. Не се сдържах и заплаках. Сълзите почнаха да се стичат по бузите ми. Заридах. С голямо усилие се възпрях да не хълцам повече. Нямам право да се предавам. Нямам. Не бива да ме чува. Бурята от чувства ме заля като приливна вълна. Стиснах юмруци, овладях се и се замолих Бог да ми даде малко сила. Мина известно време. Изтрих сълзите от бузите си и тръгнах по коридора с решително изражение на лицето.

Той ще оздравее. Аз ще имам грижата за това. Не желаех дори да допускам възможност, той да не се излекува. Ако доктор Дювал не се съгласи да дойде, ще намеря друг лекар и ще го доведа тук. Ако трябва, ще опра пушка в гърба му. Джеръми ще оздравее. Заклех се, че това ще стане и се почувствах много по-добре.

Сложих супата, една лъжица и салфетка на дървения поднос и я отнесох в спалнята. Той още беше буден, но беше съвсем безсилен. Маларията, която го изгаряше отвътре, придаваше на кожата му пепелявосив цвят, който избиваше малко на жълто. Оставих подноса на масичката и му помогнах да седне. Не се съпротивляваше, но виждах, че полага големи усилия, за да се задържи изправен.

— Супата е хранителна и гъста. Искам да я изядеш цялата.

Само ме изгледа. Нямаше сили да каже нещо. Сините му очи гледаха унесено. Ставаше му все по-трудно да си фокусира погледа. Напълних лъжицата със супа и я вдигнах към устните му. Джеръми отвори очи и преглътна. Държеше се смирено и покорно.

— Така. Не е ли вкусна?

— У… ужасна…

— Как смееш! Може и да съм била всякаква, Джеръми Бонд, но ме бива да готвя. Това е най-хубавата супа, която, си ял някога. По-вкусна от нея няма.

Той се опита да направи гримаса, но не успя. Продължих да го храня, докато не вдигна ръка и не блъсна лъжицата. Половината купа беше останала, но той се облегна изтощено на възглавниците. Оставих настрана лъжицата и му помогнах да легне. Джеръми още нямаше висока температура. Дано имам късмет да поспи час-два след закуската, за да отида в кабинета на доктор Дювал. Джеръми затвори очи, когато дръпнах чаршафа и завивките над рамената му.

Върнах се на стъпки в спалнята. Намерих един дълъг молив и парче хартия и написах бележка за доктор Дювал. Изтъкнах му коя съм и наблегнах на спешността на случая. После пъхнах бележката в чантата си заедно с няколко банкноти от по двайсет лири.

Извърнах се настрана, извадих една носна кърпичка и я напоих с одеколон от шишенцето на тоалетната масичка. Джеръми се събуди и скочи стреснато. Седна и ме погледна разтревожено.

— К… какво…

Отидох бързо при него и го хванах за рамената. Той почна да се бори, като ме гледаше яростно. Бузите му пак пламнаха. В очите му лумна син огън. Когато се опитах да го върна да легне върху възглавниците, той разтвори широко очи и ме удари по лицето с лявата си ръка. Продължих да стискам здраво рамената му и го блъснах назад. Той падна немощно и изохка. Погледът му пак се замъгли.

Измих лицето му с мокрото парче плат и го погалих по косата. Той затвори очи и ме хвана за ръката. Кожата му беше потна и влажна. Пръстите му се увиха безсилно около моите.

— Ма… Мариета? — прошепна той.

— Тук съм, Джеръми.

— Ма… маларията. Опасно е. Не… не искам да…

— Тихо — изрекох аз. — Тихо, скъпи.

— Н… не той. Аз.

— Ш-шт. Не се мъчи да говориш.

— О… обичам те.

— Спи.

— Наис… наистина. По… повярвай ми.

— Вярвам ти.

— Мен. Не него.

Той отпусна ръката си на дюшека и промърмори нещо неразбираемо. После въздъхна и най-сетне заспа. Останах да седя до него още малко, преди да се вдигна внимателно от леглото. Може би ще се събуди пак, докато ме няма, но се налагаше да поема този риск. Взех чантичката си от тоалетната масичка и сгънах носната кърпичка. Излязох бързо и безшумно от спалнята.

Димът от горящата навън сяра ми се стори още по-неприятен от вчера, но не му обърнах внимание. Притиснах носната кърпичка към ноздрите си, прекосих бързо двора и отворих портите. Времето беше студено. Ню Орлиънс не приличаше на себе си. Все едно, че се — намирах в някакъв призрачен и изоставен град. Всички цветове бяха помръкнали. Нямаше никакви признаци на живот.

Длъжна съм да му доведа лекар. Сега това е най-важното. Джеръми ще оздравее. Сигурно ще спи през цялото време, докато ме няма. Закрачих още по-бързо. Забравих за умората, която ми тежеше като воденичен камък. Обхвана ме нов пристъп на решителност. Ще издържа. Ще вървя, докато се налага. Аз съм виновна, че той се разболя. Само аз съм виновна. Той предложи да се върнем, когато бяхме на барикадата. Настояваше да го направим, но аз му отказах категорично. Държах се упорито и непреклонно.

Излязох от жилищния район. Минах покрай редица от магазини. Всичките бяха заковани с дъски. По прозорците и вратите бяха забити здраво дървени капаци. Изрисуваните дървени табели, които висяха над паважа, се полюшваха вяло. Кабинетът на доктор Дювал се намираше малко по-нататък. Ускорих ход и подминах една стара негърка, която влачеше уморено скъсана калъфка за възглавница, наполовина пълна с всякакви боклуци. Изпитах истинско облекчение, когато видях, че бронзовата табелка на доктора още стои на прозореца. Поне практикува още. Вратата беше заключена. Докато чуках, забелязах, че старицата е спряла и се взира в мен с особено изражение на лицето.

Продължих да чукам, но никой не отговори. Доктор Дювал го нямаше. Всъщност не очаквах да го заваря тук. Извадих бележката от чантичката. Тъкмо се приготвих да я пъхна под вратата, когато една карета сви на завоя и спря пред стъпалата.

Доктор Дювал излезе навън. Държеше в ръка протрита кожена чанта. Изглеждаше доста уморен. По хубавото му лице се четеше изтощение. Очевидно не си беше сменял дрехите от няколко дена. Докторът въздъхна тежко и прокара ръка по челото си. Понечи да каже нещо на кочияша, но после видя, че стоя пред вратата.

— Доктор Дювал, слава богу, че дойдохте. Вече се готвех да ви оставя бележка.

Той присви очи. Лицето му придоби строго изражение.

— Да не сте полудели, жено? — възкликна той грубо. — Не знаете ли, че е опасно да излизате навън на улицата?

— Вие не разбирате. Аз… това…

— Дори не сте си сложили нещо на лицето!

— Доктор Дювал, не ме ли познахте? Аз съм Мариета Денвър. Вие идвахте в „Палас“ на Роулинс.

Той се намръщи.

— Мис Денвър? Разбира се, разбира се, спомням си за вас. Но, скъпа, защо стоите на улицата? Това си е чиста лудост.

— Не знаех към кого да се обърна. Спомних си за вас, като се надявах вие да не сте ме забравили. Не знаех дали още практикувате…

Спрях и затворих за миг очи. Помъчих се да се овладея. Доктор Дювал се качи по стъпалата и ме хвана за ръцете. Вече не се държеше безцеремонно. Беше нежен и загрижен. Хубавите кафяви очи ме изучаваха внимателно.

— Аз… не става дума за мен — казах, — просто не съм спала. Дойдох заради един мой приятел. Той е тежко болен.

— Вие ли се грижихте за него?

— От снощи. Той припадна. После имаше ужасен пристъп. Кожата му е… пепелявобледа. През нощта му беше адски студено.

Доктор Дювал кимна замислено.

— Имате ли възможност да дойдете и да го прегледате? — попитах аз. — Зная, че сте уморен. Зная, че ви викат на десетки места, но…

Доктор Дювал ме накара да замълча с поглед.

— Разбира се, че ще дойда, скъпа — изрече той. — Само да се отбия за малко в кабинета, за да взема едни лекарства. Само заради това идвам в кабинета — за да се запася с тях. Не съм бил тук от вчера следобед.

— Толкова съм ви благодарна. Просто не знам как…

— Ангъс ще ви помогне да се качите в каретата, мис Денвър. Обяснете му къде трябва да отиде. След малко идвам и аз. Опитайте да се успокоите, скъпа. Ще направим всичко възможно за вашия приятел.

Кочияшът ме хвана за ръка и ми помогна да се кача в каретата, докато доктор Дювал отключваше вратата и влизаше в кабинета си. Обясних му как да стигне до апартамента. После се настаних удобно на сиво-кафявите възглавници. Каретата миришеше отвътре на камфор и стара кожа. Пак почна да ми прилошава. Сетих се, че е минало почти едно денонощие, откакто не съм яла нищичко.

Доктор Дювал се качи в каретата, затвори вратата и се отпусна уморено до мен. Чантата стоеше на коленете му. Не продумвах. Видът на доктора стана малко по-малко измъчен. Той задряма.

Джеръми се събуди при влизането ни в спалнята. Чаршафите се бяха оплели около краката му. Кожата му лъщеше от потта. Той се намръщи и примигна. Докторът остави чантата си на пода, премери пулса на Джеръми и притисна длан към челото му.

— Оставете ни за малко, мис Денвър. Ще ви повикам, когато свърша прегледа.

Кимнах сковано и отидох в кухнята. За да се намирам на работа, сгрях вода и се заех да мия съдовете. Доктор Дювал дойде при мен.

— Ще оздравее ли? — попитах аз.

— Дадох му някои лекарства. Ще се успокои малко за известно време. Оставих една бутилка с лекарства на нощната масичка. Ще му давате една пълна супена лъжица на всеки четири часа.

— Зле е, нали? — попитах аз.

— Много зле, мис Денвър.

— Лекарството…

— Това е лауданум. Облекчава болката и ще му помогне да заспи.

— Ами…

— Не съм в състояние да направя нещо повече за него. Болестта е в много напреднал стадий.

— Толкова бързо?

— Понякога се случва.

— Колко ще живее още? — попитах аз.

— Още един ден. Може би два. Три в най-добрия случай.

— Разбирам.

Гласът ми прозвуча глухо. Доктор Дювал ме погледна. Стисна здраво дръжката на чантата. Искаше да ми каже още нещо, но съзнаваше, че е безполезно. Благодарих му и му предложих пари, но той отказа да ги приеме. Отведох го в антрето и отворих предната врата. Той се подвоуми и най-сетне престана да се държи официално. Кафявите му очи ме загледаха загрижено и съчувствено, а когато заговори, гласът му прозвуча тихо и нежно.

— Поемате голям риск, като се грижите лично за него. Не знаете ли това?

— Няма да допусна той да умре, доктор Дювал.

— Ще трябва да докладвам за случая. Длъжен съм да го направя.

— Разбирам.

— Пазете се — изрече той. — Хапнете. Поспете малко. Вашият приятел ще спи спокойно — взел е лауданум. Аз… — Той направи пауза и се намръщи. — Иска ми се да ви вдъхна малко надежда, но…

— Пак ви благодаря, доктор Дювал. Оценявам това, че дойдохте.

Изпратих го до вратата, затворих я след него и останах няколко минути в антрето. Още бях необичайно спокойна. Няма да се предам. Няма да загубя самообладание. Нямам право да го сторя, не и докато Джеръми има нужда от мен. Доктор Дювал го беше отписал, не вярваше, че за него има някаква надежда да се спаси, но… Няма да се примиря с това. Върнах се в спалнята. Джеръми спеше спокойно. Седнах на леглото и взех ръката му. Хванах я и с двете си ръце и го погледнах нежно. Не си бях позволила да дам израз на чувствата си по-рано. Той си пое дълбоко дъх и устните му се разделиха. Бяха напукани. Кожата му имаше тъмножълт оттенък.

— Ще оздравееш — казах аз. — Ще оздравееш, скъпи. Обещавам ти. Обещавам.

Изрекох думите за моя утеха. Джеръми изобщо не ги чу.