Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (20)

20

Вятърът внезапно спря да духа. Това стана толкова неочаквано, че се стреснах. В един момент вълните блъскаха лодката и ни пръскаха от главата до петите, а в следващия лодката се клатушкаше леко от едната на другата страна, а водата беше съвършено спокойна. Изпитах дълбоко облекчение, но по лицето на Джеръми Бонд се появи загриженост. Той погледна към Рандолф.

— Не ми харесва това — каза той.

— И на мен не ми харесва, момко. Ни най-малко.

— Какво става? — попитах аз. — Вятърът спря да духа.

— Точно това е лошото, момиче — каза Рандолф.

— Господи, тези двамата ме плашат — възкликна Ем. — Не ми харесват гласовете им. Ще потънем ли?

— Колко ни остава до заливчето? — попита Джеръми.

— Миля, може би миля и половина.

— Май ще е по-добре да се насочим към брега, Рандолф.

— Ей, това е добра идея.

— Ще ни кажете ли, какво става? — пита рязко Ем.

— Може би нищо — отвърна язвително Рандолф, — заради което да се тревожиш. Просто си седи на мястото и си дръж нахалния език още няколко минути, докато се доберем до брега.

— Канибалите ще ни изядат!

— Тихо, Ем — предупредих я аз.

Джеръми Бонд изпъна рамена и се хвана здраво за веслата Рандолф направи същото. Лодката се изви и се устреми към брега, които едва се виждаше. Мъглата се вихреше и вдигаше. Малко по малко изтъняваше. Не се чуваше никакъв звук, като изключим плясъка от веслата, които се потапяха във водата. Всичко беше спокойно, ужасяващо спокойно. Всичко живо бе притаило дъх. Обезпокоих се, защото мъжете гребяха с мрачен и решителен вид.

— Повръща ми се — призна Ем. — Много по-добре се чувствам на твърда земя.

— И аз.

Кори ни гледаше, без да продума. Понасяше стоически мъките от пътуването и не даваше външен израз на тревогата си, която знаех, че изпитва. Само преди няколко минути треперех от повея на леденостудения вятър, а сега ми беше горещо. Внезапната промяна в температурата ме смущаваше не по-малко от неочаквано настъпилото спокойствие. Мъглата се вдигна и изчезна бързо. Необикновена опалова светлина почна да се просмуква през полумрака. Забелязах, че почти се е зазорило.

Веслата се блъснаха в дъното. Джеръми Бонд изскочи от лодката, хвана я и ни задърпа към брега. Рандолф отиде да му помогне.

— Я да скрием лодката зад онези дървета — каза той, — а после ще си намерим скривалище.

— Обезателно трябва да бъде пещера, дере или нещо подобно — отвърна Рандолф и хвана едната страна на лодката.

Двамата затеглиха лодката към дърветата. Мъглата се беше разнесла напълно. Тъмната опалова светлина продължи да се разлива по тъмносивото небе. Водата също беше тъмносива.

— Беше ураган, миз Ем. Той направил… направи големи поразии. Изкорени дърветата, вдигна къщите и ги преобърна. После дойде и огромна вълна от океана. Заля цялата земя. Колибите и кокошарниците останаха под водата.

— Става ми вече по-весело, скъпа. Продължавай да разказваш.

— Ще има ли ураган? — запита Ем.

— Очертава се да подуха малко вятър и да повали час-два — каза й Рандолф, — но не тревожи хубавата си малка глава с подобни мисли. Ще си намерим някое закътано и приятно местенце и ще се опознаем по-добре.

— Няма що, голямо удоволствие, скъпи. Откакто се помня, рядко съм виждала по-грозен простак от тебе.

— Ти се шегуваш с мен, момиче. Не изглеждам по-зле от другите. Е, щом всички жени си падат по мен, защо да ги отблъсквам?

Ем стана и си вдигна вързопа.

— Предпочитанията на някои жени са необясними — изрече тя рязко.

Дик Рандолф се ухили. Челюстта му беше квадратна, а скулите — широки. Съвсем не беше красавец, но устните му се извиваха весело, а тъмнокафявите му очи също гледаха засмяно. Беше висок, строен и със здраво телосложение. Излъчваше груба сила и непринудена самоувереност. Подозирах, че безгрижието и приветливостта му подвеждат всеки враг, с който той се сблъскваше.

— Ела, момиче — рече той и я прегърна през рамената. — Ще вървим по този път.

Ем въздъхна и ни изгледа със страдалческо изражение. То не заблуди никого, най-малко пък Рандолф. Той я стисна здраво и я поведе към дърветата. Кори вдигна обвития в пелерини вързоп и тръгна след тях. Обърнах се и погледнах към Джеръми Бонд. Сърцето ме присви. Знаех, че той се тревожи много за другарите си.

Вината беше изцяло моя. Ако не ги беше повел да ме спасяват, сега щяха да се намират в безопасност в Ню Орлиънс. Въпреки че нито Джеръми, нито Рандолф споменаха нещо по този въпрос, бях сигурна, че според тях или едната, или и двете лодки са се разбили в скалите, или са се преобърнали някъде в морето.

Джеръми сякаш ми прочете мислите. Тръгна по пясъка към мен и ме хвана за ръката.

— Всичко ще се оправи, момиче — изрече той спокойно. — Другите сигурно си търсят скривалище като нас. Вероятно са се добрали до брега веднага щом мъглата стана по-гъста.

— Колко души бяха?

— Десет… не, девет. Кейтс го убиха на острова. Не се безпокой за тях. Ще се срещнем с тях в заливчето веднага щом отмине бурята. Имаш голяма синина на челюстта. Боли ли те?

— Не ме боли много. Ще се оправя.

Той се усмихна. Усмивката му беше прекрасна. Усетих, че се размеквам.

— Благодаря ти, Джеръми. Вече бях загубила надежда.

— Трябваше да вярваш в мен. Трябваше да вярваш, че в крайна сметка ще разбера къде си и ще дойда да те спася.

— Не си и представях, че ще те видя отново. Мислех, че след онази нощ в градината си ме забравил.

— Държа на обещанието, което ти дадох тогава, Мариета.

Не му отговорих. Реших да не се поддавам на този чар и на силната му мъжка привлекателност. Възнамерявах сама да си бъда закрилник и да не завися от никого другиго.

Той прочете мислите ми за пореден път. Усмихна се още по-широко и поклати глава. Очите му блеснаха.

— Май си решила да се бориш с мен.

— Не знам за какво говориш — отвърнах надменно.

— О, момиче, да знаеш само колко ме ядосваш. Никоя друга жена не ме е ядосвала толкова, но за щастие аз съм търпелив човек. С момиче човек трябва да бъде търпелив или пък да го изнасили.

— Ще преспя с теб, Джеръми, ако толкова държиш на това.

Гласът ми прозвуча умишлено студено. Държах се резервирано. Това изобщо не му хареса. Устата му се присви, а очите му блеснаха гневно. За миг си помислих, че ще ме удари.

— Ще преспиш с мен, момиче — изрече той строго, — но това ще стане с твое съгласие и защото ще го искаш не по-малко от мен. Когато разбереш кого харесваш наистина, сама ще дойдеш при мен, без да се колебаеш.

— Това никога няма да стане, Джеръми.

— Няма да споря с теб, Мариета. Точно сега нямаме никакво време. След малко ще се разрази страшна буря. Час по-скоро трябва да си намерим подслон.

Не след дълго настигнахме Кори, Ем и Рандолф. Рандолф беше метнал на рамото си вързопа на Ем. С едната си ръка я държеше за кръста. Вързопът дрънчеше шумно. Зачудих се какво ли е успяла да вземе през десетте минути, преди да хукне към градината. Кори вървеше с усилие, но не изоставаше. Минахме през едно обширно сечище. В земята бяха забити дълги дървени колове във формата на кръг. Бяха съединени на върха, така че да образуват овална рамка. Покривала от проскубани животински кожи висяха по една от тези „постройки“. Досетих се, че това са били колиби.

— Господи! — възкликна Ем и се притисна към Рандолф. — Какво… какво е това място?

— Село на каранкавите — отвърна той — или поне е било такова доскоро.

— Каранкави! Те не са ли канибали?

— Не се пали толкова, момиче. Нали виждаш, че ги няма. Каранкавите са номади и рядко се задържат на едно място повече от няколко седмици. Постоянно се местят от едно място на друго. Стоят, докато има храна. Щом почне да привършва, си вдигат багажа и тръгват на път.

— Мислех, че ядат хора.

— Ядат каквото им попадне — изрече той закачливо. — Риба, корени, боровинки. Ако срещнат елен, изяждат и него. Ако им падне бял човек, и той заминава в казана.

— Ти се шегуваш, но това съвсем не е смешно!

Рандолф се засмя добродушно. Продължихме напред и се запровирахме през една гъста горичка от кедрови дървета. Беше толкова задушно, че всички бяхме потънали в пот. Джеръми пак се заозърта разтревожено. Ем изпищя обезумяло, когато някакво животно скочи от едно дърво и се плъзна по пътеката. Рандолф я притисна към себе си, и пак се засмя. Тя го изрита разярено в пищяла. Той изкрещя от болка.

— Виж я ти хитрушата — възкликна той гневно и й подхвърли вързопа. — Сама си носи награбеното. Тежи поне един тон!

— Обичам джентълмените — подметна тя и с явно усилие нагласи вързопа на рамото си.

— Дайте да го нося, миз Ем — предложи Кори.

— По-добре недей, скъпа. Действително тежи един тон. Проклетите свещници. Не биваше да ги взимам, но са от чисто сребро.

През клоните на дърветата забелязахме да се издига един склон, който беше осеян с дървета и големи сиви канари. Точно по средата му зееше голяма дупка — вход към една малка пещера. Джеръми ни подвикна да побързаме и ние се запрепъвахме нагоре. Ем почти се беше превила на две под тежестта на вързопа си. След малко Рандолф се намръщи и поклати глава. Взе багажа й и го метна на широкото си мускулесто рамо. Тя го възнагради с нежна усмивка.

В далечината се чу тътен. Досега не бях чувала подобен звук. Прозвуча така, сякаш гигантски железен валяк се носи с грохот по земята и чака всичко по пътя си. Земята под краката ми се размърда като някакво живо същество, а грохотът продължи да отеква и ставаше все по-силен. Изведнъж вятърът задуха свирепо и зави като някой зъл дух. Дъждът се изля като порой върху нас.

— Пещерата! — изкрещя Джеръми. — Трябва да се доберем до пещерата!

Вече тичахме. Вятърът удряше настървено гърбовете ни и ни блъскаше напред като невидим гигант, който се е навел, за да ни размаже на земята. Дъждът се вихреше около нас и ни заслепяваше, докато бързахме с всичка сила към склона.

— Какво ще правиш? — извиках, когато Джеръми ме хвана за ръка.

— Имай ми доверие, момиче!

Отвърза бързо кърпата от шията си и завърза единия й край за дясната си китка. Дъждовните капки ни удряха като куршуми. Едва издържахме да не паднем под напора им. Свилата се на земята Кори се захлъзга надолу, когато вятърът я заблъска. Джеръми завърза възел около китката ми. После ме издърпа до ствола на едно дърво.

— Не! — изкрещях аз.

— Имай ми доверие! Ще се върна да те взема!

Обви насила и двете ми ръце около ствола на дървото и завърза другия край на кърпата за лявата ми китка. Остави ме да стоя вързана и прегърнала чепатия ствол на дървото. Вятърът се впи в полите и косата ми, когато обърнах глава и го видях да взима на ръце Кори и да я понася нагоре към Ем и Рандолф. Вятърът виеше като хиляда гневни демона.

Светът беше полудял. Природните стихии се бяха развилнели. Във въздуха се носеха отломки и капки дъжд, който връхлиташе върху мен подобно на мощна сива вълна. От небето падна сребриста светкавица, която раздра разярено въздуха. Удари едно дърво, което се намираше само на няколко метра от мен. Появи се голям облак дим. Лумнаха яростни пламъци. Дървото се разцепи на две и се строши с пронизителен трясък, който приличаше на жален вопъл.

Молех се другите да са успели да се доберат до пещерата. Знаех, че ще загина, но дано поне другите да оцелеят. Един страшно силен порив на вятъра блъсна дървото и то се залюля. Корените му се измъкнаха от почвата. Полетях във въздуха. Вятърът щеше да ме отнесе, ако китките ми не бяха вързани. Паднах пак върху ствола с такава сила, че останах без дъх. Нещо ме удари болезнено по бедрото. Беше тежката чанта с бижутата. Запазих самообладание, без да отварям очи. Чаках да дойде неизбежното.

Стори ми се, че изминаха няколко минути, а после и часове. Светът наоколо като че ли изчезна, а аз се озовах посред един виещ, пищящ и връхлитащ непрестанно кошмар, който никога нямаше да свърши. Всичко се завъртя пред очите ми. В съзнанието ми се заредиха със зашеметяваща бързина ярко обагрени образи и сцени.

Отворих очи. Лицето на Джеръми се намираше само на няколко сантиметра от моето, а той се мъчеше да развърже кърпата. Викаше право в ухото ми, обаче едва го чувах в кошмарния грохот. Не се опитах да му отговоря. Просто се подчиних.

Той ме метна на рамо и се наведе. За миг и двамата се оказахме под водата, докато той минаваше под ствола на дървото, за което бях завързана допреди малко. Джеръми ме вдигна нагоре. Закашлях се. Водата се стичаше и от двама ни, докато той с ходене и плуване се отдалечи от дървото. Стволът се наклони още повече. Всичките му корени излязоха навън. Дървото падна във водата със силен плясък Ако Джеръми Бонд не беше дошъл навреме, щях да бъда премазана и сега щях да се нося по течението със счупени кости.

Водата ни стигаше до бедрата. Усетих, че всеки момент краката му няма да издържат и двамата ще полетим надолу и ще загинем. Удари нов гръм. Половин дърво се стовари с трясък въз водата точно пред нас.

Джеръми можеше да се спаси, но се беше завърнал за мен. Сега и двамата ще умрем. Твърдеше, че ме обича. Сигурно говореше истината и действително ме обичаше. Беше рискувал своя живот и този на хората си, за да ме измъкне от острова. Сега пак рискува живота си. Ще загинем заедно. Преди самата аз исках да умра. След като убиха Дерек, копнеех да загина, но сега, когато силните му ръце ме притискаха уверено към мускулестите му гърди, а вятърът пищеше пронизително, дъждът шибаше лицето ми, върховете на дърветата се люлееха и трошаха, а клоните им летяха във въздуха, отчаяно ми се искаше да живея. Ако не за друго, то поне, за да му благодаря за всичко, което направи за мен. Прилепих се към тялото му и зарових лице в шията му. Всичките му мускули се бяха напрегнали. Продължаваше да си пробива път през буйно течащите водите вече не стигаха до кръста, а до коленете му. Докъде сме стигнали? Колко още ще издържи той? Коленете му отслабваха от голямото напрежение. Потреперваха леко, докато той се придвижваше с мъка нагоре. Да, нагоре. Катереше се по подножието на склона. Вдигнах глава. Дъждът се изливаше яростно навсякъде наоколо. Някой се приближаваше към нас. Нечии огромни ръце се протегнаха. Стиснаха и неговата, и моята ръка и ме поеха. Като насън забелязах, че Дик Рандолф ме мята на рамото си. Катереше се, без да ме изпуска. Зад нас се качваше Джеръми Бонд, а после влязохме в пещерата. Рандолф ме пусна бавно. Стъпих на земята. Държеше ме за ръцете, за да не рухна на земята. Зърнах бегло пурпурносивите каменни стени, пламтящия огън и някаква странна купчина от мъхести одеяла и строшени грънци. Погледнах Рандолф в очите и понечих да му благодаря. После ми се зави свят и припаднах в ръцете му.