Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (19)

19

Той държеше ръката си плътно притисната до устата ми. Обхванаха ме страх и тревога. Заля ме истинска буря от смесени чувства. След миг той отмести ръката си доста предпазливо, хвана ме за рамената и ме извърна с лице към себе си. Със сигурност бих рухнала в несвяст на земята, ако не бяха силните му ръце. В неясния мрак едва виждах лицето му, веселите му очи, леко извития нос, широката и пълна уста, която се усмихваше дръзко. Все едно, че случилото се досега е една забавна лудория.

— Ще припаднеш ли? — запита той.

— Не съм сигурна — прошепнах аз.

— Върви напред. Ще те придържам. Голяма мъка е да се занимаваш с припаднали жени.

— Няма да припадна.

— Жалко — каза той.

— Как…

— Сигурно ти се иска да ми зададеш хиляди въпроси — прекъсна ме той. — Това е съвсем естествено. Рано или късно ще им отговоря. Но това ще стане, когато имаме повече време. Засега всичко, което трябва да знаеш, е, че съм тук и че в този момент десет от най-добрите ми хора зареждат с експлозиви всички кораби в пристанището. Ще заложат взривни вещества и в складовете. След половин час тук навсякъде ще има страхотни фойерверки.

— Джеръми, това… наистина си ти.

— Аз съм, момиче, плът и кръв.

— Струва ми се, че сънувам. Невъзможно е да е истина…

— Истина е — увери ме той. Гласът му сега беше нежен, много нежен. — Не сънуваш, Мариета.

Разплаках се. Той ме прегърна и ме притисна силно към себе си. Погали нежно главата ми. Шепнеше ми тихи слова, които звучаха като музика, нямаха смисъл, но караха сърцето ми да подскача от радост. Обвих ръце около широките му рамена и се притиснах с всичка сила към него. Страхувах се, че той ще изчезне, а аз ще се събудя и ще разбера, че съм сънувала. Дясната му ръка ме стискаше така, сякаш беше стоманена и ме притегляше по-близо до него, докато лявата му ръка галеше косата ми. Долових топлината и силата му. Плаках известно време, заровила лице в извивките на рамената му. Най-сетне вдигнах очи. Той се усмихна и изтри сълзите ми.

— Прости ми — казах аз. — Нямах намерение да давам воля на чувствата си така.

— За мен беше удоволствие, момиче. Безсилните и безпомощни жени са моята специалност.

— Не съм безсилна.

— Знам. Силна си. Ти си една от най-силните и храбри жени в целия свят.

— Не се дръж покровителствено с мен.

— Не съм и помислял, момиче. Добре ли си сега? Да не вземеш да се сгънеш на две и да паднеш на земята!

— Само ме дръж така още малко.

Той кимна. Притиснах се към него. Затворих очи и позволих на противоречивите чувства да се завихрят и да се разкрият в пълния си блясък и сила. През това време ръцете му ме обгръщаха и пазеха. Прегърнах го ентусиазирано за рамената. Той се засмя и ме стисна прекалено силно. Стори ми се, че ще се строша на две.

— Ти дойде — промърморих аз.

— Да не би да си се съмнявала в това?

— Ти… как…?

— Върнах се в Ню Орлиънс и разбрах, че си заминала за Англия на „Синия слон“ — заразказва той тихо. — Сърцето ми беше разбито, разбира се. Заклех се, че ще тръгна след теб за Англия, ще те изтръгна от прегръдките на Хоук и ще те отведа с мен, но нещата се развиха другояче. Трябваше да свърша една работа, после друга. След три седмици срещнах случайно твоя приятел Уил Харт в едно много мръсно заведение. Измъкнах го навън на уличката. Като го посръчках малко, ми разказа ред доста интересни неща.

— Той…

— Знам, момиче. Всичко ми разказа. Ще добавя само, че го болеше много, докато говореше. Боя се, че му строших ръката, преди да изтръгна цялата история от него.

Потрепери. Мускулите на дясната му ръка се свиха и ме притеглиха още по-близо до него.

— Накрая го убих, разбира се. С най-голямо удоволствие му строших гърлото. Хвърлих го зад една купчина боклук. После събрах най-добрите мъже, които ми бяха подръка. Един от тях има корабче. Голямо е колкото влекач. Закотвихме го в едно заливче на три мили оттук. Дойдохме тук с лодки, които останаха на брега. С тях ще се върнем на кораба.

Изпънах гръб и се отдръпнах от него. Той ме пусна и отстъпи назад. Вече бях възвърнала самообладанието си, въпреки че все още ми се струваше, че сърцето ми ще се пръсне от напрежение. Имах чувството, че сънувам. Поех си няколко пъти дълбоко дъх. Отворих уста. Гласът ми прозвуча удивително спокойно.

— Как разбра, че съм тук, на острова? Как се сети, че не са ме откарали в някой мизерен бордей в Каракас?

— Бях сигурен, че Червения Ник няма да изпусне красавица като теб, момиче. Знаех си, че ще те задържи за себе си. Успокои ли се вече? Нали няма да припаднеш?

— Добре съм — отвърнах аз.

— Хубаво. Нямаме много време. Трябва да сложа експлозиви в оръжейната, а ти ще ми посочиш къде е тя. После ще си плюем на петите и ще избягаме на брега. Ще се присъединим към другите и ще се измъкнем от острова.

Още ми беше студено, но вече не треперех. Не обърнах внимание на студа. Преди само няколко минути бях обезверена както никога досега през живота ми. Бях изгубила всяка надежда. Чувствах се безсилна. Имах чувството, че най-сетне съм загубила битката. А сега получих такъв прилив на сила и решителност, все едно, че някой ме беше възкресил за нов живот. Струваше ми се, че съм подменена. Новата Мариета беше обзета от свирепа решителност. Горях от нетърпение да участвам и аз в наказателната му акция.

— Има пазач — казах аз, — а оръжейната се намира точно до казармите. Отстрани има врата, но е заключена.

— Ще се справя бързо с пазача.

— А ключалката?

— Ще я разбия.

— И ще вдигнеш толкова шум, че всички в казармите ще се нахвърлят върху теб. Ще ти я отключа.

— Как ще го направиш? — попита той.

— Почакай, и ще видиш. Освен това трябва да се върна в къщата и да се отбия до една от другите къщи.

— Няма да те изпусна от поглед, момиче.

— Ще свърша всичко, докато залагаш експлозивите си — продължих аз, без да обръщам внимание на забележката му. — Не се страхувай от Червения Ник. Той е долу в една от кръчмите. Има още две жени, които ще дойдат с нас. Момиче на име Кори и приятелката ми Ем.

— Ще намерим място и за тях — изрече той приветливо.

— Трябва да се преоблека. Как ще вървя нощем из горите в този бронзов атлаз?

— Бързай тогава, момиче.

— Освен това ще си взема и бижутата.

— Бижута?

— Не тръгвам никъде без тях — заявих твърдо.

— Е, да — каза той със смях, — наистина си се съвзела от шока. Смела си както преди. Сигурна ли си, че Червения Ник няма да изскочи отнякъде, докато си сменяш роклята и се решиш?

— В къщата няма никой друг, освен слугите.

— Добре, но да се погрижим първо за оръжейната. Ще се срещнем пак тук. Виждаш ли въжето, което виси над ръба на стената? Качих се по него, метнах се на едно дърво и скочих на земята. Веднага те видях да се разхождаш. Направо не повярвах, че съм извадил такъв късмет.

— Върви да донесеш експлозивите — пришпорих го аз. В гласа ми се долавяше нотка на нетърпение.

Джеръми Бонд се засмя тихо отново и забърза към сенките. Върна се почти веднага с един огромен вързоп, увит в мушама. Поведох го през градината. Заобиколихме къщата. Гледахме да вървим все по сенките. Изведнъж забелязах пазача. Вървеше с равна крачка близо до портите. Прозорците на казармите бяха отворени. Навън се изливаха струи жълта светлина.

— Колко души има вътре? — запита той.

— Двайсетина — отвърнах аз.

— Боже господи!

— Играят на комар и пият ром. Ако не вдигаш шум, няма да те чуят. Пазачът няма да ни види. Хайде.

Минахме покрай дома на Ем и скоро стигнахме до храстите, които растяха близо до оръжейната. Джеръми поклати отчаяно глава, когато видя ключалката на вратата. Блъснах го настрана и извадих една фиба.

— Къде си се научила на това? — прошепна той, когато се захванах с ключалката.

— На един затворнически кораб. Много ме бива за тази работа. По дяволите! Не става. Не знам дали фибата ще достигне… ето, ето, усещам, че поддава. Само изчакай една минутка…

— Ти си удивително момиче.

— Млъкни, пречиш ми да се съсредоточа.

— На всичко отгоре си и устата. Изминах целия път дотук, за да те спася от съдба, по-лоша и от смъртта, а ти ми казваш да млъкна. Доста ще има да се караме в близките няколко години, момиче.

— Готово! — Отворих вратата.

— Удивително — повтори той.

— Прави каквото щеш с твоите експлозиви, мистър Бонд. Ем, Кори и аз ще те чакаме зад къщата след петнайсет минути. И… и моля те, внимавай. Не искам да ти се случи нещо.

— Виждаш ли, че означавам нещо за теб. Знаех си го.

— Просто искам да се измъкна от този остров — казах сухо.

Джеръми Бонд се усмихна, притисна ръката си към тила на шията ми и ме целуна за моя изненада. Държеше се безобразно и нагло. Беше самодоволен и безразсъден, въпреки че го грозеше голяма опасност. Не искаше да се държи сериозно дори когато животът му висеше на косъм. Губеше си времето, за да ме целува в момент, когато всяка минута беше скъпоценна. Целуваше ме страстно.

— След малко ще има още — обеща той и ме пусна. — Ти внимавай, Мариета. Искам да се измъкна здрав и читав. Не си падам по побоищата. Предпочитам да се промъквам незабелязано в мрака.

Хукнах към дома на Ем. Гледах да не се подавам много от сенките. Предната врата не беше заключена. В дневната светеше. Спрях намясто, овладях се и влязох вътре.

Ем стоеше в натруфената си рокля с бренди в ръка. В очите й се четеше отчаяние и униние. Изглеждаше съвсем омаломощена.

— Събирай си багажа! — изрекох рязко.

— Господи, скъпа, какво ти става?

— Тръгваме си.

Устните й се разкривиха в някакво подобие на усмивка.

— Сигурно е от виното, скъпа. Ти пи твърде много.

— Напускаме острова, Ем. Потегляме след малко.

— Боя се, че това няма да хареса нито на Червения Ник, нито на Дрейпър. Очаквам го да дойде всеки момент. Не постъпваш особено умно, като идваш по това време.

— Ем! Не ме ли чу? Тръгваме си. Нямаме много време. Джеръми Бонд и хората му са дошли да ни вземат. Точно сега той слага експлозиви в оръжейната. Другарите му се готвят да взривят всички кораби и складове. Само след няколко минути наоколо ще се носят отломки.

— Мили боже!

— Имаме може би дванайсет минути на разположение. Казах на Джеръми, че ще се срещнем отзад в градината.

— Ти… да не си пияна?

— Казвам ти истината, Ем.

— Исусе Христе — рече тя. Изпи наведнъж останалото бренди, остави чашата и бързо се захвана да събира на едно място бижутата. — Ще ида там, скъпа. Просто трябва да си събера всички бижута и… някои други работи. Имам ли време да се преоблека? Дванайсет минути. Ще ми стигнат. Ами Кори? Ами…

— Отивам да я взема. Десет минути, Ем. Гледай да се справиш за десет минути. Среща в градината зад къщата след десет минути, не по-късно.

Излязох бързо навън и хукнах към къщата. Полите ми се вееха и плющяха на вятъра. Едва дишах от умора, когато влетях в къщата. Почти не съзнавах какво върша от възбуда. Спокойно, казах си аз. Бъди хладнокръвна. Не тревожи Кори. Имаме цели десет минути. А има толкова много неща за вършене. Десет минути. Достатъчно време, ако не се паникьосам. Качих се по стълбите и влязох в спалнята. Кори още шиеше.

— Миз Мариета! Така ме стреснахте. Изглеждате разстроена.

— Остави тази дреха, Кори. Слушай ме много внимателно. Напускаме острова тази вечер. Едни хора са дошли да ни отведат. Не ми задавай никакви въпроси. Искам да слезеш в стаята си и да си облечеш друга рокля и пелерината. После се върни тук.

Кори остави дрехата и стана. Беше съвършено спокойна, сякаш беше очаквала да й кажа тези думи. Излезе бързо от стаята, без да продума. Поех си дълбоко дъх и затворих за миг очи. После отидох до гардероба, избутах настрана роклите, посегнах зад подредените в редица обувки и измъкнах бялата памучна чанта, която бях скрила там. Кори ми я беше ушила. Тя имаше връвчици за връзване като престилка. Носих я завързана около кръста си и пълна с бижута по време на опита ни за бягство.

Заповядах си да запазя спокойствие. Извадих най-обикновената и здрава рокля, която имах. Тя беше от тънък светлокафяв лен на тесни кафяви и ръждиви райета. Отворих кутията за бижута и прехвърлих съдържанието й в чантата. Оставих я настрана и се съблякох. Пуснах роклята и кафяво-зелените фусти на пода и ги ритнах настрана, докато пристягах с ремък чантата около кръста си. Закрепих я на лявото ми бедро. Ръцете ми трепереха леко, докато пристягах възела.

Взех пелерина, още една рокля, чифт обувки и ги стегнах във вързоп. Погледнах неспокойно часовника. Бяха минали осем минути, откакто влязох в стаята. Бях се задъхала леко от бързането. Нервите ми почнаха да се опъват. Къде е Кори? Какво я задържа? Трябваше да се е върнала досега. Чух стъпки в коридора, въздъхнах от облекчение и почнах да си оправям гънките по светлокафявата пелерина над рамената. Гледах се в огледалото през това време.

— Да побързаме — изрекох аз, когато в стаята влезе някой.

— Закъде? — попита Никълъс Лайън.

Извърнах се. Усетих, че бузите ми пребледняват. Той стоеше на вратата. С едната си ръка се облягаше на рамката, а другата беше пъхнал небрежно в джоба на панталоните си от кафяв атлаз. Рединготът, който беше извезан с черни копринени лилии, беше разкопчан и разкриваше хубавата му бяла ленена риза отдолу. Воланите от бяла дантела се стичаха като пяна от шията му и изпод маншетите на редингота му. Пронизващите му сини очи огледаха изпитателно новата ми рокля, вързопа на тоалетката и разтворените врати на гардероба. Вдигна бавно вежди и сведе брадичка. Големият червеникавокафяв кичур закри челото му.

— Май очакваше някой друг — отбеляза той. Стори ми се, че някаква буца е заседнала в гърлото ми. Опитах се да проговоря. Не успях. — Отиваш ли някъде? — запита той.

Едва успях да кимна. Полагах отчаяни усилия да скрия тревогата си.

— Сигурно си хукнала да бягаш заради нараненото си честолюбие. Малкият ми флирт с Пепита явно те е разстроил.

— Ми… Мислех, че няма да се прибереш… още дълго.

— Ясно. Наистина ли си помисли, че ще преспя с онази недодялана курва? Дадох й малко ром, позволих й да подърдори малко и й хвърлих накрая няколко монети в пазвата.

Махна ръка от рамката на вратата и скръсти ръце на кръста си. Стоеше леко приведен и изпитваше огромно задоволство от себе си. Наслаждаваше се на паниката и страха ми. Преглътнах и прокарах ръка по челото си. Помолих се Господ да ми даде сили да издържа.

— Закъде си се разбързала? — запита той. Кимна рязко с глава към безпорядъчно разхвърляните дрехи по пода, вързопа и разтворените врати на гардероба.

— Отивам си, Никълъс.

— Така ли?

— Не можеш да ме спреш.

— Нима?

— Дойдоха едни мъже. Дойдоха да… ме спасят.

— Нима очакваш да ти повярвам?

— Не ме интересува в какво вярваш.

Гласът ми зазвуча по-уверено. Произнасях категорично всяка дума. Първоначалната уплаха беше изчезнала. Обзе ме твърда решителност. Нямаше да му позволя да ме уплаши и да ми се меси повече. Изгледах го предизвикателно. Вече не се страхувах от него.

— Голяма глупачка си, скъпа моя — изрече той нежно.

— Отивам си. Ще взема Кори с мен.

— Голяма глупачка си — повтори той и поклати глава. — Знаеш, че съм длъжен да те накажа.

— Не се страхувам от теб, Никълъс.

Така беше. Не се боях повече. Струваше ми се, че съм твърда като стомана и не по-малко силна. Рядко се бях чувствала така преди. Стоях съвсем спокойна пред него. Всеки мускул в тялото ми се беше стегнал. Бях готова да скоча и да се нахвърля върху него. Никълъс отпусна ръце и наклони главата си настрана. Започна да ме разглежда замислено. На устните му се появи тъжна усмивка.

— Този път няма да се поколебая — заяви той. — Този път няма да позволя на обичта ми да надделее над чувството ми за дълг. Казах ти, че ще убия малката негърка, и ще го направя. Ще гледаш цялата екзекуция.

— Кори вече замина — излъгах аз. — Излезе от къщата преди десет минути.

— Лъжеш, Мариета.

— Вече е при мъжете. Те ще взривят твоите кораби и складове. Дже… мъжът, който дойде да ме отведе, точно сега слага заряди с експлозиви в оръжейната.

— Имаш голямо въображение — подметна той. — Невъзможно е някой кораб да се приближи до острова незабележимо.

— Закотвили са го в едно заливче на брега и са дошли на острова след залез-слънце.

Челото му се смръщи леко, докато той обмисляше думите ми и се питаше дали пък не казвам истината. След миг отхвърли тази възможност. Прецени, че това, което му казвам, е твърде невероятно, за да бъде истина. Замолих се наум Кори да не влиза. Дано го чуе и да се сети да иде в градината!

— Досега се държах добре с теб, Мариета — каза той. — Прекалено добре. Позволих на чувствата да ръководят постъпките ми.

— Ти си безчувствен.

— Сега разбирам, че е трябвало още отначало да те държа изкъсо.

— Не се приближавай повече — предупредих го аз.

— Не знам къде е малката ти негърка, но бъди спокойна ще й видя сметката. А сега ще се позанимая малко с теб. Боя се, че ще бъда доста суров. Ще ти преподам урок, от който имаш голяма нужда.

Ръката ми политна назад и се опря слепешком на тоалетката. Пръстите ми се обвиха около дръжката на едно огледалце. Сграбчих го и го запратих към него. Той се наведе бързо и то прелетя покрай рамото му. Продължи да се приближава към мен бавно. Усмихваше се, докато предвкусваше удоволствието от разправата с мен. Втурнах се напред и се опитах да мина покрай него. Той протегна ръка, хвана ме за китката и я изви свирепо.

— Пусни ме!

— Бори се колкото искаш — каза той. — Така само ми става по-интересно.

Стиснах устни и го ритнах по пищяла с всичка сила. Той потръпна от болка и се изви назад. Забих нокти дълбоко в бузата му и го разкървавих. Пусна ме и отстъпи назад. Сви дясната си ръка в юмрук и ме удари по зъбите. Цялото тяло ме заболя. Политнах загубих равновесие и паднах на колене. Пред очите ми се появиха звездички. Никълъс разтърка кървящата си буза.

— Ще съжаляваш за това — обеща той. Гласът му загрубя и придоби металически оттенък. В него се долавяше заплашителна нотка. — Наистина ще съжаляваш.

Пак тръгна към мен, но после се спря, защото в пристанището отекна оглушителна експлозия. Голямото разстояние я приглуши, съвсем леко. После се чу още една, и още една. Никълъс Лайън се втрещи от ужас. Започна да осъзнава какво става едва когато със силен грохот избухна четвъртата експлозия. Пипнах се по челюстта и я разтърсих леко, за да се уверя, че не е счупена. Прозвуча нова експлозия. Той ме изгледа с блеснали от гняв сини очи. Бузите му бяха мъртвешки.

— Истина е! — извиках аз. — Всичко, което ти казах, е истина.

— Ти си виновна.

— Радвам се. Радвам се! Те ще вдигнат във въздуха целия остров! Всеки момент ще гръмне и оръжейната.

— Кучка!

Той се хвърли напред. Протегна ръце и ми стисна врата. Силните му мускулести пръсти се обвиха около него. Палците се впиха безмилостно под трахеята ми. Изпъшках и го сграбчих за китките. Опитах се да отслабя натиска на ръцете му, но той ме разтръскваше яростно и стискаше още по-разярено. Пред очите ми блеснаха ярки светлини, които се завъртяха бързо. Клепачите ми се затвориха. Светлините продължиха да се въртят. Спрях да дишам. Стори ми се, че белите ми дробове ще се пръснат, докато палците му мачкаха тялото ми. Сграбчих го пак за китките, отворих очи и видях, че се е надвесил над мен. Зъбите му бяха оголени. В очите му гореше син пламък. Отчаяно се опитвах да отстраня китките му, но постепенно губех сили и почнах да увисвам в ръцете му. Разбрах, че ще умра.

В главата ми звънеше пронизително, но независимо от това чух крясъка му. Той ме пусна рязко и се олюля. Паднах възнак на килима. Почти не съзнавах какво става около мен. Свещите едва го осветяваха. Краката му се огъваха. Тялото му се олюляваше напред-назад, а той протягаше ръце към гърба си и посягаше към нещо забито в него. От гърлото му се чу странно клокочене и той почна да залита. Претърколих се настрана, когато той рухна на пода с трясък и разпери безсилно ръце. Не помръдна повече. Като в мъгла видях Кори да стои на няколко крачки от нас, стиснала здраво в ръка ножиците си. От тях капеше кръв.

Закашлях се и се помъчих да седна. Нямах сили и не успях. Пред очите ми притъмня. Когато ги отворих отново, Кори беше коленичила до мен и се опитваше да ме вдигне. Изстенах, закашлях се и затворих очи. Кори ме гледаше разтревожено. Помогна ми да седна. Челюстта ми пулсираше от удара, а гърлото ме болеше така, че едва преглъщах, но вече се бях посъвзела… и бях жива. Кори ме притискаше към себе си. Ръцете й бяха удивително силни.

— Помислих, че сте мъртва — призна тя.

— Мисля, че… съм по-добре — изрекох аз дрезгаво.

— Качвах се по стълбите и разбрах, че е тук. Чух го да ви заплашва. Боях се да вляза. Стоях в коридора, облегната на стената. Много ме беше страх, миз Мариета.

— Трябваше… да отидеш… в градината.

— После той ви удари и почна да се гърми. Надзърнах и го видях, че ви души и… дори не се и замислих. Притичах, грабнах ножиците и го намушках.

— Помогни ми… да стана… Кори — прошепнах аз.

— Много ли сте наранена?

Помогна ми да се изправя на крака. Стори ми се, че подът се накланя и люлее под мен, но това усещане скоро изчезна. Престана да ми се вие свят. Главата ми се проясни.

— Ще се оправя — изрекох предпазливо. Щом заговорих, и веднага ме заболя. Трепнах, но си заповядах да продължа. — Да побързаме. Градината. Вземи вързопа от… тоалетката.

Кори кимна и грабна вързопа. Излязохме от стаята. Хвърлих поглед на мъжа, който се бе проснал на килима с разперени ръце. Главата му се бе извърнала настрани, бакърената му коса проблясваше на светлината. Червения Ник беше мъртъв. Никълъс Лайън ме обичаше по някакъв свой перверзен начин. Тази „любов“ причини гибелта му. Гледах към тялото и не изпитвах нито разкаяние, нито ужас. Не усещах нищо друго, освен облекчение. Кори ме хвана за ръка. Обърнах се и двете тръгнахме по стълбите.

Оръжейната гръмна оглушително, когато бяхме изминали половината от пътя. Стените на къщата потрепериха от взрива. Парапетът потрепери под ръката ми. Един от огромните полилеи във фоайето се стовари на пода и се строши на парчета. Целият приземен етаж блесна в ослепително ярко оранжево. Кори спря само за миг, после изпъна рамена и продължи да слиза по стълбите, докато проблясващата светлина ставаше все по-ярка и припламваше неудържимо. Забързахме по тесния коридор към задната врата.

Тя се отвори с трясък още преди да сме я докоснали. Ем и Джеръми Бонд влетяха в къщата с ужасени лица. Спряха веднага, щом ни забелязаха. Ем ме погледна, ахна и ме прегърна. Джеръми Бонд се намръщи и ни изведе и трите навън в градината. Трясъкът наоколо беше потушителен. Чувахме яростни истерични крясъци наред с пращенето на пламъците и по-слабите експлозии. Избухваха бъчвичките с барут, а сандъчетата с боеприпасите се подпалваха и разбиваха с оглушителен грохот. Стори ми се, че хиляда фишека се възпламеняват едновременно. Цялото небе бе обагрено в ослепително яркочервено и оранжево. В градината стана светло като през деня, докато се увеличаваше блясъкът от трепкащата светлина и пламъците. Големи облаци дим се показаха от къщата и изпълваха въздуха.

— Боже мой! — извика Ем. — Какво ти се е случило? Лицето ти? Вратът ти! Чакахме там в тъмнината, почнах да се тревожа и…

— По-късно ще говорим за това! — изрева Джеръми Бонд. — Трябва да се измъкнем оттук, преди бандата да почне да ни търси.

— Тя е пострадала!

— Нали виждаш, че върви? Млъквай и изпълнявай заповедите!

— О, той е очарователен, скъпа — изрече тя озлобено. — Наистина си търси повод за кавга.

Тя се обърна, за да извади голям вързоп изпод един храст. В този момент мъж със здраво телосложение, права златистокестенява коса и строги кафяви очи се показа иззад къщата. Разкопчаният му кожен жакет се вееше. Държеше пистолет в ръка. Кори настръхна. Ем стисна здраво вързопа си и изпищя пронизително. Джеръми Бонд явно изпитваше облекчение. Махна на мъжа да дойде при нас.

— По дяволите! — изрева мъжът. — Когато се захванеш за работа, момко, я правиш страхотно!

— Какво правиш тук, Рандолф? Мисля, че наредих на всички да се чакаме на брега.

— Зная, че така каза, момко, но заложих експлозивите в склада и реших, че може би имаш нужда от малко помощ. Тръгнах по пътя към укреплението. Изминах половината разстояние, когато тази проклетия гръмна. Камъни летяха навсякъде. Във въздуха се издигнаха пламъци, които стигнаха до небето.

— Кой е този? — запита Ем.

Джеръми не й обърна внимание.

— Щом си тук, Рандолф, ще ми помогнеш да се оправя с жените. Трябва да се прехвърлим над стената и да се доберем до брега.

— С най-голямо удоволствие — отвърна дръзко Рандолф. — Трябва да побързаш, момко. Дворът гъмжи от пирати. Никой не ми обърна внимание, докато минавах. Голяма бъркотия беше и май ме помислиха за един от тях. Но някои от тях непременно ще дойдат насам, и то съвсем скоро.

Джеръми Бонд кимна в знак, че го е разбрал. Вдигна ме на ръце и се насочи към дърветата. Притиснах се към него и го прегърнах. Рандолф обви кръста на Ем с ръка и хвана Кори за китката. Забърза след нас. Ем протестираше бурно и почна да се бори с него, за да се освободи. Каза му доста категорично, че и сама може да върви. Рандолф само се усмихна, хвана я по-силно и я повлече. Затворих очи. Главата ми пак се замая. С всяка изминала секунда губех сили. Отпуснах глава върху шията на Джеръми Бонд и вдишах от мускусния му аромат. Струваше ми се, че сънувам някакъв кошмар, който никога няма да свърши. Той се спусна по стълбите, тръгна по пътечката, а после ме пусна внимателно до едно от оръдията. Рандолф доведе Ем и Кори. Държеше здраво и двете, докато небето блестеше в оранжево, а големи облаци от дим изпълваха въздуха.

— А сега ме пусни! — сопна се Ем. — Не съм бебе!

— Ти си едно дръзко момиче!

— Не искам да ме държи голям звяр като теб!

— Казвам се Рандолф, Дик Рандолф. Казвай ми Ранди.

— Разбира се, че така ще ти казвам. Бъди сигурен — отвърна язвително тя.

— Да ги свалим долу — нареди Джеръми.

— Хайде, нахалнице — изрече бодро Рандолф. — Ти си първа.

Преди Ем да успее да му възрази, той се наведе, хвана я за краката и я метна на рамо като чувал с жито. Ем изпищя и стисна здраво вързопа си. Наоколо гърмеше и трещеше. Рандолф се хвана за въжето, вързано за оръдието, и прескочи ръба на стената. Ем продължи да пищи, докато той не се спусна долу и не я остави на земята. Джеръми ме държеше в обятията си. Беше ми прилошало. Бях толкова безсилна, че едва си държах очите отворени. Рандолф се покатери пак на стената и заговори нежно на Кори. Тя кимна покорно и уви роклята и пелерината си около моя вързоп. Стискаше ги здраво, когато той я вдигна и я пренесе над стената.

— Така ми се спи — казах аз. — Няма да се справя, Джеръми. Ще трябва да тръгнеш без мен. Просто… няма… да се справя.

— Всичко ще е наред, момиче.

Затворих очи и залитнах. Усетих, че той ме мята на рамо така както Рандолф постъпи с Ем, но това сякаш се случваше на някого другиго. Стори ми се, че се люлея във въздуха, докато той се спускаше бавно и внимателно надолу. Беше обвил здраво едната си ръка около краката ми, а с другата се държеше за въжето. Помислих си, че сигурно е много силен. После ми се стори, че мракът ме погълна и потънах в блажена забрава.

Отворих очите си след малко. Видях дървета и канари наоколо. Имах неясното усещане, че се движим надолу към брега… Бях се свила в ръцете му. Носеше ме с лекота, все едно че бях перце. Въздъхнах, затворих пак очи и потънах в мрака. После се размърдах и видях, че сме на брега. При нас имаше още няколко души. Те като че ли говореха всички едновременно. Три лодки се поклащаха на вълните, които заливаха брега. Ем и Кори вече седяха в една от тях. Ем водеше оживен разговор с Рандолф, който стоеше затънал до кръста във водата и крепеше лодката да не се преобърне. Лунната светлина блещукаше. Червеното зарево в далечината постепенно обхващаше върха на острова. Джеръми Бонд ме погледна. Челото му се намръщи от тревога.

— Съвзех се вече — казах му аз. — Просто ми се спи.

— Разбира се, че си се съвзела, момиче. Разбира се.

— Не ме глези. Не съм дете.

— Ей сега ще те отнесем в лодката, момиче. Ще се оправиш.

Той ме пренесе над водата и ме сложи до Ем. Тя ме притисна до себе си и ме погали по косата.

— Закъснял шок — каза й Джеръми. — Ще се свести след малко.

Чух ги да разговарят за мен. После чух потапянето на весла във водата. Лодката се люлееше приятно. Отпуснах глава на рамото на Ем. Доста по-късно седнах изправена и отстраних косата от очите си. Стана ми много студено. Главата ми се проясни напълно. Ем седеше до мен и ме прегръщаше.

От другата ми страна се беше сгушила Кори. Тя ме галеше по ръката. В единия край на лодката седеше Рандолф, в другия — Джеръми. И двамата гребяха едновременно с премерени движения. Над водата духаше леденостуден вятър. Пронизваше ме чак до костите.

— Как си? — запита ме Ем.

— Неособено добре — отвърнах аз. — Но ще оцелея.

— Кори ми разказа какво е станало, скъпа.

— Свърши се — казах аз. — Край и на пиратите, и на Червения Ник.

Сребристи нишки отразена лунна светлина танцуваха по тъмната вода. Във въздуха се носеше тежка мъгла. Видях още една дълга лодка пред нас. Като се обърнах, съзрях друга отзад. Някъде в далечината проблясваше оранжева светлина от пожарите на острова. Вероятно сме изминали поне половината път. Обърнах се пак и завих рамената си още по-плътно с пелерината.

— Те са взривили всички кораби в пристанището — каза Ем, — а също и всички складове. Целият остров сега е в пламъци. Както изглежда, хората на Червения Ник ще останат без работа.

— Поне тези, които оцелеят.

— Взе ли си бижутата, скъпа?

Кимнах утвърдително.

— Намират се в една чанта, която съм привързала за кръста си.

— И аз си взех моите — каза тя. — Прибрах и някои други вещи във вързопа. Рандолф ми създаде много главоболия с вързопа. Заяви ми, че бил много голям и тежък. Казах му да се ритне отзад. Ама и него си го бива, упорит е като муле и е силен като вол. Май ще се влюбя в него.

— За мен ли говориш? — изрева Рандолф.

— Не ми обръщай внимание, скъпи — подвикна му тя весело.

Мъглата ставаше все по-гъста. Мъгливи облаци обгърнаха лодката. Вятърът духаше силно. Пяната от ледените капчици ни пръскаше леко, докато мъжете продължаваха да гребат. Лодката се люшкаше колебливо и подскачаше по вълните. Хвърлих поглед назад. Вече не виждах нито острова, нито лодката зад нас. Свих се между Ем и Кори. Потрепервах, когато ледените иглички ме опарваха по бузите и мокреха пелерината ми. Бяхме оцелели. Най-сетне се връщахме в цивилизацията. Докато вятърът духаше все по-пронизително, а гневните вълни блъскаха лодката, се молех да успеем.