Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (23)

23

Беше доста горещо, въпреки че слънцето се беше показало сравнително отскоро. Ем и аз бяхме излезли от лагера, за да се измием в едно поточе наблизо. За разлика от повечето потоци, които бяхме срещали досега, този беше чист и проблясваше на утринната светлина. След като Ем се убеди, че наоколо няма алигатори, си свалихме дрехите и се изкъпахме възможно най-грижливо, макар че нямахме сапун. Вече облечени, но боси, си подавахме взаимно четката и гребена, които бях донесла.

— Кори не престава да ме удивлява — подхвърли Ем и прокара гребена през гъстите си червеникавокафяви коси. — Беше станала още на зазоряване и вече не я свърташе на едно място. Още преди да съм си разтъркала очите, за да се разсъня, тя беше хукнала да се мие и да носи прясна вода.

— Тя е необикновена — съгласих се аз.

— Господ ми е свидетел, че тя преживя немалко ужаси. Друг би се пречупил под тежестта на толкова нещастия. Човек си личи какво представлява именно в такива моменти. Кори струва колкото половин дузина други момичета.

— Ще е сварила кафето, докато се върнем.

— Никак няма да се изненадам, ако ни поднесе закуска с четири ястия. Разменям гребена за четката, скъпа.

Подадох й четката и взех гребена.

— Мили боже, цялото ми тяло е в синини заради това, че спах на земята. Имам чувството, че костите ми са станали на прах. Трябва да ти кажа обаче, че доста хъркаше. Затова те събудих.

— Заспах доста късно.

— Не се учудвам, като си помисля за всички змии и какво ли не още, които бродят наоколо. Изненадана съм, че изобщо заспах.

Обухме си обувките ободрени. Тънката ми светлокафява рокля на тесни райета почти не ставаше за носене. Беше се скъсала при корсажа. Имаше няколко съдрани места и по бухналата пола, която покриваше като камбана фустите ми. Светлосинята рокля на Ем не беше в по-добро състояние.

— Взе ли си още рокли? — попитах я, колкото да намеря тема за разговор. — Или беше твърде заета да прибираш свещници и емайлови и златни кутийки?

— Отнесох сума ти неща — призна тя — една от хубав червен брокат и онази от бялата коприна, която е извезана с по-тъмно бели цветя. Нали си я спомняш? Говорила съм ти за нея.

— Съвсем бегло.

— Досега не съм я носила. Твърде много прилича на сватбена рокля. Представям си, че ще се омъжа в нея.

Вдигнах удивено вежди. Ем се засмя.

— Всяко момиче трябва да мисли за това, скъпа. Рандолф ми каза вчера, че е решил да се ожени за мен, когато се върнем в цивилизацията, само за да ме научи да се държа прилично. Ще го накарам да си изпълни обещанието. Обожавам смелчаците.

— Ами ако си промени решението?

— Значи не е юнакът, който ми трябва, скъпа.

И двете избухнахме в смях и тръгнахме към лагера. Ем разказваше весело плановете си за бъдещето.

— Аз си мисля така, скъпа. Веднъж само да си продам бижутата и другите неща, и ще стана богата. Всички мъже ще почнат да ме ухажват и няма да знам дали харесват мен, или парите. А Рандолф вече се е влюбил до уши в мен, без ни най-малко да подозира колко богата ще стана. Освен това си мисля, че е крайно време да стана почтена жена. Всички тези приключения ти омръзват рано или късно.

— По пътя, по който дойдохме ли вървим? — попитах аз.

— Разбира се, лагерът е зад тези дървета. Май чувам стъпките на мъжете. Рандолф не е кой знае какво, разбира се — продължи тя, — но е едър, силен, честен и мил посвоему. Да си призная, скъпа, вече съм хлътнала по него.

— Ем, не сме тръгнали в правилната посока. Спомням си, че минахме покрай една гъста кипарисова горичка. Имаше няколко птици, които бяха накацали по клоните, не си ли спомняш? Каза, че никога не си виждала толкова червени пера.

— Права си, скъпа. Но тези стъпки…

Спряхме намясто. Стъпките се приближаваха почти недоловимо. Бузите на Ем пребледняха. Стисна здраво ръцете ми. Отвсякъде ни обграждаха дървета. Лагерът се намираше най-малко на четвърт миля в обратната посока. Стъпките спряха. Над гората се възцари пълна тишина. След малко я наруши пронизителното грачене на някаква птица. Усетих, че наблизо има други хора и те също се вслушват напрегнато във всеки звук. За миг си припомних всички ужасни истории, които бях слушала за каранкавите. Като никога, мислехме с Ем за едно и също.

— Какво… какво ще правим? — прошепна тя.

— Не знам.

— Ще припадна, скъпа.

— Да бягаме. Трябва да избягаме…

— Нямам сили да помръдна. Парализирана съм от страх. О, боже!

Стъпките прозвучаха отново и се приближиха предпазливо.

Храсталаците на десетина метра от нас се размърдаха. Някой разтваряше бавно клоните. Помислих си, че всеки момент от тях ще изскочи някой див татуиран индианец. Не беше възможно всичко това да се случва. Нямах сили да се движа и да говоря. Бях се вцепенила напълно от ужас.

Гъсталаците се разтвориха. От тях излезе един мъж. Пусна клоните и те се върнаха по местата си.

— Да пукна, ако това не са бели жени — рече той.

Беше средно висок, с широки рамена и грубо, но сърдечно лице. Косите му бяха тухленочервени. Държеше в ръка дълъг пистолет. Беше затъкнал още един в колана си заедно с нож. От храсталака зад него изскочиха още трима души. Единият от тях беше мускулест рус младеж на не повече от двайсет години. И четиримата ни загледаха удивено. Ем и аз също се слисахме. Заля ме вълна от облекчение. Ем се съвзе първа и си сложи ръцете на хълбоците.

— Какво има? — сопна се тя. — Никой от вас ли не е виждал жена досега?

— Не и сред този проклет пущинак — отвърна червенокосият. — Чухме ви. Помислихме ви за индианци. Допълзяхме тихо и се приготвихме да стреляме.

— Не беше кой знае колко тихо — заяви язвително тя. — Толкова ни изплашихте!

— Съжалявам — изрече той дружелюбно.

— Надявам се да сте от хората на Джеръми Бонд.

— Как познахте?

— Логично, скъпи. Имаше още две лодки, а освен това си спомних, че съм те виждала на брега. Беше тъмно, разбира се, но никое момиче няма да забрави мечок като теб.

— Казвам се Маршал, Франк Маршал. А това са Крис Сампсън — той посочи русия младеж, — Хърли и Робъртс.

— Приятно ми е, че се запознахме. Толкова се радвам, че не носите пера.

Франк Маршал се засмя. Младият Крис Сампсън изглеждаше неприветлив и неспокоен. Хърли беше висок като върлина. Две сиви очи гледаха лукаво над смръщените му вежди. Лицето му беше сипаничаво. Робъртс беше едър здравеняк с къдрава кестенява коса, големи розови устни и дружелюбни сини очи. И четиримата бяха мръсни, изкаляни и тежковъоръжени.

— Ужасно се радваме, че ви виждаме — казах аз.

— Къде са другите? — попита Маршал.

— Джеръми и Рандолф са в лагера.

— Това няма да се повтори повече — извика самият Рандолф, който излезе внезапно срещу нас. — Вие двете се къпахте прекалено дълго. Сигурно сте се надявали да дойда да видя дали сте здрави и читави.

— И реши, че няма да е зле да ни хвърлиш един поглед, нали? — попита Ем.

— Може и да съм си помислил нещо такова. Здравейте, Крис, Франк, радвам се, че ви виждам. Приятно ми е, че и ти си тук, Хърли. О, с вас е и Боби Робъртс. Момчета, радвам се, че се добрахте дотук — продължи Рандолф. — Аз и Джеръми вече ви бяхме отписали.

— Мъглата беше адски гъста. Нищо не се виждаше. Вълните ни подмятаха както си искаха. Решихме, че ще е най-добре да слезем на брега. Почти бяхме стигнали, когато бурята отнесе лодката. Свихме се на кълбо и се замолихме да оцелеем. Едно дърво падна и удари Боби по главата. Нищо му няма, нали черепът му е дебел.

— Ами Уолъс и другите?

Маршал поклати тъжно глава.

— Намерихме лодката им, Ранди. Морето я беше изхвърлило на брега. По нея зееха големи дупки. Хърли намери вчера следобед Джек Грийн. Той… ъ-ъ… беше заприличал на нищо. Беше се ударил лошо в скалите. Погребахме го на брега на мястото, където го намерихме. Уолъс и другите сигурно са се удавили в морето.

За миг настъпи тишина. После Рандолф въздъхна. Изслуша новините, без да дава израз на чувствата си. Поне привидно не реагира никак.

— Момчетата знаеха какво ги очаква, когато се подписаха под договора — изрече той. — Не можем да ги възкресим. Да вървим в лагера. Предстои ни дълъг път. Корабът потъна. Ще се връщаме пеш.

Тръгнахме към лагера, без да говорим. Мъжете се подредиха в боен строй около Ем и мен. Обзе ме дълбока скръб, когато си помислих за петимата мъже, които се бяха удавили. Колко ли ще загинат още преди да стигнем до Ню Орлиънс? Забелязах, че и Ем мисли за същото. Светлокафявите й очи гледаха опечалено. Веселото й настроение се беше изгубило някъде. Джеръми ни чакаше в лагера. До него стоеше Кори. Разпита подробно Маршал. И той като Рандолф не даде воля на чувствата си, когато узна какво се е случило на другите петима.

— Значи сме шестима — каза той — плюс три жени. Смятам, че имаме всички шансове да се измъкнем оттук.

— Разбира се, че ще се измъкна оттук, Джеръми. Дори само аз и Боби стигаме, за да отблъснем сами едно племе индианци. На кафе ли мирише?

— Има цяло кафениче — каза Кори. — Ще направя още, когато това свърши.

— Това момиче ми харесва. Как се казваш?

— Кори.

— А аз Маршал. Казвай ми Франки.

Кори се усмихна и веднага хареса едрия сърдечен мъж. Подаде му чаша с кафе и се извини, че не й е останало нищо за закуска.

— Ако имах още яйца от пуйка, щях да направи галети.

— Нашият младок Крис си го бива да намира яйца. Ще й помогнеш, нали, Крис?

Крис Сампсън кимна. Държеше се много неприветливо. Беше висок поне шест фута. Беше як и мускулест. Въпреки това лицето му беше привлекателно. Кафявите му очи гледаха сериозно. Жълто русата му коса беше много гъста и вълниста. Учтив и доста навъсен, хвана Кори за ръката и я поведе към гората. Тя го изгледа боязливо. Уплаши се от официалното му държане и от красотата му.

— Не е ли твърде млад за такива походи? — попита Ем, когато двамата се загубиха от поглед.

— На деветнайсет години е — каза Маршал. — Най-хубавият момък, който съм виждал някога.

— Тогава какво прави с вас?

— Сирак е — обясни Рандолф. — И двамата му родители ги отнесе маларията. Баща му беше един от най-добрите хора на Джеръми. Крис е млад, но страшно се радвам, че дойде с нас. Може да уцели крилете на птица от петдесет метра. Не съм виждал по-точен стрелец от него. Няма равен на себе си и в ръкопашния бой. Момъкът е направо страхотен.

— Изглежда много тих и възпитан — казах аз.

— О, да, такъв е — увери ме Рандолф, — държи се като агънце, но когато му се наложи да се бие, се превръща в несравним боец.

— Ще ни трябва повече храна за закуска — каза Ем. — Предлагам да идете да уловите още риба.

— Добра идея. Хайде, Боби, двамата ще уловим цял куп риба. После ще си изпиеш кафето.

Робъртс изпъшка и изгледа с копнеж кафеничето. Рандолф го прегърна приятелски за рамената и го отведе. Хърли отиде да помогне на Джеръми да раздели багажа на шест леснопреносими вързопа. Ем и аз отидохме да донесем още дърва. Кори и младият Крис се върнаха след четвърт час. Кори сияеше от радост и вървеше, много внимателно опънала полата си пред себе си. Крис беше много по-малко напрегнат отпреди. По устните му играеше едва забележима усмивка, докато я водеше напред. Стоеше близо до нея, докато тя готвеше закуската. Държеше се много възпитано.

— Кори си е намерила приятел — подметна Ем, докато миехме съдовете след закуската. — Младият Крис се влюби от пръв поглед в нея.

— Защо не? — отвърнах аз и топнах чашата във водата. — Тя е хубаво момиче.

Ем коленичи до мен на брега.

— Сега, когато и другите са с нас, се чувствам много по-сигурна. Колкото сме повече, толкова по-добре. Мили боже, този тиган не може да се изчисти!

— Дай ми го. Отнеси тези чаши на Джеръми да ги прибере.

— Какви са отношенията ти с него, скъпа? — попита тя. — Не си му проговорила, откакто се върнахме от риболова снощи. И той не ти говори.

— Забелязала си.

— Аз винаги забелязвам всичко, скъпа.

— Не сме се скарали, Ем — казах сухо. — Разказах му какво съм решила да правя до края на живота си. Не му харесват моите планове.

— Значи си му разказала за Роджър Хоук?

Кимнах и затърках яростно тигана. Ем поклати глава и се изправи. Чашите задрънчаха в ръката й.

— Не е моя работа, скъпа, но според мен правиш голяма грешка. Миналото си е минало. С него е свършено веднъж завинаги. Ще си живееш чудесно с мъж като Джеръми Бонд, ако го приемеш.

— Зная какво искам, Ем.

— Наистина ли? — попита тя. — Понякога се питам дати е така.

Понесе чашите към Джеръми. След няколко минути му подадох тигана. Той го прибра при другите съдове, без да продума. Тръгнахме на път и навлязохме във вътрешността. Начело вървеше Джеръми, следваха го Хърли и Маршал. Робъртс и Рандолф крачеха най-отзад. Крис Сампсън ходеше до Кори точно пред Ем и мен. Двамата разговаряха тихо. Крис й сочеше птиците, растенията и цветята и й разказваше за тях. Тя гледаше мрачния му хубав профил с тъмните си очи, които се бяха разхубавили още повече и гледаха меко и женствено. Досега не я бях виждала да изглежда така. Очевидно обожаваше спътника си.

Крис я прегърна за рамото и я поведе през сплетените кипарисови корени. Кори се спъна. Той я хвана и задържа за миг. После я пусна неохотно, когато пътят стана по-равен и нямаше повод да я прегръща. Тя крачеше съвсем близо до него. Изглеждаше още по-малка и крехка на фона на високия и мощен Крис. Пристъпваше леко и игриво като котенце. Постоянно докосваше ръката му, сякаш за да се убеди, че той е до нея. Крис я гледаше непрекъснато. Леката усмивка не изчезваше от големите му пълни устни.

Намръщих се разтревожено. Кори си беше почти дете. Красотата й беше деликатна, а сърцето — нежно. Тя би се понравила на всеки младеж. Отлично знаех, че тази красота може да се превърне в проклятие за нея, а сърцето й лесно може да бъде разбито от момче като Крис Сампсън. Действително беше голям хубавец и харесваше много Кори, но тази връзка нямаше да доведе до нищо хубаво. Може би ще се влюби в нея и ще я обикне дълбоко и искрено, но после ще се насочи към някое момиче от своята раса. А Кори ще води обречения живот на парниково цвете в някоя разкошно обзаведена и парфюмирана стая в квартала на куртизанките и ще търси утеха в прегръдките на другите мъже и в алкохола. Тази тъжна история се повтаряше непрестанно, когато се съберяха деца от две различни раси.

— Не се тревожи, скъпа — каза Ем.

— За какво?

— За Кори. — Говореше тихо, за да не ни чуят случайно. — Майка му е била чернокожа. Рандолф ми разказа всичко. Всъщност тя е била мулатка, много хубава и свободна жена. Баща му бил син на бял плантатор — недодялан и свадлив момък, който се опозорил още като съвсем млад и напуснал завинаги доброто общество. Преместил се да живее на друго място със своята любовница и станал контрабандист, а след това и наемник, един от най-добрите хора на Джеръми. Научил младия Крис на всичко, което знаел, взимал го със себе си по време на изпълнението на някои задачи.

— А после?

— Крис не се различава по нищо от другите бели, разбира се, но се гордеел много с произхода си. Изпитва само презрение към онези, които се отказват от кръвта на предците си. Когато родителите му починали преди една година и половина, той се преселил при чернокожата си баба. Тя имала някакъв пансион в Ню Орлиънс. Била свободна жена с абаносовочерна кожа и чисто, африкански черти на лицето. Посветил й се изцяло, обаче и тя починала преди три месеца. Крис останал сам-самичък и бил много благодарен на Джеръми и Рандолф за това, че го взели със себе си за тази задача. Той и Кори ще си подхождат много един на друг, скъпа.

— Може и да си права — казах аз. В гласа ми пак се прокрадна нотка на съмнение. — Просто не искам тя да си изпати.

Продължихме да вървим. Не говорехме повече. Препъвахме се в корените и се навеждахме под клоните. Ставаше все по-трудно да се ходи. Дърветата растяха все по-нагъсто. Превиваха се под тежестта на преплелите се пълзящи корени и от нанизите от пурпурночервени диви цветове. Въздухът беше влажен и наситен с пара. Отвсякъде лъкатушеха поточета. Те бяха плитки и течаха мудно. Ята от насекоми бръмчаха над зеленикавокафявата повърхност. Бреговете бяха осеяни с кафеникави дънери и бяха покрити с кал. Едва когато забелязах, че помръдват, съобразих, че това са алигаторите, от които се ужасяваше толкова Ем.

Прецапахме през реката, качихме се на калния бряг и тръгнахме под преплелите се клони на кипарисите. След малко всяка крачка се превърна в истинско мъчение. Голямата горещина ни притискаше към земята. Въздухът беше мъчително тежък. Миришеше силно на кал, тиня и гнило. Ръцете и краката ме боляха. Глезените ми затъваха в калта. С голямо усилие ги вадех оттам и правех нова крачка. Всички се бяхме изпотили, но никой не се оплакваше. Продължихме да вървим упорито. Спряхме най-накрая на брега на едно голямо кафеникаво езеро.

— Ще трябва да се прехвърлим на другата страна — каза Рандолф. — Иначе ще го обикаляме с часове.

— Прав си — съгласи се Джеръми.

— Колко е дълбоко? — попита Ем.

— Доста, като го гледам — отбеляза Хърли. — Прекалено е голямо, за да се опитваме да го преплуваме, Джеръми.

Джеръми кимна мрачно. Облегнах се на едно дърво. Бях съвсем изтощена и гладна като вълк.

— Май ще трябва да си направим салове — каза той. — Няма да загубим много време. Нося една брадвичка. И Хърли има една. Ще вържем дънерите с пълзящи клони.

Кори отиде да огледа наоколо. След малко се върна с няколко доста противни на вид оранжево-жълти корени, които се оказаха много вкусни.

— Има вкус на сладък картоф — възкликна Ем, — само че е по-мек и по-хубав.

— Казах ви, миз Ем. Трябваше да ми повярвате.

Кори отиде да донесе още корени. Ем тръгна с нея. Измиха ги във водата и ги отнесоха на мъжете, които до този момент бяха отрязали достатъчно дървета, за да направят два сала. Мина доста време, докато чух гласа на Кори:

— Готови сме, миз Мариета — каза тя и ме хвана за ръка. — Саловете ми изглеждат съвсем устойчиви. Няма никакви пролуки между дънерите. Крис отряза няколко пръта, за да ги подкараме.

Робъртс и Хърли издърпаха саловете до водата. Вързопите ни вече се намираха върху тях. Алигаторите се плъзнаха наблизо от любопитство. Ем стисна толкова силно ръката на Рандолф, че той трепна. Лицето й беше побеляло. Когато се качихме всички, Крис Сампсън блъсна напред сала. Той се понесе по водата. Крис сграбчи един дълъг прът, скочи на сала и почна да подкарва съоръжението с лекота, без ни най-малко усилие.

Салът се люлееше и подскачаше по калната кафеникава вода, която беше осеяна с пурпурни сенки. Алигаторите ни следваха. Плъзгаха се лениво. Муцуните и очите им едва се виждаха на повърхността. Дългите им тежки тела се люшкаха напред-назад и правеха леки вълнички. Крис не им обръщаше внимание. Забиваше пръта в калта, вдигаше го и го спускаше със замах. Мускулите на ръцете и рамената му се издуваха под копринената му жълта риза. Беше се разкрачил широко. Джеръми и другите се бяха качили на втория сал и се движеха на няколко метра зад нас.

Ем сега беше затворила очи. Устните й се мърдаха. Рандолф се усмихна.

— Какво има, момиче? — закачи я той.

— Млъкни, негоднико! Не виждаш ли, че се моля?

Един от алигаторите се приближи към нас. Огромните му челюсти се отвориха. Водата се изливаше над муцуната му. Крис направи гримаса, вдигна рязко пръта и го заби силно в създанието. Алигаторът се метна във водата и започна да кърви силно. Другите три внезапно се нахвърлиха върху него. Водата почна да се вихри, да се плиска и пени. Гледката беше ужасна. Опашки се мятаха във въздуха, челюсти тракаха шумно. Потреперих и отвърнах поглед, а Крис продължи да кара сала. Бяхме изминали повече от половината път. Полата ми беше мокра. През дънерите се процеждаше вода.

— Не се безпокой — успокои ме Рандолф. — Салът ще издържи. Алигаторите останаха далеч зад нас.

Ужасяващата купчина от въртящи се и падащи с плясък кафяво-зелени тела изчезна. Три спокойни и мързеливи създания се хлъзнаха лениво към брега. Салът на Джеръми се приближи. Хърли го караше умело.

Изпитах дълбоко облекчение, когато стигнахме до брега. Езерото остана зад нас. Продължихме нашето пътешествие. Преодолявахме сплетените дървета, гъстите храсталаци и водата, която беше навсякъде. Екзотични птици надаваха пронизителни звуци. Змии се хлъзгаха насам-натам. Бръмченето на насекомите не стихваше. Измина един час, после втори. Прекосихме една река, после още една, която ни стигаше до кръста. Минахме през един тесен тунел от дървета, добрахме се до още едно по-малко езеро и го заобиколихме. Слънцето ни съсипвайте с ярките си и силни лъчи.

— Боже господи — простена Ем, — нямам сили да ходя повече.

— Знам — казах аз. — И аз се чувствам така. Скоро ще спрем.

— Ще сънувам кошмари заради тези алигатори, скъпа. Просто си знам. Бури, корабокрушения, змии и алигатори. Какво ли ще се появи пък сега? Не ми отговаряй, скъпа — добави тя припряно.

— Ще се справим, Ем — казах й аз.

— И аз така мисля — отвърна тя, — но така ми се иска всичко лошо вече да е свършило.