Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (30)

30

Слънчевите лъчи проникваха през неостъклените прозорчета с летви вместо капаци и се изливаха на яркожълти ивици по пода, докато влизах в сенчестия килер в задната част на просторния апартамент на най-долния етаж, в който живеех с Джеръми Бонд от четири дена насам. Както и очаквах, по лавиците нямаше нищо. Той купи храна преди три дена, но тези оскъдни провизии свършиха. Налага се да отида на пазара, няма как да го избегна. Излязох от килера. Изпитвах едва ли не облекчение от това, че си имам повод да изляза от апартамента. Вече го ненавиждах.

Всичко вече беше безупречно чисто. Търках, чистих, бърсах прахта и проветрявах. Не защото обичам много домакинската работа, а защото просто нямах какво друго да правя. Той ми забрани категорично да излизам от къщата, като изключим случаите, в които отивах да донеса вода от цистерната в задния двор. Всеки ден го нямаше с часове. Ходеше по разни „неотложни“ дела, за които си мълчеше със загадъчен вид. Продаде конете с фургона. Приключи най-сетне със собствените си дела и излезе тази сутрин — с всичките ми бижута, като ме увери, че има връзки и ще получи възможно най-високата цена за всяко от тях.

Два часът следобед отдавна отмина. Помислих си, че не биваше да му давам бижутата, докато вървях по коридора към дневната отзад. Изобщо нямаше да се изненадам, ако негодникът избягаше с тях от града и ме оставеше тук без пукната пара. Не беше справедливо. Колкото и много недостатъци да имаше, Джеръми беше почтен. Макар и да имаше разбойнически наклонности, той беше не по-малко честен от който и да било друг мъж. Е, добре, ще се върне, но един господ знае колко още ще стоим затворени в тази проклета къща, чиито прозорци и капаци бяха здраво затворени, за да не влезе въздух отвън.

Струваше ми се, че ще полудея, ако продължа да стоя тук. Липсата на храна ми предоставяше идеален повод да изляза навън. Предпочитах да се разболея от малария, отколкото да полудея. Пазарът се намираше съвсем наблизо. С малко късмет ще отида и ще се върна с покупките, преди Джеръми да се върне.

Повечето цветя и храсти бяха увехнали. Това се дължеше на серните пари. На почти всеки ъгъл горяха денонощно големи железни варели със сяра като предохранителна мярка срещу маларията. Интересно дали действително помагат нещо тези доста нездравословни изпарения.

Истинско безразсъдство, от моя страна, беше да излизам. Едва сега съобразих това, но проявих инат и не се върнах. Закрачих решително напред. По улицата мина един фургон, който изтрополи шумно по паважа. Мъжът, който го караше, си беше завързал шалче около долната половина на лицето. Изгледа ме с подозрение и стисна здраво камшика си, сякаш очакваше да го нападна. Очевидно всички в града се плашеха един от друг. Джеръми ми беше разказвал за грабежите, битките и убийствата. Добре, че си взех пистолета. Няма да се поколебая да стрелям, ако се наложи.

Когато се добрах най-сетне до пазара, въобще не се изненадах, когато видях, че повечето сергии са пусти. Сива и мрачна атмосфера бе заменила суетнята, пъстрите цветове и жизнерадостния хаос, които обикновено царяха тук. Малцината купувачи, които бяха дошли да напазаруват, грижливо се избягваха един друг, доколкото им беше възможно. Повечето мъже си бяха увили шалчета около носовете и устите подобно на кочияша на фургона, а жените притискаха напарфюмирани кърпички към ноздрите си. Някои от тях носеха и издълбани портокали, пълни със скилидки чесън. От десетината варели със сяра излизаше гъста мъгла, която се носеше на талази.

— Ще купувате ли, госпожо, или само ще стоите и ще мислите?

Собственикът на сергията, пред която бях застанала, беше един едър и як мъж. Държеше се грубо и недоверчиво. С този шал на лицето си приличаше страшно много на някой бандит. На полицата зад него имаше пистолет. Нарочно го беше оставил така, че всички да го виждат. Взех три проскубани пилета, четири фунта говеждо и малко наденица. Ужасих се, когато той ми каза колко ще ми струват покупките. Наистина беше бандит. Искаше петорно повече от обикновено.

— Но това е нелепо! — почнах да протестирам. — От къде на къде ще искате толкова…

— Аз определям цените и ще ги вдигам колкото си искам, госпожо! Рискувам си живота, като стоя тук. Плащайте или се махайте! Не искам да ме заразят.

— Май нямам избор — изрекох хапливо.

— Нямате никакъв избор. Плащайте си, щом искате да ядете!

Сложих парите на тезгяха. Той ги взе предпазливо и ги пъхна в джоба си.

— Имате ли кошница?

— Забравих да взема.

— Ей там отдолу има една. Ще ви струва една лира.

— Една лира?

— Щом сте си купили храна, трябва да имате и кошница, за да си я отнесете.

Плеснах му вбесено още една лира. Той сложи продуктите в кошницата и я побутна към мен. Отдалечих се разгневена. Разярих се още повече, когато ми се наложи да платя безбожна сума и за хляба, сиренето, плодовете и зеленчуците. Когато излязох от пазара, ми бяха останали само няколко монетки, а кошницата тежеше толкова, че едва я носех. Крачех бавно и често спирах, за да прехвърля кошницата от едната си ръка на другата. Стори ми се, че ръката ми ще излезе от ставата.

— Мариета!

Съвсем малко се бях отдалечила от пазара, когато жената извика името ми. Обърнах се и се стреснах, когато видях едно привидение в черно да тича към мен. Черната пола от тафта шумолеше силно. Перата на черната шапка се люлееха. От периферията на шапката падаше голям черен воал, който покриваше главата и рамената. Спря на няколко метра от мен и затаи дъх. Парфюмът ухаеше толкова силно, че едва не ме събори.

— Скъпа моя! — извика привидението. — Мислех, че си в Англия Не, не, не се приближавай. Не се обиждай, скъпа, но всички сме длъжни да се пазим.

— Люсил? Това… ти ли си?

— И аз самата не знам, скъпа! Последните три седмици бяха толкова ужасни, че вече не съм сигурна коя съм. Всички момичета ме изоставиха. Избягаха от града още при първите слухове. Така трябваше да постъпя и аз, разбира се, ако имах поне малко здрав разум. Боях се да си оставя ателието, нали знаеш какви грабежи стават напоследък. Обковала съм го цялото с дъски. Най-сетне намерих и един мъж да го пази. Тази вечер заминавам за плантацията Деверо.

— Не знаех, че е възможно някой да напусне града. Мислех…

— Струва цяло състояние, скъпа. Тези проклети контрабандисти укриват хората в лодките си и ги прехвърлят посред нощ. Изключително опасно е. Преди половин час се уговорих да ме изведат. Само затова съм на улицата.

— Момичетата на Деверо ме поканиха да дойда в плантацията още когато се чу за първите случаи — продължи тя. — Искаха да им шия, разбира се. Никой не трябва да остава в този град повече, отколкото е необходимо. Изненадвам се, че те виждам тук, скъпа. Имах впечатлението, че се намираш в Англия с твоя хубавец Хоук.

— Аз… това не стана, Люсил. Дълга история.

— Трябва да ми я разкажеш. Но по-късно, когато всичко свърши и имаме възможност да си говорим, без да се страхуваме, че ще се заразим взаимно. Господи, каква рокля носиш! Не ми казвай откъде си я взела. Скъпа, спести ми, моля ти се, тези неприятни подробности. И то памучна! А аз ти шиех такива разкошни дрехи!

Люсил поклати глава, като същевременно вдигна очи към небето. Обиците й се залюляха. Единият от воалите се свлече. Тя го вдигна бързо нагоре и вдиша отново от напарфюмираната си носна кърпичка. Аз бях оставила кошницата до мен и си разтривах ръцете.

— Виждам, че си ходила на пазара — каза тя. — Предполагам, че човек трябва да се храни. Лично аз карам на шампанско и петифури. Имам огромни запаси храна в стаите над магазина. Ако искаш да сготвиш всичко както трябва, скъпа, свари всички зеленчуци и не яж нищо сурово. И, разбира се, не пий вода.

— Първо я преварявам.

— Много безразсъдно, скъпа! Щом изстине, пак не става за нищо. Виж, шампанското е съвсем друга работа. Останали са ми още две каси. Де да имаше някакъв начин да ти ги донеса. Обикновено изпращам едно момче да ми носи покупките, но днес, разбира се, нямам доверие на никого.

Люсил размаха носната кърпичка пред носа си и огледа улицата, сякаш за да се увери, че все още е безопасно да разговаряме тук. Направи още една крачка назад и заговори по-високо.

— Откога си тук? — попита тя.

— От четири дена.

— Четири дена! Значи си нямаш представа какво стана тук! Над две хиляди души починаха, скъпа! Всеки ден измират още мъже, жени и деца. Никой не си прави труд да ги погребва както му е редът. Изкопали са някакви ужасни ями извън града. Карат мъртъвците там във фургони, хвърлят ги в ямите и ги посипват с вар. Обаче не само мъртъвците са опасни.

— Какво искаш да кажеш?

— Скъпа, властите наеха най-големите отрепки да вършат мръсната работа — да пазят пътищата, да карат фургоните и да събират телата на умрелите. Някакви ужасни главорези от крайбрежието. Те са по-лоши и от най-големите престъпници. Рисуват кръстове на вратите, където има някой болен — сигурно си ги видяла. Тези мъже влизат в къщите, за да изнасят труповете. И трябва да ти кажа, скъпа, че понякога бедният човек още е жив, а те просто го мятат във фургона при другите тела, за да си спестят пътуването на другия ден!

— Ужас!

— Така е, кълна се. Виждала съм го със собствените си очи.

— Възможно ли е да се направи нещо срещу тези безчинства? — попитах аз.

Люсил поклати глава.

— Порядъчните граждани се въоръжиха. Никога не знаеш кога онези главорези ще нахлуят в къщата ти, като се преструват, че си изпълняват задълженията. Няколко пъти се водиха престрелки.

— И аз чух за това — казах аз.

— Грабят каквото им попадне, живеят си най-разюздано, веселят се най-безсрамно по крайбрежието, а през това време умират стотици. Слава богу, че най-сетне ще се измъкна от града, дори и това да ми струва куп пари. Предлагам ти и на теб, скъпа, да се измъкнеш колкото е възможно по-бързо.

— Пожелавам ти да си нямаш неприятности по пътя, Люсил.

— Ще бъде нещо страшно. Ще пътувам в една съвсем малка лодчица с гребла. Ами блатата! Но поне ще се измъкна от тази адска дупка. Пази се, скъпа. Когато всичко свърши, отбий се в ателието. Ще си побъбрим сладко и ще се погрижа да носиш по-хубави дрехи от тази отвратителна памучна рокля!

— И ти се пази.

— Ще се пазя. Трябва да бързам! Надявам се ателието още да си стои на мястото!

Люсил пусна воалите над лицето и рамената си. Махна ми с носната кърпичка и се понесе по улицата като някаква вихрушка от шумоляща черна тафта. Въздъхнах, вдигнах кошницата и продължих да вървя към къщи. Доста се разтревожих от думите й. Но не й вярвах за всичко. Люсил беше превъзходна шивачка и много хитра търговка. Но същевременно беше неуравновесена, лесно се възбуждаше и беше склонна да преувеличава. Много обичаше да клюкарства и да драматизира нещата. Изглеждаше така, сякаш едва ли не се наслаждава на това, което става.

Стисках здраво дръжката на кошницата с лявата ръка и крачех покрай ронеща се сива тухлена стена, която бе отрупана с буйно израсналите филизи на една увехнала пурпурночервена бугенвилия. Един фонтан изливаше скръбно водите си в двора отзад. Докато минавах покрай изкованите от желязо порти, забелязах белия кръст на вратата на къщата. Някой ридаеше вътре. Дебелите стени заглушаваха звука, но независимо от това той се чуваше ясно. Прехвърлих кошницата в дясната си ръка и закрачих по-бързо. Нямах търпение да се озова час по-скоро в дома, който напуснах с такова желание преди един час.

Оставаха ми само три пресечки до дома на Джеръми, когато чух, че се приближава един фургон. Обърнах се и погледнах назад. Студени тръпки от ужас полазиха по гърба ми. Усетих, че бузите ми пребледняват при вида на фургона с ужасяващия товар, който минаваше по улицата. На високата дървена скамейка отпред седяха двама души. Бяха груби и мрачни на вид. Дрехите им бяха мръсни. Никой от тях не си беше увил шал около лицето. Кочияшът дъвчеше тютюн. Мъжът до него си чешеше усърдно отдавна немитата светлоруса коса. И двамата нехаеха за това, което ставаше с товара им.

Задната част на фургона беше пълна с трупове. Телата бяха нахвърляни отзад в безпорядък. Отвсякъде стърчаха ръце и крака. Сред мъртъвците имаше жени, деца и старци. Безжизнените им очи бяха широко отворени и гледаха вторачено. Усетих, че ми прилошава. Коленете ми се подгънаха. Не бива да припадам. Трябва да запазя пълно спокойствие. Стиснах дръжката на кошницата и тръгнах решително. Помъчих се да забравя за току-що преживяния ужас, но гледката като че ли се бе запечатала и с най-малките подробности в съзнанието ми. Треперех. Стори ми се, че ми се налага да ходя цяла вечност, за да се прибера вкъщи. Отворих портите и влязох в двора. Очаквах да заваря Джеръми Бонд в антрето да стои с ръце на кръста, а очите му да пламтят от гняв.

Само че той още не беше се върнал. Е, и това е нещо. Ще сготвя няколко яденета. Ще се заловя за работа. Това ще ми помогне. Да, точно така. Когато той се върне ще го чака горещо, току-що сготвено ядене, но първо, трябва да се изкъпя. Трябва и да се изтъркам старателно. Донесох вода от цистерната в задния двор, стоплих я и я излях в голямата бяла порцеланова вана зад паравана в спалнята. Сипах във водата парфюм и ароматични соли, свалих си дрехите и ги пуснах в коша.

Сигурно съм стояла във ваната около половин час. Търках си непрестанно цялото тяло, измих си и косата. После се потопих в горещата вода и се отпуснах най-сетне. Когато излязох накрая и се избърсах, се почувствах значително по-добре, въпреки че още ми се гадеше. Облякох си чисто нова бяла фуста и тъмносинята копринена рокля, която носих през нощта след сватбата на Ем. Часовникът на лавицата удари. Беше пет часът. Защо ли не се е върнал още Джеръми? Отдавна трябваше да си е дошъл.

Реших да не се тревожа за това и запалих огън в голямата желязна печка в кухничката. Измих зеленчуците и ги сложих да се готвят. Пъхнах пилето да се пече във фурната. Опекох и още хляб. Часовникът удари отново. Чувах го отдалеч. Шест часът. Къде е той? Защо още не се е върнал? Извадих зеленчуците от печката, сложих ги в паниците и ги намазах с масло. Отрязах малко хляб, проверих какво става с пилето и реших да го оставя да се пече още няколко минути.

Слънцето почти беше залязло. Запалих всички лампи и сложих масата в трапезарията. Внимателно подредих сребърните прибори и чинии и сгънах ленените салфетки, като се разтакавах нарочно.

Самата аз съвсем не бях гладна. Бях твърде разтревожена, за да имам апетит. Да, тревожех се, по дяволите. Когато той се върне, така ще му се накарам, че дълго време няма да ме забрави. Как е възможно да е толкова неразумен! Нима е толкова глупав, че не забелязва колко дълго се шляе навън, а аз стоя сама и се побърквам от тревога за него? Мръсникът сигурно е отишъл в някоя кръчма, пие с приятелчетата си и въобще не се сеща колко е часът.

Сложих яденето на масата и отново сгънах салфетките. Вино. Ще ни трябва и вино. На голямата полица в килера имаше десетки бутилки. Избрах една от тях и се върнах с нея в трапезарията. Ръцете ми трепереха. Тилът ме заболя. Нещо му се беше случило. Усещах това чисто инстинктивно. Долавях го с цялото си тяло.

Беше му се случило нещо ужасно. Няма да се върне. Никога няма да го видя пак, а се бях държала толкова надменно и грубо! Никога няма да узнае, че това не са били истинските ми чувства към него. Вярно е, че му бях сърдита и с пълно основание, но не го мразех. И защо да го мразя? Защо да се отнасям зле с него, след като той направи толкова много за мен? Нямах никакви илюзии за това, какво представлява той като личност. Беше истински негодник, разбойник и мошеник. Никога няма да се влюбя в мъж като него, но… О, свети боже, нямам сили да издържам повече. Цялото ми тяло затрепери. Краката ми вече не ме държаха. Притиснах се към вратата и се замолих горещо той да се върне.

Мина известно време. На двора отекнаха стъпки. Ключът се завъртя на вратата. Джеръми я отвори и влезе в антрето. Държеше в ръка издута черна торба. Изглеждаше уморен. Лицето му беше побледняло. Под очите му имаше големи бледолилави сенки. Усмихна ми се весело.

— Чакаше ли ме? — попита той.

— Знаеш ли колко е часът?

— Нямам и най-малка представа, момиче.

— След… след малко ще стане седем! Отдавна трябваше да си се върнал.

— Имах работа — оправда се той.

— Едва не полудях от тревога! Помислих си… проклет да си, Джеръми Бонд! Излизаш си най-спокойно оттук, все едно, че си тръгнал на разходка. По цял ден ме оставяш сама и…

— Значи се тревожеше за мен — каза той.

— Не съм и помисляла за теб — изрекох злъчно. — Боях се за бижутата си.

Лъжех. Напълно бях забравила за бижутата.

— Продадох ги всичките до едно — отвърна той. — Доста време загубих, докато ги продам. Наложи ми се да подновя няколко от… ъ-ъ… старите ми познанства. Никой не разполагаше с достатъчно пари, за да купи всичките скъпоценности, затова ми се наложи да ги продавам на парче и се задържах толкова дълго. — Той вдигна чантата и се усмихна. — Сделките ми излязоха доста успешни, момиче. Тази торба е пълна с пари, а ти си много богата жена.

— Изглеждаш ми уморен. Челото ти е потно.

— Вътре има много хиляди лири. Хиляди. Приемах само пари в брой и си водех бележки по колко съм получил за всяко бижу. Сигурно трябваше да ги внеса в някоя банка, но им нямам доверие. Никога не съм имал доверие. Имам сейф от яка стомана в спалнята зад гардероба. Смятам да ги държа там, където ще мога да ги наглеждам. Съзнаваш ли колко си богата? Разбираш ли…

— Ти си полудял, изобщо не мислиш какво правиш. Разнасяш по улиците толкова много пари. Направо си си просил някой да те удари по главата. Понякога си мисля, че нямаш и грам мозък!

— В жилетката си държа пистолет. Оставих редингота разкопчан, за да виждат всички, че съм въоръжен.

— Бузите ти са пребледнели.

— Цял ден бях навън. Уморих се малко. Изчакай само да отнеса тази торба в спалнята и да я сложа в сейфа. На какво ми мирише? Да не си пекла хляб?

— Сготвих ядене. Всичко изстина, докато те чаках.

— Няма проблеми, момиче. За нула време ще го стоплиш.

— Върви по дяволите! — сопнах му се аз.

Джеръми се засмя и влезе бавно в спалнята. Избърсах една сълза от окото си. Ядосах се на себе си. Върнах яденето в кухнята. Сложих отново зеленчуците на печката, а пилето във фурната. Почнах да режа хляб. Едва съзнавах какво върша. Изпитвах такова облекчение, че направо ми прималя. Чух го да ходи насам-натам в спалнята. Прекрасен звук! Харесваше ми повече и от най-хубавата музика.

Когато яденето се стопли, върнах всичко в трапезарията. Джеръми се забави твърде много в спалнята. Може би броеше парите. Половината от тях са негови. Ще настоявам да ги задържи. Ако иска, да ги раздаде между семействата на загиналите, Рандолф и другите. Да прави каквото иска с тях. Отпих още една глътка вино. Взех чашата и отидох във всекидневната. Почнах да губя търпение.

— Побързай! — извиках аз. — Няма да го топля втори път.

— Не изневеряваш на себе си, нали, момиче?

— Хайде, Джеръми, идвай. Остави тези пари. Гладна съм.

Чух го да се приближава. Влачеше си краката в антрето. Застана на вратата на гостната и впери поглед в мен. Оставих чашата на масата. Изведнъж се разтревожих. Лицето му беше пребледняло още по-силно. По кожата му беше избила пот. Сенките под очите му бяха станали още по-тъмни. Джеръми гледаше объркано и неразбиращо. На челото му се беше появила бръчка. Устните му се разтвориха. Тръгнах към него. Той поклати глава и протегна ръка, сякаш искаше да ме бутне назад.

— Не, не се приближавай. Нещо не се чувствам добре. Вие ми се свят. Май… май съм се разболял.

— Джеръми!

Той поклати пак глава. Намръщи се и после се строполи на пода. Беше загубил съзнание.