Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (25)

25

Веднага се подчинихме и хукнахме към реката, докато зад нас демонични крясъци изпълниха гората. Прозвучаха изстрели. Ем се носеше малко пред Кори и мен. Синята й пола се вееше. Намирахме се сред оглушителен и изпълнен с писъци кошмар. Всички демони от ада бяха изскочили оттам, крещяха и ни преследваха. Тичахме обезумяло. Носехме се край дървета и храсталаци. Звуците вече не бяха високи и оглушителни. Реката обаче още не се виждаше. Спънах се. Кори ме хвана за ръка и ми помогна да не падна. Ем бягаше далеч пред нас.

Забелязах, че клонът на едно дърво се клати. Забелязах и голи кафяви крака сред листата точно пред Ем. С ужас гледах как дивакът скача от дървото, сграбчва я и я понася. Тя се съпротивляваше като дива котка. Риташе и дращеше голия кафяв гигант с татуирани гърди и лице. По рамената му падаше дълга черна коса. Впи нокти в бузата му и заби коляно в слабините му. Той я пусна и падна възнак. Извади нож и го хвърли към нея.

Яркочервен фонтан бликна от челото му. Дивакът беше отхвърлен назад и се стовари на едно дърво. Тялото му рухна на земята. Пистолетът в ръката ми димеше. Ръката ми ме болеше от силния откат. Дори не бях усетила, че съм натиснала спусъка. Ем ме погледна. Бузите й бяха смъртнобледи. Не се колебахме и миг. Продължихме да тичаме. Вече виждахме реката. Хукнахме още по-бързо. Нагазихме със силен плясък във водата. Насочихме се към песъчливото място, което се издаваше напред от другата страна. Реката беше широка и дълбока. Водата скоро стигна до хълбоците и рамената ни. Протегнахме ръце напред и заплувахме. Качихме се на брега по падналите сиви дървета.

Крясъците и изстрелите сега се чуваха в далечината. Горите ги заглушаваха. Тук беше някак си зловещо тихо и спокойно. Нощта още не беше настъпила. Небето беше пурпурно, а леката виолетово-синя мъгла правеше въздуха плътен. Ем трепереше. Кори я прегърна и стисна много силно. Затворих очи и облегнах чело на грапавата сива кора.

Мина известно време. Най-сетне отворих очи и приседнах. Събрах всичките си сили и се огледах наоколо. Пясъчникът се издаваше напред в реката. От трите му страни го обграждаше вода, а по бреговата линия растяха дървета. Имаше най-малко две изсъхнали дървета, които бяха полуизгнили и с обелена кора. Лесно ще направим барикада. Ще успеем да ги отблъснем. Стига… стига да дойдат мъжете при нас, ще отблъснем леко врага. Но ако мъжете не дойдат… Пропъдих тази мисъл. Не биваше да си позволявам да мисля за такъв развой на нещата.

— Добре ли си? — попитах Ем.

Тя кимна и отмести ръцете на Кори от себе си.

— Добре ударих с коляно онзи мръсник, а после… после той си извади ножа. Видях по погледа в очите му, че ще ме намушка. Беше… беше ужасно. Ако не беше стреляла, скъпа, вече да ме няма на този свят.

— Дори не си спомням, че съм стреляла. Просто… изведнъж той полетя във въздуха, кръвта шурна и… мили боже!

— Питам се колко ли са на брой?

— Стори ми се, че са стотици.

— Ама е истина това, дето разправят, че се мажели с мас от алигатори! Миризмата! Едва не ми се преобърна стомахът, когато го подуших. Този сигурно беше пет-шест фута или още по-висок. И каква страшна татуировка имаше на лицето!

— Идва някой — каза Кори.

Огледахме се към реката и видяхме Крис и Хърли. Те влязоха с плясък във водата и тръгнаха към нас. В далечината още се чуваха изстрели. Появи се Маршал, погледна през рамо. После също навлезе във водата, вдигнал високо пушката си. Стрелбата престана. Повече не се чуваха крясъци. Крис и Хърли дойдоха при нас зад падналите дървета. Миг по-късно и Маршал се покатери и се прехвърли при нас. Заеха се да снемат вързопите, които бяха прикрепени с ремъци за гърбовете им. Вързопът на Ем тупна шумно на земята. Връвта се скъса и вързопът се отвори. Навън се изтърколи един сребърен свещник. Тя го вдигна и го хвана за долния край като сопа. Загледах се в редицата от дървета на отсрещния бряг и зачаках. Стаих дъх и се замолих да се появят и другите.

Сенките се увеличаваха. Гъстият кадифен мрак завладяваше нови пространства. Не посмях да попитам какво е станало с другите мъже. Ако ми кажат, ще узная истината и надеждата ще изчезне, а на мен ми се искаше да се надявам и да вярвам, че те са още живи.

— Хайде да вдигаме по-бързо барикадата — каза Маршал на Хърли. — Тук е пълно с изсъхнали дървета. Ранди е подбрал подходящо място. За нула време ще направим един малък форт.

Ами ако са загинали? Ами ако не видя повече Джеръми? Не му казах всичко, което жадувах да чуе от мен. Джеръми не знаеше какви чувства изпитвам към него. Досега не им бях дала външен израз. Така ми се искаше да не се бях отнасяла толкова неотстъпчиво с него. Държах се много надменно и неприязнено. Бях се страхувала от самата себе си. Едва сега осъзнах това. Бях се страхувала, че ще ми се наложи да призная съществуването им и да се съобразявам с тях. Сега ми се искаше да се бях хвърлила в прегръдките му и да се бях поддала на опасния му чар, на мъжествеността и силата му. Защо не му позволих да ме люби, о, колко съжалявах за това сега. Повече от всичко на света копнеех да се намирам в прегръдките му в този миг.

Взирах се в редицата от дървета. Исках да видя, че излизат оттам. Видях един мъж да стъпва на брега. Беше висок и як. Държеше пушка в ръка. Това беше Рандолф. Огледа се назад и тръгна да преминава реката. Газеше бавно, като постоянно хвърляше поглед през рамо. Станах и се качих на дънера, без да обръщам внимание на бурята от протести зад гърба ми. Маршал ми извика да слизам. И Ем извика, и Крис, но не им обърнах внимание. Чаках. Рандолф преплува с лекота останалата част от пътя и се покатери до мен.

— Къде е той? — запитах аз. Гласът ми едва се чуваше.

— Всичко е наред, момиче. Идва насам.

— Къде е той? — повторих аз.

— Те се разбягаха. Веднага щом опитаха от куршумите ни, се разбягаха, а той отиде да огледа малко наоколо, преди да дойде при нас.

— Рандолф…

— Нищо му няма, момиче. Хайде, върни се зад дънера. Индианците отстъпиха, но все още се намират някъде там и сигурно ни наблюдават точно в този момент.

— А Джеръми е…

— Джеръми знае как да се погрижи за себе си. Никой друг не умее да се промъква толкова незабележимо като него в горите. Ще дойде тук след няколко минути.

— Жив ли е?

— Жив е, момиче — увери ме той.

Задишах по-спокойно. Още не му вярвах, а той стана и отиде да помогне на Маршал и Хърли, които издигаха барикада от всички страни. Влачеха по пясъка падналите дървета, струпваха ги накуп и изграждаха груби стени, докато Крис, Ем и Кори зареждаха всички оръжия и ги подреждаха в редица на мушамата. Стоях неподвижно. Не усещах нищо. Ем дойде и седна до мен. Хвана ме за ръка.

— Всичко ще бъде наред — каза тя. — Рандолф твърди, че те най-вероятно няма да нападнат сега. Не обичали да се бият на тъмно. Ще изчакат да изгрее слънцето, а ние ще се подготвим за нападението им. Кори и аз ще съберем няколко счупени клона и ще запалим огън. Тя е решила да направи яхния от месото, което Рандолф носи във вързопа си и от гъбите, които набра. Ще се почувстваш по-добре, след като се наядеш и пийнеш малко кафе.

Кимнах и се насилих да й отговоря. Казах й, че ще й помогна. Станах и закрачих като лунатик. Помогнах й да събере клоните. Хърли, Рандолф и Маршал свършиха със строежа на барикадата. Тя беше четири фута висока и ни заобикаляше отвсякъде. Кори свари кафе и сложи яхнията да се готви. Всичко беше мирно и спокойно. Мракът ни обгръщаше отвсякъде. Ем ми подаде чаша кафе. Крис и Рандолф стояха на пост. Ходеха покрай набързо вдигнатите стени с пушките си. Водата се плискаше в брега. От гората зад нас се чуваха звуците на нощта. Бяхме изтощени и ужасени. Стори ми се, че е изминало много повече време, едва ли не цяла вечност.

Луната изгря и посребри с лъчите си водата. Тъмнината на гората изпъкна още повече на нейния фон. Върнах се до стената, която се издигаше срещу другия бряг, опрях лакти на нея и се загледах в мрака отвъд ромолящата сребриста вода. Вече бях убедена, че Джеръми е загинал и никога няма да го видя отново. Помъчих се да се примиря със загубата. Опитах да запазя присъствие на духа и да се държа разумно, а в действителност ми се искаше да пищя. Джеръми го нямаше. Няма да имам сили да понеса загубата му. Не и този път.

— Яхнията е готова, скъпа — каза Ем, която бе застанала до мен.

— Не съм гладна, Ем. Нека другите ядат първо.

— Той ще се върне, Мариета. Останал е, за да потърси Боби. Каранкавите са избягали почти веднага. Мъжете са застреляли най-малко десет от тях. Рандолф смята, че те са около петдесет души.

— Боби…

— Пленили са го. Отвлекли са го нанякъде. Джеръми е решил да върви по дирята и… да му помогне. Обещал е на Рандолф, че няма да поема ненужен риск. Длъжен бил да стори това за Боби.

Не отвърнах. Ем млъкна и застана до мен. Хвана ме за ръката и се опита да ме утеши. Знаеше какво чувствам и разбираше защо се държа така. Нямаше нужда от думи. Мъжете разговаряха тихо.

Рандолф дойде при нас. Вторачи се в гъстата непрогледна гора отвъд реката.

— Няма да ни нападнат тази вечер — увери ни той. — Вие, момичета, защо не си починете малко през нощта? Поспете малко.

— Няма да успея да заспя — призна Ем.

— Утре ще ти трябват всичките ти сили. Няма да е никак забавно. Ще ни нападнат откъм реката веднага щом изгрее слънцето. Ще ги отблъснем, но може да минат часове, преди да ги накараме да се откажат. Нищо чудно да се бием целия ден.

— Кажи нещо по-весело.

— Ще отървем кожите — увери ни той. В гласа му нямаше и намек за тревога. — Имаме много храна, достатъчно вода и боеприпаси. Всеки от нас стреля добре. Бил съм на къде-къде по-лоши места от това. Каранкавите ще атакуват и ще загубят много хора. След като изядат боя, ще се откажат.

Спря да говори и се заслуша съсредоточено. Стисна здраво пушката си. Отвъд реката се чу шум от боричкане. За миг настъпи тишина, а после се чу високо грачене. Звукът беше отвратителен. Вдъхваше ми много повече ужас сега, когато знаех, че не го издава птица. Отвърна му второ грачене, което прозвуча по-близо до реката. Другите мъже дойдоха веднага при нас. Приготвиха се за стрелба. В гората отекна изстрел. Експлозията прокънтя високо и заглуши пронизителния вик, който се чу по същото време. После настъпи тишина.

— Ето го — каза Крис.

Едва видях тъмния силует на фона на потъналия в мрак бряг. По-скоро го усетих, отколкото видях. Джеръми застана на брега и се обърна, за да огледа гората. Страшно се уплаших, защото той беше жив след всички изпитания, но се намираше в сериозна опасност. Навлезе във водата и тръгна заднешком към нас. Взираше се внимателно в дърветата. Скоро водата му стигаше до гърдите. От мрака изскочиха двама индианци и забързаха безшумно към водата.

Джеръми се извърна и стреля. Единият индианец падна назад. Другият дивак нададе смразяващ кръвта вик и се хвърли във водата, като размахваше нож във въздуха. Джеръми нямаше време да си зареди пушката. Обърна се и я метна. Още преди тя да е паднала на земята пред барикадата, той се изви и устреми напред, за да посрещне нападателя си.

Ем сграбчи рамото на Рандолф.

— Стреляй! — извика тя. — Защо не стреляш?

— Много е тъмно, а те са твърде далече — рече спокойно Рандолф.

Индианецът изкрещя и се нахвърли върху Джеръми. Джеръми го сграбчи за китката и възпря насоченото към сърцето му острие. И двамата паднаха във водата. Почнаха да се бият, да се въртят и да си нанасят удари. Водеха бой на живот и смърт. Изтече половин минута и един мъж се изправи във водата, а другото тяло изскочи на повърхността и заплува с лице надолу. Мълчахме и гледахме. Джеръми блъсна настрана безжизненото тяло от себе си. Покатери се на песъчливия бряг и си вдигна пушката.

Джеръми прескочи барикадата. От него се стичаха капки вода.

— Боби? — попита Маршал.

Джеръми поклати глава.

— Няма и помен от него. Тръгнах подире им и ги следвах около половин миля, но загубих следата, след като те преминаха една река. Надявах се да намеря тялото му. Де този късмет. Отвлекли са го някъде. Жив.

Отидох зад него, взех една празна чаша и я напълних с кафе. Подадох му я.

— Ела да седнеш до огъня — казах тихо.

Той ми позволи да го поведа по пясъка. Седна и изпи кафето. Другите ни оставиха сами. Застанах права до него и го загледах. Светлината от огъня милваше лицето му. Мократа му риза се бе залепила за гърба и рамената му. Донесох му от яхнията, щом си изпи кафето. Той я изяде бавно и остави чашата на земята. Посегнах към него и пригладих назад косата от челото му.

— Реших, че си загинал — казах аз. — Когато не се върна, си помислих, че са те убили.

— Не е толкова лесно да ме убият — отвърна той безгрижно. Обърна се към мен. Лунната светлина придаваше блясък на лицето му.

— Толкова се разтревожих за теб — казах аз.

— Значи не съм ти безразличен.

— Разбира хе, че не си.

Той изви леко пръстите си около шията ми. Наклоних брадичка и се вгледах в очите му, които сякаш ме галеха. Джеръми наведе напред тялото си, сведе глава и докосна леко устните ми със своите.

Прегърнах го и го притиснах към себе си. Той не продума. Стоеше съвсем спокойно. Гледаше над рамото ми към реката. След малко ме погали по косата.

— Иди да поспиш малко — каза той.

— През цялото време си мислех за… всичко, което исках да знаеш, всичко, което нямах сили да изрека на глас. Желая да ти го кажа сега, Джеръми. Ако се случи нещо, искам да знаеш как аз…

Той сложи ръце на устните ми и ме погледна сериозно.

— Искам да ми кажеш това — подхвана той, — но не сега, когато си още зашеметена и не си се съвзела от напрежението. Искам да съм сигурен, че думите ти извират дълбоко от душата ти. Сега си много уморена. Преживяла си ужасно изпитание.

— И ти смяташ… смяташ, че това се дължи само… само на това, че съм напрегната?

Той не отговори. Направих крачка назад. Невидимата връзка помежду ни се скъса. Почувствах се самотна и ми стана студено.

— Върви да поспиш малко, Мариета.

Обърнах му гръб. Нямаше да заспя. Развих пелерината от вързопа и я прострях на пясъка до един от грапавите сиви дънери. Взех си пистолета и го заредих. После се изтегнах на пелерината и втренчих поглед в звездите, които не светеха особено ярко на нощното небе. Скоро Кори легна до мен. Ем я последва. Сложи сребърния свещник така, че да й бъде подръка. Хърли, Рандолф и Маршал също се изтегнаха на пясъка, но от другата страна на огъня, който се беше превърнал в един куп нагорещени въглени. Джеръми и Крис застъпиха първи на пост.

Постепенно се унесох. Спях дълбоко и тежко, а после изведнъж седнах с отскок. Ем ме хвана за ръката. Слушаше нещо. Писъци. Чувах ги ясно. Носеха се откъм дърветата от другата страна на реката.

— Какво е това? — прошепнах аз.

— Индианците, скъпа. Току-що почнаха да го мъчат.

Чу се нов сърцераздирателен писък, пронизителен крясък от болка, който сякаш се откъсваше от тялото и излиташе в нощта с унищожителна мощ. Издигаше се до краен предел, вибрираше и увисваше във въздуха. Всички се бяхме събудили. Мъжете се бяха хванали за оръжията. Небето беше просветляло до бледовиолетово. Звездите едва се виждаха. Въпреки че небето беше по-светло, сенките като че ли бяха по-тъмни отвсякога и се разстилаха над земята като непрогледни черни вълни. Ем стисна здраво ръката ми, когато нов писък раздра въздуха. Сетих се, че това е Робъртс. Разбрах какво правят с него.

— О, боже — възкликнах аз. — О, боже, боже!

— Те искат да чуваме, скъпа. Искат да знаем какво става. Вързали са го така, че… така, че да имат възможност да изтезават и нас, за да чуваме писъците и… и да знаем какво му се случва.

Станах и отидох при мъжете. Никой от тях не продумваше. Чух нов вопъл от болка. Разбрах, че няма да издържа и самата аз ще полудея, ако продължа да слушам.

— Решили са да се забавляват — каза Маршал. — Ще го измъчват до зори.

— Длъжни сме да направим нещо! — извиках аз.

— Нищо не можем да направим — изрече мрачно Хърли.

Кори плачеше тихо. Ем я прегърна, отведе я от барикадата и я накара да седне. Коленичи до нея и продължи да я прегръща. Виждах лицето на Джеръми на лунната светлина. То беше така сурово, сякаш бе изсечено от гранит. Същевременно беше напълно безизразно. Нищо не се четеше по него. Подаде си пушката на Крис, измъкна един пистолет от колана си и понечи да се качи на барикадата. Рандолф го сграбчи и го задържа.

— Недей, момко. Няма да ти позволя да помръднеш оттук.

— Пусни ми ръката, Рандолф. — Гласът му прозвуча безмилостно.

— Няма да ти позволя да отидеш там. Боби е мой приятел, момко. Като брат ми е, винаги е бил. Аз ще ида.

— Аз отговарям за него. Ако не ми пуснеш ръката, ще ти счупя кратуната.

В безмилостния му глас не се долавяха други чувства. Явно държеше на думата си и не се шегуваше. Рандолф въздъхна, поклати тъжно глава и го пусна. Джеръми кимна рязко. Мощният юмрук на Рандолф разцепи въздуха с тежестта и силата на ковашки чук. Стовари се със страховит трясък върху скулата на Джеръми. Джеръми се свлече на земята в безсъзнание. Хърли го подхвана, преди да е паднал долу. Задържа го под мишниците и внимателно пусна на земята омекналото тяло. То остана да лежи по гръб.

— Съжалявам, че ми се наложи да постъпвам така — подхвърли нехайно Рандолф. — Винаги е бил голям инат. Гледайте да не стане тук нещо, момчета. Ще се върна след малко.

Обърна се към Ем и й се усмихна свенливо и влюбено. Рандолф й махна, хвана пистолета и го вдигна високо. После се покатери по дънерите. Влезе безшумно във водата и сякаш се сля с нея. Едва се виждаше. Гледах внимателно, но не забелязах кога е излязъл от водата и се е промъкнал в гората.

Джеръми изохка. Седна, затърка си скулата и стана на крака.

— Рандолф тръгна — каза Крис. — Той беше прав, Джеръми.

— Знам, Крис. Той и Боби бяха… много близки.

— Ранди ще се справи както трябва. Ще свърши работата и ще се върне здрав и читав. Хайде, пийни си малко.

Още един агонизиращ писък наруши тишината. Издигна се във въздуха и сякаш увисна там. Направо ми късаше нервите. Последва го втори писък, който беше още по-ужасяващ. Звучеше така, като че ли го надава някое животно, а не човек. Изстрел отекна ясно и отчетливо. Писъкът прекъсна рязко. Настъпи миг на тишина и на всеобщо слисване. После гневни и варварски крясъци изпълниха горите от другата страна.

Ем ме държеше за ръка. Трепнах от болка. Бях сигурна, че ще ми строши пръстите, но не се опитах да си издърпам ръката. И двете се загледахме в тъмната редица от дървета отвъд реката. Нищо не помръдваше, нямаше признак за човешко присъствие. Всички зачакахме. Видяхме Рандолф едва когато той бе изминал половината път през реката. Той преплува с лекота останалата част от пътя и се покатери на барикадата. Когато дойде при нас зад нея, лицето му беше безизразно.

— Готово — каза той. — Уцелих го между очите. Индианците вече го… — Той се прекъсна сам. Нямаше сили да продължи.

Ем го прегърна. Той едва ли забеляза това.

— Небето порозовява — каза Маршал. — По-добре да се подготвим за нападението. Всеки момент ще се появят.