Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (36)

36

Огилви кимна, усмихна се учтиво и метна последния куфар на рамото си, сякаш беше лек като перце. Изнесе го през дневната и затрополи преднамерено шумно по коридора. През прозорците на спалнята нахлуваше ослепителна сребристожълта слънчева светлина. Денят се очертаваше да бъде прекрасен за пътуване. Огилви ме увери в това. Още нямаше осем часът. Бях спала не повече от час и половина през нощта.

Облякох се грижливо, платих си сметката и оставих щедър бакшиш. Нямаше защо да оставам повече тук. Обаче аз още се бавех и не ми се искаше да напускам стаята. Той знаеше, че съм решила да тръгна тази сутрин. Сигурно се е събудил. Сигурно ще дойде поне да се сбогува с мен. Толкова ли му е тежко на душата, че няма сили за една последна любезност? Няма значение, казах си аз. Лично аз предпочитах да се разделим като приятели, но щом иска да стане така, какво пък. Сигурно така е по-добре.

Застанах пред огледалото и се огледах за последен път. Бях си сресала косата до блясък. Направих и прическата си така, че да не се развали от шапката. Почти незабележимият руж подчертаваше високите ми скули и прикриваше донякъде бледността ми. Устните ми бяха обагрени в естествения си тъмнорозов цвят. Дали Дерек ще си помисли, че съм се променила? Дали изпитанията от последната година не са ме белязали завинаги?

Е, поне роклята беше съвършена. Прилягаше идеално по тялото ми. Големият корсаж от черно кадифе имаше дълбоко изрязано четвъртито деколте. Ръкавите бяха дълги и тесни, докато полата, която се издуваше като камбана над половин дузина бронзово оцветени фусти, беше от най-фин атлаз и имаше тесни райета в черно, бронзово, бледолилаво, царско синьо и тюркоазно. Шапката от черно кадифе беше с висок връх и широка спусната надолу периферия. Царствени сини пера се вееха гордо от дясната й страна.

Някъде наблизо една камбана би осем пъти. Невъзможно е да се бавя повече. Излязох от стаята, затворих вратата на дневната зад гърба си и тръгнах по коридора. Неговата врата беше затворена. Сигурно още спи. Слязох по стълбите, прекосих фоайето и излязох навън на павирания двор, където дилижансът ме очакваше.

— Подготвих всичко за пътуването — каза ми Огилви — и лъснах това-онова. Позволих си да донеса кошница с храна за обяд, мадам. По пътя няма прилични ханове. По някое време ще спрем и ще хапнем на пътя, а конете ще си починат малко.

— Добре си го измислил, Огилви.

— Виждате ли онова малко прозорче ей там горе, точно зад мястото на кочияша? То се отваря. Ако ви трябва нещо, ако искате да ми дадете инструкции или да ме питате за нещо, само го отворете и кажете. Ще ви чуя.

— Добре. Предполагам, че сме готови за тръгване.

— О, да — каза той.

Усмихна се и ме хвана за ръка, за да ми помогне да се кача. В този миг Джеръми излезе бавно от странноприемницата и се запъти лениво към нас. Огилви пусна ръката ми. Отдалечи се учтиво и почтително и отиде да погали конете по главите, докато Джеръми идваше към мен. Погледнах го, без да продумам. Не знаех какво да кажа. Той също мълчеше и ме изгледа продължително. Очите му вече не гледаха сдържано. Бяха пълни с нежност, която прикриваше болката му. Стори ми се, че невидима ръка ме хвана за сърцето. Стискаше ме все по-силно, а в гърлото ми заседна буца.

— Значи тръгваш — изрече тихо той най-накрая.

Кимнах и го погледнах в очите. Имаше толкова много неща, които исках да му кажа, но знаех, че вече никога няма да ги изрека. Преглътнах и се опитах да стопя заседналата буца. Успях някак си да си придам спокоен вид и да се държа вежливо и сдържано. Знаех, че това е единствената ми защита срещу кипящите в мен чувства.

— Искам да ти благодаря, Джеръми — казах аз. — За всичко, което стори за мен.

— Няма нужда да ми благодариш — отвърна той. — Ти ме убеди най-накрая да приема половината от парите ти, не си ли спомняш? Заплати ми щедро за извършените услуги.

Замълчахме отново. Стори ми се, че мина цяла вечност.

— Какво ще правиш сега, Джеръми?

— След около една седмина ще напусна Англия. Ще се върна в Америка. В Тексас, точно до имението на Рандолф, се продава голямо парче земя. Ранди ми го показа и ме насърчи да го купя, да си построя дом и да му стана партньор. Казах му, че ще си помисля.

— Искаш да се установиш на едно място?

— Май е крайно време — изрече той. — Не се сещам за по-подходящо място за тази цел. Спомняш си земята. Нали беше там.

— Не смятам…

— Онази нощ, Мариета. След сватбата.

Споменът ме прободе като с нож. Извърнах поглед. С отчаяно усилие запазих самообладание. Конете потропваха.

— Радвам се, че ще живееш в Тексас — казах аз. — Ще бъдеш заедно с приятелите си.

— Всъщност ще бъда с Ранди, Крис и Ем. С нетърпение очаквам да ги видя отново. Човек има нужда от приятели около себе си.

— Ще си построиш ли къща?

— Голяма къща — отвърна той и на устните му се появи лека усмивка. — Сега съм богат човек. Мога да си го позволя.

— Пожелавам ти да бъдеш щастлив, Джеръми.

— Още не съм се отказал — изрече той.

— Какво искаш да кажеш?

— Още се надявам да се вразумиш.

— И… виждаш какви са истинските ми чувства!

— Точно така. Не съм се отказал. Ще стоя тук в „Уил Харт“ една седмица. Ще се надявам. Ще чакам, Мариета.

— Джеръми…

Той ме докосна леко по бузата. На устните му се бе появила лека усмивка. Сините му очи гледаха нежно и не се откъсваха от моите, докато той галеше една от дългите къдрици, които се спускаха към рамото ми. Вежливият и сдържан непознат беше изчезнал. Мъжът, който стоеше толкова близо до мен, беше онзи Джеръми, когото бях виждала твърде рядко. Усетих, че се размеквам отвътре. Захапах устните си, и пак извърнах поглед от него.

— Сбогом, Джеръми — изрекох с мъка.

— Ще чакам — повтори той.

Качих се в дилижанса и седнах на задната седалка. Джеръми затвори вратата и се отдалечи. Огилви се качи на своето място. Каза нещо на конете и дръпна поводите. Дилижансът тръгна на път. Джеръми гледаше с ръце в джобовете. Големият кестеняв кичур закриваше челото му. Сетих се, че го виждам за последен път и болката ме преряза отново като с нож. Извърнах се от прозореца. Нямах сили да понеса тази мисъл. Излязохме бързо от двора и потеглихме по улицата. Веднага потънахме в колоната на утринното улично движение.

Ще го забравя. Веднага щом видя пак Дерек, ще забравя за всичко друго, освен за радостта, с която очаквах този миг толкова отдавна. Щом напуснахме Лондон, се почувствах по-добре. Най-лошото беше отминало. Съвсем естествено е да ми е тъжно. Съвсем естествено е да ми се струва, че частица от мен е останала в Америка. Така се чувствах и когато оставих Ем в Тексас, и когато си тръгнах от Ню Орлиънс и се разделих с Люсил и Манди. Една по една главите от книгата на моя живот се затваряха и се превръщаха в минало. И Джеръми принадлежеше вече наминалото. Бъдещето ме очакваше в Хоукхаус.

Огилви забави ход, докато минавахме през някакво малко селище. Пред очите ми се занизаха светлокафяви каменни постройки с отвесни сламени покриви, зеленчукови градини, в които растеше зеле и боб, ковачница и кръчма от масленожълти тухли със същия покрив като на другите сгради.

Ще се науча да обичам тази страна. Рано или късно ще стана като всички друга и ще забравя Америка с хълмистите й равнини. Онази земя беше девствена и току-що заселена. В нея имаше нещо необуздано. Личеше си, че ще изисква много усилия от хората, които се заселят в нея. Джеръми ще се чувства там като у дома си. Той беше предприемчив и пълен с енергия. Притежаваше необходимата упоритост, за да покори на волята си онази страна. Представих си го как язди по равнината, облечен като вакеро. Вятърът духа в лицето му, а косата се вее по главата му. Желаех му всичко хубаво. Надявах се, че и той ще намери щастието си, така както аз намерих своето.

Дилижансът се клатушкаше леко от една страна на друга, докато изминаваше миля подир миля. Конете препускаха в бавен тръс. Копитата им трополяха равномерно по твърдата пътна настилка. Тилът на Огилви се показваше през малкото прозорче зад седалката на кочияша. Колко ли време е изминало, откакто излязохме от Лондон? Два часа? Три? Облегнах се на меката кадифена възглавничка и си спомних за една много по-млада жена, която стоеше на подиума за продажба на роби в Каролина. В паметта ми изплува и споменът за високия красив непознат със строги черти, който невъзмутимо предложи най-висока цена. Той спечели търга и отведе жената с фургон в една занемарена къща, заобиколена от памучни полета. Споменът сякаш бе от предишен живот. Все едно, че това се беше случило на някой друг.

Влюбих се в него от пръв поглед. Правех всичко, за да му доставя удоволствие. Готвех му любимите яденета. Цялата къща блестеше от чистота и ухаеше на лимон и пчелен восък. Лъсках му ботушите, кърпех му дрехите и го обичах. Жадувах тялото му, когато се прибирах самичка всяка нощ в тясното си легло. Той се беше озлобил от катастрофално завършилия си първи брак и мразеше всички жени. Не желаеше да признае какви чувства пораждам у него, докато най-накрая, безсилен да им се съпротивлява повече, ме облада брутално насила. Негодуваше срещу обичта си към мен дори когато осъзна, че именно любовта е чувството, което бушува в гърдите му. Никога не му ставаше приятно, когато се сещаше, че ме обича, защото смяташе, че тази любов го унизява и го прави уязвим. Бореше се отчаяно срещу нея. Прогони ме неведнъж, а два пъти. Първо, ме продаде на Джеф Роулинс. Доста по-късно ме изостави пак, след като уби Джеф на дуел. Но в края на краищата се върна отново. Най-сетне се примири с факта, че не може да живее без мен.

Колелетата се въртяха, копитата трополяха. Минахме през още едно селце. Всеки миг ме доближаваше все по-близо до мъжа, който още ме смяташе за загинала. Може би трябваше да му изпратя, първо, писмо… не, не, така беше по-добре. Исках да бъда до него, за да отслабя шока от изненадата и за да видя радостта му, когато той се убеди, че очите не го лъжат и стоя в плът и кръв пред него. Ще ме прегърне. Ще ме притисне силно към себе си. Никога повече няма да се разделим, а аз ще го направя щастлив… неописуемо щастлив. Зелените поля постепенно се изгубиха от поглед. На тяхно място се появиха тресавища, които се простираха нашир и длъж от двете страни на пътя. Сивкавокафявата трева придоби бледолилав оттенък на слънчевата светлина. Торфените блата приличаха на продълговати черни езерца.

Слънцето се намираше точно над нас, когато Огилви спря за почивка. Не бях гладна и не обядвах с него.

Скоро пак потеглихме на път. Конете запрепускаха още помощно напред след кратката почивка. След малко тресавищата останаха зад гърба ни, а на тяхно място се появиха хълмове, по които растяха тук-там дървета. Измина един час. Опитах се да сдържа обзелия ме страх и поне привидно да запазя спокойствие. Стигнахме до селото. Огилви спря пред големия хан, който имаше пристройки. Отворих малкото прозорче и му казах, че все някой вътре ще знае пътя за Хоукхаус и ще го упъти. Той слезе и изчезна зад вратата.

Не ме свърташе на едно място от възбуда. Огилви се върна след няколко минути и се качи на седалката си. Седна, извърна се и ми каза през прозорчето:

— Намира се извън селището, на три или четири мили. Ще стигнем там за нула време.

Затворих прозорчето и седнах. Впих нокти в дланите си, докато потегляхме отново на път. Стори ми се, че мина цяла вечност, преди да излезем от селището. Минахме покрай още ниви и през някаква гора. После пътят изви нагоре. Продължихме да пътуваме все така, докато не минахме най-накрая през два дебели портала от червеникавокафяв пясъчник, над които се издигаше декоративна арка от черна стомана. В центъра й имаше един черен ястреб, обграден от всякакви заврънкулки. Вече се намирахме на територията на парка. Огромни дъбове хвърляха сянка върху обраслите с храсти и занемарени ливади. Малко стадо елени пасеше спокойно надалеч и ни изгледа без никакъв интерес. Огилви забави ход. Стори ми се, че пълзим.

Пътят направи завой. Паркът свърши. Сега се намирахме сред симетрично подредени градини. Видях къщата в далечината. Представляваше огромна кафява сграда в елизабетински стил. От всяка страна имаше кули, а между тях се простираше назъбен парапет. Зад него се издигаха покриви на различна височина. Десетки прозорци улавяха следобедното слънце и го отразяваха. Сградата беше стара и грозна, но за мен беше най-хубавата гледка, която съм виждала някога.

Стоях като замаяна, докато Огилви караше покрай лехите с цветя и спря пред стъпалата. Слезе долу и ми помогна да сляза. Втренчих поглед в старинното кафяво здание. Сега, когато бях съвсем близо до него, ми се стори, че то надвисва заплашително над мен. От него лъхаше на история и традиция. Нямах сили да изкача стъпалата. Не можех. Бяхме пристигнали най-сетне, а аз се бях вцепенила от ужас. Прозорците сякаш ме гледаха обвинително, преценяваха ме надменно и искаха да разберат с какво право идвам тук. Огилви усети какво изпитвам, защото попита тихо дали искам той да повика някого.

— Не… не. Чакай тук, Огилви. Аз… ние ще се погрижим за багажа. Сигурна съм, че ще се намери някой да ти помогне да го свалиш.

— Много добре, мадам.

Краката ми така омекнаха, че едва стигнах до стъпалата. В центъра на огромната дъбова врата имаше голямо чукче от черна стомана с формата на ястребова глава, но още преди да посегна към него, вратата се отвори. Един висок мършав слуга в износена ливрея от царско синьо кадифе и напудрена перука ме загледа с воднистите си питащи очи. Изглеждаше много възрастен — вероятно бе над седемдесетгодишен. Кожата му приличаше на сбръчкан пергамент. Перуката му стоеше малко накриво.

— Да? — запита той.

— Лорд Хоук — казах аз. — Дойдох да видя лорд Хоук.

Слугата задържа вратата отворена и ме въведе в едно грамадно преддверие с избелели ориенталски килими върху паркета. До стената се опираха тежки ракли. Една броня ги пазеше. Огромна стълба от полирано дърво водеше към галерията горе. Слугата ме попита как се казвам. Поклатих глава. Твърде много се вълнувах, за да му отговоря. Той се поколеба и ме огледа от главата до петите. Обхвана с поглед и най-малката подробност от външния ми вид и се отдалечи тихо. Изминаха няколко минути. Стоях в преддверието и се чудех дали ще издържа на напрежението, или ще припадна. После чух стъпки. Обърнах се и видях, че Дерек влиза през вратата.

Той беше висок, строен и хубав като бог. Лицето му беше съвършено изваяно. Косата му беше гарвановочерна и буйна, а сивите му очи гледаха мрачно. Носеше високи лъснати ботуши, плътно прилепнали черни панталони и отворена при врата бяла ленена риза, фина бяла дантела се спускаше от края на бухналите ръкави. Той тръгна бавно към мен с въпросителен поглед в очите. Отначало не ме позна. Наклонената ми шапка закриваше част от лицето ми. Извърнах се леко и се обърнах с лице към него.

Той застина и се вгледа изумено в мен. Лицето му побеля. Поклати глава. Тъмносивите му очи гледаха слисано.

— Господи! — възкликна той. — О, господи!

Пак поклати глава и се втренчи изумен в мен. Зачаках да се втурне към мен, да ме притисне силно в обятията си и да завика от радост. Не помръдна. Продължи да ме гледа втренчено. Опитваше се да осъзнае ситуацията и да овладее чувствата, които сигурно бушуваха в душата му. Мина известно време, преди той да проговори пак. Вече се владееше. Независимо от това гласът му потрепери леко.

— Ми… Мислех, че си загинала.

— Зная. Зная, скъпи. И аз мислех, че си загинал. Доста месеци си мислех, че са те убили. Не исках да живея повече. Но след това узнах, че си още жив и си се върнал в Англия.

Защо не се втурна към мен? Защо не ме прегърна силно и не заплака от радост? Защо стоиш толкова нерешително и гледаш смутено? Устата му се беше присвила в права линия. Голяма бръчка от безпокойство се беше врязала в кожата му между тъмните извити вежди. Не беше доволен. Никак не му беше приятно. Нещо го мъчеше. Докато го гледах, ме обзе странно спокойствие. Разбрах. Но въпреки това не реагирах по никакъв начин.

— Смятах, че си загинала — повтори той. — Не подозирах, че е възможно да си оцеляла. Роджър ми каза. Преди да го убия, той ми разказа, че са те продали на пиратите и…

— И ти не си помръдна пръста да ме потърсиш.

— Мариета, нищо не разбираш. — Ти… Господи! Господи! — Той удари с юмрук в дланта си.

— Дойдох възможно най-бързо — изрекох аз.

— Де да знаех! — възкликна той. — Де да…

Тя слезе бавно по стълбите. Беше невъзмутима, руса и елегантна. Беше истинска благородничка във всяко отношение и несъмнено красавица. Очите й бяха светлосини. Сребристорусата й коса беше свита на хлабав кок на тила й. Носеше широк пеньоар от розово кадифе, който се стесняваше под едрите й гърди и падаше на пищни гънки към краката й. Предназначението му беше да прикрие напредналата й бременност, но не се справяше със задачата си. Дамата спря в подножието на стълбите и ни изгледа въпросително. Явно очакваше той да ме представи.

Дерек се намръщи още повече. Устата му се присви още по-силно. За миг не знаеше как да постъпи. После си пое дълбоко дъх и заговори решително:

— Анджела, това е… това е една моя приятелка. От Америка. Казва се Мариета Денвър. Мариета, жена ми.

— Здравейте — изрече тя приветливо.

— Анджела, с мис Денвър имаме… да обсъждаме делови въпроси.

Тя прие обяснението удивително спокойно.

— Тъкмо отивах в музикалната стая. Може би по-късно и двамата ще дойдете при мен. Помоли мис Денвър да остане за чая, Дерек.

Тя ми се усмихна учтиво. Не подозираше нищо. Беше много очарователна. Бях сигурна, че не ни е подслушвала. В хубавите й очи нямаше и следа от коварство. Помислих, че е идеалната жена за него. Още от рождението си умее да налива чай от сребърен чайник и да бъде стопанка на голям дом като този. Реших, че е извадил голям късмет. Лейди Анджела беше съвършена. Тя ни се усмихна още веднъж и продължи по коридора. Тъмнорозовото кадифе шумолеше тихо. Дерек я гледаше, докато тя не се изгуби от поглед. После се обърна пак към мен.

— Тя е прелестна — казах аз.

— Мариета, чакай да ти обясня. Аз…

— Не ми дължиш никакви обяснения.

— Не я обичам. Никога не съм я обичал. Смятах, че съм длъжен да се оженя и да създам потомък, колкото е възможно по-бързо. Анджела е приятна. Не е взискателна, много е кротка и се задоволява с това, което има. Тя…

— Не искам да слушам нищо повече, Дерек.

— Ако знаеше колко често аз… мислех, че съм попаднал в ада, Мариета. Когато те загубих, мислех, че няма да издържа. Не смятах, че е възможно да се срещнем пак. Обичам те, по дяволите! Още те обичам. И за миг не съм спирал да те обичам. Няма да те пусна да си идеш!

— Мисля, че нямаш избор.

— Ще измислим нещо — в гласа му прозвуча нотка на отчаяние. — Ние… желая те. Желая те! Не е имало и една нощ откакто те видях за пръв път да стоиш на онзи подиум, в която да не съм искал да…

Най-сетне той пристъпи към мен. Хвана ме за рамената и ги стисна силно. Погледнах го в очите. Видях страданието в тях и разбрах, че той наистина ме обича. Да, обича ме по своя егоистичен начин и още ме желае. Апартамент в Лондон? Дискретни посещения няколко пъти годишно? Да, ще уредим нещо, и това ще му бъде достатъчно.

— Трябва да поговорим — изрече той настоятелно. — Не тук. Не сега. В хана. Ще дойда довечера в хана веднага щом успея да се измъкна оттук. Вземи си стая там, Мариета. Чакай ме.

Замълчах за миг и после кимнах. Той ме пусна с облекчение. Въздъхна и притисна ръка към челото си. Прихвана ме за ръката, поведе ме към вратата и я отвори. Излязохме навън. Кочияшът стоеше пред къщата. Багажът беше струпан във формата на пирамида върху дилижанса. Огилви галеше един от конете и му говореше дружелюбно. Чу, че вратата се отваря и се обърна. Изправи се и зачака заповеди.

— Иди в хана, Мариета — каза Дерек. — Твоят човек ще ти пренесе багажа и ще ти наеме стая. После го прати да си върви. Ще използваме хана, докато уредим нещо друго.

Не казах нищо. Той стисна толкова силно ръката ми, че трепнах от болка.

— Обичам те, Мариета — каза той. — Обичам те. Имам нужда от теб.

— Знам — промълвих тихо.

Той ме поведе по широките стъпала и отвори вратата на дилижанса. Огилви ме погледна въпросително. Казах му да ме закара в хана. Той кимна и се качи на седалката си. Дерек ме изгледа продължително в очите, без да пуска ръката ми. Накрая ме блъсна доста рязко в дилижанса и затвори вратата. „Тази вечер“, изрече той. Върна се на стъпалата и застана с ръце на хълбоците. Гледаше ни как си тръгваме.

Потеглихме бавно покрай буйно растящите цветя в ярки багри. Минахме и покрай симетрично подредените градини, грижливо оформени още преди двеста години. Пътят постепенно извиваше. Пак видях къщата. Отдалеч изглеждаше малка и приличаше на детска играчка. Беше кафява и грозна. Той още стоеше на стъпалата. Едно неясно розово и сребристорусо петно стоеше до него. Това беше жена му. Запитах се лениво, какво ли ще й каже. Навлязохме в парка. Къщата вече не се виждаше. Докато минавахме покрай неподрязаните ливади с хубавите дъбове, видях стадото елени. Още пасяха, и пак не си дадоха труд да ни погледнат. Зачаках мъчителната болка.

Не дойде. Трудно ми беше да определя какво чувствам, но не беше мъка. Не беше и скръб. Толкова години, помислих си аз, толкова години го обичах от все сърце и душа. Сега от тази любов няма и помен. Дори не изпитвах чувство на загуба. Отново минахме през портала и навлязохме в гората. Гледах през прозореца и се мръщех, докато се мъчех да определя чувството, което ми убягваше. Когато дърветата свършиха и от двете ни страни се занизаха облените от слънцето нивя, осъзнах, че изпитвам облекчение. Постепенно ме обзе удивително въодушевление.

Вярно е, че го обичах. С годините тази любов се беше превърнала в натрапчива идея дори след като разбрах колко е безсмислена, дори след като осъзнах, че той никога няма да ме обича така, както аз го обичам. Съмненията и страховете бяха почнали да ме мъчат още в Ню Орлиънс. Защото тогава проумях, че той няма намерение да се ожени за мен. Бягах от истината. Вкопчих се в илюзиите си. Дори след като го сметнах за мъртъв, заживях с призрака на тази любов… Даже след като на нейно място се появи друга любов, която беше много по-силна от всичко, което бях изпитвала досега. Тази любов беше толкова прекрасна, лъчиста и въодушевяваща, че изпълни душата ми с ликуваща музика. Упорито не желаех да си призная, че съм влюбена. Едва не я загубих. Едва не… Каква глупачка съм била. Каква глупачка!

Радостни сълзи бликнаха от очите ми, когато разбрах най-сетне какви са истинските ми чувства. Слава богу, още не е твърде късно. Слава богу. Той ме чака, защото е знаел. През цялото време е знаел… Въодушевлението постепенно обхвана цялото ми тяло и ме изпълни с невероятно блаженство. То беше толкова прекрасно. Едва го сдържах. Той ме обича. Той ме обича. И аз го обичам с всяка частица от тялото си. Нямах търпение да му го кажа. Изгарях от нетърпение да се хвърля в обятията му и да го помоля да ми прости. Когато дилижансът влезе в селището и забави ход, зачуках яростно по прозорчето зад главата на Огилви и го отворих.

— Не спирай при хана! — извиках настоятелно. — Карай нататък. Върни ни в Лондон и… И, Огилви, моля те, побързай! Моля те, побързай!