Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (18)

18

Никълъс държеше здраво ръката ми, докато вървяхме покрай затънтените колиби и слизахме по стръмно наклонената улица към пристанището. Залязващото слънце блестеше ярко в оранжево, златисто и червено. Спънах се в един заоблен камък от паважа. Той ме стисна още по-силно, за да ме предпази. Отвращавах се от този град, ненавиждах кръчмите му. След като разбра това, Никълъс настоя да слизаме в града няколко нощи седмично. Като че ли му доставяше някакво перверзно удоволствие да ме гледа колко неловко се чувствам.

— Не тичай толкова — сопна се Ем, която вървеше пред нас между Тримейн и Дрейпър.

— Млъквай! — изрече Тримейн с провлечен глас.

Той я блъсна. Ем се препъна в един камък от паважа. Дрейпър я хвана за ръката и я задържа да не падне. Тя изгледа гневно Тримейн, но се сдържа и не каза нищо. Животът й никак не беше лесен след нашия опит за бягство преди два месеца. Тримейн така я преби тогава, че тя остана на легло почти една седмица. От този момент се държеше грубо и жестоко с нея. Биеше я и при най-дребен повод. Отнасяше се към нея като към робиня. Почна и да се напива без мярка. Рядко беше трезвен след залез-слънце. Ем понасяше страданията мрачно и стоически твърдо. Дрейпър й се струваше все по-привлекателен.

Шумна музика и груб смях изпълниха въздуха, когато наближихме кръчмите. Напрегнах се и събрах сили, за да понеса изпитанието. Никълъс се усмихна накриво. По очите му личеше, че е развеселен. Знаеше, че мразя шума, мръсотията и ужасните миризми и се отвращавам от пияниците и просташкия хумор. Харесваше му да седи и да ме гледа как ще реагирам на едно или друго. Наслаждаваше се на притесненията ми. Аз никога не протестирах и не се оплаквах.

Бях му обещала да бъда покорна и послушна и си държах на думата. Обещах му да се посветя изцяло на това, да му доставям удоволствие. Изпълних и това. По този начин нашата връзка придоби неописуемо перверзен оттенък. Вече не се държах студено и предизвикателно. Вече не се дърпах. Сама му поднасях яденето. Лично аз му сипвах брендито. Палех му цигарите, а когато той ме взимаше в обятията си, незабавно се притисках нежно в него, разтварях устни и му позволявах да прави с мен каквото си поиска. Отначало това го забавляваше, но постепенно забавлението му се превърна в презрение. Започна да ми се подиграва най-изтънчено. Предизвикваше ме. Често ме любеше изключително брутално, като че ли се опитваше да ме накара да загубя самообладание и да въстана. Сега играехме нова игра. Никълъс определено контролираше положението. Заплахата, надвиснала над Кори, ме караше да се сдържам, дори когато той ме измъчваше най-жестоко.

Твърдеше, че ме обича. Може би ме обичаше по някакъв свой начин, но представата му за любов беше необикновено изкривена. Според Никълъс Лайън любовта беше слабост. Той ненавиждаше слабостта в себе си и тъй като аз бях причината за нея, се чувстваше задължен да ме накара да страдам. Не ме биеше, за разлика от Тримейн, който налагаше постоянно Ем. Неговото отмъщение бе далеч по-лукаво. Подлагаше ме на постоянни унижения. Мислеше си, че пречупва гордостта ми и малко по малко подчинява душата ми. Когато не ме пренебрегваше напълно, ме разглеждаше критично с крива усмивка на устните си подобно на котка, която наблюдава внимателно мишката, върху която се готви да скочи. Играех съвършено новата си роля, но започвах да се изтощавам. Той знаеше това. То му харесваше. Беше доволен… Но не и отегчен.

Пронизителен писък раздра въздуха, когато една жена с разчорлена и мазна руса коса се измъкна от една кръчма. Виолетовите й поли се вееха. Двама пирати излетяха навън и се втурнаха да я преследват. Единият от тях скочи, хвана я за краката и я повали на паважа. Тялото на жената се сгромоляса с глух звук. Тя изпищя отново и почна да се бори яростно, докато той се катереше по нея.

После и двамата се засмяха с всичка сила. Другият пират стоеше отстрани. Коленете му се клатушкаха. Пиеше лакомо ром от бутилката, докато гледаше веселото съвкупление.

— Колко очарователно — изрече рязко Ем, докато минавахме покрай тях.

— Да не смяташ, че си нещо повече от нея? — изрече Тримейн с провлечен глас.

— Разбира се!

— Така ли, значи се мислиш за специална? Винаги се правиш на важна. Ти си уличница, моята уличница, не го забравяй!

— Престани, Тримейн! — предупреди го Дрейпър.

— Затваряй си устата, Дрейпър! Не се меси, където не ти е работа. Зная, че ти се иска да е твоя. Още отначало ти се искаше, нали? Намери си твоя уличница!

— Явно положението е неспасяемо — отбеляза сухо Никълъс. — Тримейн е безумно влюбен. Последните два месеца практически нямам полза от него. Ето какво прави жената с мъжа.

— Но не и с теб.

— Разбира се, че не — каза той. — Имам прекалено много здрав разум. Разочарован съм от Тримейн. Той беше образцовият пират — безжалостен, аморален, свиреп воин, който не знаеше какво е страх. Страстта и увлечението по твоята малка приятелка го промени изцяло. Превърна го в навъсен пияница.

Доброто възпитание на Никълъс често проличаваше в речта му. Той беше поразителен мъж, най-надареният, когото бях срещала досега. Ако цялата му енергия и внушителният му интелект се бяха насочили в друга посока, той би станал велик държавник, или всичко, което би пожелал. За нещастие той бе избрал да стане пират. От него се бояха всички и славата му се носеше навред.

— Стигнахме! — извика Тримейн и блъсна Ем към вратата на най-голямата кръчма. Дрейпър го последва, Никълъс Лайън ме хвана за ръка и ме въведе вътре с преувеличена галантност. Сините му очи гледаха подигравателно. Миризмите веднага изпълниха ноздрите ми. Вонята на пот и бира, на повръщано и мръсотия се бяха смесили в ужасен коктейл заедно с ароматите на стара мас и червен пипер. Помъчих се да не треперя и се запровирах в навалицата с гордо вдигната брадичка.

Всички маси бяха заети. Тримейн отиде при най-голямата, сграбчи един пиян пират за ръката, издърпа го рязко от стола и го блъсна на пода. Един от другарите му скочи на крака. Готвеше се да протестира. Тримейн му нанесе зашеметяващо силен удар по лицето с десния си юмрук. Ударът беше толкова мощен, че два от зъбите на човека паднаха на пода. Потече му кръв на яркочервени ивици. Останалите мъже на масата се махнаха веднага. Едва не събориха столовете, докато бързаха да не им се случи нещо подобно.

Ем и аз разменихме погледи. Бузите й бяха пребледнели, но светлокафявите й очи блестяха заплашително. Малката й розова уста беше свита. Помолих се мислено тя да успее да се овладее. Тримейн ставаше все по-лош към нея. Страхувах се, че наистина ще я убие, ако тя му се противи. Червеникавокафявите й кичури бяха събрани на главата й и се спускаха между плешките на рамената като водопад от къдрици. На ушите й проблясваха диаманти и аметисти. Беше облечена в хубава рокля от пурпурночервен брокат. Ниско изрязаният корсаж беше избродиран с миниатюрни сребристи цветчета. Широката й пола също бе обсипана със сребристи цветя. Седна и почна да си играе с диамантената и аметистова гривна на китката си.

Седнах срещу нея. Разстлах полата си в бронзов цвят. Жълто-кафявите поли отдолу зашумоляха. Никълъс настояваше да се обличаме много изискано за тези случаи. Той знаеше, че нашите премени ще ядосват развлечените жени, чието облекло напълно отговаряше на обстановката в кръчмите. Бакъреночервените кичури на косата ми бяха захванато от тежки нанизи от диаманти и перли. Около шията ми имаше перлена огърлица. Диамантени висулки се спускаха от нея като големи проблясващи капки. Бижутата и разкошната рокля ме караха да се чувствам още по-неудобно. Именно това искаше да постигне Никълъс. Той седна на стола до мен и кръстоса дългите си мускулести крака, обути в много тесен кафяв атлаз. Носеше и редингот в подходяща кафява разцветка. Той беше избродиран с черни копринени лилии. Ботушите му до колената от черна кожа бяха излъскани до пълен блясък. Потъмнялата му бакърена коса проблясваше. Големият кичур с форма на V се спускаше над челото му.

— Ром! — изрева Тримейн и удари по масата.

— Аз искам малко уиски — каза Ем.

— То е чиста отрова — каза й Дрейпър.

— Толкова по-добре — отвърна тя. — Колкото по-скоро загубя съзнание, толкова по-добре.

— Ще пиеш ром и ще го харесаш! — нареди Тримейн.

— Щом казва господарят ми, нека да е ром.

— Малко бяло вино? — запита ме Никълъс.

— Да.

— Бяло вино — каза той на жената, която се домъкна до масата ни. — Донеси от най-доброто. И като казвам най-доброто, значи имам предвид най-доброто. Също и няколко бутилки ром.

— И избърши чашите, скъпа — добави Ем.

— Веднага щом си избършеш задника — отвърна повлеканата.

— Чудесна е — каза Ем. — О, чудесна е.

Жената се намръщи и се отдалечи. Мръсните й сини поли се люшкаха, докато въртеше големия си задник. Навсякъде около нея се носеше оглушителен шум. Хората трошаха бутилки. Пресипнали гласове се провикваха. Чуваше се боботене от груб смях. Подът беше хлъзгав от разлята по него бира. Мръсните бели стени бяха покрити с жълти петна. По тях бяха окачени връзки лук, кратуни и яркочервени и оранжеви пиперки. Свещите димяха в големите свещници с форма на колело, които висяха от ярко осветения таван. Жената се върна с вино, ром и поднос с хляб, сирене и твърда наденица. Ем й се усмихна ослепително и й показа среден пръст.

Никълъс огледа внимателно етикета, кимна и отпуши бутилката. Сипа си малко в чашата. Отпи. Сините му очи гледаха съсредоточено, докато той се наслаждаваше на вкуса. Кимна пак. Жената се намръщи отегчено и тръшна бутилките с рома пред Тримейн. Никълъс наля вино в чашата ми. Виното беше хубаво и силно. Наистина беше много вкусно. Веднага го изпих цялото. Той се усмихна и ми наля още една пълна чаша.

— Това вино мами сетивата. Много по-силно е, отколкото предполагаш — осведоми ме той. — На твое място не бих пил толкова много от него, скъпа моя. Удря те право в главата.

— Няма да е зле и аз да пийна малко от него — отбеляза Ем.

— Млък! — изрева Тримейн.

— Толкова си мил тази вечер. Извинявай, скъпи, не се сдържах. Казах го, без да мисля.

Изпих втората чаша вино и си сипах трета. Никълъс се забавляваше. Сините му очи блестяха весело. Крива усмивка извиваше ъгълчетата на устата му. Мразех го. Колко още ще съм в състояние да понасям това издевателство, без да му отвръщам? Кори. Трябва да мисля за Кори. Той държи на заплахата си. Ще я убие. Ще се наслаждава, докато го прави. Той предполагаше, че виното ме удря в главата, но то само ме караше да виждам всичко по-ясно и по-отчетливо. Чувах по-слабо шума. Миризмите ме дразнеха още по-силно. Цветовете изглеждаха по-ярки.

Изгледах невъзмутимо и преценяващо мъжа, който седеше до мен. Лицето му наистина беше хубаво, но жестоко, много жестоко. Носът му беше твърде дълъг, устните — твърде тънки, кожата — опъната силно по ясно очертаните скули. Косата му беше гъста и хубава. Толкова беше хубава, че ми се прииска да я докосна. Пронизващите сини очи също биха изглеждали хубави, ако бяха омекотени от състрадателност. Жестокостта, която се излъчваше от него, бележеше с печата си всяка черта на лицето му. Ако детството му не е било деформирано, ако горчивината не беше белязала жестокото му лице, Никълъс Лайън би бил невероятно привлекателен мъж.

— Необичайно замислена си тази вечер — отбеляза той.

— От виното е — казах аз.

— Гледаше ме доста внимателно.

— Така ли?

— Погледът ти беше изпълнен с тъга, скъпа. Уви, не и със страст. Тази вечер си много привлекателна. Роклята е хубава. Перлите и диамантите подчертават цвета на косата ти. Радвам се, че ти ги подарих.

— Ти ми подари доста много хубави неща.

— Бих искал да ми дадеш нещо в замяна.

— Какво? — запитах аз.

— Любовта си.

— И аз искам това, Никълъс. Наистина го искам. Старая се.

Той изви нагоре ъгълчетата на устните си и ме докосна по бузата.

После отклони поглед, когато гръмогласен възторжен рев изпълни огромното помещение. „Пепита! — изкрещя някой. Пепита!“ Тълпата направи път, когато една жена с голи крака тръгна бавно напред. Зад нея вървяха двама мъже с китари. Беше висока, с тънък кръст и изключително големи гърди. Кожата й беше тъмнокафява. Имаше необикновено дълга черна коса, която се спускаше като грамада от лъскави заплетени кичури. Черните й очи блестяха хищно. Пълната й червена уста се беше нацупила. Червената й блуза с голямо деколте едва покриваше гърдите й. Бялата й пола беше много издута и леко износена. Беше покрита с ивици от черна и пурпурночервена бродерия. Беше увила около кръста си пурпурночервен пояс.

— Пепита! — изрева тълпата. — Пепита! Танцувай за нас!

Жената не обърна внимание на обожателите си и се насочи към нашата маса. На устните й играеше предизвикателна усмивка. Беше най-малко трийсетгодишна. Лицето й беше силно гримирано. Беше привлекателна по един груб и примитивен начин. Имаше чисто сексуален чар, който някои мъже смятат за неудържимо възбуждащ. Невъзможно ми бе да я презирам. Несъмнено са я докарали на острова като пленница подобно на Ем и мен, а тя си беше извоювала това положение. Пепита беше от тези, които оцеляват. Възхищавах й се за това. Дори когато се отдръпнах ужасено от евтиния парфюм, който тя бе изсипала върху тялото си.

— Танцувай за нас, Пепита! — изреваха мъжете.

Пепита сложи ръце на хълбоците си, отметна косата си назад и погледна право в очите на Никълъс.

— Танцувам за Червения Ник — обяви тя дрезгаво.

— Място! — извика един мъж. — Направете място за Пепита!

Пепита погълна лакомо с очи Червения Ник, усмихна се и вдигна ръце във въздуха. Завъртя се бавно. В това време двамата мъже, които я придружаваха, почнаха да дрънкат на китарите си. Тълпата отстъпи назад и й направи място. Тя затанцува с предизвикателни вълнообразни движения. Люлееше се и се въртеше бавно. Пристъпваше с котешка грациозност. Никълъс я гледаше развеселено със сините си очи и отпиваше от виното си, докато жената извиваше гръб. Гърдите й изскочиха навън, дългата й коса почти метеше пода. Полюшваше се напред-назад. Вдигаше, първо единия си гол крак, после — другия. Червените й устни се разтвориха.

Музиката беше испанска и звучеше изключително прочувствено. Караше ни да си представяме силна жега, страст, гореща слънчева светлина, пот. Пепита се люлееше вълнообразно, извиваше тялото си, усмихваше се и се придвижваше постепенно към нашата маса. Вдигна полите си и ги разтърси. Сложи ръка на бузата на Никълъс. После се обърна, изви гръб отново, лягайки наполовина на масата. Дръпнах чашата си. Лицето ми остана безизразно, докато тя си гърчеше гърба на масата. Краката й се вдигаха бавно, докато полите й паднаха и оголиха бедрата й. Никълъс прокара ръка по крака й. Все още се забавляваше.

Пепита плесна с ръце и скочи. Музиката засвири по-бързо. Тя започна да се върти като дервиш — все по-бързо, и по-бързо. Пляскаше силно с ръце, докато музикантите свиреха страстно. Музиката внезапно спря. Тя падна на колене, разтвори ги и се изви назад, докато главата й не докосна пода. Всички почнаха да аплодират оглушително и да хвърлят златни монети. Пепита подскочи и се зае да събира монетите от пода. Завърза ги в една носна кърпа, подхвърли я на единия от музикантите и тръгна бавно към нашата маса, отмятайки назад дългата си черна коса. Миришеше на пот и чесън. Пъхна се между моя стол и неговия, усмихна се и погали слабата буза на Никълъс.

— Хареса ли ти, Червен Ник?

Никълъс кимна и се усмихна кисело.

— Ще купиш ли нещо за пиене на Пепита?

— Разбира се — каза той.

— Ей — казах аз, — защо не седнеш на моя стол?

Станах и заобиколих масата. Вече се бях разгневила. Не се сърдех на Пепита. Тя си гонеше интереса. Не я обвинявах. Сърдех се на него, защото видях каква игра играе и сметнах, че тази постъпка е под достойнството му. Пепита се намъкна на стола ми. Цялата лъщеше от потта. Почти беше извадила гърдите си на показ. Червената коприна се беше прилепила о зърната й. Черната й коса беше влажна. Никълъс й наля чаша ром. Взех си чашата и бутилката с вино и седнах на стола до Ем. От другата й страна седеше Тримейн с изцъклени очи. Налях си още една чаша вино.

— Спокойно, скъпа — предупреди ме Ем.

— Имам нужда от това — сопнах се аз.

— Реагираш точно така, както той иска — изрече тя шепнешком, докато гледаше към Никълъс и танцьорката. — Не му доставяй това удоволствие.

— Не знам колко унижения още ще успея да издържа, Ем.

— Ще ги издържиш всичките, колкото ще да са, скъпа. Това се отнася и за мен. Нямаме избор.

— Какво си мърморите вие двете? — изръмжа Тримейн.

— Говорим си за теб — отвърна приветливо тя. — Обсъждаме твоите добри маниери в обществото и поразителния ти чар.

— Още ром! — изрева той. — Искаме ром!

Дрейпър му подаде друга бутилка. Златната обица в ухото му блестеше на светлината на свещите. Свирепите му сиви очи гледаха коварно, сякаш замисляха някаква лудория. Тънката уста под заострения му нос се беше разтеглила в непроницаема усмивка. Тримейн стисна бутилката. Счупи върха й в ръба на масата, напълни чашата си с ром и напръска леко замърсените си светлосини панталони. Светлосиният му редингот също беше изцапан. Сребристата дантела имаше опърпан вид.

— Наистина ли хареса танца на Пепита, Червен Ник? — запита престорено свенливо жената.

— Намирам го за много интересен.

— Понякога танцувам само за някого. Понякога изпълнявам танците си за един-единствен човек.

— Гогова съм да се обзаложа, че казва истината — отбеляза Ем.

— Понякога мъжете искат да танцувам само за тях на някое уединено място. Плащат много злато. Искаш ли Пепита да танцува само за теб?

— Може би.

— На мен ми се иска. За теб — безплатно.

— Боже господи!

— За Пепита ще е голяма чест да танцува само за Червения Ник. Има една стая на горния етаж.

— Колко удобно — каза Ем.

— Тихо — изрекох й аз.

— Отиваме ли на горния етаж?

— Може би по-късно — отвърна Никълъс.

— Пепита отдавна искаше да се срещне с Червения Ник. Тя дойде на острова като жена на един от неговите хора. Тя тъгуваше за музиката. Той изпрати хора да доведат двамата и братя. Те дойдоха и сега свирят музика за Пепита. Джейсън, той умря. Лоши хора го прободоха на кораба. Пепита е съвсем сама — редеше танцьорката.

— Сърцето ми се къса — отбеляза язвително Ем.

— Другите мъже, те всички я искат, но вместо това Пепита танцува. Тя танцува за всички тях и те й дават злато. Всички я обичат, но Пепита един ден вижда Червения Ник и оттогава копнее да танцува само за него.

— Колко е ловка — каза Ем, — винаги съм се възхищавала на такива хора.

Никълъс се забавляваше безкрайно. Умишлено се стараеше да ме предизвика. Играеше си с тази жалка и трогателна развратница, която си нямаше и представа как я използва. Вярваше напълно в силата на чара си и беше убедена, че той няма да устои. Отметна глава назад и се засмя дрезгаво. Потната червена копринена блуза се смъкна няколко сантиметра надолу. Долавях мириса на потта й, на чесъна и на ужасния й парфюм. Ноздрите на Никълъс трепнаха. Вдигна тактично към носа си парфюмирана носна кърпа. Пепита почна да гризе една наденица.

— Искаме още ром! — изрева Тримейн. Извърна се и изгледа свирепо Ем. — Върви ми го донеси, жено!

Тъмнокафявите му очи гледаха доста заплашително. Устните му се бяха разкривили отблъскващо и разкриваха зъбите му. Ем ме погледна за миг и се поколеба дали да не му отвърне остроумно. После въздъхна и се надигна. Според Тримейн тя явно не действаше достатъчно бързо. Блъсна я толкова силно, че тя политна назад. Падна на пода с развети поли. Столът й се строши при падането. Изпищях и скочих. Дрейпър и Тримейн също станаха. Очите на Дрейпър блестяха.

— Кучка! — изкрещя Тримейн.

— Стига толкова, Тримейн — предупреди го Дрейпър.

— Ще ти изкарам червата навън, кучко!

Дрейпър го хвана за рамото и го завъртя. Подадох ръка на Ем и й помогнах да се изправи. Бузите й бяха загубили цвета си и бяха станали тебеширенобели, но не беше сериозно пострадала. Ъгълчетата на устата й трепнаха. Притиснах я към себе си и погледнах над рамото й към двамата мъже, които стояха един срещу друг и се гледаха разярено. Приличаха на два бика, готови да се сбият. В огромната зала цареше пълна тишина. Всички бяха насочили погледите си към нашата маса.

Тримейн внезапно беше напълно изтрезнял и кипеше от едва сдържан гняв.

— Май се страхуваш, че ще й направя нещо? — запита той с провлечен глас. — Боиш се, че ще я потроша и няма да имаш възможност да се забавляваш и ти с нея, нали?

— Може би.

— И с теб ли се е срещала по храсталаците, а?

— Не още — отговори Дрейпър.

— Кучи син! Ще си уредим сметките! Ще си ги уредим още сега! — Пъхна ръка под редингота си и извади нож.

Ем потрепери. Прегърнах я силно. Никълъс не си даде труд да стане. Продължи да си седи на стола и спокойно си пиеше виното. Пепита се подпря на ръката му. Явно се възбуди при мисълта за предстоящото кръвопролитие. Дрейпър погледна капитана си. Знаеше, че боят с ножове е забранен и зачака знак. Никълъс остави чашата си и вдигна пак към ноздрите си носната кърпа.

Всички го гледаха нетърпеливо и очаквателно. Знаеха, че ако Червения Ник разреши, двамата ще се бият до смърт с ножовете си и ще забавляват неимоверно зрителите, тъй като ще им доставят рядко и неочаквано удоволствие. Ем се изтръгна от прегръдката ми и оправи единия ръкав на натруфената си рокля от пурпурночервен брокат. Беше се успокоила и очакваше безучастно решението му. Дрейпър присвиваше очи. Жилестото му тяло не се бе напрегнало. Не проявяваше никакви признаци на нетърпение. Тримейн стискаше здраво ножа си. Кокалчетата на ставите му бяха побелели. Гърдите му се вдигаха и спускаха. Никълъс издърпа ръката си от Пепита, погледна към Дрейпър и кимна.

— Разрешавам да уредите спора си — изрече той.

Тълпата от яки пирати приветства решението му с одобрителни крясъци. Жената сред тях крещеше най-силно. Неколцина мъже скочиха, хванаха здраво Дрейпър и Тримейн и ги избутаха в центъра на залата. Дрейпър си извади ножа. Един грамаден червенокос здравеняк със счупен нос хвана лявата ръка на Тримейн и на Дрейпър и завърза здраво китките им с една мръсна бяла носна кърпа. Двамата съперници застанаха с лице един към друг. Държаха ножовете си с десните ръце, а левите им ръце бяха кръстосани. Китките им бяха завързани толкова стегнато, че сигурно вече се бяха вцепенили. Пиратите се дръпнаха назад и им направиха място. Настъпи тишина.

— Всичко ще се оправи — казах на Ем.

— Изобщо не се тревожа — изрече тя глухо. — Дрейпър със сигурност ще победи.

— Искаш ли той да победи?

— И той не е стока, скъпа, но след последните няколко седмици предпочитам да живея с всеки друг, само не и с Тримейн.

Двамата мъже в центъра на залата обикаляха предпазливо, отстъпваха, дърпаха силно завързаните си китки и танцуваха страховит, ужасен танц. Свещите над тях мъждукаха и пръскаха задимена жълта светлина, която очертаваше сенките им на пода и ги удължаваше. Сенките се движеха едновременно с тях, танцуваха и чертаеха разкривени шарки, които се местеха и променяха формата си по мръсния и хлъзгав под. Тримейн се беше напрегнал. Големите му мускули се издуваха, докато той се прокрадваше с оголени зъби. Дрейпър продължаваше да изглежда отпуснат и едва ли не безгрижен.

Тримейн издаде провлечен звук и дръпна рязко лявата си ръка. Придърпа Дрейпър към себе си. Ножът му блесна на светлината на свещите. Дрейпър се наведе бързо, обърна се и се изви внезапно. Наруши равновесието на Тримейн. Острието на ножа мина през развяващия се ръкав на Дрейпър. От зелената коприна се откъсна една тънка ивица, но не се появи кръв. Тримейн отново замахна с ножа. Дрейпър падна пъргаво на едно коляно и вдигна нагоре своя нож. Остриетата издадоха стържещ звук при сблъсъка. Звукът беше ужасяващ. Побиха ме тръпки. Лицето на Ем беше съвсем неподвижно. Изглеждаше напълно равнодушна, сякаш всичко това нямаше нищо общо с нея. Знаех, че изглежда така, защото не иска да даде израз на чувствата си.

Знаех, че Тримейн е майстор в боя с ножове. Той се хвърляше напред, нанасяше удар, и пак се мяташе с подновена ярост. Дрейпър отначало не му изглеждаше равностоен. Той като че ли изразходваше цялата си енергия, за да се брани от тези смъртоносни удари.

Тримейн ставаше все по-настъпателен. Кафявите му очи блестяха, докато той размахваше ножа. Насочи го към сърцето на Дрейпър. Дрейпър възпря острието с ръба на своето и го отклони в последния момент. Изумих се от пасивността на Дрейпър. Той се движеше бързо, но отпуснато и едва ли не мързеливо. След това се досетих защо постъпва така. Умишлено си пазеше силите и позволяваше на Тримейн да се изтощава от френетичните си усилия. Сганта наоколо ревеше неприлично. Пиратите се обзалагаха помежду си, блъскаха се и крещяха.

Пепита бе скочила на стола си. Полите й се люлееха, докато тя подскачаше и крещеше. Никълъс продължи да си пие виното. Наблюдаваше битката с недружелюбните си сини очи. Изходът очевидно му беше безразличен. Крясъците ставаха толкова по-оглушителни, колкото повече кръв се проливаше. Пепита скочи от стола, сграбчи друго парче наденица и почна да го гризе лакомо. Очите и блестяха от възбуда. Дрейпър беше паднал на колене, а Тримейн обикаляше тромаво около него и дишаше тежко, докато нанасяше непрестанни удари. Острието на Дрейпър ги отблъскваше. Стърженето от сблъсъка на остриетата отекваше силно. Никълъс ме погледна. По устните му заигра лека усмивка, докато гледаше пребледнелите ми бузи и разтревожените ми очи.

Тримейн вече се беше изтощил. Нападаше с помътнели очи и се препъваше. Изруга, и пак замахна с ножа. Дрейпър се усмихна и се изправи. Устреми напред лявата си ръка с всичка сила. Тримейн сякаш полетя във въздуха. Тялото му описа истинска дъга, преда да се стовари на пода с тътен, от който ме побиха тръпки. Дрейпър се изви, обърна се и се метна отгоре му. Озова се върху краката на поваления мъж и спокойно заби ножа си в сърцето му. Околните нададоха викове от възбуда, когато кръвта бликна, а тялото на Тримейн се надигна и подскочи силно нагоре един път, два пъти, още веднъж и после падна бездиханно. Дрейпър избърса острието си в пеша на редингота на Тримейн, преряза носната кърпа, която свързваше китките им и се изправи.

Пепита се хвърли в обятията му. Той я изблъска настрана и погледна Червения Ник. Очакваше присъдата му. Никълъс въздъхна и остави спокойно чашата.

— Предполагам, че искаш жената — изрече той.

Дрейпър кимна. Изгледа набързо, но похотливо Ем със сивите си очи, после насочи отново вниманието си към Червения Ник.

— Тя е твоя — обяви Никълъс. — Всичко негово сега ти принадлежи, като включим къщата и поста му. Сега си мой главен помощник, Дрейпър. Надявам се, че няма да позволиш на тази жена да те превърне в пиян некадърник.

— Ще я държа под контрол.

— Гледай да се справиш. А сега я върни в укреплението.

Пепита се тръшна отново до Никълъс, хвана го за ръката и заповтаря като някой папагал:

— Отиваме ли на горния етаж? Ще танцува ли Пепита за теб?

Ник не й обърна внимание. Погледна ме с безизразните си очи.

— Върви с тях в укреплението — нареди той. — Ще дойда по-късно.

Не отговорих. Последвах Ем и Дрейпър. Гледах настрана, докато минавахме покрай все още кървящото тяло. Луната се бе издигнала и къпеше града с бледата си сребриста светлина. Нощният въздух беше студен и ми подейства удивително освежаващо след вонята в кръчмата. Заизкачвахме се по павираната улица. След малко Ем спря. Откъсна парче плат от фустата си. Хвана китката на Дрейпър, превърза здраво раната и върза на възел краищата.

— Така — каза тя. — Сега е по-добре.

— Ще се грижиш за мен, нали?

— Разбира се, скъпи. Ще бъдеш много щастлив с мен.

— Спомням си как стоеше на брега, а гърдите ти се издаваха напред от розовата рокля. Още тогава ми се наби в очите.

— Знам — изрече тя уморено.

— Ще си прекарваме чудесно заедно.

— И аз мисля така, скъпи.

Никой не проговори след това. Дрейпър бе много по-изтощен, отколкото изглеждаше. Крачеше с усилие по стръмната улица. Ръцете му висяха безсилно отстрани. По лицето на Ем личеше, че се е примирила със съдбата. Очите й гледаха обезверено. Никога не я бях виждала толкова паднала духом. Посегнах и я хванах за ръката. Тя се обърна и се усмихна съвсем леко, но видът й си остана обезверен.

Дрейпър изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се строполи на земята. Пак спряхме. Ем го докосна по бузата.

— Виж какво, скъпи — изрече тя, — защо не си идеш вкъщи да си починеш малко. После ела при мен. Искам да се подготвя за вечерта, а и на теб ще ти трябва доста сила тази нощ.

— Добра идея — отвърна Дрейпър, който се постара гласът му да прозвучи свирепо.

— Дремни малко, скъпи — посъветва го тя. — Но недей да спиш твърде много. Не искам да оставам сам-самичка.

Дрейпър се затътри в мрака и потъна в сенките. Ем и аз останахме при фонтана. Хладният нощен ветрец милваше бузите ни.

— Как ли ще живееш с него? — запитах аз.

— О, не се безпокой, скъпа. След Тримейн Дрейпър ще ми се струва истинско ангелче. Лесно ще се справя с него.

— Животът е толкова безсмислен — изрекох аз.

Ем не отговори. Не беше нужно. За миг погледна ясното небе, по което не се виждаха звезди, после въздъхна и си изпъна рамената. Листата зашумоляха леко при повея на вятъра. Пазачът вървеше равномерно напред-назад. Ботушите му скърцаха шумно по каменистата почва. Останахме така още известно време, потънали в мълчание. После Ем въздъхна и докосна с ръка челото си. Вдигна ръба на брокатената си рокля и тръгна по влажната ливада към дома, в който бе живяла досега с Тримейн и който й предстоеше да споделя вече с Дрейпър. Закрачих уморено към голямата къща. Длъжна бях да чакам Никълъс Лайън да се върне там, след като се е забавлявал до насита с новата си играчка.

Наистина ли беше по-хубаво да живея тук, а не в някой публичен дом в Каракас или Рио? Бяхме избегнали тази участ, но струваше ли си да оцелеем на всяка цена? Вървях по коридора и изкачвах стъпалата към спалнята в действително много лошо настроение. Като си помислех за безрадостното бъдеще, ме обземаше голямо униние. То не се дължеше само на сцените на насилие, на които станах свидетелка тази вечер, и на жестоката гибел, на която се наслаждаваха толкова другите зрители. Унинието се беше трупало незабелязано доста седмици в душата ми. И ето че сега ме обви като непроницаем черен облак.

Когато влязох в спалнята, видях, че в нея горят няколко свещи. Те пръскаха неясна златиста светлина, която се плъзгаше по елегантното обзавеждане — изящните мебели от бяло дърво, килимите от обюсон и лилавите и сребристи пердета. Да, наистина живеех в разкош. Имах великолепни рокли, разкошни бижута и чудесно обзаведена стая, но бижутата и роклите не значеха нищо за мен, а стаята ми приличаше на луксозен затвор. Мъжът, който ме държеше тук в робство, беше изключително умел любовник. В леглото ме докарваше до екстаз, а аз се ненавиждах за това че изпитвам подобно удоволствие. Струваше ми се, че изменям на самата себе си. Той беше едно жестоко и безчувствено чудовище, което ме изтезаваше най-рафинирано. Този начин на мъчение бе далеч по-неприятен от боя. Не нараняваше тялото ми. Беше решил да изтезава духа ми, докато го сломи.

Излязох от спалнята и слязох бавно по стълбите. Прокарах ръка по излъскания парапет. Полите ми шумоляха тихо, докато крачех по тесния черен коридор и излизах навън. Лехите с цветя изглеждаха неравни на лунната светлина. Големите храсталаци хвърляха дълги сенки над пътечката, която водеше към огромните дървета. Спрях до едно от тях. В този миг чух тъп и глух звук — сякаш нещо е паднало. Обърнах се в посока на звука, но не забелязах нищо. Изхвърлих го от ума си, облегнах се на ствола и потреперих.

Дълго стоях там и се вслушвах в нощните шумове — шумоленето на листата, пращенето на клоните, сънливото чуруликате на някоя птица. Имах чувството, че някой ме гледа. Колко глупаво! Не му обърнах никакво внимание. Вгледах се в мрака и се запитах колко ли още ще издържа. Колко време ще измине, преди да се пречупя напълно и да се превърна в това, което той иска от мен? Струваше ми се, че съм изтърпяла безкрайно много. В миналото винаги намирах сила, за да продължа дори тогава, когато коварствата изникваха пред мен непрестанно, когато отчаянието изместваше надеждата, а радостта се превръщаше в болка и скръб. Но всичките ми източници на сила бяха изчерпани. Нямах повече воля да се съпротивлявам. Въздухът стана още по-студен. Потреперих силно. Ръцете и рамената ми мръзнеха. Обърнах се, за да се прибера вътре. Именно тогава забелязах мъжа, който стоеше на няколко метра от мен и ме гледаше. Притиснах ръка до сърцето си. Така се стреснах, че едва не припаднах. Приготвих се да изпищя. Той скочи напред, сграбчи ме и ме завъртя. Силната му ръка запуши устата ми и дръпна рязко главата ми назад, докато не я притисна до широкото му рамо.

— Тихо, момиче — изрече неловко един познат глас. — Дълго пътувах, за да те измъкна от тази каша и не искам да развалиш всичко, като изпищиш точно сега.