Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (17)

17

Не посмях да запаля лампа. Нервите ми се бяха опънали до крайност, докато се обличах в тъмнината. Лунните лъчи ми помагаха твърде малко. Беше ужасно късно, доста след два през нощта. Кори чакаше в мрака на долния етаж от повече от един час. Знаех, че и тя се е изнервила до полуда. Закъснението ми беше неизбежно. След онова първо яростно съвкупление Никълъс се люби с мен пак. Този път го направи лениво и приспивно. Умишлено проточваше всяко усещане, докато не ми се прииска да крещя от възбуда. Докато се обличах, си спомних за неговото дрезгаво и доволно кискане в мига, в който се напрегнах под него и замолих да побърза.

Вече бях напълно облечена. Спрях и се вслушах. В къщата цареше пълна тишина. Чувах как листата шумолят в градината. Отдалеч долиташе шумът на вълните. Излязох бързо от спалнята и тръгнах по коридора. Бижутата се блъскаха в бедрото ми. Бях ги увила в малка платнена кесия, която бе закрепена добре около кръста под фустите. В хола беше тъмно като в рог, но аз се движех уверено в тъмнината. Забързах надолу по стълбите. Нервите ми се бяха изопнали до скъсване.

— Кори? — прошепнах аз. — Къде си, Кори?

Чух слабо едва доловимо скимтене. После Кори се материализира от сенките и забърза към мен. Протегнах ръце и я прегърнах силно. Тя трепереше.

— Всичко е наред — прошепнах аз. — Много закъснях, но нямаше как. Сигурно много си се уплашила.

— Да, миз Мариета. Много се изплаших да не би Бърк да ме намери. Той ме следеше. Подозира нещо. Зная, че подозира. Взех един нож. Промъкнах се в кухнята и го откраднах.

Тя го вдигна. Едва виждах острието в мрака.

— Аз… бях решила да го намушкам — изрече тя. — Ако беше обикалял наоколо и ме беше намерил, щях да го намушкам.

— Хайде да побързаме — казах аз. — Ем ще ни чака. Ще се пита какво е станало.

Тръгнахме към изхода на фоайето. Минахме под големите проходи, които бяха обвити от гъст мрак. Струваше ми се, че няколко чифта очи ни наблюдават, но знаех, че това се дължи на обтегнатите ми нерви. Стигнахме до предната врата. Отключих я и я отворих тихо и предпазливо. Побутнах леко Кори, за да излезе навън. Тя пристъпи напред и аз я последвах. Затворих вратата зад себе си. Изпитвах огромно облекчение, докато се спускахме бързо по стъпалата. Тази къща тежеше като воденичен камък на сърцето ми. Сега, когато се бяхме измъкнали от тези надвиснали над нас стени и тавани, се чувствах много по-добре.

— Трябва да побързаме — предупредих аз, — но не бива да вдигаме шум. Може да има охрана. Върви след мен. Ходи все по сенките.

Облаци бяха закрили луната. Небето имаше пепелив цвят. Къщичките и казармите едва се виждаха. Понесохме се стремглаво към главните порти. Облаците се разпръснаха в мига, в който се добрахме до портите. Сребристата лунна светлина освети укреплението. Ем се показа от сянката на един храст и ни стисна за китките. Заведе ни бързо в убежището, което ни предоставяше големият храст.

— Боже господи! — прошепна тя разтревожено. — Помислих, че се е случило нещо страшно! Чакам ви тук от часове!

— Ник… Никълъс беше много любовно настроен тази вечер…

— Че как няма да бъде! И Майкъл беше същият, но така го напоих с ром, че той заспа на леглото, преди да ме е докоснал с пръст дори. Когато го оставих, се беше проснал на леглото облечен и хъркаше като някое говедо.

— Ами ако се събуди? — запита Кори.

— Няма да се събуди скоро, скъпа — обеща Ем. — Когато се събуди, ние отдавна ще сме заминали оттук. Има един пазач. Цяла нощ марширува наоколо.

— Къде е той сега?

— От другата страна на казармите. Може би се е качил горе на пътеката по скалата. Ако продължи да обикаля съвестно, ще се върне тук при портите след няколко минути. Сигурна ли си, че ще успееш да ги отключиш, Мариета?

Кимнах и извадих една фиба. Тънък воал от облаци закриваше луната. Но още не беше достатъчно тъмно, за да действам свободно. Все пак събрах сили, отидох при портите и огледах огромната ключалка на неясната сребристосива светлина. Тя наистина изглеждаше много по-трудна за отключване от всички други, с които се бях сблъсквала преди. Но не позволих на отчаянието да ме обземе. Пъхнах сръчно върха на фибата в ключалката и започнах да го въртя. Съсредоточих се върху шумовете, които чувах. Затворих очи, докато усещах как върхът на фибата драска и изследва вътрешността.

— Побързай, скъпа — настоя Ем. — Пазачът ще се върне всеки момент. Много съм нервна.

— Тихо — смъмрих я аз.

Върхът на фибата докосна и захвана метала. Започнах да го въртя внимателно, без да отварям очи, фибата се плъзна, изскърца, изви се в ръката ми и падна на земята. Изругах и коленичих, за да я намеря. В този миг леките облаци се отместиха от луната и ярките сребърни лъчи осветиха околността не по-зле от следобедното слънце. Долових тежки стъпки в далечината. Приближаваха се бавно към нас и непрестанно скъсяваха дистанцията помежду ни. Ем стискаше ръката на Кори с такава сила, че едва не й строши костите. Лицето й беше напрегнато.

— Хайде, отваряй се, по дяволите! — прошепнах аз и мушнах силно фибата. Чу се шумно прищракване.

— Ето сега! — възкликнах аз.

Завъртях я още веднъж. Чу се ново прищракване, което бе още по-силно, а след това за мой ужас, катинарът се измъкна от халките и се стовари на земята с оглушително дрънчене. Ем ахна, сграбчи ме за китката и ме издърпа на сянка, когато притичаха тежките стъпки. Вече отключени, тежките порти започнаха постепенно да се отварят и увиснаха навън.

— Какво да правим? — възкликна Кори.

— Ще му отклоня вниманието — изрече бързо Ем. — Ти… намери камък или нещо подобно, скъпа. После направи каквото трябва.

Кимнах, като се досетих веднага какво иска да ми каже. Ем излезе от сенките и застана пред портите с ръце на хълбоци. На устните й се бе появила смутена усмивка, когато пазачът се втурна насам, насочил право в сърцето й дълъг пищов.

— Кво правиш тук? — изрева той.

— Не викай толкова, скъпи — възрази тя. — Ще събудиш всички.

— Това си ти, жената на Тримейн. Кво праиш тук по това време нощем? Ей, виж портите — отворени са!

— Не се пали толкова, скъпи — изрече тя разсъдливо. — Не ми се спеше и… реших да се поразходя малко. Нощта е прекрасна, нали? Не ти ли харесва лунната светлина?

— Ти… ти си се опитвала да избягаш от укреплението!

Ем въздъхна тежко и поклати глава.

— Облегнах се на портите и се наслаждавах на лунната светлина, когато изведнъж катинарът сам си падна. Сигурно е бил много ръждясал. Възмутително! Мислех си, че Червения Ник поддържа в по-добро състояние нещата си.

— Ей, да не ме лъжеш — извика пазачът.

— Говори по-тихо, скъпи. Между другото, защо не свалиш този пищов, а? На голям и силен мъжага като теб не му трябва оръжие, за да подчини… бедно беззащитно момиче като мен.

В гласа й се появи игрива нотка. Тактиката й проработи. Пазачът се намръщи заплашително. Веждите му оформиха права тънка линия, но вече не беше толкова войнствен. Ем се усмихна престорено свенливо и оправи един от ръкавите на тъмножълтата си памучна рокля. Неизвестно как, и без това твърде ниско изрязаният й корсаж се хлъзна още по-надолу. Пазачът свали пистолета си и пристъпи крачка напред. Кори така се беше уплашила, че си помислих, че ще припадне. Стиснах я за ръката, сложих пръст на устните си и я предупредих да не вдига шум.

— Ще те отведа при Тримейн! — изрече прегракнало пазачът. — Всичко това май няма да му хареса.

— Сигурно няма — призна Ем. — Ние… не смяташ ли, че можем да обсъдим това сега, скъпи? Изглеждаш ми много разумен момък, да не говорим, че си едър, силен и привлекателен.

— Не ми ги говори тия! Нали видях какво му се случи на Гримс? Клийв едва не го уби. Гримс каза, че ти си била виновна за тая работа. Ти си го била подмамила. Мен няма да ме направиш на глупак.

— Разбира се, че няма — отвърна Ем. — Ти си твърде умен и твърде привлекателен.

Тя му се усмихна пак. Хитруваше и го мамеше най-самоуверено. Определено събуди любопитството на пазача, който вече доста се бе объркал и явно се разкъсваше между повелите на дълга си и желанието. Дали да я отведе при Тримейн, или да се възползва от безочливата й покана. Ем приглади един гъст червеникавокафяв кичур на бузата си и изви гърба си съвсем леко. Ниско изрязаният й корсаж оголи още повече гърдите й.

— Скъпи, виждам, че си човек, който си гледа работата — каза тя. — Не си длъжен да ме върнеш при Тримейн, защо бързаш чак толкова, а? Нощта е много хубава.

— За какво намекваш?

— Ще ти призная, скъпи — хвърлила съм ти око от известно време. Много си падам по рамената, а твоите са наистина много широки. Веднага ги забелязах. Всъщност още първия път, когато те видях.

Сега вече той беше напълно безпомощен. Ем наклони брадичката си и се вторачи нежно в него със светлокафявите си очи. Той направо се разтопи от погледа й. Тя пристъпи напред и докосна леко с ръка бузата му. Още веднъж предупредих Кори да си трае, промъкнах се незабелязано напред, коленичих и вдигнах един камък. Стиснах го здраво.

— Това ли искаш, а? — запита с провлечен глас пазачът.

— О, скъпи, как се сети?

Той затъкна пистолета в пояса си, изкашля се и посегна към нея. Ем прегърна рамената му и го извърна леко така, че да ми бъде по-лесно да го ударя. Втурнах се напред, скочих с камъка в ръка и го стоварих рязко върху тила му. Мъжът не издаде и звук. Веднага падна и се свлече в ръцете на Ем. Тя залитна от тежестта му и едва не се строполи назад.

— Трябва да го влачим по земята и да го отнесем извън портите — каза тя. — Иначе тук всички веднага ще го забележат. Хвани го и ти, скъпа, сигурно тежи един тон.

Пуснах камъка и хванах пазача. Заедно го повлякохме навън и го подпряхме на стената. Един голям храст го скриваше наполовина. Ем измъкна пистолета от пояса му.

— Не е мъртъв, нали? — запитах аз.

— Не съвсем — отвърна тя. — Обаче няколко часа няма да е на себе си. Когато се съвземе, главата ще го боли адски силно. Добре се справи с проклетия камък, скъпа.

— Направих каквото можах.

— Страхотен отбор сме, нали?

— Всичко… всичко, нали е както трябва? — попита Кори, която беше дошла при нас.

— Вече няма страшно, скъпа. Хайде само да затворим тези врати и да ги затиснем с дънер или нещо друго, за да не се отворят. Не бива да ги оставяме да висят отворени така, някой ще ги забележи.

Хванах Кори за ръка, а Ем ни поведе. Навлязохме бързо в гората. Движехме се със зашеметяваща скорост. Ем и аз толкова често бяхме вървели по този път, че познавахме всеки корен, скала и лиана. Заобикаляхме всяко препятствие чисто инстинктивно. В гората беше много тъмно. Само няколко лунни лъчи проникваха през сплетените клони над главите ни. Въздухът беше влажен и студен. Изпълваха го различни зловония.

— Чудя се колко ли е часът — казах аз.

— Съвсем късно е. Аз… малко се тревожа, скъпа. Трябва да сме далеч от острова преди зазоряване, и то доста далеч, ако искаме те да предположат, че само се прехвърляме на отсрещния бряг. Взе ли си бижутата?

— Всичките.

— И аз. Заедно с някои вещи на Майкъл — хубав златен часовник, комплект сребърни четки за коса и няколко диамантени копчета. Толкова много плячка съм си сложила на кръста, че едва ходя. Исусе Христе! Какво беше това?

— Една птица изкряска, Ем.

— Стори ми се, че изръмжа някой рис.

— Тук… тук има ли рисове? — запита разтрепераната Кори.

— Разбира се, че не. Ем само си въобразява. Нали виждаш лунните лъчи над нас? Почти стигнахме.

— По тази урва ли ще слезем?

— Има пътечка — казах й аз. — Ем и аз знаем пътя. Всичко ще бъде наред, Кори.

— Иска ми се да бях смела като вас, миз Мариета.

Изобщо не се чувствах смела в момента. Всъщност така се бях изплашила, че едва дишах. Запитах се още колко време ще издържа. Колко време ще трябва да измине, преди ужасът да ме обземе напълно и да се откажа от безсилие да крача по-натам? Целият ни план ми се струваше напълно неосъществим и безразсъдно смел.

Помислих си, че сигурно сме полудели, щом сме сметнали, че наистина ще го осъществим. Никълъс и хората му ще ни намерят и след това… Не си позволявах да си представя какво ще се случи след това.

— Дръж се, Кори — изрекох сурово аз.

— Точно зад вас съм, миз Мариета.

Дърветата вече се разредиха. Лунната светлина светеше още по-ярко. След няколко минути излязохме от гората и тръгнахме бързо по осеяното с камъни открито пространство над стръмнината. Насочихме се към тясната пътечка, която сега изглеждаше далеч по-изпълнена с опасности, отколкото денем. Огромните назъбени черни канари бяха покрити със сребристи ивици. Вълните бяха обагрени в наситено калаеносив цвят. Вятърът ги разбиваше неудържимо в брега и те връхлитаха върху пясъка с неочаквана мощ. Спрях на върха на пътечката, която се спускаше отстрани по стръмнината.

— Аз ще водя надолу, Кори — заявих аз. — Върви плътно зад мен, а Ем ще бъде отзад. Гледай къде стъпваш и не поглеждай надолу. Пътечката е съвсем тясна, но е безопасна. Ще се озовем на брега за няколко минути.

Кори кимна. Поколебах се само за миг, а после тръгнах надолу. Стремях се да вървя близо до каменната стена, като избягвах откритите пространства и доста стръмния склон към канарите долу. Вятърът духаше яростно. Вълните се блъскаха с трясък в брега и вдигаха ужасен шум. Много предпазливо, внимавайки на всяка стъпка, изминах пътя надолу по стръмния склон. С голямо облекчение стъпих на песъчливия бряг, въпреки че се препънах. Обърнах се, за да помогна на Кори. Тя ми се усмихна храбро.

— Успяхме — рече тя.

— Едва-едва! — възкликна Ем. — Сърцето ми едва не спря да бие, скъпа! Още треперя.

— И аз — казах сухо.

Стори ми се, че вървяхме цяла вечност, докато стигнем до входа на пещерата. Разтворих висящите нишки бръшлян и ги закачих за един камък. Лунната светлина нахлу вътре зад мен, докато влизах. Стените бяха влажни и студени и като че ли облени с течно сребро. Ем и Кори ме последваха. Навлязох в тунела. Тук пясъкът беше сух и още по-хлъзгав. Направо не ми се вярваше, че посмяхме да предприемем такова дръзко начинание. Страхът, който изпитвах по-рано, започна да изчезва. На негово място се появи стоманено твърда решителност. Ще успеем. Ще избягаме. Наистина ще го направим.

Нашата лодка имаше неясно очертание в мрака. Тя едва се виждаше. Хванах въжето, което бях закрепила отпред по-рано и почнах да го дърпам с всичка сила.

— Ей — каза Ем, — дай да ти помогна.

Лодката се плъзгаше с лекота по сухия пясък. Въпреки това тежеше доста заради храната, водата и оръжията в нея. За няколко секунди я изтеглихме до входа на пещерата.

— Вятърът май е утихнал — казах аз.

— Малко — отвърна Ем. — Все още духа силно.

Върнах се в пещерата, за да взема греблата. След като излязох от нея, ги сложих вътре. За миг трите останахме неподвижни. Устремихме поглед над брега към разпенената калаеносива вода и към тъмната ужасяваща суша отсреща. Мислено виждах голи диваци, които стояха невидими зад дърветата и ни наблюдаваха. Бяха извадили големите си ножове и се готвеха да изстрелят стрелите си. Прогоних видението от съзнанието си, хванах пак въжето и с помощта на Ем и Кори задърпах лодката по мокрия пясък към вълните.

— Достатъчно — каза Никълъс Лайън.

Извърнах се назад. Той стоеше на брега с Бърк и още трима души. Беше свел глава и беше опрял леко ръце на бедрата си. Вятърът вееше червеникавокафявата му коса и я подмяташе по челото му. Лицето му изглеждаше напълно безизразно на лунната светлина. Бърк гледаше злобно. Другите мъже явно бяха безкрайно разтревожени. Кори изскимтя. Ем стоеше съвсем спокойна и държеше в ръцете си края на въжето.

— Виждате ли? — извика Бърк. — Аз ви казвах! Казвах ви, че са замислили нещо. Следях я. Разбрах, че си е наумила нещо по начина, по който се промъкваше наоколо. Държах си очите отворени на четири. Винаги правя така.

— Ти ме разочароваш, Мариета — изрече тихо Никълъс.

— Какво ще правиш? — запитах аз.

Гласът ми прозвуча удивително спокойно.

— Ще те пребият с камшика! — извика Бърк. — Ще ти ударят поне петдесет камшика. А може би още повече. И трите ще си получите заслуженото наказание. С удоволствие ще гледам как ще стане това.

— Млъкни! — заповяда Червения Ник.

— Убий я! — продължи да вика Бърк. — И тя е развратница като онази другата. Отърви се от нея! Разреши ми аз да свърша тази работа. Позволи ми да го сторя заради теб. Такава кучка не заслужава да живее.

Никълъс Лайън се обърна към него и го погледна за частица от секундата. После посегна към пояса си и извади пистолета. Насочи го право към челото на Бърк и натисна спусъка. Изстрелът беше оглушителен и отекна шумно. Куршумът събори Бърк на земята. Точно над носа му се появи дупка, от която бликна кръв, докато той се свличаше на мокрия пясък. Кори изпищя. Ем я прегърна.

Никълъс Лайън духна спокойно в цевта на пистолета и го затъкна в пояса си. После ме погледна. Грубоватото му красиво лице беше напълно безизразно.

— Бърк беше прав — каза той. — Трябва да те накажа.

— Аз измислих всичко — заявих категорично. — Само аз. Ем и Кори не искаха да идват с мен. Насила ги накарах да дойдат. Не ме интересува какво ще правиш с мен, но те не са виновни.

Той не отговори. Дори не погледна към кървящото тяло на пясъка. Бърк все едно, че не беше съществувал. Другите трима пирати бяха замръзнали от ужас. Не знаеха какво ще му хрумне на Лайън след миг. Изведнъж вятърът утихна. В един момент бушуваше яростно, в следващия не се усещаше никакъв. Светлосивото небе постепенно порозовя.

— Да се връщаме в крепостта — каза Никълъс. — Момчета, придружете онези двете. Аз ще се погрижа за мис Денвър.

— Не! — извика Кори.

Един от мъжете я изтръгна от прегръдките на Ем. Кори се съпротивляваше храбро. Той се намръщи, сви ръката си в юмрук и я удари по челюстта. Хвана я за кръста, когато тя се строполи напред в безсъзнание. Метна я на рамо и я понесе като чувал с картофи. Ем тръгна с другите двама, без да протестира. Те я притискаха като в клещи. Вървяха от двете й страни. Гледах в очите Никълъс Лайън. Не му отстъпвах по невъзмутимост и хладнокръвие. Вълните се плискаха в носа на лодката и в уродливия труп на пясъка.

— И мен ли ще убиеш? — попитах аз.

— Длъжен съм — отговори той.

Гласът му звучеше съвсем спокойно и прозаично. Току-що бе убил човек най-хладнокръвно, без да чувства абсолютно нищо. Беше извадил пистолета си и го бе застрелял, без да размисли и за миг. Дори не си даде труд да погледне тялото. Никълъс беше истинско чудовище, но аз знаех това от самото начало. Втренчих се в него безстрашно. Не чувствах нищо. Бях загубила всяка надежда. Мислех се за много хитра и умна, а той през цялото време е знаел какво съм замислила. Моите женски хитрини несъмнено са го забавлявали много. Цяла вечер ми се усмихваше язвително, докато ми позволяваше да се самозалъгвам с напразните си надежди.

— Не ме интересува какво ще правиш с мен — повторих аз, — но Ем и Кори са невинни. Нито една от тях не пожела да ми помогне. Аз ги въвлякох в тази работа.

— Ще го обсъдим по-късно — заяви той. — Хайде, тръгвай.

Пое бавно и нехайно по брега към пътечката, която се виеше по стръмния склон. Последвах го покорно и се запрепъвах по мокрия пясък. Никълъс Лайън не погледна назад нито веднъж, но когато стигна до началото на пътеката, се извърна и зачака да дойда. Хвана ме за ръката. Помагаше ми галантно да се катеря нагоре, пусна ме да се качвам първа, за да ме вижда по-добре и за да ме задържи, ако стъпя накриво. Тръгнах по отвесния склон, без да ме е грижа дали ще се подхлъзна, или не. На половината път спрях и се огледах назад. Помислих си, че ако сега скоча в бездната, ще се отърва веднъж завинаги от всички мъки и беди. Знаех, че ако се хвърля долу, ще загина за няколко секунди. Червения Ник изчака търпеливо. Досещаше се какво си мисля, но остана невъзмутим и не помръдна.

Нямах право да постъпвам така. Наистина не ме беше грижа какво ще се случи с мен, но нямах право да изоставям Кори и Ем. Ем може би ще успее да се спаси и сама, но Кори беше съвсем беззащитна. Единствено аз имах възможност да я измъкна от гибелта. Продължих да вървя нагоре по пътеката. Усещах, че той е зад гърба ми. Небето вече беше по-скоро розово, отколкото сиво и придоби лек златистооранжев оттенък на хоризонта. Стигнах до върха. Залитах леко от умора. Никълъс ме хвана за ръката и ми помогна да си възвърна самообладанието. Държеше се необичайно дружески. Вдигнах очи към лицето му. То сякаш бе изваяно от гранит.

— По-добре съм сега — казах аз.

Той пусна ръката ми и тръгна по сечището към дърветата. Движеше се гъвкаво и грациозно като пантера. Не промълви и една дума. Държеше се необичайно галантно, докато вървяхме из гората. Подаваше ми ръка, помогна ми да заобиколя буйните гъсталаци и да прескоча един паднал дънер. Дърпаше големите увиснали клони пред мен. Държеше да ми покаже какъв джентълмен е и колко много означавам за него.

След малко излязохме от гората. Слънцето се беше качило над ръба на хоризонта. Отвесните златистооранжеви лъчи струяха надолу, докато минавахме през портите и влизахме в укреплението. Пред казармите се разхождаха безцелно няколко души, които веднага се зазяпаха в нас. Ем влезе в дома на Тримейн. Той я стисна здраво за ръката. Нямах представа какво ще прави с мен Никълъс. Не ме интересуваше дали ще ме накаже, или не. Не усещах нищо, докато се качвахме по стълбите и влизахме във фоайето.

— Изцапала си се — каза той безстрастно и глухо. — Върви си в стаята. Изкъпи се и се преоблечи. Ще те чакам в гостната.

Качих се на горния етаж. Свалих си дрехите, развързах платнената чанта с бижутата и ги върнах в тяхната кутия. Къпах се дълго. Ресах си косата до пълен блясък. Облякох рокля от небесносин брокат, извезана със съвсем малки царско сини цветчета.

Слязох вдървено по стълбите. Никълъс седеше в гостната и пиеше кафе. Не ме погледна, когато влязох. Продължи да си пие кафето. Изпи го, остави на масата чашата и се обърна към мен. Очите му продължаваха да гледат замислено.

— Какво да правя с теб? — запита той ласкаво.

— Не знам. Не ме интересува.

— Гальовните думи, които ми шепнеше през нощта, явно са били всичко друго, само не и искрени. През цялото време си мислела как да избягаш.

— Прав си, така беше.

— Огорчаваш ме, скъпа — прошепна той. — А така се надявах, че нашите отношения са се подобрили. Въобразявах си, че моята компания ти харесва.

Гласът му беше тих и нежен и звучеше почти монотонно. Гледаше ме така, сякаш бях любимото му дете. От този глас и това държане ме побиваха далеч по-смразяващи тръпки, отколкото от гнева преди тях. Добре познавах студения и грубоват Никълъс. Но този нежен и загрижен любовник действително ме плашеше. Вперих поглед в него, гордо вирнала брадичката си. Гледах го безстрашно. Той въздъхна и поклати глава. На устните му се появи усмивка на разкаяние.

— Бърк ми каза, че си замислила нещо. Не знаеше какво точно, но беше сигурен, че кроиш нещо. Реших да не му вярвам. Любих се с теб неуморно. После ти ме прегърна, погали ме по гърба и зашепна гальовни слова. Преструвала си се през цялото време.

— Мразя те, Никълъс. Винаги съм те мразила.

— Върнах се в моята стая и заспах. Бърк ме събуди след половин час и ми каза, че ти и малката негърка сте изчезнали. Повиках момчетата и тръгнахме да ви търсим. Бързо намерихме пазача навън. Беше в безсъзнание. Ударила си го доста силно.

— Исках да се махна от острова. Не желаех да те виждам повече.

— Разтревожих се, разбира се, но най-вече за теб. Страхувах се, че ще успееш да напуснеш острова и ще попаднеш в ръцете на индианците. Едва тогава, скъпа, разбрах, че съм се влюбил безнадеждно в теб.

— Ти не можеш да обичаш — казах аз.

— И аз мислех така — призна той. — Не се зарадвах, когато осъзнах чувствата си. Любовта към теб ме прави уязвим и ми пречи да ти наложа наказанието, което безспорно заслужаваш. Ако Мария беше постъпила така, щях да я застрелям с най-голямо удоволствие.

Тръгна бавно към мен. Коремът ми се присви, но не помръднах и останах непоколебима. Не проявих и най-малък признак на страх. Стоях съвсем безстрастна пред него. Никълъс застана пред мен и ме погледна в лицето. Устните му се бяха присвили в някакво подобие на усмивка. Пак поклати разкаяно глава.

— Защо ти трябваше да постъпваш така? — запита той.

— Ще избягам пак при първа възможност.

Той ми удари шамар. Ударът му беше толкова неочакван и яростен, че едва не паднах на земята. Същински порой от плесници се стовари върху лицето ми. Дланта му нанасяше удари ту по дясната, ту по лявата ми буза, докато най-накрая и двете не пламнаха от болка. В главата ми зазвъня, докато плесниците се сипеха една подир друга. Не извиках дори тогава, когато ме удари толкова озлобено, че краката ми се подкосиха и паднах на колене. Стори ми се, че течен пламък облива бузите ми. Никълъс Лайън ме стисна за косата, дръпна рязко главата ми и ми зашлеви още един шамар, този път с всичка сила. Политнах назад и се строполих в краката му на килима.

Той стоеше над мен с ръце на хълбоците. Гърдите му се вдигаха и отпускаха от тежкото дишане. Сините му очи ме гледаха безстрастно. Лицето му беше напълно безизразно. А на мен ми се струваше, че се въртя в някакво празно пространство. Бузите ми пламтяха. Пред очите ми се спуснаха черни завеси. Изпъшках и затворих очи. Спря да ми се вие донякъде свят. Мъчех се отчаяно да не извикам. Реших твърдо да не му доставям това удоволствие. Помръднах и го стиснах за прасеца, за да се вдигна нагоре. Изправих се и се хванах за стола да не падна. Още не знаех дали няма да загубя съзнание. Никълъс беше отишъл до един от прозорците и се взираше в ливадата.

— Добре ли си? — запита той, без да се обръща.

— Ей… ей сега ще се оправя — казах аз.

Той продължи да гледа към ливадата. Гърбът му беше неподвижен. Светлокафявата кремава коприна падаше на гънки по широките му рамена. Един слънчев лъч влизаше през прозореца, докосваше косата му и й придаваше огнено бакърен оттенък. Облегнах се на стола. Още не си усещах бузите. Изгарящата болка постепенно отслабваше. Оправих корсажа на роклята, дръпнах го нагоре към небесносиния брокат и го опънах по гърдите си.

— Не исках да те бия — каза той.

Не отговорих. Никълъс се извърна от прозореца и отиде при шкафа със спиртните напитки, без да ме погледне. Наля си бренди. Лицето му все още беше безизразно. Изпи бавно брендито. Гледаше право напред, без да забелязва нищо. Овладях се. Пуснах стола и си пригладих полата. После разтърках леко с пръсти дясната си буза. Трепнах от болка.

— Лесно се отърва, Мариета. Трябваше да те бия, докато припаднеш.

— Защо не го направи?

— Влюбен съм в теб — изрече той студено.

— Демонстрираш ми любовта си по доста необичаен начин.

Никълъс си остави чашата и ме погледна за пръв път със смразяващо сините си очи. Усещах яростта и враждебността, които той едва сдържаше. Беше готов да избухне и при най-малкото предизвикателство. Отметнах назад косата си и застанах така, че да запазя достойнството си. Отвърнах спокойно на свирепия му поглед. Той се намръщи. Над носа му се появи дълбока бръчка, която се вряза в кожата му. Усетих, че по миглите ми има солена влага. С изненада разбрах, че по бузите ми текат сълзи. Оставих ги да текат. Не си направих труд да ги избърша. Крещях неудържимо наум. Бръчката му стана още по-дълбока.

— Май не съжаляваш за постъпката си.

— Не, не съжалявам — отвърнах аз.

— Хората ще очакват да видят някой да бъде наказан публично на площада в града. Ако ми е останал поне малко здрав разум, ще те завържа и ще те пребия с камшик пред очите на хората от целия остров.

Посегнах, за да си избърша сълзите, но не успях да ги спра да текат. Не исках да викам. Не исках да му доставя удоволствие. Сините му очи, от които ме побиваха тръпки, ме разглеждаха строго, без да изразяват никакво чувство. Беше стиснал устни в здраво стегната права линия.

— Не си представям Тримейн да поиска да размажа от бой гърба на неговата уличница. Ще си я накаже сам. Май ще се наложи малката негърка да я пребият вместо вас двете.

Стори ми се, че леденостуден нож пронизва сърцето ми.

— Какво… какво искаш да кажеш?

— Днес следобед ще я закарат на площада. Ще я вържат за позорния стълб с ръце над главата. Ще разкъсат дрехата й на гърба и моите хора ще й ударят петдесет камшика.

— Не — прошепнах аз.

— Това сигурно ще я погуби — отбеляза той. — Това трябва да задоволи момчетата.

— Не бива… не бива да правиш това, Никълъс. Не бива.

— Разбира се, ти ще гледаш. А също и жената на Тримейн.

— Никълъс…

— Мисля, че след това ще премислиш два пъти, преди да се опиташ да направиш нещо подобно.

— Моля те — възкликнах аз. — Никълъс, моля те, не прави това. Тя е… та тя е дете. Не е виновна за нищо. Моля те. Моля те, не прави това. Ще сторя всичко, всичко, каквото поискаш. Обещавам ти.

— Нямам избор, Мариета.

Гласът му беше не по-малко студен и безчувствен от очите му. Заля ме ледена вълна. Сърцето ми биеше силно. Нямаше да допусна това да се случи. Не биваше да го допускам. Длъжна бях да направя нещо, каквото и да е, но да го предотвратя. Той стоеше широко разкрачен, скръстил ръце пред гърдите си. Беше неподвижен и безчувствен. Дълбоката бръчка се врязваше в кожата над носа му.

— Каза, че ме обичаш — примолих се аз.

— Трябва да го направя.

— Ако… ако ме обичаш, няма да го направиш. Изпълни само тази молба й никога повече няма да се опитвам да избягам. Обещавам. Ще бъда покорна и послушна. Ще се посветя на това, да ти доставям удоволствие по всички възможни начини.

Той сякаш не чуваше. Нито едно мускулче го лицето му не помръдна. Изхълцах, обърнах се и се запътих към вратата. Мъката, която ме изпълваше, бе почти непоносима. Той направи няколко големи крачки, сграбчи ме за китката и я дръпна болезнено силно. Завъртя ме така, че се озовах пак с лице към него. Дълго време ме гледаше в очите. Беше ядосан, колебаеше се и се мръщеше силно.

— Моля те — прошепнах аз.

— Аз съм един проклет глупак — изрече той грубо.

— Не, не. Състрадателен си.

— Това не е състрадание, а слабост. Най-лошият вид слабост.

— Не е.

Той се поколеба още един миг и пусна китката ми. Върна се при шкафа да си налее още едно бренди. Изтекоха няколко секунди. Сърцето сякаш бе заседнало в гърлото ми. Напрежението изопваше нервите ми. Усетих, че няма да издържа и ще извикам. Той отпи още една глътка бренди и ме погледна с полуотворените си очи.

— Добре, Мариета — изрече той сухо. — Няма да закачам твоята негърка, но ще те накарам да си изпълниш обещанието. Ако го нарушиш, аз лично ще я убия. Кълна се в това.

Изпитах голямо облекчение. Внезапно се почувствах толкова уморена, че едва стоях на краката си. Отидох при него и хванах лявата му ръка с двете си ръце.

— Няма да съжаляваш — прошепнах. — Ще изпълня обещанието си.

Никълъс Лайън си издърпа ръката. Тънките му устни се свиха в тясна надменна линия.

— Гледай да е така — изрече той.