Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (29)

29

Пътят беше дълъг, тесен и прашен. Дъбовете от двете му страни протягаха над нас тежките си клони и изграждаха сенчест тунел. Грубо изработеният дървен фургон скрибуцаше пронизително. Два едри сиви коня се влачеха мудно, без да знаят, че скоро ще стигнат нашата цел и изпитанието им ще свърши.

Седях на издигнатата предна седалка до Джеръми Бонд. Държах се хладно и високомерно и мълчах. Държах се така от почти три седмици — т.е. откакто напуснахме ранчото. Той беше отпуснат и безгрижен. Размахваше спокойно юздите и не обръщаше внимание на надменността ми. В началото на нашето пътешествие предприе няколко слаби опита да ме развесели и да постигне някакво разбирателство помежду ни, но те се оказаха напразни. Дадох му да разбере съвсем ясно, че понасям неговата компания само защото тя ми е абсолютно необходима и не желая да имам нищо общо с него занапред. Най-накрая той прие смирено новото положение на нещата и не направи повече опити да се сдобрим.

Пътуването беше продължително, трудно и изключително неудобно, но не допуснах това да ме тревожи. Имаше дни, в които не виждахме жива душа. Спяхме на открито, сгушени под одеялата. Телата ни бяха едно до друго, но мислите ни разделяше цяла пропаст. Споделях трудностите с него. Участвах във всекидневната работа. Помагах му при събирането на дървата. Готвех яденето, чистех съдовете, товарех и разтоварвах фургона. Когато след една буря фургонът затъна в калта, помогнах да го измъкнем оттам. Бутах с всички сили отзад, докато Джеръми дърпаше поводите. Преминавахме реки, изкачвахме хълмове, слизахме да ходим пеш и така водехме конете. Споделяхме всички трудности. Нито веднъж не отстъпих и не се пречупих от изпитанията.

Разговаряхме само когато беше абсолютно необходимо. Гласът ми неизменно звучеше леденостудено и презрително. Джеръми се преструваше, че не забелязва с какъв тон му говоря. Беше невъзмутим и се държеше така, сякаш нищо не се е случило. В редките случаи, когато имахме късмет да се натъкнем на някой хан по пътя, вечеряхме заедно и се разполагахме в една стая. Джеръми се отпускаше на някой стол или лягаше на пода, докато аз спях в леглото. Все едно, че не беше имало любовна нощ след сватбата на Ем. Все едно, че изобщо не се познавахме, а само по стечение на обстоятелствата пътувахме заедно и се държахме учтиво един с друг.

Преминахме с ферибот Мисисипи рано сутринта. Ще пристигнем в Ню Орлиънс преди залез-слънце. Ще си взема стая под наем, ще продам бижутата и ще си намеря някак каюта в кораб, който заминава за Англия. Дерек е жив и е в Англия. Сигурно живее сам, тъжен и неутешим в Хоукхаус, вярвайки, че жената, която обича, е загинала. Знаех, че не бива да мисля постоянно само за това, защото ще полудея. Трябва да се държа хладнокръвно и да проявя търпение. Ще изминат седмици, може би месеци, преди да се съберем отново. Не бива да си давам зор и да бързам прекалено.

Единственият мъж, когото бях обичала някога, беше жив… Искаше ми се да сграбча юздите и да подкарам конете напред в луд галоп. Искаше ми се да скоча от фургона и да тичам. Само като си помислех, че той стои сам в онзи голям дом и скърби, едва не полудявах. Владеех се и не давах външен израз на чувствата си. Единствено по този начин понесох разтакаването. Всеки нов ден ме приближаваше до повторната ни среща.

През цялото време Джеръми е знаел, че Дерек е жив и ме остави да си мисля, че е мъртъв. Мамеше ме, като през цялото време се възползваше от положението. Стремеше се да ме спечели със своя чар, с нежността и смелостта си и ме правеше на глупачка. Да, наистина спаси живота ми, и то неведнъж. Бях му благодарна за това. Ще му заплатя добре. Когато продам бижутата, ще му дам половината от парите. Половината ли? Ще му дам повечето. Ще му дам всичко, като изключим това, което ще ми трябва, за да си платя пътя до Англия. Парите нямаха значение за мен. Единственото нещо, което имаше значение, беше да се добера до Англия. А не желаех да бъда длъжница на Джеръми Бонд за каквото и да било. Той беше рискувал няколко пъти живота си, за да ме спаси и докара на сигурно място и затова ще стане много богат човек.

Фургонът се разклати и заскрибуца. В далечината пред нас видях, че един фургон се приближава към нас. Приличаше на нашия. Беше натоварен догоре с мебели и домашни принадлежности: дюшеци, столове, кутии, клетка за птици. Три малки деца яздеха отзад и се притискаха към мебелите. Една слаба жена в избеляла розова рокля седеше отпред и държеше юздите. Мъжът, който седеше до нея, също беше слаб и почти мършав.

Когато фургонът приближи, жената ни изгледа с явно подозрение и здраво стиснати устни. Подкара конете колкото е възможно по-далеч от нас. Мъжът отпред изобщо не вдигна глава. Колко странно, помислих аз. Странно бе и това, че този фургон беше единственият, който срещнахме, откакто преминахме реката с ферибота.

Намръщих се озадачено. Толкова се бях замислила, че не забелязах липсата на фургони по пътя. По него трябваше да пътуват дилижанси, фургони, екипажи, хубави карети. Този път обикновено беше много оживен. Той свързваше Ню Орлиънс с Начез и всички места помежду им. Обаче фургонът с неговите странни пътници беше единственият, с който се разминахме. Децата изглеждаха апатични, а мъжът — болен. Жената, която го караше, определено се страхуваше от нас. Постъпи така, сякаш очакваше да я спрем и да й препречим пътя.

Погледнах Джеръми. Той също беше озадачен. На челото му се бе появила дълбока бръчка. Искаше ми се да споделя тревогата си с него, но гордостта ми попречи да кажа и дума. Загледах напред и продължих да се правя, че не го забелязвам.

Мина още половин час, преди Джеръми да спре край пътя. Скочи, донесе две торби овес и се зае да храни конете. Взех кошницата с храната от задната част на фургона и тръгнах между дъбовете по тревистия склон, който водеше към калния бряг на реката.

Голямата Мисисипи течеше мудно. Беше ужасно широка. Зеленикавокафявата вода се плискаше в бреговете. По нея не плуваше нищо — нито лодки, нито шлепове, нито салове. И това беше странно, но бях толкова гладна, че не му обърнах никакво внимание. Собственичката на хана ни взе доста пари, но беше напълнила щедро кошницата. Махнах синьо-бялата карирана покривка от горната част на кошницата и я разстлах на тревата, после извадих сиренето, наденицата, виното, един нож и две чаши. Ядохме мълчаливо.

След като свършихме, сгънах покривката, сложих я над храната и после се отправих към брега. След малко по-скоро усетих, отколкото чух, че той се приближава. Не се извърнах. Настръхнах и свих юмруци.

— Не смяташ ли, че това продължи предостатъчно дълго? — запита той.

Взирах се в другия бряг на реката. Джеръми въздъхна тежко от раздразнение. Зачаках го да си отиде, но той не помръдна. Хвана ме за рамената и ме завъртя така, че да застана с лице към него.

— Омръзнаха ми твоите глупости, Мариета — той направи гримаса и затърси подходящите думи. — Понесох безропотно всичко досега. Оставих те да се цупиш, да се мръщиш и да се държиш като някоя надменна аристократка. Позволих ти, защото си мислех, че ще ти трябва малко време, за да се съвземеш. Но, за бога, така повече не бива да продължава.

— Причиняваш ми болка!

— Много добре знам това.

Той пак ми изви силно китката. Ритнах го по пищяла. Той ме пусна и ме изгледа дълго и заплашително, преди да ме блъсне в реката. Стоварих се в нея със силен плясък. Веднага се намокрих цялата, а калните вълни ме заляха. Вбесих се. Отвсякъде от мен се стичаше вода. Опитах се да се изправя, но не успях да стъпя здраво на хлъзгавото дъно на реката. Паднах пак и водите ме обгърнаха изцяло. Роклята и фустата ми станаха тежки като олово и ме затеглиха надолу. Размахах обезумяло ръце, показах главата си над водата и се закашлях. Изтръсках водата от очите си.

Джеръми Бонд стоеше спокойно на брега и ме гледаше със студените си и безизразни очи. Кучият син е решил да ме остави да се удавя! По-скоро ще се удавя, отколкото ще му позволя да ми помогне! Забих с всичка сила краката си в калното дъно. Съумях да се изправя. После направих една крачка към брега и се изтърсих отново. Изминаха цели пет минути, преди да успея да допълзя най-сетне до брега. Виеше ми се свят, цялата бях мокра и дишах тежко. Лежах известно време, преди да се изправя с мъка на крака.

Джеръми Бонд не беше помръднал. Лицето му още беше безизразно, но на устните му играеше едва забележима усмивка. Гневът, който изпитвах по-рано, беше изчезнал напълно. Обзе ме ледено спокойствие, докато си оправях мокрия и прилепнал корсаж и си изстисквах полите.

— Добре ли си? — попита той.

Поколебах се, помислих и кимнах леко.

— Добре съм — изрекох аз и затворих очи. Залитнах леко и се олюлях. — Малко… малко ми е лошо. — Политнах от слабост.

Той се втурна кавалерски, за да ме хване. Отскочих чевръсто, застанах зад него и го блъснах с всичка сила по гърба. Джеръми Бонд се строполи с лицето напред във водата и извика от изненада. Останах така за миг и го загледах как размахва отчаяно ръце. После тръгнах бавно по склона, намерих кошницата с храната и я отнесох във фургона.

Бръкнах в моята торба и извадих кърпа, четка, обувки, обикновена бяла памучна фуста и светлата виолетово-синя памучна рокля, която Хуанита изрови отнякъде и ми я подари, преди да напусна хана. Преоблякох се и сресах дългата си гъста коса. Усещах се чиста, освежена и възродена, докато прибирах мокрите дрехи във фургона и оставях изкаляните обувки до тях. Джеръми беше свалил торбите с овес от главите на конете и седеше на седалката. Държеше поводите в скута си и гледаше мрачно.

Не си беше сменил дрехите. Ризата му беше изсъхнала, но панталоните му още бяха мокри и лепнеха към краката му. Ботушите му бяха кални. И на бузата му имаше кална ивица. Не издържах и се засмях. Той сви устни и ме погледна злобно със сините си очи. Качих се до него. Държах се весело и безгрижно и се преструвах, че не го забелязвам. Това го накара да заскърца със зъби. Изгледах го със задоволство. Той се намръщи.

— Не смяташ ли, че е по-добре да побързаме? — попитах аз.

— Направи ми мръсен номер — измърмори той.

— Така е — съгласих се аз.

— Не смятах, че си способна да направиш нещо такова.

— Не ме познавате, мистър Бонд. Надявах се да сте се удавили.

— Едва не потънах!

— Жалко.

— По дяволите, Мариета…

— Ако си много разстроен и нямаш сили да караш, с удоволствие ще взема юздите. Искам да стигна до Ню Орлиънс преди вечерта.

Джеръми Бонд дръпна разярено поводите. Конете тръгнаха бавно, фургонът изскърца. Въздъхнах. Отдавна не се бях чувствала толкова добре. Вече не бях нетърпелива и не го мразех. Усещах се едва ли не щастлива. Запитах се защо се бях държала толкова студено и безмълвно. Той не заслужаваше такива усилия от моя страна. Сетих се, че скоро вече няма да го виждам и зачаках с нетърпение този миг. Въздъхнах пак и се олюлях, когато фургонът се разклати.

— Говори ли ти се? — попита той.

— Няма за какво да разговаряме, мистър Бонд.

Гласът ми звучеше лекомислено и небрежно. Той стисна още по-разярено юздите.

— Ти си най-безразсъдната жена, която съм срещал някога!

— Такъв ти е бил късметът — изрекох аз безгрижно.

— Постъпих така от обич към теб.

— Не желая да обсъждам това.

— И ти ме обичаш, дявол да те вземе.

Обърнах се и го изгледах с безкрайно презрение. Той се намръщи. Косата му вече изсъхваше. Отделните й кичури стърчаха на всички страни. Стискаше зъби. Устата му се беше присвила в права, решително изопната, линия.

— Дълбоко грешите, мистър Бонд.

— Онази нощ в сечището…

— Онази нощ си беше едно временно заслепение, нищо повече.

Той замахна гневно с ръка, когато един висящ кичур мъх го докосна леко по бузата.

— Лъжеш!

— Мисли, каквото искаш. Няма да споря с теб.

Джеръми положи всички усилия, за да се овладее. Пое си дълбоко дъх и го задържа за миг. Ръцете му стискаха толкова яростно юздите, че кокалчетата на ставите му побеляха. Издиша — дълбоко и равномерно. Овладя се с мъка. След малко въздъхна. Вече си бе възвърнал спокойствието. Когато заговори, гласът му звучеше нормално, а тонът му бе съвсем прозаичен.

— Добре, Мариета, знаех, че Дерек Хоук е жив. Признавам, че знаех това през цялото време. Може би трябваше да ти кажа, но не го направих. Нарочно го криех от теб. Имах си причини.

— Изобщо не ме интересуват твоите причини!

— Той не те заслужава. Никога не те е заслужавал. Купил те е и се е отнасял с теб като с робиня, а когато си го ядосала, те е продал на Джеф Роулинс, като се е надявал, че ще се озовеш в някой бордей в Ню Орлиънс.

— Той се разсърди. Той…

— След това отново тръгнал с теб — продължи той. Говореше спокойно и безстрастно. — Принадлежала си на друг мъж, но той те е пожелал, взел те е и те е изоставил след смъртта на Джеф Роулинс.

— После се върна, за да ме отведе със себе си.

— Казал ти е, че ще се ожени за теб, но не си е удържал на думата. Никога не е искал да се жени за теб. Дерек Хоук да се ожени за извънбрачната дъщеря на един аристократ и една сервитьорка? Никога.

— Какво знаеш ти? Той…

— Станала си му любовница. Мислел, е да му останеш такава и след като се върнете в Англия. Изобщо не е възнамерявал да се обвързва официално с теб, Мариета. Ако се бяхте върнали в Англия, щеше да те настани да живееш за постоянно в Лондон. Щеше да отлага непрекъснато сватбата и да си намира някакви извинения. Най-накрая щеше да ти изложи всички причини, поради които вашият брак е невъзможен.

Не му обърнах никакво внимание. Той даваше израз на отчаянието си и се мъчеше да прикрие вината си. Не разбираше какви са в действителност отношенията между мен и Дерек. Дерек ме обичаше. Беше доказвал това неколкократно. Ако не се беше появил брат му Роджър, отдавна да се бяхме оженили и да живеем щастливо в Хоукхаус. Джеръми Бонд ме желаеше за себе си и нямаше да се спре пред нищо, за да постигне целта си. Умишлено се стараеше да разруши вярата ми в Дерек, но това нямаше да стане.

— Когато оздравял от раните си, Хоук предположил, че си загинала и от този момент нататък мислел само за едно — как да си отмъсти. Издирил Роджър Хоук. Застрелял го. Върнал се в Англия, за да си получи наследството…

— Помислил, че съм загинала. Самият той едва не умрял. Той…

— Не направил никакъв опит да разбере дали това е вярно. Не тръгнал да те търси, защото не му е пукало за теб.

— Няма да слушам…

— Ако те обичаше така, както твърдиш, отдавна да е преобърнал земята, за да те намери. Аз постъпих така.

— Благодаря ти за услугата — изрекох студено.

— Не искам да ми благодариш!

— Ще получиш щедро възнаграждение за труда си.

— По дяволите! — възкликна той. — Никога няма да разбера защо не те удуших още на първата ни среща!

После млъкна. Тъкмо това исках. Пригладих си полата и се загледах в прашния кафеникав път, в призрачно сивите нишки испански мъх и в слънчевите лъчи. Скоро ще пристигнем в Ню Орлиънс. Ще му платя, и всичко ще свърши. Няма да му позволя да ме безпокои повече. Ще понасям стоически присъствието му, докато ми се налага, а после ще тръгна за Англия и повече няма да си спомням за Джеръми Бонд.

Измина около половин час. Конете пристъпваха бавно и търпеливо. Фургонът скрибуцаше и подскачаше. С какво удоволствие ще си наема стая в града, ще легна, ще се изкъпя и ще хапна топла храна, приготвена от някой превъзходен готвач. Джеръми въздъхна. И той се беше уморил.

— Имам чувството, че е станало нещо.

— Какво искаш да кажеш?

— Ние сме единственият фургон по пътя и така е вече от часове. Не сме далеч от града, а по пътя няма никакво движение. Никой не влиза и не излиза от Ню Орлиънс.

— А онова семейство преди малко…

— Случило се е нещо. Мъжът изглеждаше болен, а жената се беше уплашила до смърт. Сигурно държанието й има някакво логично обяснение, но нещо ме съмнява. Във всеки случай скоро ще разберем каква е причината за тази пустош.

Гласът му прозвуча доста мрачно. Страхът загложди душата ми. Нещо не беше наред. Още отпреди усещах това. Твърде отдавна нямахме връзка с цивилизацията и нямахме представа какво става там. Дали северните въстаници не са стигнали и тук? Дали не се водят битки в Ню Орлиънс? Ами ако нечия войска е превзела града и го е отцепила отвсякъде? Колкото и да се мъчех да потисна страха си, той нарастваше. Когато след малко видях една барикада на пътя, разбрах, че са се сбъднали най-лошите ми страхове.

Барикадата бе вдигната на две на три. Двама души ходеха важно назад-напред, опрели на рамо някакви старинни мускети. Имаха крайно съмнителен вид.

— Приличат ми на пирати — прошепнах аз. — Със сигурност не са войници.

— Не са войници — изрече ясно Джеръми. — Спокойно, Мариета. Остави ме да се оправя с тях.

— Стой! — изрева русият великан.

Мъжът със сипаничавото лице насочи мускета си към нас. Джеръми дръпна хладнокръвно юздите и накара конете да спрат на няколко метра пред барикадата. Стиснах ръба на седалката. Джеръми изглеждаше напълно невъзмутим. Запази самообладание и когато мършавият мъж насочи мускета си към него.

— По-добре внимавай с оръжието — подметна Джеръми. — Може да гръмне.

— Завива назад, мистър — нареди мъжът. — Никой няма да мине оттук. Никой няма право да влиза или излиза от Ню Орлиънс.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо е всичко това?

— Маларията — отвърна с провлачен глас гигантът. — Маларията вилнее от една седмица и хората гинат като мухи. Аз и Хоган получихме заповед. Наредиха ни да застреляме всички, които се опитат да минат покрай нас.

— Да-а — съгласи се Хоган с погребален глас. — Аз и Флинт първо стреляме, а после задаваме въпроси. Казах ви да завивате, мистър. Ако не се размърдате, ще ви изкормя за нула време.

Джеръми вдигна вежди. Не знам дали се разгневи, или му стана смешно. Двамата пред нас явно бяха неграмотни и спадаха към утайката на обществото. Само те биха се наели да вършат за жълти стотинки работата, с която никой друг не иска да се заеме. И двамата бяха покварени и зли, придаваха си важност и се надуваха с „високия пост“, който заемаха. Джеръми се обърна с лице към мен.

— Маларията — рече той. — Знаеш ли какво означава това?

Кимнах утвърдително. Докато живях в Ню Орлиънс, не избухна епидемия, но бях слушала смразяващи кръвта приказки за страховитата малария, която превръщала целия град в гробница.

— Трябва да се върнем. Най-добре да идем в Начез и да останем там, докато отмине най-лошото.

— Не — казах аз.

— Мариета…

— И без това загубихме толкова седмици. Няма да чакам повече. Убедена съм, че тези… тези джентълмени не са неподкупни. Другият фургон е успял да мине покрай барикадата. Сигурно са дали и последното си пени, но са преминали. Имаме пари.

— Не това е въпросът…

— Мислят си, че ще им разрешим да ни подкупят! — изкрещя Флинт. — Мислят си, че ще ги пуснем да минат за една шепа пенита!

— Да се връщаме! — предложи Джеръми. — Нямам нищо против да поема този риск, ако съм сам, но няма да те изложа на тази опасност. Наистина ще загубим няколко седмици, но като цяло…

— Върви в Начез, ако искаш — изрекох спокойно. — Аз продължавам за града.

— Няма да продължиш. Няма да ти позволя да се изложиш на…

— Няма да ми казваш какво да правя! — отсякох аз.

— Слушай, по дяволите. Нямаш представа какво става по време на епидемия. Много е рисковано!

— Колко искате, джентълмени? — попитах аз.

— Е, добре — поде Хоган, — красива дама като вас трябва да ни плати хубава сумичка, за да я пуснем да мине.

— Връщаме се, Мариета!

— Върви, където ти видят очите — изрекох безгрижно. — Ще си взема багажа отзад и ще измина пеш останалия път.

— Петдесет лири — обяви Хоган. — Да-а, петдесет лири. Това ще стигне.

— Много добре — отвърнах аз.

— По дяволите! — изрече гръмогласно Джеръми.

Понечих да сляза от фургона. Той ме хвана за ръката и я стисна гневно. Изгледа ме свирепо, а аз му отвърнах с ясен и спокоен поглед, който го вбеси още повече. Изтекоха няколко секунди, преди той да пусне ръката ми. Пое си дълбоко въздух и го издиша бавно.

— Добре — обяви той. — Печелиш.

— Не е нужно да ми правиш компания, мистър Бонд. Няма да ми е трудно да…

— Млък! Десет лири — обяви той на Хоган. — Това е всичко, което ще получите.

— Не е достатъчно. Дамата иска да плати…

— Десет лири. Взимайте ги или се отказвайте.

Хоган и Флинт се спогледаха. После се вторачиха в Джеръми и видяха изражението му. Разбраха, че е безполезно да се пазарят. Десет лири бяха много пари за хора като тях и тъй като Джеръми очевидно не желаеше да влиза в града на всяка цена, те решиха да се задоволят с това, което им се предлага. Джеръми извади десетте лири. Флинт разбута сандъците, дървените магарета и дюшеците. След няколко минути отново бяхме на път. Джеръми се затвори в себе си и си замълча. Още беше бесен и едва сдържаше гнева си. Наложих своето. Изпитвах голямо задоволство от себе си, но докато фургонът приближаваше града, почнах да се съмнявам дали съм постъпила правилно. Надявах се, че не съм допуснала страшна грешка.