Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (16)

16

Бяхме пренесли багажа и го бяхме подредили както трябва в единия край на лодката. За миг се загледахме в него в полумрачната пещера. Пред нас имаше оръжие, муниции, достатъчно храна и вода, за да ни стигнат за три-четири седмици, ако си ги разпределим внимателно. Бяхме доволни от свършената работа и невероятно уморени след двата часа усилена работа. Бяхме изтеглили всичко долу в пещерата. Сега се обърнахме. Тръгнахме по широкия влажен тунел и излязохме на ослепителната слънчева светлина от късния следобед. И двете бяхме мръсни. Дрехите ни бяха изцапани от потта, косата ни се беше сплъстила. Махнах една голяма паяжина от бузата на Ем.

— Клийв ще се изпълни с подозрение, като ни види — отбелязах аз.

— Не се безпокой за Клийв, скъпа. Имаш мръсно петно на лявата буза.

Избърсах го и се загледах във вълните, които къпеха нежно хубавия сив пясък, по който бяха разхвърляни в безпорядък изящни розово-оранжеви раковини. Сушата от другата страна на водата беше обагрена в кафяво и зелено. Дълги черни сенки я окичваха като гирлянди. Запитах се дали индианците ни гледат. Дали наистина ядат хората живи и режат ивици плът от жертвата, която е вързана за един остър кол и пищи в предсмъртната си агония?

— Не мисли за това — каза Ем, която се сети за какво си мисля.

— Знам, че не трябва, но не се удържам. Всички тези истории…

— Помисли само. След всичко, което преживяхме и след пиратите, банда канибали ще ни се струват направо най-любезните и възпитани хора на света. По-добре да се връщаме в укреплението, скъпа, нали не искаш момчетата да се изнервят. Каза ли на Кори, че заминаваме тази вечер? — попита тя, когато потеглихме към склона.

— Казах й тази сутрин, докато ми сресваше косата. Тя е много неспокойна, но ще се справи добре.

— Сигурна съм в това — каза Ем. — Ние трите ще се справим чудесно. Ще се върнем в Ню Орлиънс, преди да се усетим.

— Наистина ли мислиш така, Ем?

— Разбира се, че ще се върнем. Ще идем при властите и ще им разкажем всичко, което знаем за острова — къде се намира, колко хора го населяват, къде са разположени оръдията и укрепленията, дори къде е оръжейната. Като знаят това, няма да им е трудно да нахлуят тук. Ще изтрият това място от картата, скъпа. Червения Ник и бандата му ще съжаляват горчиво, че изобщо са се захванали с нас.

— А после какво мислиш да правиш, Ем?

— Искаш да кажеш, като се върнем ли? Имам много планове, скъпа. Ще продам всички тези бижута, които Майкъл ми подари, ще натрупам страшно много пари, а после ще заживея като почтена жена. Ще се науча да говоря правилно и да се държа както трябва. После ще омагьосам някой нищо неподозиращ мъж, който направо ще подскочи от радост, че ще се жени за мене.

— Звучи страшно отегчително — закачих я аз.

— Той може и да не подозира нищо, скъпа, но ще бъде висок, силен и хубав. Ще бъде всичко друго, само не и отегчителен. Може би ще бъде военен. Винаги съм си падала по войниците. Моряците също стават за тая работа.

— Ти си непоправима, Ем.

— Знам. Би трябвало да съжалявам, но така го чувствам. — Усмихна се игриво.

Тръгнахме нагоре по стръмната камениста пътечка, която се виеше по ръба на склона. Спряхме за малко, когато се изкачихме на върха. Пред нас се простираше гората. Слънчевите лъчи изпъстряха зелените листа. В сенките растяха червени и пурпурни цветя. Скалите стигаха до крайбрежния пясък. Вълните оставяха по пясъка мокри дири и ивици от жълто-кафяви водорасли.

— А ти, скъпа? — попита Ем. — Какво си решила да правиш?

— Ще отида в Англия — заявих аз, докато вървяхме между дърветата.

— Значи още искаш да си отмъстиш на мъжа, който е убил твоя любовник?

Кимнах мрачно.

— Роджър Хоук ще си плати за всичко, което ми стори. Исках да умра, когато загина Дерек, Ем. Нямаше защо да продължавам да живея, не и докато не видях Роджър Хоук. Заклех се, че ще си отмъстя.

— Иска ми се да го забравиш, Мариета.

— Никога няма да го забравя. Никога няма да се успокоя, докато не го видя в гроба.

— Съвсем не искам да ти противореча, но… ами това, което говориш, никак не ми звучи като благородна цел в живота, скъпа. Някои казват, че отмъщението носи голямо удовлетворение, но то те разяжда отвътре. Знам, че е така. Аз копнеех да си отмъстя на втория ми баща и на скъпите му синове. Най-накрая обаче осъзнах, че не наранявам никого другиго, освен себе си. Такива хора винаги си получават заслуженото, скъпа. Твоят Роджър рано или късно ще си го получи, без въобще да се месиш.

Бутнах настрана няколко сплетени лиани. Знаех много добре, че това, което ми каза тя, е вярно. Нищо възвишено нямаше в моето желание да си отмъстя. Но този копнеж ми даваше подтик да продължавам да живея и аз още не бях готова да се откажа от него.

— Мисля, че ще постъпиш по-добре, ако почнеш нов живот — продължи Ем, докато изучаваше копринените червени венчелистчета. — Още си млада и хубава, Мариета. Можеш да имаш всеки мъж, когото си пожелаеш.

— Никога няма да пожелая друг мъж, Ем. След Дерек никога няма да се влюбя в друг.

— Дори за минута няма да повярвам на това, скъпа. Вярно е, че си го обичала и че тази любов завинаги ще остане в сърцето ти заедно със скръбта. Но ще се появи и друг мъж, и ти ще се влюбиш в него така, както си обичала Дерек.

Не си дадох труд да отвръщам на Ем. Нямаше да ме разбере. Въпреки че беше интелигентна и много опитна в любовните дела, тя никога не беше обичала някого така, както аз обичах Дерек. Такава любов се случва веднъж в живота на човек. Всичко след нея е само бледа имитация. Никога няма да обичам друг така, както него.

— Ами онзи очарователен мъж, когото си срещнала на пазара? — попита Ем.

— Джеръми Бонд ли?

— Имаше нещо в гласа ти, докато ми разказваше за него, скъпа. Имаше нещо и в очите ти.

— Той… той е голям негодник.

— Разбрах вече.

— Не е стабилен и е напълно безотговорен.

— А също е смел, хубав и има опасен чар. Каза ми всичко това, а очите и гласът ти ми казаха още повече, скъпа. Докоснал е нещо дълбоко в душата ти, което никой дотогава не е достигал. Предизвиква в теб такива чувства, каквито никой друг не е събуждал.

— Признавам си, че ми се прииска да преспя с него, Ем, но…

— Не говоря за секс, скъпа. Ти самата ми го каза — усетила си, че той те разбира. Долавял е мислите ти, макар и да е бил един самодоволен негодник. Такъв мъж… — Ем млъкна.

— Такъв мъж ще съсипе живота на всяка жена, която има глупостта да се забърка с него — заявих твърдо.

— Но и всяка жена ще пожелае да поеме този риск.

— Защо ли ти разказах за него — възкликнах раздразнено. — Срещнах го при необикновени обстоятелства. Вярно е, че ми направи много силно впечатление, но така или иначе няма да се виждам повече с него. Дори и да го срещна, ще му обърна гръб и ще избягам в обратната посока, колкото е възможно по-бързо.

Ем се усмихна разбиращо. Това ме вбеси окончателно. Прииска ми се да й зашлевя един шамар. Веднага се почувствах виновна за този пристъп на ярост. Ем ми говореше с най-добри намерения. Нямах представа какво се опитваше да ми докаже. Успя само да ме раздразни. Много я харесвам и не знам как бих изтърпяла всички тези мъки без нея, но Ем, голямата познавачка на любовта, имаше нужда да я прегледа някой лекар. Само като си помисля, че е възможно да се влюбя в мъж като Джеръми Бонд, и ме напушва смях.

— Ще се влюбиш пак — увери ме Ем.

— Приказвай си каквото искаш! Не желая да говоря повече на тази тема.

— Извинявай, скъпа.

— Ти извинявай. Не трябваше да ти се сопвам така.

— И двете сме изнервени — изрече тя, докато навлизахме в сечището пред укреплението. — И уморени. Никога през живота си не съм работила толкова много. — Ем замълча и се намръщи. — Какъв е този шум? Да не би да са вдигнали бунт на пристанището?

Макар и приглушени от разстоянието, в далечината се чуваха ясно радостни буйни крясъци. Спряхме и се заслушахме. Ненадейно от укреплението излезе Клийв и тръгна към нас. На дясната му скула имаше голямо тъмносиньо петно. Спря на няколко крачки от нас и застана с ръце на хълбоците.

Кафявите му очи бяха потъмнели и гледаха мрачно. Приличаше на някакво ужасно видение. Счупеният нос му придаваше особено зловещ вид.

— Защо са се развикали толкова в града? — попита Ем. Клийв направи гримаса.

— Забелязали са с далекоглед „Морския лъв“. Очакват го да влезе в пристанището преда залез-слънце. Твоят мъж Тримейн се връща.

— По дяволите — възкликна Ем. — Извинявай за ругатнята, скъпа.

— Сигурно изгаряш от нетърпение да го видиш час по-скоро — каза Клийв.

— Нямаш си и представа колко не искам да го виждам.

Думите й допаднаха на Клийв.

— Май са ти харесали нашите срещи в храстите — каза той. — И кво ще правим сега?

— Все ще измислим нещо — увери го Ем, но явно не й се мислеше за любовни срещи. Беше загубила ума и дума от изненада. Бузите й пребледняха, когато погледна към пътя, който минаваше през града и водеше към пристанището.

— Не ми се разделя с теб — изрече с провлечен глас Клийв.

— И на мен не ми се разделя с теб, скъпи, но Мариета и аз трябва да се приберем и измием, и то веднага. Не му мисли толкоз, красавецо. Скоро ще бъдем пак заедно.

Усмихна се и докосна леко насинената му скула. После влезе в укреплението. Спрях в градината пред дома на Тримейн. Ем се беше умислила. По челото й имаше бръчки. Светлокафявите й очи още гледаха объркано. Няколко пирати седяха пред казармите и си лъскаха оръжията. Готвеха се за преглед, който Червения Ник устройваше винаги при завръщане. Гримс изглеждаше по-зле от Клийв. Той погледна с неприкрито озлобление Ем.

— Защо им трябваше да се връщат точно днес? — промърмори Ем. — Това проваля целия ни план.

— Няма да допуснем нищо да ни проваля плана, Ем. Няма да си променим решението.

— Но ще трябва, скъпа.

Поклатих глава.

— Ако сега го отложим, никога няма да тръгнем. Ще избягаме тази вечер.

— Ами Майкъл? Ами Червения Ник?

— Ще се погрижа за Червения Ник — отвърнах аз. — Сигурна съм, че и ти ще съумееш да се оправиш с Тримейн.

— И как мислиш да го направиш? Бутилка ли ще му строшиш в главата?

— Ако се наложи, ще го направя. Но не смятам, че ще се стигне дотам. Възнамерявам да си облека най-хубавата рокля, да го поздравя най-спокойно и да му уредя прекрасна вечеря с чудесно вино.

— А после?

— После ще се любим. Той ще се върне в спалнята си и ще заспи. Ще си събера бижутата. Ще взема Кори от долния етаж и ще се измъкнем тихомълком от къщата. Трите ще се срещнем на входа на крепостта в, да кажем, един и половина.

— Портите са от дебели дъбови дъски, скъпа. Нощем ги заключват здраво.

— Досега не съм видяла ключалка, която да ми се опре.

— Лесно ти е на теб! Ще се измъкнеш незабелязано, щом Червения Ник излезе от спалнята. Ами аз! Тримейн спи до мен през цялата нощ. Трябва да го напия. Той обича да си сръбва ром.

— Ако така не стане, халосай го с бутилката по главата.

— Нищо чудно да ми се наложи.

— Един и половина, Ем.

— Там ще съм, разчитай на мен — обеща тя.

Тя си отиде вкъщи, а аз минах през двора и се качих по широките стъпала отпред. Във фоайето стоеше Бърк. Носеше черния си костюм. Стори ми се висок, слаб и зловещ. Очевидно се бе притаил там, за да види кога ще се върна. Тъмнокафявите му очи ме изгледаха с подозрение, когато влязох. Веднага се сетих, че роклята ми е изцапана, а косите ми разрошени. Имах обезпокоителното чувство, че знае отлично какво сме решили да правим. Едва не се задавих, когато забелязах слабото сипаничаво лице, но когато заговорих, гласът ми прозвуча така, сякаш властна херцогиня се обръща към някакъв нищожен подчинен.

— Сигурно вече знаете, че „Морският лъв“ ще пристигне всеки момент — изрекох аз. — Кажете на готвача, че искам да сготви най-вкусните ястия и да сервира най-доброто вино. Ще вечеряме в осем.

— Сега вече няма да скитосвате навън по цял ден — каза той със стържещия си глас.

— Това не ви засяга, Бърк.

— Вие и онази, другата, сте потни и мръсни. Какво толкова сте правили по горите? Защо сте се изпотили толкова? Цялата ви пола е кална. Чудя се на какво се дължи това.

— Заповядах ви нещо, Бърк! Вървете и изпълнявайте каквото ви наредих!

Минах величествено и надменно покрай него. Едва когато стигнах до дневната на горния етаж, си зададох няколко тревожни въпроса. Дали тази нощ именно Бърк не е стоял във фоайето? Дали не ме е видял как се измъквам тайно от къщата? Дали не ни е последвал днес следобед? Няколко минути стоях неподвижно, обзета от страшна паника, но после си наложих да се успокоя и прогоних страха. Реших, че нямам право да се поддавам на паника или да се тревожа безпричинно. Така само ще загубя куража и силите си, а те ще ми трябват тази вечер. Няма да позволя на Бърк да ме разстройва.

Повиках двама от навъсените млади слуги и им наредих да донесат вода за богато украсената месингова и порцеланова вана. Къпах се дълго с изискания френски сапун, който беше мек като атлаз и пускаше гъста и разкошна пяна. Измих си грижливо косата и я изплакнах със специалния лосион, който Кори правеше от лимонов сок и оцет. Когато излязох най-сетне от ваната, се изтрих и подсуших с кърпа косата си. Тя блесна като излъскан бакър в хубав златисточервен оттенък. Облякох си тънък бял копринен пеньоар, окичен с редове от дантелени волани. Тъкмо привързвах пояса около кръста си, и влезе Кори, за да ми направи прическата и да ми помогне да се облека.

Нежното й лице се беше напрегнало. Кожата й с цвят на светло кафе се бе опънала по скулите. Изглеждаше малка, крехка и беззащитна в светлосинята си памучна рокля. Меката черна коса покриваше главата й като бухнало облаче. Досетих се, че е неспокойна и уплашена, но полага големи усилия да прикрие това. Лъчезарните й кафяви очи гледаха решително. Взе четката и гребена и сложи да се нагорещяват машите за къдрене.

— Косата ви още е мокра, миз Мариета. Седнете пред огледалото да я разбъркам още малко с друга кърпа. Забелязвам, че сте си сложили от лосиона, който ви направих. Винаги съм казвала, че косата ви е като прекрасен бакърен пламък, но и самите косми си ги бива. Приятно е да ги решиш.

Тя разтри внимателно и умело косата ми, докато не я изсуши напълно. След това се зае да я реши с бързи движения, докато тя не падна на рамената ми на големи кичури като от коприна, които блестяха още по-силно. Зае се да събира на едно място отделните къдрици. Струпа ги накуп на върха на главата ми на гладки и лъскави спирали. Работеше съсредоточено, подобно на някой майстор скулптор, който вае фигура от течен бакър.

— Тази вечер те са… те ще се върнат — каза тя. — Чух слугите да си говорят за това.

— Не са излъгали, Кори.

— А те… те… а ние ще избягаме ли?

— Ще се срещнем с Ем на предния вход в един и половина тази нощ. Ще те чакам във фоайето малко след един.

— Ще бъда там, миз Мариета, и ще съм тиха като мишка.

— Ще избягаме, Кори — изрекох тихо. — Всичко ще свърши добре.

— Миз Ем е много умна. Ние… ние наистина ще се измъкнем оттук. Усещам това и с костите си.

— След няколко седмици ще бъдеш напълно свободна, Кори. Ще имаш и пари. Ще си продам всичките бижута. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен в Англия. Ще си отвориш там магазин.

— Че какъв магазин мога да отворя, миз Мариета?

— Не знам. Правиш чудесни прически. В Лондон има стотици дами, които ще плащат скъпо и прескъпо именно ти да им правиш прическите със своя лосион и крема. Ще си наемеш момичета и ще ги научиш как да правят прически като теб.

Хубавите очи на Кори се уголемиха от изненада.

— Магазин само за коса? — запита тя. — Никога не съм чувала за такъв магазин, миз Мариета.

— И аз не съм чувала — признах чистосърдечно, — но нищо не пречи твоят да бъде първият. Мисля, че това е чудесна идея.

— Коя рокля ще носите тази вечер, миз Мариета?

— Мисля да облека онази от атлаз с цвят на бронз.

— Сигурно имате предвид оназ, дето прилича на паун, оназ, на която всички волани са оцветени така, че да приличат на паунова опашка?

Кимнах утвърдително. Тази рокля беше най-ефектната в гардероба. Никога не я бях обличала досега, въпреки че Кори ми я преправи и тя ми стоеше чудесно. Сега я извади от гардероба заедно с фустата, която вървеше с нея, отнесе ги в спалнята и ги разпери внимателно на леглото. Аз пък отворих богато украсеното кожено бяло сандъче с козметиката и се заех да си слагам светлорозово червило за устни.

Бляскавата корона от бакъреночервени чупки караше лицето ми да изглежда прекрасно. То излъчваше спокойствие. Сапфиреносините ми очи гледаха невъзмутимо и разумно. Скулите ми бяха високи и аристократични. Розовата ми уста се извиваше примамливо. Лицето, което ме гледаше, принадлежеше на практична и обиграна жена, която бе решителна и самоуверена, но не и самонадеяна. Цялата се бях изнервила и полагах отчаяни усилия да се сдържам и да черпя сили от вътрешния си източник на сила, който напоследък беше изчерпан до дъно. Запитах се дали ще имам сили да издържа докрай. Колко време още трябва да бъда силна, сурова и издръжлива? Чувствах се уморена, много уморена. Знаех, че ако не бяха Ем и Кори, отдавна да съм се отказала от мисълта за бягство.

О, не е вярно, казах си аз, излязох от гардеробната и влязох в стаята. Просто съм малко зле и съм се напрегнала. Знаех, че съм борец по природа и няма да се предам. Не е за мен лекият и охолен живот, който водят толкова много жени. Борбата за оцеляване отдавна се беше превърнала във втора моя природа. Свалих си пеньоара, взех от Кори една фуста от ефирен прозрачен плат и си я облякох.

Приседнах на ръба на леглото, за да си обуя елегантните пантофки на високи токове, които бяха обшити с бронзов атлаз. Кори ми помогна да си облека роклята от фин атлаз с бронзов цвят и закопча миниатюрните копченца на гърба, докато оправях тесните ръкави и дълбоко изрязания корсаж, който ми прилепваше като втора кожа. Кори закопча последното копченце и отстъпи назад, за да направи място на полата да се отпусне надолу. Тя се разпери като раковина и се разтвори по средата, за да разкрие пред страничния поглед фустата, която бе съставена от редове от волани в зелено, синьо, жълто златисто и тюркоазно — цветовете на пауновата опашка. Роклята беше едно великолепно произведение на изкуството. Несъмнено я бяха ушили за някоя видна парижка куртизанка.

— Никога не съм виждала толкова хубава дреха — рече Кори. — Този бронзов плат блещука, а когато ходите, тези волани отдолу се развяват също като пера на паун.

Чуха се трясък от пушечна стрелба и гласове. Червения Ник и свитата му бяха влезли в укреплението. Скоро ще дойде в къщата.

— По-добре да се върна на долния етаж — каза Кори. — Ще ви чакам във фоайето довечера, миз Мариета. Ще стоя в мрака и няма да вдигам никакъв шум.

Изчаках почти десет минути, преди да изляза от спалнята. Слязох бавно по витата стълба. Пристъпвах спокойно и царствено и не давах външен израз на чувствата си. Никълъс Лайън още беше във фоайето и разговаряше с Бърк. И двамата вдигнаха очи, за да ме погледнат. След като размени още няколко думи с Лайън, Бърк се намръщи и излезе.

Висок и строен, Червения Ник стоеше във фоайето. Гледаше ме с пронизващите си сини очи, които сякаш бяха станали по-тъмносини. Потъмняха в знак на признателност, докато ме наблюдаваше как слизам по стълбите.

— Добър вечер — казах аз и спрях, след като слязох от последното стъпало.

— Това не ми прилича на много възторжено посрещане — отбеляза той сухо.

— Театрално представление ли искате да ви изнеса?

— Искам да видя, че изпитваш удоволствие, като ме виждаш, че си стояла в очакване да дойда. Нямаше ме две седмици.

— Две седмици и три дена — поправих го аз.

— Значи ти липсвах?

— Може би.

— Ти си едно възхитително вбесяващо създание, Мариета. Не знам да те напердаша ли, или да те прегърна.

— Изборът си е ваш.

Устните му се извиха в леко подобие на усмивка. Сините му очи гледаха язвително. Тръгна към мен и спря на няколко крачки. Скръсти ръце на гърдите си. Дантелата по китките му се спускаше надолу като фина бяла пяна.

— Може би трябва да те напердаша — отбеляза той. — Може би тогава ще се научиш да цениш положението си.

— На твоя затворничка?

— На моя жена. Изглеждаш поразително хубава. Никога преди не си носила тази рокля. В чест на завръщането ми ли я облече?

— Може би.

— Вбесяваш ме — каза той и си остави шапката на масата.

— Винаги можеш да ми намериш заместничка.

Никълъс Лайън поклати бавно глава. Очите му не се откъсваха от моите.

— Боя се, че си незаменима, скъпа. Омагьосала си ме.

— Наистина ли?

— Докато бях в морето, през цялото време си мислех за теб. Това ме тревожи. Не ми харесва някоя жена да има такава власт над мисълта ми. Никоя жена не е постигала това… преди теб. Какво да правя?

— Нямам представа.

Той се приближи, свали ръце от гърдите си и ги сложи на рамената ми. Долавях силната и приятна миризма на мускус от тялото му и типично мъжкия му аромат. Пръстите му стиснаха рамената ми. Натискът му се усили, когато ме притегли към себе си и разтвори устните си. Стоях скована и не отвръщах на ласките му. Карах го да се старае, подтиквах го да получи насила ответната ми реакция. След малко отстъпих, прегърнах го и затърках с длани широкия му гръб. Усетих очертанията на мускулите му. Той остана доволен и ме пусна. Очите му отново гледаха язвително. Бяха сини и едва забележимо присмехулни.

— Някой ден ще ми отвръщаш много по-страстно, скъпа.

— Така ли?

— Някой ден ще ме пожелаеш така, както и аз те желая.

— Може би — изрекох аз за трети път.

Никълъс се усмихна криво, хвана ме за ръката и ме поведе към просторната дневна. Седна на един от столовете, опъна си дългите крака и сведе глава към гърдите си. После вдигна очите си, за да ме гледа, докато отивам при шкафа със спиртните напитки, за да му налея бренди. Той ме желаеше. Желаеше ме силно. Усмихнах се мислено, когато осъзнах това. Въпреки че се държеше студено и подигравателно, той беше обзет от много силен сексуален порив, който се усещаше направо във въздуха. Други мъже на негово място биха скърцали със зъби и биха стискали облегалката на стола толкова силно, че платът би се скъсал. Но Никълъс Лайън се сдържаше. Чакаше. Държеше се леденостудено и отчуждено, въпреки че желанието го разкъсваше отвътре.

Занесох брендито до стола му и му го връчих. Докато пръстите му се обвиваха около чашата, посегнах съвсем нехайно и пригладих назад големия му бакърен кичур. Той ме хвана за китката, погледна ме и отпи от брендито си. Когато опитах да се освободя, стисна свирепо китката ми и я изви така, че паднах на колене пред него. Отпи още една глътка бренди и облиза с език долната си устна. Тежките клепачи, които закриваха наполовина очите му, бяха потъмнели от страст.

— Седни — заповяда той.

— Щом така искаш.

Той си разтвори коленете и аз седнах на пода между тях с гръб към стола, облегнала рамена на бедрата му. Седнах по турски. Косата ми се разстла нашир и надлъж и наистина заприлича на ветрило от паунови пера на бронзов фон. Той вдигна висящите букли и ме погали с пръсти по тила. Разтри го умело, докато продължаваше да си пие брендито. Усещането беше изключително възбуждащо. Зърната на гърдите ми се втвърдиха и се притиснаха в плата. Извих гърба си на дъга, докато пръстите му милваха шията ми отстрани. Палецът му се заби във върха на гръбначния ми стълб.

— Предполагам, че курсът е бил успешен — изрекох аз.

— Много успешен.

— Колко души уби?

— Не беше нужно да убивам никого. Само се срещнахме с един друг кораб, „Зеления папагал“ и прехвърлихме тяхната плячка на „Морския лъв“. Не се проля и капка кръв.

— И за това ли ме остави самичка цели две седмици?

— Отдавна съм разбрал, че когато става дума за плячка, лично трябва да надзиравам прехвърлянето. Значи ти липсвах?

— Само нощем — заявих хладнокръвно.

Той си изпи брендито и остави празната чаша на пода. Изправи се и ми подаде ръка да стана. Притисна ме неособено силно към себе си. Очите му проблясваха. Устата му се бе разкривила в язвителна гримаса. Стори ми се, че трепери от животинска страст, която беше толкова неистова, че приличаше на невидим воал, който го обвива, но не го докосва. Той се дърпаше от тази страст. Контролираше я и черпеше сили от нея, така че в мига, в който се освободи от нея, в душата му да избухне нова, още по-буйна страст. Погледнах го в очите. Вгледах се в слабото му грубовато лице. Ненавиждах го и не полагах усилия да прикрия чувствата си, но докато се взирах в полупритворените му очи, усетих, че го желая физически.

— Не се ли интересуваш какво съм ти донесъл? — запита той.

— Не особено.

— Мария би се молила и би ме отрупала с ласкателства.

— Аз не съм Мария.

Той ме хвана за китката, бръкна в джоба на редингота си и извади една тежка гривна от четвъртити изумруди. Всеки от тях беше поне четиридесеткаратов и изпускаше синьо-зелени пламъци. От всички страни го заобикаляха диаманти. Закопча гривната около китката ми и зачака. Изгледах я, без да реагирам по някакъв начин. Той направи гримаса, бръкна отново в джоба си и извади подобна огърлица с още по-големи скъпоценни камъни в диамантено обкръжение. От ивицата четвъртити изумруди се спускаха искрящи висулки. Никълъс ме обърна грубо с гръб към него и ми закопча огърлицата на врата. Стегна я здраво.

— Трябваше да те удуша с нея — изрече той леденостудено.

— Изумрудите не са подходящи за мен — казах аз. — Зеленото не ми отива на очите.

— Ще ги носиш тази вечер, момиче, а след това… след това ще ми се отблагодариш в леглото.

— А ако не го направя?

— Ще те любя, докато не го направиш.

— В такъв случай ще внимавам да не показвам никакъв признак на благодарност — изрекох аз с леко игрив глас.

Никълъс Лайън ме прегърна и застана зад мен. Притисна ме страстно към себе си. Стори ми се, че ребрата ми ще се счупят. Отпусна глава на рамото ми и задиша дълбоко. Ръцете му ме стиснаха още по-силно. Заболя ме.

— Вечерята… вечерята трябва да е готова — изрекох аз на пресекулки. Едва дишах. — Наредих на готвача да сготви любимите ти ястия и да сервира от най-доброто вино. След това дълго пътуване сигурно си прегладнял.

— Гладен съм — отвърна той. — Но не за храна.

— Ако си решил да правиш това, за което намекваш, ще ти трябват още сили. Предлагам да… отидем в трапезарията.

— Права си — каза той и ме пусна. — Още по-приятно е да предвкусваш удоволствието. От над две седмици предвкусвам срещата с теб — още час или два няма да променят нищо.

Храната наистина беше превъзходна. Сервираха ни я в най-хубав севърски порцелан. Два различни вида вина съпровождаха опашките от омар, които бяха сварени в масло, и печената патица със сладка оранжева глазура. Никълъс съумя да потисне временно сексуалните си пориви. По време на вечерята той се държеше още по-студено и отчуждено. Ядеше, без да бърза, за да оцени по-добре майсторството на готвача. Наслаждаваше се на всяко ястие, а аз просто си играех с храната в моята чиния и си мислех за бягството. Стараех се да не издавам страха си. Изумрудите и диамантите блещукаха на светлината на свещите и притискаха с тежестта си китката и врата ми. Запитах се на кого ли са принадлежали преди, колко ли хора са загубили живота си, преди те да станат мое притежание.

— Бърк ми каза, че всеки ден си излизала от укреплението — подметна Лайън, докато сервираха плодовете и сиренето.

— Ем и аз се… разхождахме в гората и по брега.

— Кой разреши това? Клийв ли?

— Аз съм виновна. Казах му, че няма да имаш нищо против. Ти не ми забрани изрично да излизам, Никълъс.

Той си разряза сръчно една ябълка.

— Спомена и че си се върнала в крепостта с разчорлена коса и мръсна рокля. Според него си намислила нещо. — Той остави ножа си настрана и ме прониза с поглед.

— И какво толкова мога да измисля?

— Какво наистина?

— Разхождахме се по брега и събирахме раковини. Брахме и диви цветя. Нали знаеш колко е тясно зад крепостните стени. Когато те няма, не ме свърта на едно място, Никълъс. И Ем се чувстваше така.

— Разбирам.

— Непременно ли трябва да говорим за Бърк? — попитах сприхаво. — Има и по-интересни неща, които можем да правим заедно.

— Съгласен съм, скъпа — изрече той. — Качвай се в спалнята. Ще дойда след малко.

Сърцето ми биеше силно, докато се качвах по стълбите. Какво точно му е казал Бърк? Имах чувството, че е казал много повече, а Никълъс умишлено крие това, което знае. Сега ми се струваше, че той зададе много умело въпросите си, така че да види как ще реагирам. Затворих очи. Дълбоко в мен се надигаха вълнички на паника, които заплашваха да се разраснат и да ме залеят с унищожителна сила.

Не, не, не трябва да позволявам това да стане. Твърде много е заложено на карта. Трябва да бъда хладнокръвна и спокойна. Длъжна съм да бъда пресметлива и силна. Ако Никълъс Лайън подозира нещо, трябва да прогоня това подозрение от ума му, като си послужа с единствените оръжия на свое разположение — моята красота и тялото ми.

Сложих си малко парфюм зад ушите, между гърдите и сгъвката на китките. Подбрах особено изтънчен аромат. Той напомняше за диви слънчогледи, които се сушат на знойното слънце. Миризмата беше възбуждаща и предизвикателна. След това се пъхнах в нощница, която беше ефирна и фина като паяжина. Тя беше бледозлатиста. Цветът й беше като на утринните слънчеви лъчи. Тази дреха събуждаше страстите. Беше създадена, за да съблазнява. Въпреки че обикновено спях гола, тя съответстваше идеално на целите, които си бях поставила тази вечер и добавяше допълнително предизвикателство, което, бях сигурна, той ще оцени. Угасих всички светлини, като оставих да гори само една свещ. Тя бе достатъчна, за да образува бледозлатиста мъгла, която се носеше съвсем леко из стаята. Изминаха няколко минути, може би десет, може би по-малко и изведнъж усетих, че той е в стаята. Не го бях чула да влиза, но усещах, че е тук, усещах, че ме гледа.

Стоеше широко разкрачен и скръстил ръце на гърди. Брадичката му беше наклонена надолу. Потъмнелите му очи ме гледаха втренчено. По устните му играеше усмивка. Целият му вид излъчваше страст. Тя го обвиваше като гъст невидим облак и се разгаряше все по-неудържимо в него. Изгледах го невъзмутимо и не помръднах от място. Безразличието ми го раздразни. Точно това и целях.

— Чакаше ли ме? — попита той.

— Готова съм, Никълъс.

Той вдигна вежди.

— Нещо не ми изглеждаш много въодушевена.

— Ще си изпълня задълженията, без да се оплаквам.

— Задължения ли? Така ли стана?

— Твоя пленничка съм. Нямам избор.

Думите ми го разяриха, но и възбудиха. Мъж като Никълъс Лайън постоянно имаше нужда да усеща властта си над мен и да ме завоюва отново, и отново. От самото начало си знаех, че смиреното покорство ще го отегчи. Тръгна към мен с големи и решителни крачки. Дългият му халат се развя. Когато сложи ръце на рамената ми, дългите ръкави се хлъзнаха назад и оголиха ръцете му. Пръстите му се вкопчиха в тялото ми и го стиснаха здраво. Трепнах от болка. Той се усмихна.

— Много съм те разглезил — изрече той.

— Нима?

— Държах се твърде добре с теб. Бях прекалено мек и снизходителен. Май се налага да се отнасям по-строго с теб занапред.

— Причиняваш ми болка — казах аз.

— Ще те пречупя.

— Имаш моето тяло, Никълъс. Това трябва да ти стигне. Никога няма да те обикна.

— Ще се влюбиш в мен — заяви той.

Поклатих глава. Сините му очи загледаха твърдо и решително. Отново се сблъскваше с предизвикателство. Предвкусваше поредната победа.

— Ще те накарам да се влюбиш в мен.

Звънливият му метален глас беше не по-малко решителен от очите му. Пръстите му се хлъзнаха до гърдите ми, заизвиваха се около тях и се впиха в тези меки хълмчета, които сякаш по своя воля се отзоваха на гальовните му докосвания. Издадоха се напред от натиска, а зърната им се втвърдиха. Устата му представляваше стегната гневно присвита линия. Гневът се дължеше единствено на страстта. Беше част от възбудата, която разпалвах умишлено в него. Стискаше гърдите ми, докато не изохках от болка. После сложи едната си ръка на тила ми, разтвори устни и ги стовари върху моите. С другата ръка ме прегърна. Целуваше ме с възхитителен гняв, който нарасна, когато отказах да се подчиня. Завъртя ме, докато не се извих назад.

Усещах, че гневът му се надига все по-силно. Когато той достигна връхната си точка, изстенах във врата му. Тялото ми омекна и се подчини неохотно. Той вдигна глава и се вторачи в очите ми. Неговите очи бяха тъмни и блестяха от задоволство. Втренчих се в това грубовато и хубаво лице. То беше лице на безжалостен престъпник. Очите му бяха станали тъмносини от обзелото го желание. Въпреки всичко все още ме гледаше надменно и насмешливо. Искаше ми се да си забия ноктите в бузите му. Копнеех да удрям, да ритам и да му причинявам болка. Усети за какво копнеех и остана доволен от чувствата ми. Значи ще трябва да ме завладее, да превърне хладнокръвното ми пренебрежение в покорност, да докаже своята сила и мъжество.

— Някой ден ще се молиш да се държа с теб така — обеща той.

— Мразя те — казах аз, като знаех, че именно това желае да чуе от мен.

— Лъжеш.

— Мразя те от все сърце.

— На тебе ти харесват тези игри не по-малко, отколкото и на мен.

— Мисли, каквото искаш.

— Мисля, че си страхотна — изрече той с провлечен глас.

Пусна ме и отстъпи назад. Жаждата му нарастваше и караше кръвта му да тече по-бързо. На устните му се появи язвителна усмивка, когато ме погледна. Знаеше, че съм създанието, което ще задоволи тази нужда и което ще му даде възможност да се докаже и да извлече удоволствие от властта си. Хвана ме за китката и ме задърпа по стаята към долния край на леглото. После улови с палци лентите на моята нощница, дръпна ги рязко и ги скъса. Хвана горната част на корсажа и го разкъса на две. Продължих да стоя съвсем спокойна, докато той докъса фината дреха. На пода се образува куп от ефирни парцалчета, а аз останах съвсем гола. Взирах се в него със студен и безстрастен поглед. Вдигна ме на ръце и ме тръшна грубо на леглото. Изохках и се извих върху копринените чаршафи. Бакъреночервените ми коси се разпиляха по рамената ми.

Той стоеше до долния край на леглото и ме гледаше. Умишлено проточваше удоволствието си и се наслаждаваше на предвкусването му. Мина известно време, преди да смъкне халата над главата си и да го захвърли настрана. Вече гол, обиколи с леки стъпки стаята, за да угаси и останалите свещи. Беше висок и гъвкав и се движеше с грацията на пантера. Гладките му мускули изпъкваха под загорялата му кожа. Златистата мъгла изчезна. Сноповете лунна светлина бързо нарушиха мрака.

Върна се при леглото и остана неподвижен известно време. Беше възбуден и готов. После внезапно се хвърли върху мен, притисна здраво китките ми към дюшека и впи зъби в рамото ми. Облада ме брутално и невъздържано, нахлу дълбоко в мен с бързи и свирепи тласъци. Завладяваше ме и проникваше навсякъде, но крайната победа принадлежеше на мен. Беше забравил напълно за Бърк, беше забравил за всичко друго и се беше отдал на поривите си. Лудостта напълно го бе обзела. Най-накрая си позволих да отвърна на ласките му. Подчиних се на гнева му и отстъпих. Докоснах леко с нокти гърба му. През цялото време се молех всичко да тръгне добре тази нощ и това свирепо нашествие в мен да бъде за последно.