Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (14)

14

Пясъкът беше сив и осеян с камъчета, миниатюрни оранжево-розови раковини и парченца от жълто-кафяви водорасли. Вълните го заливаха и се плискаха тихо в него, като оставяха следи от бяла пяна.

Вървях бавно по крайбрежието. Наслаждавах се на уединението. Радвах се, че се намирам далеч от угнетителните стени на големия бял затвор. Не ми се вярваше, че се намирам на острова от над два месеца. Ем и аз робувахме на мъжете си и отчаяно се опитвахме да измислим някакъв план за бягство.

Не ни позволяваха да слизаме в града долу. Това ни устройваше напълно. Никоя от нас не желаеше да се среща с тамошните главорези. Държаха ни вътре в укреплението и ни позволяваха да бродим колкото си искаме между стените. Едва миналата седмица ни разрешиха да се разходим по крайбрежието и в гората. Червения Ник, Дрейпър и Тримейн потеглиха с „Морския лъв“ да пресрещнат един от корабите на пиратите в морето. Искаха да прехвърлят в своя трюм плячката от един друг кораб. През това време Ем съблазни капитана на стражите и това ни позволи да се разходим за малко навън. Не и се удаде лесно, но в крайна сметка успя.

Той беше рус гигант. Кафявите му очи ни гледаха с подозрение. Отначало ни отказваше категорично. Заяви ни, че отговаря за нашата сигурност, докато го няма Червения Ник. Ем го убеди да изпълни желанието ни една нощ в храсталаците, които растяха в градината зад къщичката на Тримейн. На следващия ден ни разрешиха да се разходим в гората. Придружаваха ни двама души — русият гигант, които се казваше Клийв, и един чернокос намусен свиреп тип на име Гримс. Те ни съпроводиха и на следващия ден. Доста се отегчиха от нашите въпроси за тукашните дървета и цветя. Копнееха час по-скоро да се върнат в казармите, да пийнат малко ром и да поиграят на комар с другарите си.

Щом се убедиха, че не правим нищо особено по време на нашите разходки и тъй като знаеха отлично, че е невъзможно да избягаме от острова, Клийв разхлаби бдителността си и на третия ден ни разреши да излизаме без съпровод. Ем продължи да го убеждава по своя си начин всяка нощ в храсталаците. Срещаше се с него късно след полунощ под прикритието на мрака. Благодарение на нея ни разрешиха да влизаме и излизаме, когато си искаме, при условие че не ходим в града и отсъстваме по два часа. Клийв, разбира се, поемаше голям риск, но Червения Ник не ни беше забранил изрично да излизаме извън укреплението. Уверих го, че ще поема пълната отговорност за постъпката ни, когато капитанът се върне.

Дори тази ограничена свобода беше добре дошла за нас. Наслаждавахме се на това, че имаме възможност да се разхождаме, без да виждаме стени, които да ни обграждат отвсякъде.

Наведох се, за да вдигна една миниатюрна раковина. Тя беше великолепна и изящно оформена. Беше светла, оранжево-розова и гладка като бисер. Цялата беше изпъстрена с кафяви точици. Знаех, че индианците правят огърлици от тези раковини. Пуснах я в джоба на жълтата си памучна рокля, за да я отнеса на Кори. Тя се страхуваше много да излиза с Ем и мен на разходка. Беше твърдо убедена, че ще я заколят в мига, в който прекрачи извън укреплението. Беше напреднала много с ученето. Сега почти не говореше с предишния акцент и рядко допускаше граматически грешки. Вече четеше няколко думи и пишеше името си самоуверено. Уроците доставяха удоволствие и на двете ни и ни помагаха да си запълваме времето.

Ще успеем ли да избягаме някога? Чувствах се ужасно безсилна, докато продължавах да крача по брега, минавах под короните на няколко палми и прекосявах едно широко пространство, обсипано с изхвърлени от морето отломки. Това чувство на безсилие нарастваше постепенно от няколко седмици насам. Как да избягаме? Ем и аз бяхме обсъдили всички възможност. Добре, ще преплуваме разстоянието до сушата, но след това ще трябва да разчитаме на милостта на индианците, които веднага ще забележат, че приближаваме брега. Ем беше далеч по-голяма оптимистка от мен. Тя ме уверяваше постоянно, че ще намерим начин. Мъчех се да й вярвам.

Животът ни не беше труден. Като жена на Червения Ник бях заобиколена отвсякъде от разкош и великолепие. Той се отнасяше към мен с необикновена саркастична учтивост. Полагаше неимоверни усилия да разчупи ледената ми сдържаност, към която се придържах постоянно, освен в онези случаи, когато бяхме в леглото. Той се стремеше да спечели сърцето ми, като ме отрупваше с подаръци и беше убеден, че съм запленена от сексуалните му умения. Чакаше търпеливо да дойде денят, в който ще го пожелая страстно. За него аз си оставах предизвикателство, защото Никълъс Лайън не се задоволяваше само с това, че притежава тялото ми. Искаше да му се унижавам и да се превърна в пламенно обожаваща го робиня. Знаех, че ако взема да се държа така, той веднага ще почне да ме презира. Не забелязваше, че аз контролирам положението, а той вече се е влюбил в мен.

Влюбил ли? Не, това не беше любов. Никълъс Лайън не бе способен да обича, но се беше увлякъл по мен и аз полагах всички усилия да поддържам това състояние на нещата. Постоянно запазвах дистанцията помежду ни. И аз играех на котка и мишка с него, но внимавах много. Отказвах да се държа така, както му се искаше, но му откликвах в леглото със страстно настървение. Това задоволяваше по най-приятен начин самочувствието му. През по-голямата част от деня ме оставяше сама, тъй като беше зает да управлява града или свикваше съвещание със своите лейтенанти и замисляше нови рисковани нападения. Така ми оставаше доста време, през което преподавах уроци на Кори и се обличах предизвикателно и бляскаво, докато го чаках да се върне привечер. Разполагах с гардероб, от чието смайващо разнообразие на човек му секваше дъхът. Вече бях натрупала и забележителна колекция от бижута.

Ем също живееше, в големи удобства, макар и в доста по-скромна обстановка. Тримейн я глезеше прекомерно и я обсипваше с подаръци. Роклите й не бяха така изискани като моите. И бижутата й не бяха толкова хубави, но тя буквално полудяваше от радост, когато той й подаряваше някоя блестяща джунджурия. Изразяваше признателността си с такъв плам, че той веднага й даваше още нещо. Напълно си беше загубил ума по нея. Безумната му влюбеност често й изиграваше лоша шега. Той стигаше в ревността си до лудост. Побесняваше и при най-малкия повод и вече няколко пъти я беше бил най-безмилостно. Ем ми призна, че боят не й прави никакво впечатление. Заяви, че е имала далеч по-неприятни преживявания, преди да я отвлекат и добави, че гривната с диаманти и рубини напълно компенсира синините по задника й. Треперех, като си помислех какво ще стане, ако Тримейн разбере за среднощните й любовни срещи с Клийв.

Сивкавозелените вълни се люлееха пред мен, блестяха на слънчевата светлина и връхлитаха върху пясъка. Тръгнах бавно по брега. Ветрецът повдигаше жълтата ми пола и караше фустите отдолу да плющят. Преди три месеца живеех с мъжа, когото обичах. Предвкусвах с нетърпение сватбената церемония и очаквах с нетърпение бъдещето. Бях твърдо убедена, че то ще е хубаво и ще ми донесе много щастие, а ето че сега се намирах на остров срещу брега на една дива и свирепа пустош и живеех с мъж, който беше въплъщение на злото.

Дерек… Дерек… Не, не бива да мисля за него. Не бива да позволявам болката и мъката да завладеят съзнанието ми и да изличат всяка друга мисъл и чувство. Нямам право да бъда слаба. Нямам право да се поддавам на тези нетрайни пориви на чувства, които бяха заключени дълбоко в душата ми заедно с неизплаканите сълзи.

Трябва да съм твърда, силна и невъзмутима. Трябва да бъда умна и хитра и да се придържам към твърдата линия, която водех досега. А не исках. Копнеех да разруша защитните укрепления, които бях вдигнала около себе си. Жадувах да се отдам на чувствата си и да се разплача. Исках да се държа като жена, да бъда крехка и нежна и да се облегна на рамото на някой по-силен, но нямаше никой друг, на когото да разчитам, освен на себе си. Рядко бях имала възможността да черпя сили от другите. През последните няколко години се измъквах от трудностите единствено благодарение на своята съобразителност и енергия. Използвах красотата и сексуалната си привлекателност като оръжия във войната, която не бях започнала, но бях принудена да водя. Така ми се искаше да се предам, да се отдам на някой мъж, да се подчиня и да забравя напълно, че досега съм се бранила сама.

Нямах право да постъпвам така. Бях си обещала, че ще отмъстя за смъртта на Дерек. Възнамерявах да изпълня това обещание. И Ем и Кори робуваха като мен. И двете се осланяха на находчивостта ми. Поех си дълбоко дъх и прогоних слабостта. Бях силна и можех да бъда невъзмутима и хитра, независимо от това, дали го желаех или не. Няма да се предам. Ще продължа да водя тази война, макар и да съм изправена срещу възможно най-страшния противник, и ще спечеля. Стоманено твърдата ми решителност се появи отново.

Слънцето огряваше бузите ми и милваше голите ми ръце. Ветрецът си играеше с косата ми и подмяташе хубавите бакъреночервени заплетени кичури над очите ми. Вдигнах ръка, за да ги пригладя назад. Още се стараех да забравя Дерек. С мъка отхвърлих мисълта за него от съзнанието си.

Внезапно неясно защо си спомних за две весели присмехулни очи, които бяха сини като индиго, за един леко извит нос и за пълната розова уста, която се смееше дръзко. Не знам защо, но ми стана приятно. Джеръми Бонд закрачи енергично и наперено в паметта ми. Над челото му се спускаше хубав кестеняв кичур. Изглеждаше много елегантен в изисканите си дрехи. Спомних си и за завладяващия му чар и безгрижното, но безмилостно изражение. Той се беше появил за съвсем кратко време в живота ми. Целият бликаше от енергия и жизнерадост. Въпреки че го бях виждала само три пъти в течение на не повече от дванайсет часа, споменът за него беше толкова жив, сякаш го бях познавала от дълги години.

По това време се тревожех за бъдещето на моята връзка с Дерек. Не ме свърташе на едно място от безпокойство, защото той още не се беше оженил за мен. Противопоставях се на Джеръми Бонд, но всъщност се раздирах от най-противоречиви чувства. Веднага го сметнах за негодник, какъвто си и беше. Сметнах го за безотговорен и непочтителен мошеник, който живее разпуснато. Той се отнасяше с пренебрежение към обществените условности, с еднаква самоувереност нарушаваше законите и разбиваше сърцата на жените. Същевременно беше силен и милостив и разбираше отлично събеседниците си. Струваше ми се, че вижда какво става в душата ми и наднича дълбоко в мислите ми. Усещаше, че съм неуверена и разбираше от какво имам нужда. Познаваше ме така, както никой друг мъж досега. Вбеси ме, но събуди и любопитството ми. Невъзможно ми бе да отрека това.

Припомних си онази вечер в двора, когато лунната светлина обливаше керемидите с лъчите си, фонтанът плискаше тихо, а сенките се увеличаваха. Той каза, че ме обича. Помоли ме да го обикна. Сякаш и сега чувах тихия мелодичен глас, който ме умоляваше настоятелно. Сякаш и сега усещах допира на ръцете му и силата на пръстите му, които милваха нежно рамената и шията ми. Когато устните му докоснаха моите, ме заля вълна от удоволствие. Точно тогава бях много уязвима, тъй като смятах, че Дерек няма намерение да се жени за мен. Тревожех се и бях смутена. Откликнах на ласките му пряко волята ми, а през цялото време изпитвах мъчителна болка, която дори сега беше в състояние да съсипе разума ми.

В онази вечер ми се прииска да преспя с него. Сега си го признавах. Стремях се към него със същото отчаяно настървение, с което и той се стремеше към мен. По онова време това желание ми се струваше вероломно предателство. Обичах Дерек, обаче докато стоях в обляния от лунните лъчи двор, бях готова да се отдам на Джеръми Бонд. Той беше умел съблазнител, който знаеше как да печели жените с чара си. Възползва се от моята слабост. Произнесе любовни слова, които сигурно бе изричал десетки пъти и на десетки жени. Закле се, че ще се върне и ще ме отнеме от Дерек. Дори след като събрах всичките си сили и отхвърлих молбите му, той продължи да се взира мрачно и сериозно в мен и да ме уверява, че е казал истината и действително ме обича и иска да ме притежава.

Сега, когато се облягах на сивото каменно укрепление и си играех с един бледопурпурен цвят от дърво, се питах лениво какво ли е станало, когато се е върнал в Ню Орлиънс. Дали е направил опит да ме види отново? Дали е отишъл в къщата? Дали се е опитвал да разбере къде се намирам? Дали се е разочаровал поне малко, дали е съжалил, липсвала ли съм му? Съмнявах се в това. Съмнявах се, че изобщо се е сетил за мен, след като отказах да се поддам на увещанията му и го пратих да си върви по пътя. Сигурно даже не си спомняше как се казвам, но аз дори след три месеца си го спомнях ярко. Спомнях си, че се чувствах удивително, възхитително жива през цялото време, докато той се намираше до мен.

С усилие прогоних от съзнанието си спомените за Джеръми Бонд. Той беше един непознат, с когото се бях срещнала по улиците на Ню Орлиънс. Съдбата ни бе събрала за миг при твърде необичайни обстоятелства. Никога няма да го видя пак. Дръпнах се от сивата каменна стена и се запътих към другата страна на тревистото хълмче. Докато вървях, забелязах едно яркосиньо петно да се движи между дърветата. Ем си проби път между тях и забърза към мен. Вятърът развяваше синята й пола.

— Навсякъде те търсих! — извика тя.

После дойде при мен и си сложи ръка на гърдите. Дишаше учестено. Червеникавокафявите й къдрици се спускаха в пълно безредие по рамената й.

— Излязох рано — казах й аз. — Исках да подишам малко чист въздух.

Ем въздъхна тежко.

— А аз спах до късно. Наложи ми се да си почина хубаво след последната нощ. Клийв е ненаситен, скъпа, а и е силен като кон.

— Ем, наистина поемаш голям риск.

— Знам, скъпа, но си имам причини. Той наистина е един мрачен и неразговорлив грубиян, но реших, че ще успея да го накарам да проговори. Сметнах, че все ще знае нещо, което да ни свърши работа. Е, добре, тази нощ той проговори. Хайде да си тръгваме оттук.

Хвана ме за ръката и ме затегли назад. Тръгнахме към западния край на острова, по-далеч от укреплението.

— Клийв ми разказа една история, скъпа. Каза, че пиратите имали навик да ходят с лодки на отсрещния бряг, да се крият в шубраците и да дебнат дали няма да мине някоя индианка. Тогава се нахвърляли върху нея, хващали я и я докарвали на острова. После се забавлявали с нея на пясъка. Няколко пъти се развличали по този начин. Затова ги нападнали индианците — пиратите били отвлекли и изнасилили жените им.

— Това го знаех и преди, Ем.

— След атаката Червения Ник забранил на хората си да ходят на сушата и да безпокоят индианките, но това не ги спряло. Клийв и някои други продължили да се промъкват тайно на отсрещния бряг. Преди около половин година една група пирати се измъкнала тихомълком през нощта. Хванали една жена и я докарали на пясъка. Запушили й устата, за да не вдига шум, изнасилили я и я убили.

— Клийв бил ли е с тях? — попитах аз.

Ем поклати глава.

— За негов късмет не е бил — каза тя. — Заровили тялото, скрили лодката и се върнали в града. След няколко дена хора открили тялото. Похитителите я били погребали в пясъка на брега, а вълните отмили пясъка. Червения Ник побеснял!

Ем замълча. Опита се да сдържи възбудата си. Вече бяхме слезли от тревистото хълмче и вървяхме през гората. Слънчевите лъчи проникваха през клоните над нас и рисуваха ярки шарки по сенчестата земя.

— Той разкрил имената на виновниците — продължи Ем — и наредил на всеки от петимата участници да ударят по сто камшика за наказание. Един от мъжете умрял. Червения Ник наложил своето. От този момент нататък никой от пиратите не посмял да отиде на сушата с лоши намерения.

— Не разбирам какво интересно намираш в тази история, Ем?

— Мисли, скъпа — отговори тя.

— Какво общо има тя с нас?

— Мисли — повтори тя.

Поколебах се и се намръщих, а след това ми просветна.

— Лодката — възкликнах аз.

— Точно така! Те са я скрили, скъпа, и е напълно възможно тя още да е на мястото си! Разпитах предпазливо Клийв. Внимавах много да не се усъмни. Престорих се, че тази случка всъщност изобщо не ме интересува, а разпитвам за нея поради липсата на друга тема за разговор. Почнах да го галя по гърба, да се въртя под него и да въздишам блажено — скъпа, аз съм направо за сцената. Камъчетата отдолу ме дращеха, листата ме гъделичкаха по петите, а Клийв сигурно тежи един тон, целият е мускули.

— Сигурна ли си, че той не заподозря нещо?

— Казах ти, че внимавах много. Помолих го да ми разкаже за пътешествията си до сушата. Казах му, че само много смели и дръзки хора правят такива засади. Подметнах, че той сигурно се е уплашил. Той ми отвърна, че изобщо не се бил уплашил. Никой индианец на света нямало да го уплаши. А аз му казах, че не съм искала да кажа, че той се е уплашил от индианците, а от това, да не би Червения Ник да разкрие всичко, като намери лодката и разбере какво правят.

— И после?

— Той заяви, че това е практически невъзможно. Имало големи канари в западния край на острова. Всичките били покрити с бръшлян, а зад тях имало доста на брой малки пещери. Каза ми, че те скрили лодката в една от пещерите. Аз възкликнах: „О, колко умно!“, а той ме увери, че в пещерата тя е на сухо, но е близо до водата. Лесно ще я измъкнат навън и ще тръгнат отново на път с нея. Аз му казах, че само си губим времето с тези приказки и е по-добре да се захванем с нещо по-интересно. Той ме награби отново и така изкарахме половината нощ. Едва намерих сили да стана и да тръгна преди малко.

— Как мислиш, той ще си спомни ли за какво сте разговаряли? — попитах аз.

— Няма да си спомни нищо от това, което си казахме, скъпа. Да почнем с това, че не е особено умен. Убеден е, че продължавам да се срещам с него само защото не съм в състояние да устоя при вида на великолепното му тяло. Трябва да ти кажа — добави тя многозначително, — че той действително знае какво да прави с него.

— Страшна си, Ем — закачих я аз.

— Умното момиче знае какво да цени — отвърна тя съвсем прозаично. — Ако възнамерява да използва тялото си, за да печели пари, трябва да умее да извлича поне малко удоволствие от това. Научих, което исках да знам, скъпа, това е важното. Останалото си е чиста премия!

Усмихна се весело и неморално. Беше очарователна и искрена. Ем беше най-смелото момиче, което бях срещала досега. Тя беше умна, смела и упорита. Възхищавах й се неудържимо. Вярно е, че не беше светица, що се отнася до плътските удоволствия, но имаше слънчев характер и вродена душевна доброта. От нея можеха да вземат пример далеч по-благочестиви в някои отношения хора. Сега крачеше безгрижно до мен и внимаваше за змии. Беше убедена, че островът е пълен със змии.

— Наистина не разбирам каква полза ще имаме от една малка лодка — казах аз. — Щом стигнем на отсрещния бряг, ще се озовем в дори още по-лошо положение. Индианците…

— Кой казва, че трябва да ходим на отсрещния бряг? — прекъсна ме тя.

— Със сигурност не бива да навлизаме в открито море.

— А защо да не плаваме покрай брега, скъпа, и да не избягваме сушата, докато не се отдалечим на много, много мили оттук, като минем покрай цялата индианска територия. След това ще слезем на брега и ще си пробваме късмета.

— Това е много дързък план, Ем.

— Само че е единственият, с който разполагаме в момента.

— Така си е — съгласих се аз.

— Нищо не ни пречи да откраднем малко провизии — храна, вода, оръжия, и да ги отнесем тайно на лодката, докато се запасим достатъчно за нашето пътешествие. След това ще се измъкнем през нощта от укреплението. Докато разберат, че ни няма, ще сме на доста мили нагоре по крайбрежието.

— Сигурно ще ни преследват.

— Ще предположат, че сме се прехвърлили някак на брега отсреща. Ще пусна слух, че не вярвам на тези истории за индианците и ще разпитвам прекалено настоятелно за селището, което се намира на трийсет мили във вътрешността. Хората на Червения Ник понякога ходят там. Ей това там е змия!

— Това е само един клон, Ем — успокоих я аз.

— Хайде да се връщаме! Както и да е, когато изчезнем, той ще си спомни за какво съм го питала. Ще изпратят отряд на сушата и ще ни търсят няколко дена. После най-вероятно ще решат, че канибалите са ни изяли. Ще успеем, скъпа.

Този план, разбира се, беше налудничав и безкрайно дързък, но ентусиазмът на Ем беше заразителен и аз почнах да мисля, че е възможно да успеем. Имаше няколко големи препятствия. Как ще намерим провизии, а после, щом се запасим с тях, как да ги отнесем до лодките? Не можехме просто ей така да минем през вратите, като носим съдове с вода, чували с портокали и кутии със сушено говеждо. Не беше възможно и да се разхождаме спокойно покрай Клийв и хората му с оръжие и амуниции. Ем сякаш четеше мислите ми.

— Ще намерим начин да си доставим храна, вода и разни други неща — каза тя. — Ще намерим и начин да ги отнесем на лодката. Вече имам няколко идеи по въпроса, скъпа.

— Май е възможно да успеем.

— Ще успеем — увери ме тя.

— Първо, трябва да намерим лодката, ако наистина има такава.

— О, има, скъпа. Сигурна съм!

Светлокафявите й очи бяха изпълнени с решителност, докато продължавахме да се движим в гъстата гора и да избягваме висящия бръшлян.

Дърветата пред нас свършваха. Минахме под последните клони и се озовахме на висока и отвесна скала. Грамадните, покрити с бръшлян камъни, се спускаха надолу като голям водопад към крайбрежния пясък долу. С много мъка се спуснахме, държейки се за стеблата на бръшляна.

— Клийв каза, че пещерата се намира зад листата. Спомена и че няма да я видим.

Заехме се да разтваряме бръшляна и да оглеждаме за пукнатини. Почти веднага намерихме една, но тя беше пълна с паяжини и беше прекалено малка. Втората пещера беше просторна и ниска. Толкова ниска, че ни се наложи да пълзим, за да влезем вътре. Пропълзяхме може би трийсет фута напред. През цялото време Ем се оплакваше. Не спря, докато не стигнахме една здрава скала, която ни попречи да продължим. Усмихнах се, като видях изражението на лицето на Ем, когато излязохме отново на слънчевата светлина и се изправихме. Склонността й към приключения бе подложена на тежко изпитание.

— Няма да се откажа! — зарече се тя. — Трябва да е някъде тук!

Така беше, но ни трябваше още половин час, за да я намерим. Бръшлянът висеше на гъсти зелено-черни нишки като водопад и се разтваряше лесно. Широк тунел водеше към ръба на една отвесна скала, която се издигаше нагоре. Стените бяха влажни и студени. Краката ни затъваха в хлъзгавия пясък. Трудно беше да се върви. От тавана се развяваха големи паяжини. Ем ги гледаше загрижено. Ето че се озовахме в просторна пещера. Лодката се намираше на пясъка до една от каменните стени. До нея имаше голям куп навито въже. Въжето несъмнено служеше за измъкване на лодката от водата. Две здрави гребла бяха подпрени на корпуса.

Известно време Ем и аз мълчахме и се взирахме в нея.

— Трябва да го направим, Мариета — заяви тя.

— Знам.

— Ще ни се наложи да бъдем много смели и издръжливи.

— Нямаме избор, Ем.

— Мислех, че ще се почувствам много по-щастлива. А изобщо не се радвам. Не знам защо, но ми е нервно и се страхувам.

Ем въздъхна и отиде при лодката. Последвах я. Огледахме я грижливо на неясната светлина. Тя беше дълга десет фута и широка пет фута. Бордовете й бяха високи. Имаше достатъчно място за трите ни и за нужните ни провизии. Ем ритна корпуса на лодката.

— Здрав е — обяви тя.

Вдигнах едно от греблата. Никак не беше леко, но съвсем не беше толкова тежко, колкото очаквах.

— Мисля, че лесно ще я измъкнем навън — казах аз.

— Разбира се, че ще я измъкнем.

— По-добре да се връщаме, Ем. Клийв ще стане подозрителен, ако се забавим още.

Ем кимна. Излязохме от пещерата и дръпнахме внимателно бръшляна над входа. И двете мълчахме и бяхме потънали в мисли. Поехме тихо по брега, като търсехме друг път за нагоре. След около четвърт миля един стръмен склон замени скалите. Открихме тясна пътечка, която се извиваше нагоре към върха.

Клийв и още двама души стояха пред големите дъбови врати, когато наближихме укреплението. Отдалеч виждах, че лицата им са много мрачни. Веднага се досетих, че ако бяхме закъснели още малко, те са щели да тръгнат да ни търсят. Това ме разтревожи, но Ем им махна весело с ръка и ми каза, че няма от какво да се страхувам.

— Ще се заема с Клийв — увери ме тя. — Ще измисля някаква история, за да обясня защо ни е нямало толкова дълго време. Ако продължи да ни подозира, ще го замъкна в полунощ в храстите да си поиграем малко. Това със сигурност ще свърши работа.

— Не поемай ненужен риск, Ем.

— И двете ще рискуваме доста следващите няколко дни, скъпа. Трябва да измислим някакъв начин да откраднем храна, оръжия и муниции и да ги пренесем тайно на онова място. Ще бъде дяволски рисковано.

На лицето на Ем блесна закачлива усмивка, когато наближихме мъжете.

— Ела да се срещнем в градината днес следобед — изрече тя шепнешком. — Имаме да обсъждаме ужасно много неща.