Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (35)

35

Всякакви каруци, карети и талиги се носеха по улиците с ужасяваща скорост. Конете цвилеха, колелетата трополяха по паважа. Минувачи пресичаха стремително потока от превозни средства с риск да загубят, ако не живота си, то поне някой крайник.

Врявата беше невероятна. Уличните продавачи продаваха настойчиво и пронизително своите стоки. Един хубаво облечен джентълмен крачеше енергично по паважа, който беше претъпкан не по-малко от самата улица. Не обръщаше никакво внимание или блъскаше грубо настрана ужасно обезобразените просяци, които молеха за някое пени. Лондон предлагаше силни усещания на жителите и посетителите си. Същевременно беше и град на големи контрасти. Крадци и сводници се блъскаха с банковите чиновници, адвокатите и журналистите. Безвкусно облечени проститутки крачеха нагло край аристократични дами със стърчащи нагоре шапки и шумолящи рокли от атлаз.

Тази гледка въодушевяваше и възбуждаше. Зашеметяваше с ярките си цветове и объркваше. Отвратителни миризми достигаха до ноздрите ми, изумителни гледки приковаваха вниманието ми. Шумът не преставаше и за миг. Всичко това ми бе непознато, защото като гувернантка на децата на лорд Робърт Малори ми бе забранено да излизам извън пределите на изтънчената Монтего Скуеър. Изобщо не бях виждала великолепните сгради и огромните купища от боклуци и мръсотия. Те придаваха на Лондон уникална атмосфера, която не бях познавала досега. Но собственикът на „Уайт Харт“ ми беше обяснил съвсем ясно пътя и бях сигурна, че ще намеря лесно мястото, където даваха карети под наем.

Докато вървях по улиците и около мен се тълпяха просяци, а улични продавачи размахваха различни стоки, ми се прииска да не се бях обличала толкова разкошно. Роклята от тафта с широките й черно-бели райета и колана на кръста от червено кадифе никак не бяха подходящи за това излизане. Същото се отнасяше и за ръкавиците от червено кадифе и шапката, която Люсил ми уши специално за тези дрехи. Черно-бели пера стърчаха от широката й периферия от черна тафта. Шапката и роклята постоянно бяха изложени на опасност, тъй като жените изхвърляха помията си от прозорците на втория етаж. Освен това пищното облекло ме правеше лесна плячка за просяците и агресивните амбулантни търговци.

Джеръми предложи да уреди заминаването ми, но по-добре, че се заех сама. Категорично не исках той да наеме кочияша, който утре ще ме откара до Хоукхаус.

Джеръми се държеше много учтиво, макар и малко сдържано, след онази нощ на борда на „Доброто сърце“, когато ме остави сама на палубата. После пътуването стана много по-тежко. Времето постоянно се влошаваше. Най-накрая се разрази ужасна буря, която продължи цели три дена. Корабът пострада. Пристигнахме във Франция с една седмица закъснение. Политическите отношения между Франция и Англия бяха заплетени както винаги. Наложи ни се да дадем няколко големи подкупа, за да прекосим благополучно канала. Пътувахме, без да разговаряме, като учтиви непознати. Пристигнахме късно следобед в Лондон и си взехме стая в странноприемницата „Уайт Харт“.

Не отидох да закусвам с него сутринта в салона, но той влезе по-късно в стаята ми, застана сковано пред камината и ми предложи студено да ми наеме карета, която да ме откара в Хоукхаус. Гледаше ме хладно с пронизващите си очи. Уведомих го не по-малко учтиво и сдържано, че сама съм в състояние да уредя заминаването. Той ми кимна леко и излезе. Разбрах, че веднага след това е напуснал „Уайт Харт“. Дали имаше приятели в Лондон и някакви делови занимания, с които да се захване? Дали ще го видя отново, преди да потегля утре сутринта?

Надявах се, че няма. И за двама ни ще бъде много по-лесно, ако той просто стои настрана, докато не потегля на път. Не издържах повече да гледам как се държи официално и ми говори учтиво и възпитано, а вече недружелюбните му очи са изпълнени с болка. Стана истинско мъчение да бъда заедно с него. Делеше ни някаква невидима стена от спомени за миналото, неизречени думи и несподелени чувства. През последните месеци бяхме преживели прекалено много изпитания заедно. В доста отношения го чувствах по-близък от всеки друг мъж, но… всичко това вече свърши. Всъщност ние се сбогувахме онази нощ на „Доброто сърце“.

Потърсих с поглед голям тухлен проход под арка, който да води към мястото за даване на карети под наем. Най-сетне го намерих. Пътници слизаха от една карета, докато аз минавах през двора. Друга карета беше натоварена догоре с багаж. Влязох в офиса. Вътре беше претъпкано. Измъчен чиновник даваше заповеди на подчинените си, обръщаше страниците на счетоводната книга и полагаше всички усилия да се справи със словесните атаки на пътниците, които го бяха наобиколили отвсякъде. Зачаках търпеливо отстрани, докато най-накрая всички други си отидоха. Чиновникът ме изгледа войнствено и ме попита какво желая.

— Искам да наема един дилижанс за утре — заявих му аз.

— Цял дилижанс? Искате да наемете цял дилижанс само за себе си?

— Точно така.

— Май имам един. Трябва да проверя. Предупреждавам ви, обаче, че ще ви струва доста пари.

— Нали давате дилижанси под наем на частни лица?

— Е, ако поставяте въпроса така, да, наистина даваме. Ето, имаме тук един. Ако не ви се плаща толкова много, ще ви запиша място за един от дилижансите, които се движат по разписание. Наистина ще пътувате и с други пътници, но няма да ви излезе толкова скъпо.

— Ще платя колкото и да струва.

Той изгледа преценяващо тоалета ми. Цялото му държание се измени. Очите му блеснаха алчно, докато той пресмяташе наум колко да ми поиска. Придаде си официален вид, отвори счетоводната книга и ме запита къде искам да отида с този проклет дилижанс, който да бъде само за мен. Казах му името на селището. Той прокара пръст по списъка от названия на страницата пред него.

— Ще ви трябват шест часа, за да стигнете дотам. Ще тръгнете в осем часа сутринта и ще пристигнете някъде около два следобед. Шест часа на отиване, шест часа на връщане, това прави общо един цял ден за дилижанса и кочияша. Ще ви струва доста пари. — Той премести пръста си по един друг списък и после направи справка в таблицата. — Кочияшът вероятно ще поиска допълнителна сума, за да измине целия този път само с един пътник.

— С удоволствие ще му платя допълнително възнаграждение.

— Май много бързате за там, а?

— Имате ли свободен дилижанс? — попитах рязко.

— Я да видим… хм-м. Огилви е свободен. Но не смятам, че той… — Чиновникът продължи да изучава таблицата. Лицето му ставаше все по-унило. — По дяволите! — възкликна той най-накрая. — Огилви е единственият свободен! Той не става. Всички други момчета желаят да спечелят малко… Може би ще успея да го убедя… — той се намръщи и блъсна настрана таблицата. — Изчакайте тук.

Излезе в двора. Явно беше решил да ми иска двойни или тройни цени само за това, че съм жена и нося скъпи дрехи. Бях сама и сигурно ме смяташе за лесна плячка. Няма значение. Важното е да се добера до Хоукхаус, а цената няма значение. Отвън се чуха гневни гласове. Отидох до вратата. Чиновникът спореше ожесточено с един висок мускулест мъж, който носеше излъскани кафяви ботуши и сиво-кафява ливрея.

— Вече ти казах, Арбът — заяви гръмогласно мъжът. — Няма да участвам в нечестните ти сделки. Имам си гордост. Честен съм.

— Но тя се е заринала в пари. И при това бърза. Защо да не й поискаме поне…

Служителят се обърна и видя, че стоя на вратата. За миг загуби и ума, и дума. После въздъхна, поклати глава и се върна в канцеларията. Кочияшът вървеше след него.

— Ето го и самият Огилви — каза чиновникът. — Току-що идва от Оксфорд. Утре е свободен и с удоволствие ще ви откара.

Огилви кимна учтиво. Беше на около трийсет години. Имаше гъста и буйна руса коса, грубовато, но привлекателно лице и небесносини очи, които гледаха изненадващо нежно. Усмихна ми се стеснително. Отвърнах на усмивката му. Веднага го харесах.

— С удоволствие ще ви откарам, мадам — изрече той любезно. — Няма да ви искам допълнителна сума.

Чиновникът изсумтя с явно отвращение. Огилви го изгледа свирепо. Личеше им, че са се разправяли преди малко.

— Предпочитам да платя предварително — казах аз.

— Добра идея — съгласи се Огилви, без да откъсва поглед от служителя.

Чиновникът ми каза цената. Дадох му парите. Той ги взе неохотно, прибра ги и вписа прихода в книгата под зоркия поглед на едрия кочияш.

— Трябва да тръгнем по-рано, щом ще изминаваме толкова път — предупреди ме Огилви. — Къде да ви кача?

— Пред странноприемницата „Уайт Харт“. Знаете ли къде се намира тя?

Огилви кимна.

— Ще бъда там още преди осем сутринта и ще ви помогна за багажа. Не се безпокойте за нищо, мадам. Щом сте с мен, няма страшно.

— И аз мисля така — отвърнах аз. — Благодаря ви, Огилви. Довиждане до утре.

Чиновникът изсумтя пак, докато излизах от канцеларията. Бях сигурна, че ще се скара с Огилви веднага щом си тръгна. Изпитах странно облекчение, докато минавах през оживения двор и вървях под тухления проход. Всичко беше готово. Уредих заминаването без помощта на Джеръми. Утре ще бъда далеч от този шумен и чужд за мен град. Ще пътувам за Хоукхаус. След толкова дълга раздяла най-сетне ще живея с мъжа, когото обичам.

Радвах се, но не чак толкова, колкото очаквах. Странно. Сърцето ми трябваше да танцува от възбуда. В душата ми трябваше да свири празнична музика, а аз да се нося на крилете на радостта. По-късно. И това ще стане, но по-късно, когато действително тръгна на път. Постоянното напрежение от последните няколко седмици с Джеръми беше изчерпило силите ми. Не усещах нищо друго, освен някакво озадачаващо съчетание от безпокойство, раздразнение и нещо, което много приличаше на чувство за вина. Защо той настояваше толкова да ме придружава? Защо изобщо му разреших? Защо не му казах да върви по дяволите? Всъщност казах му го, и то неведнъж, но това не помогна много.

Върнах се в „Уайт Харт“ и се качих в стаите си. Вратата към спалнята на Джеръми зееше. Докато минавах покрай нея, видях Тиби, дребната и жизнерадостна камериерка. Тя му оправяше леглото и си тананикаше нещо в същото време. Значи още не се е върнал. Беше почти четири часът, когато влязох в дневната си.

Защо се чувствам толкова ненамясто в Англия? Защо ми се струва, че съм странник в чужда земя? Та това е родината ми. Тук съм се родила, но… но нещо сякаш ме дърпаше и зовеше към Америка. Спомних си за Ню Орлиънс и за грубоватия, но прекрасен Тексас. Гледките от тях се бяха запечатали много по-дълбоко в съзнанието ми, отколкото бях предполагала. Не бях забравила за Ем, Рандолф и хубавата им хасиенда. В паметта ми изплува обсипаното със звезди нощно небе. Те заслепяваха очите ми с блясъка си и припламваха високо над мен. Бяха много ярки. Припомних си и нощта, в която ми се стори, че всички звезди на небето избухват в мен… Не, не, няма да мисля за това. Трябва да се стегна и да пропъдя тези спомени от главата си.

Влязох стремително в спалнята и се заех да развързвам вързопите си и малките торби, за да извадя дрехите, с кого ще пътувам утре. Скоро осъзнах, че гледам просто да си убия някак времето. Беше твърде рано, за да сляза в общото помещение за вечеря, а нямах нищо за четене. Сгънах отново последната рокля и завързах последната торба. По коридора се чуха стъпки. Джеръми? Влязох в дневната и го зачаках да почука на вратата, но стъпките отминаха по-нататък.

Чаках в напрежение дълги часове. Стъмни се. Слязох да вечерям. От кухнята се долавяха силни благоухания. Само няколко души се хранеха, защото беше още рано. Бях много гладна, но когато ми поднесоха ростбиф и йоркширски пудинг, ядох съвсем малко и се отказах от малиновия сироп. Бях загубила апетит. Не откъсвах поглед от вратата.

Тъкмо излизах навън, когато го видях да влиза във фоайето. Вървеше както винаги с големи и енергични крачки. Отстъпих назад, долепих се до вратата и се замолих наум да не ме види. Хубавата му кестенява коса се беше разрошила от вятъра. По бузите му имаше здрава руменина, сякаш бе ходил бързо. Носеше светлосиви панталони и редингот и небесносиньо шалче. Качи се горе и се изгуби от поглед. Изчаках няколко секунди, преди да го последвам. Вратата му беше затворена, когато минах покрай нея. Въздъхнах от облекчение, когато се прибрах в дневната.

Беше почти осем. Може би вече е вечерял. Той познаваше Лондон като петте си пръста. Може би има любим ресторант. Сигурно има и много приятели тук. Жени? Разбира се. Тези обаятелни жени на възраст. Покварените графини. Какво ме интересува? Разбира се, че не ме е грижа къде е ходил и с кого. Сигурно ще дойде и ще почука на вратата ми след малко, за да ме попита къде съм прекарала деня. Ще се държа много студено и учтиво. Седнах на дивана, придадох си спокоен израз на лицето и зачаках. В десет часа влязох в спалнята и се съблякох. Треперех отвътре и не се чувствах никак сигурна. Облякох си полупрозрачната светлозлатиста нощница. Сгънах си внимателно дрехите и загасих всички светлини.

Загледах се в тъмния таван, който постепенно се покриваше със сребристи петна, докато лунните лъчи танцуваха в стаята. Прозорците бяха отворени. В нощта отекна камбанен звън някъде в далечината. Разбрах, че пак няма да заспя. Сигурно беше доста след полунощ, когато станах най-сетне от леглото и отидох до един от прозорците. Отпуснах скръстените си ръце на перваза и се загледах в града. Лондон изглеждаше прекрасен под черното небе. На небето не се виждаше нито една звезда. Дали ще видя някога пак звезди като онези, които грееха в Тексас? Такива звезди… Прогоних мисълта от съзнанието си. Сутринта ще се отправя за последното ми пътуване. След по-малко от двайсет и четири часа ще се озова в прегръдките на мъжа, когото обичам.