Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (21)

21

С усилие се надигнах и седнах. Бях изсъхнала, топла и удивително бодра. Мекото и приятно ухаещо одеяло от изсушен мъх се смъкна от рамото ми, когато се протегнах и се огледах наоколо огънят беше угаснал. Беше останала само една купчинка от студени и овъглени дървета. Слънчевите лъчи влизаха вътре през отвора. Кори и мъжете ги нямаше. Ем се усмихна и дойде при мен с един от онези бели съдове със странна форма.

— Ето, скъпа — каза тя, — пийни си малко вода. Не се тревожи от това, че и канибалите са пили оттук.

Хванах съда за тънката му бяла шийка. Пих жадно, без да се тревожа ни най-малко от това, чии други устни са докосвали преди ръба му. Водата беше удивително прохладна и приятна. Ем ме гледаше как пия, така както майка кокошка гледа болното си пиленце. Изпих всичката вода и й върнах съда. Тя го остави внимателно на пода.

— Как си? — попита тя.

— Цялото тяло ме боли. Едвам си усещам челюстта от болка. Вратът ми е ожулен. Кожата под косите ми пари. И китките ме наболяват, но се чувствам прекрасно. Щастлива съм, че въпреки всичко оцелях.

— Дълго спа, скъпа. Сега е късен следобед. Бурята отмина отдавна.

— Къде са мъжете?

— Отидоха на лов — отвърна тя. — И Кори тръгна с тях. — Явно знае доста за корените, боровинките и други такива неща. Излязоха преди час. Сигурно ще се върнат скоро. Не знам за теб, но аз съм гладна.

— И аз бих хапнала малко — признах си чистосърдечно.

— Рандолф е решил да убие дивеч с лък и стрели. Знаеш ли какво ми каза? Че ако някакви каранкави са се спотаили някъде, той не желае да им разкрива присъствието ни, като гърми наляво и надясно.

— Значи според него те се навъртат наоколо?

Ем кимна утвърдително.

— Каза, че те са номади, но и когато се преселват, не отиват много надалеч. Обикаляли по цялата местност в дълги канута от издълбани дънери. Така че може да са на десет мили оттук, но може и да са на половин миля от нас.

— Чудесно е, че сме свободни, нали?

— Стига да не мислиш за канибалите, които се крият зад всяко дърво. Що се отнася до мен, ще се почувствам много по-щастлива, когато се приберем в Ню Орлиънс.

— Поне не сме на острова, Ем.

— И си имаме двама закрилници. Да знаеш само колко спокойна се чувствам, когато Рандолф е наблизо. Става ми приятно така, сякаш съм се сгушила в прегръдките му. Иска ми се да се притисна към него и да замъркам. Същевременно ми се иска да го одраскам.

Изгледах я иронично и вдигнах едната си вежда.

— О, не, скъпа — почна да протестира тя, — този път е сериозно.

Само се усмихнах и поклатих глава. Наслаждавах се на ярката слънчева светлина, която ме галеше по бузите, голите ръце и рамената. Беше много горещо, въпреки че не беше толкова задушно, колкото беше преди. Обзе ме удивителен прилив на енергия. Изпитвах някаква приятна възбуда, която едва разпознах — отдавна не се бях чувствала така. Бях щастлива. За пръв път от много месеци насам не бях напрегната и светех от радост. Усмихнах се леко. Почувствах се в пълна хармония със себе си и със света. Не желаех да мисля на какво се дължи това.

— Идват! — възкликна Ем. — Мили боже, той държи две огромни птици в ръка! Хванал ги е за краката!

— Диви пуйки — казах й аз.

— Виж само колко е самодоволен.

Рандолф забеляза, че стоим пред пещерата, вдигна пуйките над главата си и ги разклати триумфално. Ем изсумтя от отвращение. Рандолф се закатери по склона. Джеръми и Кори вървяха подире му. Кори носеше кошница, която сигурно бе намерила в пещерата. Беше я напълнила догоре със закръглени червено-черни плодове.

— Я вижте! — извика Рандолф. — Бива си ги, а?

— Махай тези проклети птици! — сопна се Ем.

— И двете ги уцелих с моя лък и стрелите. Мислеше, че ще се върна с празни ръце, нали?

— Надявах се да не се върнеш изобщо — изрече сухо тя. — Пак ме будалкаш. Обзалагам се, че си тъгувала за мен през цялото време.

— Не е ли очарователен? Обичам мъжете с весел характер. Какво смяташ да правиш с тези птици, Рандолф?

— Ще им отрежа главите, а после ти ще им оскубеш перата. След това ще ги набодем на шиш и ще ги опечем.

— Няма да ги скубя — отвърна дръзко тя и отскочи назад ужасено. — Няма да ги пипна! Побиват ме тръпки, като си помисля за това!

Рандолф се усмихна. Извади си ножа. Ем хукна да се скрие в пещерата, за да не гледа обезглавяването. Седнах на един камък, взех една от пуйките и се заех да скубя умело перата й. Джеръми стоеше с ръце на хълбоците.

— Много добре се справяш — отбеляза той.

— Имам голям опит.

— Така ли?

— На времето оскубах не малко пилета. Обикновено ги топвах първо във вряла вода. Така перата се отскубват по-лесно. Едната е готова. Подай ми другата.

— Май имаш умения, за които не съм и подозирал — изрече той и ми я подаде. — Нима искаш да кажеш, че действително умееш да готвиш?

— Готвя разкошни яденета — отвърнах язвително.

— Не вярвам!

Отскубнах цяла шепа пера и ги пуснах на земята, без да си правя труд да го поглеждам.

— Правя чудесен пай, който се топи в устата — заявих аз. — Все едно, че не си живял досега, щом не си пробвал от моето задушено. Слагам му специални подправки, за да му придам необходимия вкус.

— Нещо ме разиграваш, момиче. Никоя красавица като теб не знае какво се прави в кухнята. Сега сигурно ще ми кажеш, че си лъскала и ботуши.

— И то немалко.

— Искаш ли да лъснеш моите?

— Само кажи, и ще ги лъсна. И тази пуйка е готова. Дай ми ножа си, за да ги разрежа и да им извадя вътрешностите.

— Не искам да гледам.

— И ти си като Ем.

Взех ножа, грабнах и пуйките и слязох малко по склона, за да работя на спокойствие. Щом свърших, си изтрих ръцете в тревата и се върнах в пещерата. Пуйките бяха готови да почнем да ги печем. Ем ме изгледа ужасено, когато ги подадох на Рандолф, който междувременно бе сложил един грубо издялан шиш над догарящия огън.

Излязох, без да бързам, от пещерата. Спуснах се бавно по склона. След малко чух, че Джеръми Бонд стъпва тежко след мен. Не се извърнах и не му обърнах внимание дори, когато той ме настигна и закрачи до мен. Чувствах се великолепно.

— Няма нищо — изрече той, — само си помислих, че ще ти е приятно някой да ти прави компания.

— Не биваше да си правиш този труд.

— Не искам да попаднеш в ръцете на някоя банда каранкави, момиче. Тази местност гъмжи от тях. Рандолф и аз намерихме две издълбани канута долу на реката. Едни храсталаци ги скриваха наполовина. Индианците, които са ги оставили, сигурно ще се върнат, за да си ги приберат.

— Искаш да ме уплашиш, мистър Бонд.

— Вярно е — призна той. — От теб се очаква да трепериш и да се хвърлиш в прегръдките ми, за да те защитавам.

— Не се плаша лесно.

— Забелязвам.

— Благодаря ти, Джеръми — изрекох тихо. — Май ми се налага да казвам това доста често.

— Не се оплаквам.

— Спаси живота ми. Пак.

— Знаеш ли, в Китай вярват, че ако спасиш живота на някой човек, от този момент нататък поемаш отговорност за него. Отговаряш за неговото здраве, щастие и добруване.

— Ние не сме китайци, мистър Бонд. Не носиш никаква отговорност за мен.

— Точно обратното — отвърна той.

Извърнах се и го изгледах гневно. Той се усмихна и продължи да крачи жизнерадостно до мен. Размахваше ръце. Кожените ресни се люлееха силно. Кърпата се вееше на шията му. Изумителният му чар се стовари с цялата си сила върху мен. Джеръми беше едновременно много мъжествен и игрив като малко момче. Прииска ми се да се засмея, но не го сторих, разбира се. Не бях толкова глупава, че да го насърчавам в ухажването му, въпреки че това вероятно би ми доставило удоволствие. Продължих да вървя напред. Свих наляво, когато стигнахме подножието на хълма, и тръгнах под дърветата. Джеръми мълчеше. Скоро навлязохме във върбалака. Дългите провиснали нанизи от нефритовозелени листа докосваха леко ръцете ни.

Застанах под една върба и се облегнах на ствола й. Извих гръб и го затърках в тънкия ствол. Гърдите ми се уголемиха и за малко не изскочиха от голямото деколте. Не го направих нарочно. Погледът му се промени. Забелязах какъв е ефектът на голите ми гърди, изпънах гръб и скръстих ръце пред себе си. Джеръми разтвори устните си. Сините му очи гледаха твърде напрегнато. Въздухът около нас беше зареден с напрежение и неприкрита страст. Не исках двамата да се любим. Или пък исках? Намръщих се. Обърках се от бурята от чувства, която се вихреше в мен. Не го желаех. Пазех се от него. Знаех много добре какво представлява Джеръми. Не исках да се въвличам в никакви истории с него, но в същото време му бях много благодарна за всичко, което той стори за мен. Чувствах се чудесно, когато бях с него.

— Къде се научи да готвиш? — попита той.

— Осъдиха ме да бъда робиня по договор. Сигурно знаеш това. Бях готвачка и икономка.

— На плантацията на Хоук ли?

Кимнах. Заболя ме, когато си спомних миналото. Джеръми явно забеляза това, защото видях, че съжалява за въпроса си. Никога не бях срещала мъж, който да долавя толкова добре всяка промяна в настроението ми. Той като че ли знаеше какво мисля и чувствам всеки миг.

— Наистина умея да готвя — изрекох безгрижно.

— Вярвам ти.

— Някой ден ще ти опека един пай.

— Обещаваш ли?

— Това е най-малкото, което мога да сторя за теб.

— Хубав ли ще е?

— Ще видиш.

Той се наведе и опря дясната си длан върху ствола над главата ми. Гърдите му почти ме докосваха. Лицето му се озова съвсем близо до моето. Целуваше ме много дълго и някак лениво. Вкусваше с наслаждение устните ми. Обгърнах с ръце гладките мускули на рамената му и си позволих да се понеса по една река от удоволствие. Плувах по нея без усилие. Сладостта ме изпълваше, докато той нададе дълбок гърлен стон и ме привлече към себе си. Още действаше мудно и не бързаше заникъде. Целуваше ме, без да ме натиска силно, защото всичко ставаше от само себе си и го желаехме и двамата. Оставих се на удоволствието. Затворих очи. Струваше ми се, че сънувам приятен сън. Престанах напълно да се съпротивлявам. Джеръми вдигна глава и се вгледа в очите ми. Целуна ме още веднъж, този път съвсем леко.

— Обичам те, Мариета.

Гласът му беше тих и леко дрезгав. Очите му ми казаха същото. Чувствах се ужасно объркана. Подвоумих се. Желаех го. Нямаше как да отрека това. Той притегляше и най-малката частичка от тялото ми. Сладостта ме изпълваше. Жадувах да се потопя в неговата сила и топлина, да се понеса пак по онази мудно течаща река на удоволствието, но знаех, че не постъпвам правилно. Желанието ми се дължеше не на мъжа, а на собствения ми копнеж, на моите нужди и сексуалността имаше малко общо с това. От месеци насам към мен се отнасяха само грубо и насилнически. Нуждаех се от нежни думи и милувки. Исках да изоставя стоманения самоконтрол и да се облегна на някого другиго, да черпя от неговата сила, а не от моята.

Погледнах го в очите. Той разбра всичко и ме зачака сама да реша… Нямаше да ме кара насила. Нямаше да направи нищо, което не желаех. Желаех го от все сърце, но знаех, че ще допусна грешка, ако се поддам на силния копнеж. Свалих ръцете си от него и се дръпнах.

— Няма да е честно — прошепнах аз.

— Честно?

— Към теб. Не те обичам. Никога не съм те обичала. Благодарна съм ти и те смятам за… привлекателен, но…

— Разбирам, Мариета.

— Аз… преживях много неприятности. Твърде уязвима съм…

— Няма да се възползвам от това.

Отстъпи назад и пъхна ръце в джобовете на панталоните си. На устните му се появи нежна усмивка. Съвсем не ми се сърдеше, нито изглеждаше разтревожен. Хубавата му, буйно израснала, кестенява коса се беше разрошила над челото му. Сините му очи ме гледаха така нежно, сякаш бях любимото му дете. Отвърнах на погледа му. Бях му благодарна за това, че ме разбра. Постепенно унасящата отмалялост и копнежът отслабваха и се връщаше здравият разум. Въздъхнах и изпънах гръб. Устоях на изкушението, а то наистина беше много силно. Победата не ми достави никакво удоволствие. Вместо това чувствах нещо, което доста приличаше на разочарование.

— Благодаря ти, Джеръми — казах аз. — Всеки друг мъж би продължил да упорства на твое място.

— Аз съм много търпелив. Казах ти вече. Ще чакам, докато станеш готова, докато се убедиш какви са истинските ти чувства.

— Ще се връщаме ли в пещерата?

— Да, пуйките трябва да са се опекли вече. Гладен съм.

— И аз.

Той се усмихна, отпусна се и ме хвана за ръка. Долових мириса на печено месо, когато наближихме пещерата. Усетих, че едва вървя от глад. Толкова ми се ядеше, че не бях в състояние да чакам повече, за да хапна нещо.

— Ето ви и вас! — възкликна Ем. — Бях почнала да се тревожа.

— Готово ли е?

— Отлично са изпечени — каза ми Рандолф. — Кори вече ги наряза сръчно на парчета и донесе няколко листа, за да си ги държим в тях. Искаш ли бутче?

— Каквото и да ми дадеш, все ще го изям — отвърнах аз.

Това беше най-вкусният обяд през живота ми. Когато погълнахме и последното парче от пуйките, а къпините свършиха и съдовете с вода бяха напълно празни, продължихме да седим на местата си. Бяхме преяли и изпитвахме задоволство.

— Май е време да се замъкнем в заливчето — отбеляза Рандолф.

— Не мога да направя и една крачка — изрече Ем.

— Мисля, че ще стигнем дотам преди залез-слънце — продължи той, без да обръща внимание на думите й. — Обаче ще трябва да си дадем малко зор.

— Искам да си дремна — почна да протестира Ем.

— Ще дремеш на кораба, момиче. Хайде, ставайте всички! Размърдайте се!

Аз самата бих си дремнала също, но се изправих уморено. Джеръми и Рандолф вървяха отпред, а Кори пристъпваше на няколко крачки зад тях. Ем ме хвана за ръка и ми даде знак да вървя малко по-бавно. Изостанахме зад другите, за да си разговаряме на спокойствие.

— Какво стана? — попита тя.

— Кога?

— Когато ти и твоят хубав мистър Бонд излязохте на разходка.

— Нищо особено, Ем.

Ем помръкна.

— Ама съвсем нищо ли?

— Е, добре, той ме целуна — признах аз. — И после се обърнахме и се върнахме в пещерата.

Ем доближи няколко сплетени корена на кипариси и изгледа с подозрение един дънер, който беше полускрит от високата трева. Вече стана по-трудно да се върви. Дърветата растяха по-близо едно до друго, корените им се преплитаха, земята беше по-влажна. Навсякъде наоколо имаше вода. Преминахме с газене една рекичка само за да прекосим още една след малко. Водата ни стигаше до прасците. Бреговете бяха много кални. Видях нещо, което наистина приличаше на алигатор. За щастие Ем не му обърна внимание.

— Той е влюбен в теб, скъпа, нали знаеш — продължи тя. — Седя до теб доста дълго, докато ти спеше. Това стана, след като те донесе от бурята. Държеше те за ръка и те гледаше. Скъпа, той те гледаше толкова влюбено, че едва не извиках. Никога не съм виждала толкова нежен и загрижен за жена мъж.

— Минал е целия този път и си е рискувал живота, за да те спаси от острова — продължи Ем, — а после пак си рискува живота през време на бурята. Сигурно те обича.

— Много съм му благодарна за всичко. Казах му го.

— Но не го обичаш?

— Ни най-малко — отвърнах аз.

— И аз си помислих така, скъпа. На него му дай да разбива сърцата на жените. Твърде самодоволен е, има голям чар, а на всичко отгоре и изглежда прекалено добре. Всяка жена ще си има ядове с мъж като него.

— Не смятам да си имам ядове, с който и да е мъж — заявих аз. Гласът ми звучеше доста твърдо. — Изминавала съм го вече този път. Преживяла съм го безброй пъти. Вече никой няма да има възможност да ме наранява.

— Той ще го направи. Ще ти разбие сърцето, скъпа.

— Това няма да стане — уверих я аз.

— Аз пък ще си хвана някой прям и прост юначага като Рандолф. Той се опита да си позволи някои волности този следобед в пещерата. Ти и Джеръми Бонд бяхте излезли да се разходите, а Кори отиде да събира листа. Двамата останахме сами. Той наистина си позволи някои волности.

— Какво ти направи?

— Казах му, че има точно петнайсет минути, за да спре с тези глупости.

Тя ме изгледа игриво. Усмихнах се и след малко и двете избухнахме в смях. Мъжете се обърнаха, за да видят какво става. Бяхме изостанали доста назад. Рандолф ни извика да ги настигнем веднага и ние отидохме при тях. И двете се държахме доста неразумно, но ни беше весело. Джеръми настоя да вървя до него. Ем се хвана за ръката на Рандолф. Разменихме си усмивки с Кори. Тя сякаш се бе преобразила, откакто напуснахме острова. Вече не се държеше свенливо. Доказваше, че е смела и находчива. Крачехме непоколебимо напред. След половин час стигнахме заливчето.

Корабът не бе голям. Имаше ръждивокафяв корпус и само три платна. Корпусът беше смачкан в единия си край и беше потопен във водата. Мачтите бяха счупени. Платната се бяха сплели едно в друго и се носеха по повърхността на водата. Застанахме на брега и се вгледахме в разрушенията от бурята. Никой от нас не проговори. Нямаше нужда от думи. Бяхме изпаднали в безизходица в пустошта.