Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (26)

26

Чакането беше по-лошо от всичко. Всяка минута като че ли траеше непоносимо дълго. Те все не идваха. Зората изгря в ясната слънчева сутрин. Скоро стана много горещо. Зачакахме, втренчили поглед в отсрещния бряг. Навсякъде цареше пълна тишина и спокойствие. Не трепваше нито един лист. Може би нощта беше погълнала каранкавите.

Изтече още половин час. Кори настоя мъжете да пийнат кафе и да хапнат малко от месото, което Рандолф беше изсушил по-рано. Помислих, че ще изпищя. Нямах сили да понасям повече напрежението. Нервите ми се опъваха все повече, и повече. Помогнах на Кори да раздаде кафето и месото. Заповядах си да не се поддавам на напрежението. Външно бях съвсем спокойна, но изражението на лицето ми прикриваше бурята, която бушуваше в душата ми. И аз изпих чаша кафе. После си взех пистолета и го прегледах внимателно.

— Не знам колко още ще издържа — каза Ем. Говореше тихо, за да не я чуват мъжете.

— И аз се чувствам така, Ем, но не бива да ги разочароваме.

— Май са решили да не си дават зор — отбеляза Рандолф. — Не бързат да дойдат да ги избием.

— Сигурно обмислят това — каза Хърли. — Може би ще решат, че не си струва да ни нападнат.

— И на мен ми се ще да решат така — отвърна Рандолф. — Но не си въобразявай, че наистина ще постъпят така. Длъжни са най-малкото да си дадат вид, че ни нападат. Ако изкръшкат и се върнат в лагера си, ще накърнят честолюбието си. Жените им ще помислят, че са загубили мъжеството си. А доколкото съм чувал, те много държат да ги смятат за мъжествени. Длъжни са да го доказват постоянно.

Кори отиде до Крис и сложи ръката си върху неговата. Той я погледна с нежна и успокояваща усмивка. Кори отвърна на усмивката му и без думи му каза, че му има доверие. Тази сцена ми се стори много трогателна. Те бяха толкова млади и невинни.

— Те са чудесна двойка, нали? — каза тихо Ем.

Крис беше висок, як, смел, рус и непоколебим. Беше възможно най-добрият защитник за нея. Кори беше тъмнокожа и крехка, прелестна и доверчива. Бяха наистина чудесна двойка. Изглеждаха като две половини на едно цяло, които най-сетне са се обединили.

— Кори е голяма щастливка — казах аз. — Тя преживя много трудности и страдания, дори прекалено много, но Крис ще я накара да забрави всичко това. Ще се грижи за нея и ще я направи щастлива. Щастието…

— И ти ще изпиташ такова щастие, скъпа — обеща Ем. — И двете ще го изпитаме. Ще ни бъде още по-приятно след всички тези преживявания.

— Наистина ли смяташ така, Ем?

— Длъжна съм да го вярвам. Никоя от нас никога няма да изпита тази невинна и доверчива любов. Не смятам, че някога съм била невинна. Но ще дойде и нашият ден, скъпа.

— Може и да си права — изрекох със съмнение в гласа.

— Искам да направя така, че това да се случи и на мен. Миналата нощ, когато Рандолф отиде в гората, разбрах какви са чувствата ми към него. Заклех се, че ако той се върне, ще се обвържа с него, и то скоро. Той не е кой знае какво, разбира се, но и аз не съм принцесата от приказките. Ще се омъжа за него и ще го направя най-щастливия мъж на света. Кучият син си няма представа колко щастлив ще бъде.

Тя въздъхна и замълча. Замисли се. Минаха няколко минути. Вдигна очи и се вгледа в отсрещния бряг. Намръщи се силно.

— Иска ми се да бяхме приключили веднъж завинаги с това нападение — заяви тя. — Защо тези проклети диваци не ни нападнат, че да свършваме по-бързо?

— Ще се появят ли изобщо? — попитах аз.

— Ще дойдат — увери ме Джеръми.

— Защо… защо се бавят?

— Не съм сигурен, но подозирам, че чакат подкрепления.

Оказа се, че подозренията му са верни, защото след по-малко от десет минути отгоре по реката се появиха четири дълги канута, които се хлъзгаха с лекота по зеленикавокафявата вода и се приближаваха към далечния бряг. Във всеки край на всяко от четирите канута стоеше по един воин и направляваше движението му с дълъг и прав прът. По още четири воина седяха в средата. Крис и Рандолф, Хърли и Маршал сграбчиха пушките си и се приготвиха да стрелят. Но Джеръми поклати рязко глава и им каза да се въздържат засега от стрелба. Канутата профучаха безшумно покрай нас. Никой от индианците не ни погледна.

Изгледах ги с ужас и изумление, докато минаваха. Каранкавите бяха извънредно високи, ако се съди по тези, които стояха неподвижно с прътите. Те бяха високи доста над шест фуга. Имаха мощно телосложение. Тъмната им бакъренокафява кожа проблясваше на слънчевите лъчи. Рошава черна коса падаше по рамената им на свободно увиснали несресани кичури. Лицата им бяха широки и плоски, не се отличаваха по нищо едно от друго, защото всяко от тях беше изцяло покрито с отвратителни рисунки в черен и бял цвят. На гърбовете им бяха закачени колчани със стрели. Всеки воин без прът държеше дълъг и здрав лък. Макар че се намираха на другата страна на реката и бяха само на няколко фуга от брега, усещах миризмата на гранясала алигаторска мас.

Канутата се движеха надолу по течението и изчезнаха при завоя. Никога не бях виждала толкова ужасни създания. Когато си спомних за техните зверства и мислено видях отново трепкащото оранжево зарево през нощта, и си спомних за пронизителните агонизиращи писъци, ми стана трудно да повярвам, че те наистина са хора.

— Не падай духом, момиче — каза той нежно. — Ще трябва да ни зареждаш оръжията.

— Аз няма да падна духом. Просто… те са толкова страшни.

— Те са просто хора — каза ми Джеръми, — които са намазани с боя и са въоръжени с примитивни оръжия. Ще ги отблъснем.

Напрежението витаеше във въздуха, докато чакахме. Почти изпитахме облекчение, когато първият крясък разсече тишината.

Индианецът излетя като стрела от гората с крясък. Размаха лъка си и се стовари с плясък във водата. Около очите му имаше нарисувани черни и бели кръгове. Обърна се към гората и вдигна лъка над главата си. Най-малко двайсет или повече индианци наскачаха от дърветата, като надаваха вой и рев. Скочиха във водата и се втурнаха към нас. Джеръми вдигна пушката си и стреля. Първият индианец изскимтя и политна във въздуха. Друг индианец се понесе стремително към нас. Тялото му полетя настрани, когато куршумът на Рандолф се вряза в гърдите му.

Сграбчих една пушка и я подадох на Джеръми. Взех първата и почнах да я зареждам отново. Стараех се да не обръщам внимание на писъците и на непрестанните гърмежи, от които ми се струваше, че ще ми се спукат тъпанчетата. „Не мисли за това, не мисли за това, само зареждай оръжията. Само зареждай оръжията.“

Заредих още една пушка, после втора и трета. Не обръщах внимание на плисъците и воя и на непрекъснатата стрелба. Сега вече бяха обкръжили барикадата. Намираха се около нас. И петимата мъже стреляха непрестанно. Работех непрестанно. Не изпитвах никакви чувства. Вдигах пушка, зареждах я и я подавах на някого от мъжете. Сграбчвах друга и я напълвах. Пръстите ми горяха. Очите ми пареха от дима.

Натъпках цевта и тикнах пушката в ръцете на Джеръми. Сграбчих друга и я заредих. В този миг видях, че един индианец прескача барикадата и се стоварва на пясъка на няколко метра от мен. Той изрева, вдигна ножа си и се подготви да се хвърли на гърба на Крис. Насочих пушката и стрелях. Цевта изплю ярка оранжевочервена ивица, която пръсна главата на индианеца. Видях, че още двама диваци прескачат барикадата.

Рандолф сграбчи единия, Маршал простреля другия. Нямаше време да гледам и да се тревожа. Зареждах пушките. Още трима индианци прескочиха барикадата. Реших, че ще ни надвият и убият. Джеръми стреля и един индианец рухна на земята. Хърли и Рандолф се боричкаха с другите. Хаосът наоколо беше невероятен. Сечта беше невъобразима. Куршумите летяха. Диваците виеха. Кръвта се плискаше по пясъка. Ем, Кори и аз зареждахме оръжията все по-бързо, но явно недостатъчно бързо. Очите ни смъдяха от пушека.

Подхвърлих една пушка на Хърли. Заредих пистолет, Маршал го стисна и притича към другата страна на барикадата. Вдигнах една пушка. В този миг един каранкав прескочи дънерите и се приземи само на няколко фуга от мен. Крещеше диво от радост. Беше висок, кафяв и мускулест. Лицето му беше боядисано в черно на бели ивици. Нададе още един отвратителен крясък. Вдигнах пушката и дръпнах спусъка. Не се появи нито оранжева ивица, нито облаче дим нито пък опитът разтърси тялото ми. Пушката не беше заредена. Воинът се изкикоти и се втурна напред, за да ме сграбчи. Очите му пламтяха. Проблесна някакъв сребърен предмет. Чух оглушително пукване. Ем стовари с всичка сила свещника върху главата му. Зейна широка рана. Ем изпусна свещника и закри лицето си с ръце. Сграбчих я за китката и я дръпнах долу, когато полетяха стрелите. Зареждахме оръжията. Мъжете пак се бяха върнали на барикадата и стреляха бързо. Нито един индианец повече не съумя да прескочи дънерите. Мина известно време. Воят се чу отдалеч. После, о, чудо, изчезна съвсем. Димът се вдигна. Битката беше приключила поне за момента.

— Всички ли са живи и здрави? — попитах аз.

— На главата си имам цицина колкото яйце — оплака се Хърли.

— Чувствам се адски зле — добави Маршал.

— И аз се чувствам ужасно — изрече Рандолф. — Нямам търпение да тръгнем отново на път. Не си спомням кога за последен път съм се забавлявал така.

Изтрих потта от челото си.

— Ще се върнат ли?

— Няма да е скоро — отвърна Джеръми. — Ще се прегрупират, ще си преброят загубите и ще се съберат на голям съвет, за да ги обсъдят. Едва ли ще ни атакуват, преди да стане късен следобед ако въобще ни нападнат.

— Няма да ни пуснат да си идем — изрекох аз глухо.

Джеръми поклати глава в знак на съгласие.

— Избихме твърде много от хората им. Няма да се върнат в лагера си без пленници или… сувенири.

— Ще се измъкнем ли оттук? — попитах аз тихо.

— Разбира се, че ще се измъкнем. Най-лошото е зад нас.

— Ами ако повикат още подкрепления?

— Не изпреварвай събитията, Мариета. Опитай се да не мислиш за това. Скоро всичко ще свърши.

Говореше тихо и уверено. Гласът му ми подейства много успокоително. Повярвах му. Имах му пълно доверие. Чудех се как съм могла да го смятам за безгрижен и безотговорен. Трудно ми бе да повярвам, че този силен и находчив водач е същият човек. Бях допуснала ужасна грешка при преценката си за него. Напълно се бях подвела по поразителната и ефектна външност, която той имаше в града.

Той сплете пръстите си с моите.

— Вие, жените, свършихте чудесна работа — каза ми той. — Нямаше да успеем да се справим без вас, да знаеш. Държахте се много храбро. Повечето жени биха припаднали от напрежението.

— Съмнявам се. Ние не сме слабите и безпомощни създания, за каквито ни смяташ, Джеръми.

— Разбрах вече.

— Очевидно си познавал неподходящи жени — казах аз.

— Спомням си една великолепна жена в разкошна рокля от червен брокат — каза ми той. — Кожата й приличаше на светъл атлаз. Косата й блестеше като тъмночервеникаво злато и знаеш ли какво?

— Какво?

— Че изглеждаше наполовина толкова хубава, колкото си сега.

— Но аз съм мърлява и раздърпана.

— Ти си смела. Куражлия. Не се боиш от опасностите.

— Предполагам, че си ме помислил за поредната разглезена куртизанка — казах аз и отместих поглед от него.

— Помислих си, че не съм виждал по-тъжни очи от твоите, момиче — отвърна той. — Никога не съм виждал толкова уязвимо създание, което се стреми да прикрие това.

Втренчих поглед в реката. Мислех си за думите му. Те ме трогнаха и поразиха, защото Джеръми Бонд ме разбираше по-добре от всеки друг мъж. Никой друг мъж дори не подозираше какви са чувствата ми. Виждаше какво крие жената зад маската си. Съзираше онази Мариета, която спотаяваше дълбоко в себе си тайните и съкровените си чувства, а демонстрираше предизвикателно пред света сила и гордост. Известно време никой от нас не продума. После той сложи ръка на рамото ми.

— Иди си почини, Мариета — каза той.

— Едва ли ще мога.

— Почивай — заповяда той. — По-късно ще имаме нужда от теб.

Отдалечих се от него. Отпуснах глава на вързопа си. Затворих очи и се опитах да си почина. Тънък слой пот покриваше кожата ми. Беше ужасно горещо дори тук, на сянка.

Кори ме разтърси за рамената. Стреснах се и се изправих. Тя ми се усмихна успокоително. Разтърках очи. После чух пронизителното грачене, което идваше от другата страна на реката. Всички мъже бяха заели позиции на барикадата и чакаха с пръст на спусъка на пушките си.

— Откога… вдигат този шум? — попитах аз.

— Току-що почнаха — отвърна спокойно Кори. — Вие спахте почти четири часа, миз Мариета.

Станах и се загледах в отсрещния бряг. Отвратителните птицеподобни крясъци се чуваха все по-силно. Каранкавите още не се виждаха. Стремяха се да изпаднат в екстаз, като грачеха и крещяха зад дърветата.

— Този път няма да е толкова опасно, както предишния път, миз Мариета. Не са останали много от тях. Крис казва, че сигурно ще отстъпят скоро. Дори няма да прекосят реката. — Не се страхувай.

— Не се страхувам, Кори.

— Всичко ще свърши скоро. Така обеща Крис. Ще се измъкнем оттук и после всичко ще бъде прекрасно.

— По-добре да се подготвим — изрекох тихо. — Те ще се появят всеки момент.

Кори се усмихна отново и кимна. Точно в този миг индианците изскочиха от гората с крясъци. Танцуваха по брега и размахваха във въздуха лъковете си. Това стана едва ли не светкавично в продължение на един страшен миг, който за мое удивление, като че ли продължи цяла вечност. Индианците нагазиха стремително във водата, а мъжете почнаха да стрелят. Стрелите полетяха, преди Кори и аз да успеем да стигнем мястото, където Ем беше коленичила до умело оформената редица от пушки, които бяха наредени на мушамата. Видях един воин да скача във водата и да я гази. Видях го да вади стрела от колчана си и да я слага на лъка си. В същия миг изпращяха пушките, появиха се облачета дим и пронизителните писъци станаха още по-обезумели.

Воинът дръпна тетивата. Стрелата полетя във въздуха със свистене. Летеше към нас. Чух избръмчаването й и глухия звук, когато се заби в рамото на Кори. Очите й се разшириха от удивление. Тя се намръщи и смути. Хванах я за ръката и я съборих на пясъка. Прегърнах я. Не ми се вярваше, че това наистина е станало. Стрелата стърчеше от рамото й. Беше дълга и гладка. Още трептеше леко, когато Кори помръднеше в прегръдките ми. Около нас отекваха оглушителни изстрели. Шумът беше толкова силен, че вече не чувахме индианските крясъци. В дънерите се забиваха стрели.

— Не боли, миз Мариета — изрече Кори. — Въобще не боли. Не… не усещам нищо друго, освен… че ми пари. Рамото ме пари приятно.

— Скоро ще спре да те пари, Кори.

— Ще се оправя. Само да си почина малко. Помогнете на миз Ем да зарежда пушките.

— Маршал й помага. Нали виждаш? Коленичил е до нея и й помага. Седни, без да мърдаш, Кори. Моля те, седни и не мърдай.

— Ще се оправя — каза тя.

— Разбира се, че ще се оправиш.

— Пострада само ра… рамото ми.

Крис дойде при нас. Лицето му се беше изопнато. Скулите му бяха побелели като тебешир. Кори му се усмихна. Малките й розови устни се извиха приветливо. Тъмните й очи блеснаха. Погледите им се срещнаха. Русата му коса се беше навлажнила от потта. На бузата му имаше черно петно от барут. Кафявите му очи гледаха безизразно.

— Ще извадя стрелата — заяви той.

— Разбира се. Не съм… не се плаша.

— Дръж я за ръцете — нареди Крис.

Хванах я. Крис стисна здраво устните си, хвана стрелата и я дръпна бързо и рязко. Кори изохка. Цялото й тяло потръпна силно, но тя не извика. Ъгълчето на устата й се беше окървавило на мястото, където го беше прехапала. Крис затисна с кърпата ручейчето кръв, което бликна от рамото. Каза ми да я държа така. Подаде ми манерка и ме погледна в очите. Кимнах. И аз знаех, че не бива да я давам на Кори.

— Трябва да се връщам на барикадата — каза й той.

Той се наведе и я целуна леко и с обич по устните. После се обърна бързо, преди тя да е забелязала сълзите в очите му. Вдигна пушката, отиде бързо на своето място и почна да стреля. Притисках носната кърпа към раната и взех нежно Кори на ръце. Димът наоколо ставаше все по-гъст. Изстрелите отекваха шумно. Кори затрепери съвсем леко. Погледна ме объркано. Притиснах я към себе си. С мъка се удържах да не заплача. Кори пак се намръщи.

— Чув… чувствам се странно, миз Мариета. Вече ме пари цялото тяло. Сърби ме… и ми се струва, че кръвта ми гори.

— Отпусни се, скъпа — казах аз. Гласът ми прозвуча напрегнато. Постарах се да не загубя самообладание.

— Ще заспя — прошепна тя.

— Спи, скъпа. Само си затвори очите и… спи.

— Много ми е студено.

Прегърнах я и я притиснах към тялото си. Тя въздъхна пак и се сгуши в мен. Меката й черна коса с форма на облаче докосваше леко шията ми. Усетих, че тя трепери. Тялото й се сгърчи силно няколко пъти. После тя вдигна глава и ме погледна. Кадифенокафявите й очи гледаха разтревожено. Розовите й устни потрепериха, когато опита да каже нещо. Пак се сгърчи, а след това тялото й като че ли омекна, когато тя се отпусна.

— Много съм уморена — каза тя. — И ме е страх, миз Мариета. Кръвта ми гори… и е толкова студено. — Ще се оправя ли?

— Ще се оправиш — уверих я аз. — Ще имаш свой магазин в Лондон. „При мадмоазел Кори.“ Ще бъде много величествен и изискан.

— И на стъклата ще има златни букви?

— Големи златни букви. Всички хубави дами от висшето общество ще идват при теб.

— А… аз ще им правя прическите и… ще им продавам моите кремове и парфюми. И Крис ще бъде там.

— Отпусни се, скъпа. Затвори си очите.

Тя се подчини и отпусна глава на рамото ми, докато й галех косата. Мъжете вече стреляха само от време на време. В дънерите не се забиваха стрели. Ем ни погледна. По побледнелите й бузи се стичаха сълзи, докато тя зареждаше поредната пушка. И тя знаеше за отровата. Тикна пушката в ръцете на Хърли и зарида, докато поемаше друга. Кори се размърда в ръцете ми и въздъхна още веднъж.

Стрелбата спря. Димът почна да се разнася. Кори се беше отпуснала върху мен. Крис се изправи пред нас. По хубавото му младо лице се четеше тъга. Гледаше безсилно и с мъка тялото в ръцете ми. След малко се извърна. Нямаше сили да гледа повече, без да загуби самообладание и да заплаче. Отиде до барикадата и се загледа в реката, без да вижда нищо пред себе си. Дойде и Джеръми. Погледите ни се кръстосаха. Не знаеше как да постъпи. Искаше да ме утеши, но знаеше, че това е невъзможно.

— Махнаха се — изрече той тихо.

— Ще се върнат ли?

— Не и до сутринта. А дотогава ще сме избягали оттук. Веднага щом се стъмни, Хърли и аз ще се промъкнем в лагера им и ще откраднем няколко от канутата им. Тя… отиде ли си?

Кимнах утвърдително.

— Скъпа — извика Ем. — Ох, скъпа…

— Тя умря, Ем. Кори е мъртва. Защо… защо стрелата не уцели мен? — Гласът ми пресекна от вълнение. — Мили боже, защо прибра нея, а не мен?