Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (27)

27

Сапунът и топлата вода бяха лукс, на който нямаше да се наситя скоро и затова Хуанита удовлетвори търпеливо чудноватите ми прищевки. Все пак поклати изумено глава, когато я помолих да ми приготви още една вана с вода. Тя беше закръглена и дружелюбна. Сърдечните й кафяви очи ме загледаха привидно отчаяно, но тя помъкна ведрата по стълбите на хана, без да се оплаква. Бащата на Хуанита притежаваше просторния хан с пристройките, който се извисяваше от едната страна на площада. Момичето работеше от сутрин до вечер, бъбреше весело и проявяваше голям интерес към гостите.

— Това е последното ведро — обяви тя и изля водата във ваната. Чу се силен плясък. Вдигна се пара като лека мъгла. — Изчакайте да изстине, преди да влезете вътре, мис Денвър. Ако се пъхнете в нея сега, ще се изгорите.

— Благодаря, Хуанита.

— Ще излизате ли навън?

— Да. Мисля да се поразходя малко.

— Добре! — възкликна тя и закима енергично с глава. — Не е добре да стоите в стаята по цял ден, да не излизате навън и само да седите умислено и да ядете от подносите, които ви нося. Почти не сте излизали от тази стая, откакто пристигнахте преди една седмица.

— Знам, Хуанита.

— Оназ другата, мис Ем, не стои много-много в стаята си. Тя и онзи мистър Рандолф обикалят навсякъде и ходят по ранчотата извън града. Много яздят из околността. Знам една тайна.

— Така ли?

— Тази сутрин те отидоха при падрето.

Свалих си роклята и я прострях на леглото.

— Наистина ли? — попитах учтиво.

— Видях ги да влизат заедно в мисията — отвърна момичето. — Мис Ем изглежда много замечтана. А мистър Рандолф е много нервен. Когато и да излизат, падрето е с тях. Мистър Рандолф му казва нещо и падрето кима.

По малката й червена като черешка уста заигра нова усмивка. Кафявите й очи заискриха весело. Пъхна пръста си във ваната с водата, направи гримаса и ми каза, че още е гореща.

— Толкова къпане, и то посред следобед. Луда работа. Мисля си, мис Ем може би носи доста скоро бялата рокля. Мистър Рандолф няма да я изпусне от поглед. Когато някой мъж я погледне, а всички мъже я гледат, по тези места няма много бели жени, та когато някой мъж я погледне, мистър Рандолф изръмжава и изглежда много заплашителен. Мис Ем се смее.

— Те са много влюбени един в друг, Хуанита.

— Знам. Прекрасно е да си влюбен. Аз съм се влюбвала няколко пъти, мисис Денвър. Може и да съм пълна и да говоря прекалено много, всеки казва, че говоря прекалено много, но имам… как го казвате на английски? Личност… ярка индивидуалност. Да, това е. Всички мъже искат да се прегръщат с мен.

— А вие, мис Денвър? — попита Хуанита. — Влюбена ли сте?

Поклатих отрицателно глава. Внезапно се почувствах неудобно от прекалено настойчивия й поглед.

— Мистър Джеръми винаги ме пита за вас. Добре ли се чувствате? Ще слезете ли в салона за обяд? Ядете ли храната, която ви нося? Имате ли нужда от нещо? През цялото време, докато пита за вас, изглежда разтревожен. Нощно време крачи насам-натам в стаята си.

— Той е загрижен, Хуанита. Аз… случи се едно нещо, което ме разстрои. Трябва ми време, за да го превъзмогна.

Хуанита кимна. Кафявите й очи загледаха тъжно.

— Мис Ем ми разказа за индианците и за онази малка негърка, която убили. Тя каза, че вие сте я обичали много и че сърцето ви се е разбило, когато сте я погребали до реката.

— Не ми се говори за това, Хуанита.

— Разбирам — изрече тихо момичето. — Но… да стоите в тази стая постоянно — това няма да помогне, мис Денвър. Трябва да се виждате с хора, да дишате чист въздух и да се опитате да живеете както преди. Радвам се, че решавате да излезете на разходка. Денят е прекрасен, но е горещо. Сега е сиеста за всички, освен за гринго.

Хуанита се усмихна и излетя от стаята. Обиците й звънтяха шумно. Въздъхнах с облекчение, когато тя затвори вратата. Потопих се дълбоко във водата. Бяха изминали две седмици и половина от гибелта на Кори и от онази ужасна нощ, когато я погребахме. След това се измъкнахме незабелязано с канутата, които Джеръми и Хърли задигнаха от каранкавите. Струваше ми се, че е изминала цяла вечност оттогава. Онази нощ и седмицата и половина пътуване след това приличаха на полузабравен кошмар. Движех се като насън. Така бях съкрушена от тъга, че едва оцелях. Ем се грижеше за мен като квачка за пиленцата си. Грижата за мен й помагаше да понесе своята мъка.

Спомнях си малко подробности от това пътуване. Когато се добрахме до това малко испанско градче, се почувствах толкова зле и така изтощена, че ми се прииска да заспя завинаги. Видях Джеръми само два пъти — когато му дадох гривната да я продаде и когато той се върна с парите, които се оказаха изненадващо много. Върнах му ги всичките и му казах да купи това, което ще ни потрябва. После пак изпаднах в летаргия. Останах в тази прохладна и удобна стая с нейното огромно легло от месинг, яркочервен килим и боядисани в бяло стени. Таях тъга в душата си и не ми се искаше да се освободя от нея. Изобщо не се интересувах от събитията около мен.

Станах от коритото и се избърсах. Отидох при тоалетната масичка и седнах пред огледалото. Кожата ми като че ли се беше изопнала. Под скулите ми имаше едва забележими бледолилави сенки, които караха очите ми да изглеждат по-тъмни и по-ярко сини. Тъгата още се четеше в тях. Ъгълчетата на устата ми се бяха отпуснали едва-едва от мъка. Дали ще имам някога силата да се усмихна отново?

Поколебах се само за миг. После излязох от стаята и тръгнах тихо по тясното сенчесто стълбище. Огромното общо помещение приличаше на сенчеста пещера. Градчето изглеждаше изоставено от всички, когато излязох навън.

Получените пари бяха повече, отколкото ни трябваха. Той се държа сериозно, учтиво и почтително, когато дойде в стаята ми. Въпреки че разговаряхме само по делови въпроси, усетих, че той копнее да ми каже много повече. Беше си купил нови дрехи и се беше облякъл като испански вакеро. Изглеждаше удивително хубав в тесните тютюнево кафяви панталони. По колана му имаше мънички сребърни капси. Панталоните му бяха бродирани по ръбовете. Носеше и къс жакет с подходяща форма, който имаше шарки, подобни на тези по панталоните. Бялата му риза беше отворена при врата. Беше увил безгрижно около шията си едно яркосиньо шалче. Чудех се дали не си е купил и сомбреро?

Джеръми. Какво да правя с него? Имах твърде голям дълг към него. Дължах му живота си. Той беше влюбен в мен, в това нямаше никакво съмнение. Държах много на този мъж. Дали го обичах? Понякога бях сигурна, че го обичам, но друг път самата идея за това ми се струваше абсурдна. Безспорно ме привличаше физически, но пък и коя ли жена не би се поддала на магнетичния му чар? През последните няколко седмици почнах да се възхищавам на енергията и решителността му, на непоколебимата му и безкомпромисна воля и на забележителната му смелост. Тези качества нямаха нищо общо с наперения и безразсъден покорител на женски сърца, когото бях срещнала в Ню Орлиънс. Да, той ме привличаше и му се възхищавах, но… дали го обичах?

Докато седях под тополите в тихия сънлив град посред необятната чужда земя, усетих, че се страхувам. Страхувам се, че ще си разреша да се влюбя в него. Страхувах се, от каквото и да е обвързване. Бях обичала Дерек с цялото си сърце и душа и тази любов едва не ме погуби. Преживях твърде много мъки и страдания. Нямах сили да минавам отново през подобни изпитания. Дълбоко в душата си знаех, че ако си позволя, ще се влюбя лудо и безразсъдно в Джеръми Бонд и ще му се посветя изцяло, но нямах намерение пак да постъпвам така. Имаше прекалено много опасности и рискове, а аз се чувствах уязвима и беззащитна. Не, по-добре занапред да заровя дълбоко в сърцето си всички чувства, които изпитвам към него и да се изправя сама срещу предизвикателствата на бъдещето. Не бива да разчитам на никой друг и да завися от нещо друго, освен от моята способност за оцеляване.

В тишината отекна силен тропот на конски копита. Вдигнах очи и се стреснах, когато видях Ем да язди един огромен дорест кон, чиято лъскава грива проблясваше на слънцето. Тя дръпна силно юздите, накара коня да спре пред хана и слезе чевръсто. Върза поводите за един стълб и погали коня по бузата. Косата й беше вързана на дълга и дебела плитка, която се мяташе от едното й рамо на другото, докато тя тичаше. Кожата на лицето й беше загоряла леко и имаше приятен за окото тен.

— Ето те и теб, скъпа! — възкликна тя. — Хубаво е, че си излязла на въздух.

— Ем, откъде, за бога, намери този кон?

— Ръсти ли? Той е мой, скъпа!

— Кога се научи да яздиш?

— Тази седмица. Рандолф ме научи. Нищо работа. Първия път се уплаших много, разбира се.

— Явно доста неща са се случили тази седмица.

— Нямаш си и представа — изрече тя с усмивка. — Как ми стоят новите дрехи?

— Сега си много по-различна отпреди.

— Габриела ми ги даде. Тя има същия ръст като моя. Много са хубави. Реших, че косата ми ще изглежда по-добре събрана в плитка. Рандолф твърди, че съм заприличала на някоя сеньорита.

— Коя е Габриела?

— Едно чудесно момиче, скъпа. Говори перфектно английски като баща си. Двамата ще се върнат в Мексико сити, а после ще идат в Мадрид. Имат разкошно ранчо на десет мили от града. Простира се на стотици акри. Отглеждат коне от породи, които никога не си виждала. Там има и голяма къща с пристройки. Стените са от големи бели тухли. Покривите им са застлани с червени керемиди. Има и вътрешни дворове, и фонтани, и градини, и всичко, каквото ти хрумне.

— Разбирам.

— Аз съм владетелката на това място, скъпа.

Загледах я удивено. Ем затаи дъх. Имаше да ми казва толкова новини, че едва се сдържаше да не ми ги съобщи всичките наведнъж.

— Може да съм си загубила ума, скъпа, но не съм на себе си от радост. Сеньор Лопес от две години се опитвал да се отърве от това ранчо, т.е. откакто починала жена му. Иска да отведе Габриела в Мадрид, да си намери подходящ мъж. Влюбих се в ранчото веднага щом го видях. Само да видиш тези зелени пасища и канадските тополи, и онази широка и проблясваща на слънцето река, и ще ме разбереш.

— Ти си го купила? — попитах аз.

— Аз, разбира се, нямах никакви пари, но разполагах с всичката плячка, която донесох от острова. Свещниците, златните и емайловите кутийки и бижутата, всички заедно струват цяло проклето състояние. Очите на сеньор Лопес светнаха, когато ги видя. Веднага сключихме сделката. Той взима плячката, а аз — ранчото. Всички слуга ще останат. Боя се, че ще си имам неприятности с готвача.

— Коне ли ще отглеждаш?

— Рандолф ще ги отглежда, скъпа. Аз ще си седя в дневната, ще ръководя всичко и всички в къщата, ще си вея с ветрило и ще бъда най-добрата жена, която някой мъж е имал някога. Ще се оженим другата седмица. В ранчото. Вече говорихме с падрето.

— Чудесно сте го намислили, Ем.

Ем се тръшна до мен на пейката и си направи вятър с тюркоазната пола, докато се любуваше на бродирания й край. Замълча за миг и се замисли. После ме погледна със светлокафявите си очи, които сега гледаха сериозно.

— Няма да се върна в Ню Орлиънс, Мариета. Оттам имам твърде много спомени и нито един от тях не е хубав. Аз бях… Животът, който водех там… — тя се подвоуми и се намръщи. — Заклех се да почна отначало, скъпа, и ще го направя. По дяволите, да знаеш какъв късмет извадих, като се омъжвам за човек като Дик Рандолф. И той е готов да се установи за постоянно на едно място и не ме осъжда за миналото ми.

— Ще бъдете много щастливи.

— По дяволите, аз вече съм щастлива. Рандолф се прави на голям мъж и твърди, че нямало да позволи на жена да го урежда с ранчо и собствен дом. Не бивало да ми разрешава да купувам ранчото, имал си гордост, всякакви подобни глупости. Казах му, че ако не млъкне, ще го ритна отзад.

— И какво направи той?

— Засмя се — изрече тя. — Сега е в ранчото, в спалните помещения на ратаите и се опитва да разбере как точно стават нещата. С него са Крис, Хърли и Маршал. Те ще останат с нас, скъпа. Ще работят в ранчото и ще получават своя дял от печалбата.

— Как е Крис, Ем?

— Не е паднал духом. Не разговаря много. Често се отделя от нас и броди край реката или язди по пасищата. Много време прекарва в конюшните. Много разбира от коне, скъпа. Не пожела да се върне в Ню Орлиънс.

— Разбирам го.

— Той е млад, скъпа. Рано или късно ще преодолее скръбта си.

— Присъствието на приятелите ще му помогне.

— Хърли и Маршал казаха, че нямат по-добра работа за вършене и Рандолф прие с удоволствие да останат с нас. Ще ни помогнат много, а и аз ще се чувствам много по-добре, като разполагам с още трима отлични стрелци. Сигурно знаеш, че индианците рядко нападат тези места. Малобройни банди от команчи блуждаят наоколо и гледат да откраднат някой кон. Всички тези хубави вакерос ще ни защитават добре в ранчото. Разбира се, че ще останат и ще работят за Рандолф.

— Радвам се за теб, Ем — казах аз тихо. — Рандолф е голям късметлия.

— И аз имам късмет, скъпа. Уверявам те, че мъже като него не се срещат често. Ако не аз, няма коя друга да го знае.

— Това те тревожи, нали? Другите мъже.

— Това не тревожи Рандолф — отвърна тя. — Поне не го признава. Много добре знае, че няма да вземе някоя зачервена от срам девица. Знае за моето минало… за повечето неща. Той ме обича, скъпа и, признавам си, и аз го обичам. Никога не съм се чувствала така по-рано. Толкова много неща се случиха… — тя спря за малко да говори. — Мили боже, може би съм си изгубила ума.

— Глупости.

— Емелин Джоунс — почтена жена. Представяш ли си? Винаги съм разчитала само на себе си. Винаги съм била в движение. Никога не съм зависела от някого. Когато си помисля, че ще живея постоянно на едно място и с един мъж, ми става адски нервно.

— Не трябва да се чувстваш така.

— Смяташ ли, че ще успея да се справя, скъпа?

— Мисля, че ще се справиш чудесно. Ем, никога по-рано не си имала възможност да бъдеш почтена.

— Може би ще ми допадне — отвърна тя. — Има нещо хубаво тук и то е, че никой в тази страна не дава и пет пари за твоето минало. Всички хора, които срещнах досега, се държаха възможно най-приятелски. Мисля, че ме харесват.

— Ще те обикнат — уверих я аз.

— Ще видим — каза тя. Помълча малко, после добави: — И ти ще си намериш своя спътник в живота, скъпа. Сигурна съм, че ще стане така. Джеръми те обича. Никога не съм виждала по-влюбен мъж от него. Едва не се поболя от тревога тази седмица. Обикаляше край стаята ти като някое малко кученце, питаше за теб и искаше да те види, но се страхуваше да влезе без покана. И ти го обичаш, Мариета.

— Може би. Всъщност не знам.

— Обичаш го — повтори тя. — Миналото си е минало, скъпа, с него е свършено веднъж завинаги. Пострадала си много, и сега се страхуваш. Разбирам това, но не позволявай на миналото да унищожи бъдещето ти. Ти си млада и хубава. Имаш да живееш цяла вечност тепърва.

— Няма да взема никакво решение, Ем. Не и сега. Не още.

Ем се подвоуми. Явно желаеше да ми каже още нещо, но не й се искаше да го направи. Хванах я за ръката и я стиснах окуражаващо.

— Просто ми трябват още няколко дена — изрекох аз лекомислено. — Върни се в ранчото и се забавлявай на воля. Ще се видим утре сутринта.

— Ще ми позволиш ли да те разведа из ранчото?

— Ще го огледаме от край до край — обещах аз.

Тя се усмихна с облекчение и ме прегърна набързо, преди да се метне ловко на седлото. Тюркоазната й пола се развя над фустата й. Полетя в галоп по улицата.

Изпитвах огромно задоволство от начина, по който се бяха развили събитията при нея. Жизнерадостното улично врабче, на чийто гръб досега се бяха стоварили толкова беди и нещастия, ще отпразнува най-сетне своя триумф. Знаех, че тя и Рандолф ще живеят много щастливо заедно. Подхождаха си идеално и бяха далеч по-влюбени един в друг, отколкото признаваха. Ще почнат нов живот в нова страна. Любовта им ще се усилва с времето. Бъдещето им ще бъде вълнуващо и пълно с предизвикателства. Както си го представях, моето ще бъде доста по-безрадостно. Замислих се и се натъжих, когато се обърнах и прибрах в хола.

Защо се страхувах? Защо ми се струваше, че съм загубила ориентация? Как да постъпя с Джеръми?