Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (28)

28

През отворените прозорци на просторната спалня, чувах романтичната музика на китарите и веселите гласове на гостите, които се събираха във вътрешния дом. Сигурно са дошли най-малко стотина души, но хубавият вътрешен двор с лекота ги побираше. Сеньор Лопес и дъщеря му ще заминат тази вечер и ще отседнат в хана, а утре ще поемат на дългото си пътешествие. Бяха пръснали доста средства за празненството като прощален жест към двойката, която отсега нататък ще притежава ранчото им. Очертаваше се сватбата на Ем и фиестата след нея, да се окажат най-значителното обществено събитие по тези места.

Погледнах към часовника. Оставаше по-малко от половин час, преди Ем и аз да слезем на долния етаж. Бяхме се уговорили сеньор Лопес да я придружи до вътрешния двор и до украсения с цветя олтар, където Рандолф ще чака заедно с падрето. Аз ще вървя зад тях и ще нося голям росен букет от камелии, бели рози и тънка като дантела бяла папрат. Застанах пред огледалото, за да се огледам за последен път. Полата на тъмносинята ми копринена рокля прошумоляваше тихо, когато се допираше в дантелените ми фусти с цвят на слонова кост. Беше прекрасно да усещам как фината коприна гали кожата ми. Истинско удоволствие бе да си сложа изискан парфюм и грим. Всичко това се дължеше на любезността на Габриела, на която беше принадлежала тази спалня.

Погледнах към отражението съвсем безпристрастно. Умореният ми и изтощен поглед беше изчезнал. Но очите ми още гледаха тъжно, а устните ми се бяха отпуснали леко в ъгълчетата. Ярката руменина, която единствено любовта придаваше на лицето ми, липсваше от известно време. Жената в огледалото изглеждаше по-стара и уморена от живота.

Утре сутринта след закуска Джеръми и аз ще тръгнем на път за Ню Орлиънс. Той бе купил коне и здрав фургон, който ни чакаше в стоянката на каретите. Вече го бяхме снабдили с храна и необходимите неща. Почти не се бях срещала с Джеръми през последната седмица. Той беше дошъл в ранчото преди четири дни и беше останал тук заедно с Рандолф и другите мъже, а Ем и аз останахме в хана. Вечеряхме заедно веднъж в общото помещение, преди той да излезе. Той се държа учтиво и почтително, а аз бях потисната. Разговаряхме на случайни теми. След тази вечер бях още по-нерешителна отпреди. Толкова много неща не си бяхме казали. Чувствата, на които не бяхме дали външен израз, като че ли разшириха пропастта помежду ни. Не очаквах с нетърпение нашето дълго съвместно пътешествие.

На вратата се почука. Обърнах се и видях, че в стаята влиза Габриела. Тя беше истинско въплъщение на младежката красота в светлорозовата си рокля от тюл.

— Вече наближава време да тръгвате, мис Денвър, с мис Ем… — Тя се подвоуми. Една почти незабележима бръчка проряза челото й. — Мисля, че е по-добре да отидете при нея.

Усетих лека тревога.

— Нещо не е ли наред?

— Тя изобщо не помръдва от мястото си — заяви Габриела. — Седи си на стола, гледа в пространството пред себе си и не иска да говори. Отнесох й един хубав воал от бяла дантела, който е фин като паяжина. Не го и погледна.

— Според мен това се дължи само на нервите.

Габриела въздъхна и излезе.

Ем не ме погледна, когато влязох. Беше облякла разкошната рокля от бяла коприна, която донесе от острова. Бухналите ръкави оставяха оголени рамената й. Червено-кафявата й коса беше пригладена назад и събрана на кок. Беше закрепила отстрани на главата си един полукръг от кадифено бели магнолии. Стискаше упорито устни. Много приличаше на непокорно дете.

Оставих кутията и въздъхнах още веднъж.

— Няма смисъл да се мъчиш да ме убеждаваш — изрече тя решително. — Няма да отида. Това е положението.

Не почнах да споря с нея. Вместо това отидох до леглото, за да се полюбувам на дантеленото було, за което ми спомена Габриела. То беше леко като паяжина. На него бяха извезани нежни мотиви с цветя и полупрозрачни шарки.

— Имам план, скъпа — обяви Ем.

— Така ли?

— Натоварили сте догоре фургона, нали? Ние двете ще се измъкнем тайно през задния изход, ще впрегнем конете и ще избягаме бързо. Ще идем в хана, а Джеръми ще дойде утре при нас.

— Съвсем не сме подходящо облечени за подобна цел — отбелязах аз.

— Ще тръгнем за Ню Орлиънс. Скоро ще забравим цялата тази дандания. Ще си отдъхна и ще задишам отново.

— Ами Рандолф?

— Той ще задържи за себе си ранчото.

— Предполагам, че е възможно да се върнем в хана с тези дрехи — изрекох аз нехайно. — Така ми се искаше да се поперча с тази рокля, но това няма значение. Какво да кажа на сеньор Лопес?

— Кажи му… не знам… кажи му, че просто не съм в състояние… — Ем спря посред изречението от гняв. — Не ми помагаш много, скъпа.

— А ти не постъпваш никак разумно.

— Не мога да го направя. Да знаеш само колко ме е страх!

— Това е съвсем естествено.

Ем се изправи и застана пред огледалото в цял ръст. Дръпна бухналите ръкави. Светлокафявите й очи пускаха ярки зелено-кафяви искри. Направи кисела физиономия.

— Целият този обичай е варварски — отсече тя. — Да се вържеш за един мъж, да застанеш пред свещеник и да произнасяш глупави думички. Аз да нося бяло! Мили боже, това си е чисто лицемерие. Онази от червена коприна е много по-подходяща. Изобщо не трябваше да я подарявам.

— Свърши ли вече? — попитах аз.

— Мили боже, скъпа. Чувствам се толкова…

— Зная как се чувстваш — изрекох аз нежно. — Ще превъзмогнеш това състояние. Опитай да се успокоиш. Нямаме много време.

Ем се оклюма.

— Такава страхливка съм — призна тя неуверено.

Вдигнах булото и отидох до огледалото. Застанах зад нея и срещнах погледа й в огледалото. Усетих, че тя всеки момент ще избухне в сълзи. Внимателно и нежно сложих булото на главата й и го провесих грациозно на рамената й. Ем не почна да протестира. Стоеше съвсем спокойна и се взираше в отражението си в огледалото. Очите й бяха пълни със сълзи, които проблясваха по миглите й.

— Ти си прекрасна — казах аз. — На мъжете ще им спре дъхът, когато те видят.

— Всяка булка е прекрасна — отвърна язвително тя и си избърса сълзите. — Виждала ли си някоя от тях да изглежда зле облечена?

— Ще бъдеш много щастлива, Ем.

Тя се намръщи и вдигна ръка, за да си оправи булото.

— Ще се справя някак — каза тя, — но ако онзи кучи син си мисли, че ще ме притежава, много бърка. Веднъж, само веднъж да се отнесе лошо с мен и ще се кача на първия фургон за Ню Орлиънс. Наистина ли смяташ, че съм хубава?

— Наистина. — Изгледах я критично. — Роклята е прекрасна — отбелязах аз. — И воалът ти е точно по мярка, но… — направих пауза и наклоних глава — … ти липсва нещо.

— Липсва ли ми?

— Всичко по теб е бяло. Трябва ти нещо с цвят.

— Смяташ ли, че ще успея да убедя Хуанита да ми върне роклята?

Не й обърнах внимание, съсредоточих се и се замислих. После щракнах с пръсти.

— Имам точно това, което ти трябва! — обявих аз.

Отидох до масата, където бях сложила кутията, когато влязох в стаята. Отворих я и извадих от нея блестяща огърлица от изумруди и диаманти. Това беше огърлицата, която ми подари Никълъс, когато се върна на острова. Изумрудите пръскаха ярка светлина. По тях танцуваше зелен пламък. Диамантите, които обграждаха всеки изумруд с форма на квадрат, като че ли подскачаха към очите ми с ослепителната си светлина.

— Това ще свърши работа — казах аз.

— Мили боже, скъпа!

— Сложи си я, Ем.

— Нямам право. Защото… защото тя струва повече от цялата плячка, която донесох. Струва цяло състояние!

— Това е моят сватбен подарък за теб. Нямам какво друго да ти подаря, а в кутията има още много бижута. Заповядай, сложи си я, скъпа. Искам да я носиш.

— Ще се разплача отново. Зная си.

— Да не си посмяла — казах й строго.

Ем си сложи огърлицата на шията и я закопча. Очите й блестяха почти толкова ярко, колкото и изумрудите. Издутата й пола с форма на камбана се полюшваше и шумолеше, докато тя се носеше вихрено по стаята. Прегърна ме толкова сърдечно, че изохках от болка, а после и двете се разплакахме. Ем отстъпи назад, въздъхна и си оправи булото, което се беше килнало настрани.

— Май трябва да слизаме, скъпа. Откровено казано, предпочитам да се изправя срещу взвод за разстрел, но сама съм си виновна. Трябваше да кажа на онзи едър глупак да върви по дяволите. Така и ще направя, ако той се държи много надменно. Хвани ме за ръка, скъпа. Дръж я здраво. Не искам да се спъна по стълбите и да падна още на първото стъпало. Има ли време да пийна нещо набързо?

— Боя се, че няма, Ем.

— По дяволите, добре ще ми дойде да изпия една чаша чисто уиски. Е, добре, тръгвам, скъпа. Още смятам, че постъпвам неразумно.

Въпреки думите си тя се държа съвсем хладнокръвно, докато слизахме по широката вита стълба. Влязохме във внушителния салон при сеньор Лопес и Габриела. Китарите задрънчаха. Ем ме изгледа уплашено, но не си дръпна ръката. Сеньор Лопес я поведе към вътрешния двор. Движех се на една крачка зад тях. Множеството ни правеше път към окичения с цветя олтар, където стоеше Рандолф. Падрето се намираше пред него, а Джеръми бе до него. Хората се усмихваха и си шепнеха. Открито се възхищаваха на лъчезарната и разкошно облечена булка и на хубавия възрастен мъж, който държеше ръката й в своята. Докато се приближавахме до олтара, забелязах, че Рандолф е не по-малко нервен от Ем, пристъпва неловко от крак на крак и изглежда така, сякаш му се иска да избяга надалеч.

Сеньор Лопес остави Ем до младоженеца, отстъпи назад и потъна в множеството. Заех мястото си отстрани на нея. Рандолф изглеждаше приказно хубав в своя въгленовочерен костюм на испански вакеро и кафявия си пояс. Златистокестенявата му коса беше пригладена и проблясваше под късните следобедни слънчеви лъчи. Очите му гледаха уплашено. Джеръми стоеше до него. Сините му очи бяха безизразни. Китарите продължаваха да свирят някаква тиха и романтична мелодия по време на церемонията. Падрето благославяше младоженците на латински. И Ем, и Рандолф се объркаха и не разбираха нищо. Наложи се падрето да им обяснява какво да правят, само че този път на английски.

Джеръми подаде на Рандолф старинен златен пръстен. Той беше дар от сеньор Лопес. Рандолф сграбчи ръката на Ем и го нахлузи на пръста й. Ем потръпна от болка и го изгледа гневно. Падрето довърши церемонията, благослови двойката и каза на Рандолф, че вече може да целуне булката. Рандолф я стисна в грубата си мечешка прегръдка и прилепи толкова стремително устните си към нейните, че главата й се изви назад. Булото й едва не падна. Множеството ги приветства весело, когато той я хвана за кръста, вдигна я във въздуха и я разлюля. Ем го заудря с юмруци по гърба и се освободи. Очите й пламтяха от гняв, докато изпъваше гръб и си оправяше булото.

— Няма да получиш нищо повече засега — изсъска тя — затова стой по-далеч от мен. Едва не ми счупи пръста, докато ми слагаше пръстена!

Рандолф се засмя.

— Исках да остане там.

— Не разбрах и една дума от приказките на падрето. Сигурен ли си, че сме оженени?

— Оженени сме, мисис Рандолф.

— Мили боже — изпъшка Ем. — Някой ден ще съжалявам много. Още отсега си го знам.

Рандолф я целуна пак. Този път тя не му оказа никаква съпротива. Гостите изреваха одобрително. Маршал и Хърли си хвърлиха шапките във въздуха. Ем се обърна и се усмихна на гостите. Очите й блестяха. После хвърли брачния си букет. Габриела се стресна доста, когато той падна в ръцете й. Всички отново изкрещяха от радост. Китарите засвириха шумно. Тапите от шампанското гръмнаха като фойерверки. Тълпата погълна в обятията си булката и младоженеца и ги засипа с шумни поздравления. Празникът започна. Настъпи пълен хаос. Оставих букета си на олтара. Някой ми подаде чаша шампанско.

Поговорих малко с Крис, все още много тъжен и скърбящ по Кори. Когато гостите насядаха шумно около трапезата, излязох от вътрешния двор и се запътих в противоположната посока. Разхождах се безцелно под тополите и се отдалечих от къщата, от музиката и от потискащото ме празнично веселие. Земята беше хълмиста и зелена. Тополите и орехите хвърляха дълги сенки, докато слънцето залязваше. Реката ромолеше пред мен. Един кон изцвили и препусна в галоп по пасището.

Заради Ем съм длъжна да се върна на празненството, да танцувам под люлеещите се фенери и да се преструвам, че ликувам от радост. Меланхолията, която усещах по-рано, се усили.

Заедно с нея изпитвах и силен копнеж. Не можех да определя ясно това особено чувство. Чувствах се самотна и изоставена. Бъдещето се мержелееше пред мен като поредица от безрадостни дни. Нямаше нищо, което да ме избави от тази мрачна перспектива. Нямах никой, към когото да се обърна, и нищо, което да очаквам с нетърпение. Дори желанието да си отмъстя, което ми позволи да продължавам да живея след гибелта на Дерек, ме беше изоставило напълно. В действителност това желание никога не бе заслужавало възхищение, то си беше една глупава мечта. Роджър Хоук ще си получи заслуженото, но не и от мен. Моето намерение, да се погреба жива в Хоукхаус и да посветя остатъка от живота си на паметта на Дерек, също беше глупаво. Бях жива. Всяка частичка от съществото ми беше изпълнена с жизненост. Заливаха ме чувства, които настояваха да ги пусна на воля, но оставаха затворени дълбоко в душата ми. Бях ги сдържала твърде дълго. Жаждата и копнежът, които ме измъчваха като физическа болка, имаха съвсем ясно обяснение. Но бях твърде горда и упорита, за да призная истината.

— За мен ли си мислиш? — попита той.

Извърнах се и притиснах длан към гърдите си. Джеръми Бонд ми се усмихваше на бледата лунна светлина.

— Липсваше ми — изрече той. — Един от слугите каза, че те е видял да бродиш в тази посока. Реших да те потърся.

— Нямам… нямам настроение да разговарям.

— Много лошо.

— Джеръми…

— Виж какво, момиче, ти искаш да се съпротивляваш и ще се бориш с мен. Но аз ще стоя близо до теб. Липсваше ми.

— Наистина ли?

— Много — каза той.

Плахо приятно чувство се пробуди за живот в душата, ми. Надигна се и ме накара да ми се завие свят. Потиснах го яростно. Ядосах се и на себе си, и на него. Джеръми се усмихна и ме хвана за ръката. Обърнахме гръб на реката и се отдалечихме от нея. Вместо да се отправим към ранчото, ние тръгнахме по едно леко хълмисто пасище. В далечината се виждаха редици от дървета. Намръщих се. Отворих уста, за да почна да протестирам, но по неизвестна причина не промълвих нито една дума.

Вече беше съвсем тъмно. Звездите, които преди приличаха на сребърни връхчета на топлийки, сега грееха ярко. Бяха хиляди и просветваха на черното небе. Никога не бях виждала такива звезди. Те припламваха, искряха и трепкаха. Изглеждаха съвсем наблизо. Струваше ми се, че ако протегна ръка, ще ги докосна. Духаше и топъл нежен ветрец.

— Звездите са великолепни — казах аз. — Толкова са големи.

— Да-а, бива си ги. Харесва ми да спя под тях.

— О-о, така ли?

— Посочи ми място и ми дай една бала слама и няколко одеяла. И ще ти покажа.

— Наистина не смятам…

Джеръми пусна ръката ми. Видях на светлината на звездите, че лицето му е мрачно и решително. Беше свил устни в права линия, а очите му бяха потъмнели под сведените вежди. Знаех, че е дошло времето. Че ще е безполезно да протестирам, а всъщност и нямах желание да протестирам. Жадувах той да ме притегли в обятията си. Искаше ми се да ме прегърне толкова сърдечно, че да забравя съмненията и страховете си, да забравя всичко друго, освен чувството. Уморих се да мисля, да се боря и да бъда сама. Копнеех да го обичам — вече го обичах, но още се страхувах от обвързването. Нямах сили да понеса да ме нарани някой отново.

— Предварително ли подготви това? — попитах аз.

— Отдавна го планирам.

— Аз…

— И ти го желаеш, Мариета.

— Страхувам се…

— От мен ли?

Не отговорих. Сплетох ръце и ги стиснах смутено. Боях се от чувствата, които заплашваха да ме завладеят. Отчаяно се опитвах да остана сдържана и да се извися над чувствата, да разсъждавам разумно и да избягна катастрофата. Посред сечището, точно зад Джеръми, видях една малка купа сено, застлана с одеяла. Той се беше подготвил много грижливо. Знаеше отлично, че ранчото е твърде пълно с хора, за да се намери някъде уединено местенце за нас. Звездните лъчи изпълваха сечището с хубава сребриста бяла мъгла. Импровизираното легло изглеждаше меко и ни приканваше да легнем на него. Чувствах се таткова безсилна, че едва стоях на краката си.

— Обичай ме — изрече напевно той. — Обичай ме, Мариета.

— Не мога — казах аз. Гласът ми прозвуча изненадващо безстрастно. Държах се съвсем официално. — Не мога… няма да си позволя… да обичам, когото и да е. Любовта досега ми е причинявала само болка, Джеръми. Няма да издържа повече, ако…

Той ме притегли към себе си, постави ръка на устата ми и ме накара да замълча.

— О, момиче, нима смяташ, че ще ти причиня болка? Нима допускаш, че ще те карам да страдаш?

Гласът му беше тих и мелодичен. Прекрасно бе да го слушаш. Джеръми дръпна ръката си от устните ми и изви леко пръстите си около брадичката ми. Наведе главата ми назад. Вгледах се в тъмните му и решителни очи.

— Наистина понякога ми се иска страшно да те разтърся — продължи той. Всяка негова дума звучеше като дрезгава милувка. — Никога не съм срещал по-упорито, гордо и волево момиче от теб. Ти ме вбесяваш и дразниш, но аз те обичам. О, момиче, обичам те безумно.

— Недей — прошепнах аз. — Трябва да… да си поговорим.

Той поклати глава.

— Уморих се от приказки. Уморих се да чакам търпеливо. Желая те. Искам да те притежавам — още сега.

В гласа му прозвуча нотка на непреклонност. Лицето му изведнъж стана неумолимо. Листата шумоляха. Той наклони глава на една страна и сведе устните си. Те докоснаха леко моите. После ръцете му ме притиснаха грубо към него. Бях напълно безпомощна. Той ме зацелува така, както никой друг преди това — с неистова страст, която се усилваше непрестанно. Притиснах се към гърба му. Сграбчих косата му с пръсти и я задърпах.

Зави ми се свят. Изпитах нови и ярки усещания, които лумнаха ярко в мен. Никога по-рано не се бях чувствала така. Боях се, да не би да ме пусне точно сега. Защото в такъв случай ще се „появи“ отново невъзмутимата и разумна Мариета. И ще изчезне щастието, което толкова дълго се намираше до мен, но аз не посягах към него. Предопределено е това да се случи, казах си аз. Този мъж, този миг, тази магическа красота, които помитат здравия разум… Устните ми се разтвориха. Вече не му оказвах съпротива. Поддадох се на натиска му и му се подчиних. Душата ми вече принадлежеше на него, само на него. Той простена във врата ми и ме целуна толкова силно, че ахнах от болка.

Целувката продължи цяла вечност, но същевременно бе и мигновена. След това той ме сграбчи за ръцете, вдигна глава и се взря в очите ми. Отдавна да бях паднала на земята, ако не ме прегръщаше толкова силно. Целуваше ме по клепките, бузите, брадичката и врата. Нашепваше тихи слова, които бяха още по-приятни от нежното докосване на устните му. Треперех. Очите му бяха влажни от сълзите. Джеръми ме поведе към купа сено, застлан с одеяла.

— Очаквах това — прошепна той.

Шеметната вихрушка на чувствата ме обхвана до такава степен, че едва не загубих съзнание. Всъщност може и да съм припаднала за миг. Защото, когато отворих очи, той стоеше пред мен, държеше ме изправена и смъкваше ръкавите от ръцете ми.

Успях да се задържа да не падна, докато той смъкваше непохватно роклята ми. Излязох от копринения кръг и само по тънката фуста се отпуснах безсилно в прегръдките му. Той ме целуна пак. Целувката му беше продължителна. Устните му бяха твърди и топли. В мен се разгоря същинска буря от чувства. Всеки миг приличаше на безкрайно изтънчено мъчение. Той изстена, дръпна се и разтвори устните си. Издаде тихо ръмжене. Приличаше на великолепен мъжкар, който си е загубил разума и действа само по свирепия подтик, който пулсира в него.

Рухнахме върху сеното, той трескаво засмъква дрехите си. Нахлу в мен със стремителен и мощен тласък, който ме накара да извикам.

Тялото му ме притискаше и смазваше с тежестта си. Разтворих крака. Сплетох ръцете си около гърба му. Пръстите ми се впиваха в копринената му риза. Джеръми Бонд ме изпълни. Движеше се на тласъци в мен. Променяше положението си, пронизваше ме. Беше твърд като стомана и мек като кадифе. Мъчението беше непоносимо, усилваше се все повече, докато той навлизаше все по-дълбоко, и по-дълбоко. Преградата пред чувствата ми се разклати и рухна. Джеръми изръмжа пак. Впи зъбите си в меката плът на рамото ми. Тялото му се беше напрегнало и втвърдило върху моето, докато мигът на освобождението идваше все по-близо.

Когато той стигна до върха на екстаза и увисна над бездната на наслаждението, нарочно спря и ме зачака. Разкъсах копринената му риза с нокти и простенах. Размърдах се под него и го прегърнах с крака. Преградата пред чувствата отстъпи и почна да се срутва. Отворих очи и се взрях в припламващите звезди, които проблясваха и танцуваха със сребристо сияние. Той се гмурна с последен устрем и срути окончателно преградата. Обляха ни буйни вълни. Стори ми се, че всички звезди на небето избухнаха вътре в мен. Извиках и се притиснах към него, докато вълна след вълна се стоварваха в мен. Джеръми потрепери силно и най-накрая се отпусна.

Любихме се отново, и отново. Докато лежах напълно изчерпана в обятията му, се наслаждавах на такъв мир и спокойствие, каквито не бях изпитвала досега. Той заспа, наполовина легнал върху мен. Изпитвах удоволствие от топлината му и от силния мъжки аромат на тялото му. Погалих го по косата. Тя беше много гъста и мека като коприна. Той промърмори сърдито и изсумтя. Сгуши се по-близо до мен. Притегли ме към себе си и прехвърли крак върху мен. Усмихнах се. Пепелищата от пожара в мен още горяха и ме караха да се чувствам прекрасно. Хвърлих поглед покрай рамото му към звездите. Те вече почваха да помръкват и изчезваха бавно, докато небето порозовяваше едва забележимо.

Когато по-късно се надигнахме, слънцето вече се показваше над хълма.

— Щастлива ли си? — попита той.

— Никога не съм била по-щастлива.

— Така ще бъде отсега нататък — обеща той.

Кимнах, докато вървях до него. Пристъпвах по младежки леко. Цялата тежест от изминалите години се вдигна от рамената ми. Бях се обвързала, но постъпката ми беше правилна. С Джеръми Бонд ще почна съвсем нов живот. Усмихнах се. Отново вярвах в щастливия край. Видях ранчото в далечината. Нямах търпение да кажа на Ем, че отново съм открила щастието.

— Май си се отказала от онази глупост за Роджър Хоук — изрече той.

— Това… това принадлежи на миналото, Джеръми.

— И слава богу — отбеляза той. — Роджър Хоук е мъртъв.

Изненадана спрях. Джеръми ме погледна.

— Той си получи заслуженото, Мариета. Убиха го. Две седмици след онази нощ на пристанището го застреляха на една уличка в Ню Орлиънс.

— Кой го е убил? — попитах аз.

Джеръми се поколеба. Изведнъж му стана неудобно. Сведе очи към ботушите си. Не пожела да отговори.

— Кой го уби, Джеръми?

Джеръми вдигна глава и се намръщи. Очите му се задържаха върху моите за миг. После той се загледа в ранчото. Още се двоумеше.

— Братовчед му го уби — каза той.

— Братовчед му ли? Но…

— Дерек Хоук го уби.

Земята под мен сякаш се разлюля. Политнах напред. Той ме хвана за рамената и ме удържа да не падна. Разтърсих глава. Не исках да вярвам на ушите си. Джеръми ме държеше здраво за рамената. След малко замайването изчезна. Скова ме леден студ. Очите му потъмняха от загриженост, когато той забеляза изражението на лицето ми.

— Той не е бил загинал, Мариета. Само са го ранили тежко в рамото. Няколко моряци го извадили от водата. Едва дишал. Намерили лекар. Лекарят го закърпил и държал на легло две седмици. През повечето време Хоук бълнувал. Когато най-сетне станал на крака, се впуснал да търси братовчед си.

— Той… е помислил, че съм мъртва.

— Не знам какво е помислил. Намерил Роджър Хоук и го убил. Хванал следващия кораб за Англия. Всичко това се случило, преди да се върна в Ню Орлиънс. Харт ми го разказа, преди да му строша гръкляна.

— Ти си знаел — прошепнах аз. — През цялото време си знаел…

— Хоук е заминал за Англия — изрече Джеръми сурово. — Не е направил никакво усилие да те намери. Именно аз те потърсих. Именно аз…

— Той си е помислил, че съм загинала! Нямаше да замине, ако…

— Той не те заслужава! Ти ми принадлежиш!

Извих назад ръката си и го ударих с длан по лицето с всички сили. Шамарът изплющя силно. Примрях от болка. Бях сигурна, че съм си строшила китката.

— Никога няма да ти простя! — извиках аз. — Никога! — Обърнах се и хукнах възможно най-бързо към ранчото.

Полите ми се издуваха около краката ми. Не виждах нищо от сълзи. Тичах, препъвах се и ридаех. Зад гърба ми останаха отломките от прекрасната мечта, която се бе строшила на хиляди малки парченца.