Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (12)

12

Водата беше тъмносиня и съвсем леко обагрена в пурпурночервено на хоризонта. Големите платна се издуваха величествено над главите ни и ни тласкаха напред по вълните. На кормилото стоеше Дрейпър. Държеше го здраво и уверено и направляваше умело кораба. Майкъл Тримейн обикаляше наоколо като надменен млад бик, оглеждаше всичко и произнасяше кратки заповеди. Всички тръпнеха в очакване, докато чистеха и подготвяха за стрелба големите оръдия. Свирепият, но послушен екипаж изпълняваше чевръсто своите задължения.

— Чакат френския кораб — каза ми Ем. — Ако изчисленията на Майкъл са точни, трябва да го засечем тук следобед. Пиратите са решили да превземат кораба.

— Ще го потопят ли? — запита Кори.

Ем кимна мрачно.

— Никак няма да е приятна гледка, скъпа.

Хубавите тъмни очи на Кори се разшириха от страх. Раменете и потрепериха. Още се боеше да не й се случи нещо, макар че я бях уверила, че сега се намира в безопасност и че капитанът се е съгласил да я пусне да остане с мен и никой от хората му няма да й стори нищо лошо. Стаята й беше тъмна и съвсем малка и се намираше близо до камбуза. Там беше преправила на светлината от свещи великолепните рокли, които някога са били предназначени за братовчедката на крал Луи. Кори беше удивително талантлива шивачка, а единствения път, когато й позволих да ми направи прическата, тя сътвори истинско чудо с четката и гребена.

Вчера следобед „Морският лъв“ се срещна с другия кораб. Останалите жени вече пътуваха за Бразилия. Бедната Надин протестираше отчаяно, ридаеше и пищеше, но съдбата й вече бе окончателно решена. Стараех се да не мисля за тази ужасна сцена и да не изпитвам егоистично облекчение от това, че Кори, Ем и аз избягнахме тази зловеща участ. Знаех много добре, че това, което ни предстои, е възможно да се окаже не по-малко лошо, ако не и още по-лошо. Стиснах ръката на Кори и й предложих да слезе долу в стаята си и да се опита да поспи малко. Момичето кимна покорно.

— Тук ще стане голяма бъркотия, Кори. Всички ще стрелят и ще вдигат ужасно много шум. Остани си в стаята. Не се страхувай.

— Ще се опитам да не се страхувам, миз Мариета. — Момичето изчезна в един люк.

Ем и аз продължихме да стоим на кърмата. Мъжете не ни обръщаха никакво внимание. Ем носеше роклята, която й беше намерил Тримейн. Тя беше от тъмнолилава тафта и богато украсена с черни дантелени набори. Аз носех рокля от сапфиреносин брокат. Ем изглеждаше прелестна, докато размахваше весело черното дантелено чадърче, което й бе дал Тримейн.

— Харесва ми тази рокля — отбеляза тя. — Беше ми писнало от розовото, скъпа, а и цялата бях станала на парцали. Майкъл я изрови от някакъв куфар. Тя ми е точно по мярка, все едно, че някой я е ушил специално за мен. Той настоя да я нося и ме предупреди да си затварям устата, когато му казах, че ми е много голяма.

— Странно — отбелязах замислено аз. — И Червения Ник настоя да се облека елегантно. Кори изпра и закърпи роклята, която носех по блатата. Мислех да нося нея. Но той измъкна тази от раклата и ми нареди да я облека.

— Майкъл ми каза да не забравям чадърчето. Спомена ми, че то е много важно, а то не е, защото той всъщност се тревожеше за цвета на лицето ми. Решили са да ни използват по някакъв начин.

— И аз имам същото чувство.

— Но мисля, че можех да съм и по-зле — заяви Ем. — Можеше сега да съм с Дрейпър. И той ми хвърля око, скъпа. И още ме харесва.

— Извадихме голям късмет, Ем.

— Ами, късмет — каза тя. — Сещам се за доста други места, на които ми се иска да бъда сега.

— Но можеше да си и на „Тъмночервения ястреб“.

— Не ми говори за това, скъпа. Бедната Надин. Боя се, че тя няма да издържи дълго. Никоя от тях няма да издържи. Слава богу, успяхме да спасим Кори.

— Не беше лесно — признах аз. — Първия път, когато му споменах за това, ми отказа категорично. Заяви, че не иска да му се мота наоколо някаква негърка. Каза, че си има достатъчно слуга на острова.

— И ти какво направи след това?

— Казах му, че Кори е същинска магьосница с иглата и конеца и че тя ще ми прави фантастични прически. Заявих, че щом ще му ставам любовница, искам да изглеждам възможно най-добре, а Кори ще ми помогне много за това. Той продължи да отказва.

— И какво стана после?

— Намусих се. Започнах да се държа много студено и сдържано. Най-накрая омекна. Нареди ми да я държа настрана от него. Заяви, че ако тя почне да вири нос, веднага ще й види сметката. Кори, разбира се, се страхува много от него. Инструктирах я подробно как да се държи, когато той е наблизо.

— Той е един отвратителен негодник — избухна Ем.

— Така е, Ем, но тя е в безопасност. Поне засега.

— И това е нещо — съгласи се тя. — Ще им избягаме някак, скъпа. Те имат ножове, пистолети и саби, но и ние си имаме оръжия. Слава богу, знаем как да ги използваме.

— Не е лесно, Ем.

В този миг на палубата се появи Никълъс Лайън. Изглеждаше необикновено изискан в излъсканите си кафяви кожени ботуши, кафявите си атлазени панталони и великолепния редингот от атлаз с бронзов цвят, който бе украсен със златисти панделки. По китките му се спускаха водопади от златиста дантела. Носеше елегантна широкопола шапка от кафяв филц. От едната й страна се спускаха пера с бронзов и бял цвят. Каза нещо на Тримейн. Тримейн кимна и слезе долу. Лайън прегледа оръдията. Издаде няколко кратки и отривисти заповеди на мъжете до тях. След това дойде при мен и Ем на кърмата.

— И двете изглеждате като изискани дами — отбеляза той.

— Благодаря — изрекох аз.

— Виждам, че Тримейн ти е намерил рокля — каза той на Ем. — Запасили сме се именно за такива случаи.

— А какъв е случаят? — попита Ем.

— Ще посрещнем радушно нашите сънародници.

— Не знаех, че пиратите си имат сънародници — отвърна язвително тя.

Червения Ник я изгледа леденостудено и замислено. От погледа му биха полазили студени тръпки по гърба на някое по-страхливо момиче. Ем стоеше безстрашно срещу него. Държеше се нахално и дръзко. След миг устните му се извиха в кисела гримаса.

— Май Тримейн не си е свършил работата както трябва. Изобщо не си се променила — отбеляза той.

— Свърши си я и още как. Целият ми гръб е посинял от боя. Искате ли да погледнете, капитане?

Червения Ник не й обърна внимание.

— Когато приближим до тях — каза той, — така че да ви виждат ясно, искам вие двете да им махнете с ръка. Къде е малката негърка? Ако я видят и нея, всичко ще изглежда още по-убедително.

— Пратих я в стаята й — казах аз. — Не… не искам тя да е горе по време на…

Той вдигна едната си вежда. Сините му очи се впиха в мен.

— Ще се уплаши. Ще провали цялото представление — добавих аз съобразително.

— Наистина ще ни провали, ако е тук — съгласи се той. — Смятам, че две хубави дами, техните кавалери и дузина френски войници ще свършат работа.

— Примамка — възкликна Ем. — Винаги съм искала да бъда точно това.

— Май ще трябва да си поговоря с Тримейн — изрече сухо Лайън.

Ем за малко не отвърна пак дръзко, но аз я изгледах предупредително. Тя си замълча, а Червения Ник тръгна да оглежда дванадесетте мъже, които точно в този момент излизаха отдолу. Всичките до един бяха облекли френски морски униформи. Той ги огледа внимателно и критично. На един нареди да си махне златната обица от ухото, на друг заповяда да си върже косата назад.

— Това никак не ми харесва — изрече Ем. — Признавам ти смело, скъпа, че мразя кръвопролитията. Много ме изнервят. А имам чувството, че днес ще се нагледаме на кървища.

— Според теб възможно ли е да им сигнализираме?

— Искаш да кажеш да ги предупредим? Никакъв шанс, скъпа. — Ем завъртя силно черното дантелено чадърче.

— Може би те ще спечелят — каза тя. — Може би ще ни спасят след малко. Чудесно ще е, ако стане така. Винаги съм си падала по французите.

— Ем, дръж си езика зад зъбите, когато капитанът е наблизо. Тримейн може и да ти търпи дръзките приказки, възможно е дори да му харесват, но Никълъс Лайън просто няма чувство за хумор.

— Добре, че ми го казваш — отвърна тя. — Знам, че трябва да внимавам какви ги говоря, но понякога просто не мисля. Този мой език ми е докарвал големи неприятности.

— И ще ти докара още — заяви й отзад Тримейн.

Никоя от нас не го бе чула кога е застанал зад нас. На вид беше почти толкова представителен, колкото бе и капитанът. Носеше черни ботуши, панталони от черен атлаз и подходящ за случая редингот със сребриста украса. Голямата му черна шапка беше закичена с дълги черни и бели пера, които се носеха тържествено във въздуха.

— Не си ли измисляш нещо? — попита Ем.

— Току-що капитанът разговаря с мен. Каза, че си се държала нахално и ми нареди да те набия хубаво, когато слезем долу. Точно това и ще направя при първа възможност.

— Ще чакам този момент, скъпи. Много приятно го правиш.

Той се намръщи, а Ем въздъхна тежко и посегна да оправи шапката му, която се бе килнала настрана. Сложи я така, че да му стои още по-елегантно. Доволна от новия му вид, тя го потупа по бузата и прокара палеца си по пълната му долна устна.

— Тези дрехи наистина те правят да изглеждаш голям хубавец — увери го тя. — Продължавай да ги носиш и може би ще ти позволя да преспиш с мен.

— Не се шегувам, Емелин. Ще ядеш бой. Заслужила си го.

— И ти — обеща тя.

Тримейн се намръщи отново. Явно бе безумно влюбен в нея, щом търпеше да му говори така. Приличаше на сърдит булдог, омагьосан против волята си от игриво котенце. Изгледа я заплашително. Сигурно си мислеше, че така ще я уплаши.

— Обясни ли ти какво трябва да правиш? — запита провлачено Тримейн.

— Да, скъпи. От нас се очаква да стоим тук, да изглеждаме мили и приятни, да се усмихваме, да махаме кърпички и да подмамим французите към гибелта им.

— Едно погрешно движение — каза той, — само да сбъркаш нещо и ще нахраниш акулите. Думата ми на две не става, Емелин. Това е сериозна работа и ти сега ще участваш в нея.

— Някои момичета обират целия късмет само за себе си.

— Няма да те изпускам от поглед — предупреди той.

— Не се безпокой, хубавецо. Ще си изиграем чудесно ролите.

Той се отдалечи наперено. В този миг пиратът, който беше застанал високо горе в наблюдателницата, извика силно. Далеч, далеч от нас, там, където сините води се обагряха в пурпурночервено, преди да се слеят с перленосивото море, се виждаше и с невъоръжено око една съвсем малка черна точка. Тримейн свали далекогледа и почна да издава заповеди с прегракнал възбуден глас.

Черната точица на хоризонта постепенно нарасна и придоби по-ясна форма. Вече приличаше на миниатюрен кораб играчка, който подскачаше като коркова тапа по водата в далечината. Постепенно ставаше по-голям. „Морският лъв“ се носеше леко по вълните към своята жертва.

— Всичко върви по план, момчета! — извика Тримейн.

Пиратите извадиха абордажни куки и дъски за прехвърляне на другия кораб. Сложиха ги така, че да са им подръка. Завързаха здраво въжетата, които висяха по мачтите. Пиратите, които не носеха френски униформи, се пръснаха из кораба. По четирима се свиха около всяко оръдие от подветрената страна, другите се изпокриха из ъглите на палубата. Един моряк в униформа пое кормилото от Дрейпър. Друг застана при лоста на кормилото. Останалите десет почнаха да се шляят по различни стратегически важни места по палубата. Ходеха така, че да се виждат отлично. Тримейн и Червения Ник дойдоха при нас на кърмата. Френският кораб вече беше съвсем близо. Виждах без затруднение моряците по палубата. Те бяха яки младежи, които носеха здраво пристегнати бели панталони и блузи на сини и бели ивици. Един мъж в хубава униформа и блестящи пагони притискаше далекоглед към окото си и ни оглеждаше внимателно.

— Тежковъоръжени са — отбеляза Тримейн. — И екипажът им си го бива. Няма да е лесно да превземем кораба, но печалбата си струва да рискуваме.

— Доколкото забелязвам, имат два пъти повече хора от нас — подметна Червения Ник.

— Няма да ни попречат кой знае колко, капитане.

— Не смятам така.

Помъчих се да сдържа нервния трепет, който ме обзе при вида на приближаващия френски кораб. Червения Ник ме погледна равнодушно със сините си очи.

— Това май не ти харесва? — попита той.

— Те… са обречени да загинат до един… — казах аз.

— Точно така — съгласи се той.

— Нямат и най-малък шанс да се спасят.

— Никакъв шанс. Усмихни се! — заповяда той.

— Не мога.

— Усмихни се! — повтори той. — Махни с ръка!

Разстоянието между двата кораба се скъсяваше непрестанно.

Френският кораб беше голям и внушителен. Беше построен така, че да издържи именно на такава атака, каквато бе замислил Лайън. Моряците на палубата изглеждаха твърде млади. Не знаеха, че са обречени на гибел до последния човек. Потреперих. Човекът с далекогледа ни гледаше с явно подозрение. Издаде някаква заповед и моряците дотъркаляха до него един топ, който беше готов да гръмне, ако се наложи. Не издържах повече. Трябваше да сляза долу. Понечих да се обърна. Никълъс Лайън ме хвана за китката и я изви така, че иглички от болка прободоха цялата ми ръка.

— Усмихни се — повтори той.

Насилих се и на устните ми се появи някакво подобие на усмивка. Вдигнах другата си ръка и я размахах. Майкъл Тримейн стоеше съвсем близо до Ем. Ръката му се намираше зад нея. Беше опрял пистолет между плешките на рамото й. Очите на Ем се бяха навлажнили, но тя също се усмихваше. „Морският лъв“ се носеше все по-близо до плячката си. Вятърът издуваше величествено платната. Френският флаг се развяваше високо над нас. Сега вече и пиратите в униформа почнаха да викат и да ръкомахат. Поздравяваха с голяма сърдечност и усърдие предполагаемите си сънародници. Никълъс Лайън пусна китката ми, свали шапката си с пера и се поклони изискано на капитана отсреща.

— Bonjour! — извика той.

Капитанът отвърна на поздрава му, но все още ни гледаше с подозрение.

— Ние сме пътнически кораб — извика Червения Ник на перфектен френски. — Една буря ни отклони малко от нашия курс преди три дена. Добре, че ви срещнахме. Водата ни много намаля и не ни стига. Да ви се намира някоя и друга бъчва в повече?

— Можем да ви дадем три-четири — извика капитанът.

— Хиляди благодарности!

Капитанът вече не ни подозираше за нищо. Обърна се към своите моряци и им заговори нещо. Те се отдалечиха от оръдията. Някои почнаха да се усмихват и да ръкомахат. Корабите се приближиха и заплуваха бавно един до друг. Тримейн се хилеше като някое малко момченце, на което току-що са дали един куп подаръци в ярки обвивки. И по устните на Червения Ник се бе появила усмивка, но сините му очи гледаха убийствено. Изчака другия кораб да застане на не повече от петдесет ярда от нас, вдигна ръка и я спусна рязко и внезапно. Оръдията избумтяха. Ем изпищя. „Морският лъв“ подскочи толкова силно от мощния залп, че едва се удържах да не падна.

На корпуса на френския кораб зейнаха четири големи дупки, а две от мачтите му се заклатиха с трясък като току-що отсечени дървета. Платната им се раздраха. Мачтите паднаха на палубата. Едната от тях се стовари върху капитана, събори го на земята и го смачка с тежестта си. Пиратите се покатериха на палубата, като крещяха с всичка сила. Хвърлиха абордажните куки над водата и придърпаха френския кораб към „Морския лъв“. Червения Ник хвърли настрана шапката си, отърси се от редингота и сграбчи сабята, която му подаде Тримейн. Двамата се хвърлиха настървено в боя, щом другите прехвърлиха дъски над перилата на двата кораба. Някои пирати хукнаха по тях, а други се закатериха по такелажа и се хванаха за различни въжета, с които се залюляха във въздуха и се приземиха с дивашки крясъци на другата палуба.

Тежките стоманени гюллета, които се врязаха в корпуса и събориха мачтите, изненадаха напълно френските моряци. Сега корабът им се клатушкаше толкова силно, че повечето от тях се бяха проснали по лице на палубата. Ръцете и краката им се бяха преплели. Червения Ник и хората му връхлетяха върху тях като пуснати на воля зли духове. Те сечаха, пронизваха и гърмяха с пистолетите си. Крещяха като демони, излезли от дълбините на ада. На французите им трябваше известно време, за да се съвземат от шока. Но за тези няколко кратки мига редиците им оредяха, а палубата им беше обляна с яркочервена кръв.

— Мили боже! — извика Ем. — О, мили, мили боже!

Зеленикавокафявите й очи бяха изпълнени с гняв и ужас. От тях се лееха сълзи. Тя изпусна чадърчето си и се притисна към мен. Нито една от нас двете нямаше сили да отвърне поглед от гледката. Стояхме като вцепенени. Клането пред нас изцяло завладя вниманието ни. Мястото на схватките се местеше непрестанно, но кръвта се лееше постоянно. Видях как един рус френски младеж се изправя на крака и грабва пистолета си, а Дрейпър го пронизва със сабята си, преди той да е успял да натисне спусъка. Очите на младежа се разтвориха широко, устните му произнесоха беззвучна молитва, докато кръвта изтичаше от тялото му, а той падаше на колене.

Беше ужасно, ужасно. Гледката беше толкова страшна, че почти не вярвах на очите си. Адът се беше разтворил пред мен. Демоните виеха. Кръвта се лееше навсякъде. Бях зашеметена и гледах невярващо. Стоях като парализирана от шока от видяното. Една мачта и платното й се запалиха, олюляха се и паднаха във водата. Обгърнатото от пламъци корабно платно за миг обви всички зад него, подобно на яркооранжево знаме, преди да изчезне във вълните. Страшно ми се искаше да си затворя очите, да сляза долу и да забравя за този ужас, но нещо сякаш ме държеше тук и ме заставяше да гледам всичко, колкото и то да ми се струваше нереално. Лицето на Ем беше побеляло. Раменете й трепереха. Прегърнах я и тя зарови глава в рамото ми. Ридаеше тихо. Иначе беше храбро и дръзко момиче, но сега приличаше повече от всичко друго на уплашено детенце.

Тримейн се забавляваше много. Обикаляше пъргаво и пронизваше телата на враговете си със смъртоносна точност. Небесносините му атлазени дрехи бяха изпръскани с кръв. Шапката като по чудо още не беше паднала от главата му. Перата й се вееха лудо. Той сграбчваше моряка пред себе си за косата, дърпаше силно главата му назад и му прерязваше гърлото. Смееше се от удоволствие.

Червения Ник се сражаваше хладнокръвно и спокойно. Лицето му беше безизразно, докато размахваше сабята си с поразително умение. Докато повечето му хора мушкаха, колеха и скачаха наоколо като някакви обезумели кръвожадни зверове, Лайън се биеше като аристократ. Отбиваше ударите и пронизваше противниците си изкусно и умело. Ръката и сабята му се движеха като едно цяло. Движенията му бяха грациозни и бързи и носеха смърт на враговете му. Към него се насочиха трима моряци и го притиснаха към стената. Двама от тях размахваха саби, а третият се прицели в него с пистолета си и се приготви да стреля. Лайън се втурна напред със зашеметяваща бързина. Наведе се мигновено и се завъртя. Свободната му ръка се изви и обви гърлото на един от мъжете със сабите. Бутна го пред себе си и го задържа така с убийствената си хватка. Използваше го като щит. Заби острието на сабята си в сърцето на човека с пистолета, измъкна го светкавично и поведе невъзмутимо бой с третия моряк. Изби сабята от ръката му и го уби с един чист удар. Щом пусна шията на щита си, морякът се отпусна като чувал на палубата. Лайън го беше удушил.

Палубата вече беше застлана с трупове. Кръвта течеше на аленочервени струи. Само няколко моряци бяха оцелели. Половината пирати слязоха долу, за да потърсят още жертви. Не възнамеряваха да оставят никой жив. След малко няколко пирати се качиха весело на палубата, като влачеха със себе си трима злочести пасажери — двама възрастни мъже, облечени в атлаз, дантела и с напудрени перуки, и една пълна жена на средна възраст, която носеше дрехи от виненочервено кадифе. Жената се съпротивляваше и пищеше. Двамата мъже гледаха замаяно. Със сатанински смях и свирепи крясъци пиратите изтеглиха двамата мъже горе на перилата и ги хвърлиха във вълните, които вече гъмжаха от акули. После и жената.

Това беше краят. Пиратите междувременно бяха избили последните моряци. Всички французи бяха загинали, а самият кораб беше почнал да се накланя опасно. Пиратите заизлизаха отдолу натоварени със сандъци и куфари.

Ем се изправи и ме погледна. Очите й бяха като на възрастна жена. Лицето й се беше изопнало. Беше стиснала здраво устни и устата й приличаше на права линия.

— Добре ли си, Ем? — попитах аз.

— Добре съм, скъпа. Никога вече няма да бъда същата като преди, но… да, добре съм. Смятах, че съм виждала големи ужасии, но… не съм и сънувала, че е възможно да стане нещо подобно.

— Слава богу, че Кори беше долу.

— Иска ми се и аз да бях останала там — каза Ем. — О, скъпа, така ми се иска да бях останала долу.

— Хайде да се приберем по стаите.

Ем кимна. Тръгнахме по стълбите надолу и после по тесния коридор към вратата на стаята на Тримейн. Още не се бях съвзела. Някъде дълбоко в мен се появи някаква твърда и стегната топка. Взех неусетно и за самата себе си мрачно и ужасно решение. Знаех какво да направя. Длъжна бях да го направя. Нямах друга алтернатива. Ем ме погледна. Вече се беше успокоила. В очите й се забелязваше сдържана, но неумолима решителност.

— По-добре да бях заминала за Бразилия — заявих аз.

— Недей така, скъпа.

— Няма да издържа докрай, Ем. Не желая да издържам повече.

— И аз се чувствам така, Мариета, но трябва да бъдем практични. — В гласа й прозвуча нотка на решителност. — Ние… сме длъжни да забравим какво се случи днес. Длъжни сме да го изхвърлим от ума си и да се съсредоточим само върху това, как да оцелеем.

— Оцеляването вече не ме интересува.

— Не разбираш какво говориш, скъпа. Те ще си платят за всичко. Кълна ти се в това. Все някак ще им избягаме, но преди това те ще си платят.

Стори ми се, че гласът й идва някъде отдалеч. Едва различавах думите й. Тя ме хвана за ръцете и ги стисна здраво.

— Трябва да бъдем силни, Мариета.

— Уморих се да бъда силна — изрекох аз с немощен глас.

— Пийни си малко, скъпа. Капитанът държи много хубаво бренди в онзи шкаф ей там. След ден-два ще пристигнем на острова. Там ще ни бъде по-лесно.

Очите й ме гледаха загрижено. Кимнах и я оставих на вратата. Влязох в каютата на капитана. Не съзнавах напълно какво върша. Пристъпих в неговата съблекалня, огледах пистолетите на стената и накрая свалих един от тях. Отворих едното и извадих кутията с патрони. Зачаках го.

Бях спокойна и невъзмутима. Чувствата ми сякаш бяха изчезнали безвъзвратно. Виждах жената с бакъреночервената коса, която седеше на стола и носеше хубава сапфиреносиня рокля. До нея имаше пистолет. Когато той най-сетне отвори вратата и влезе в стаята, още се намирах в онова странно състояние на пълна парализираност. То се дължеше на страхотния шок, който бях преживяла.

Той затвори вратата, погледна ме и веднага забеляза, че нещо не е наред. Застина на място и почна да ме оглежда с безизразните си сини очи. Лицето му беше непроницаемо. Беше убил най-малко шест души, а беше здрав и читав, сякаш се беше върнал от спокойна разходка по палубата.

— Съжалявам, че видя какво стана, Мариета, но може би така е по-добре. Сега знаеш какво правим. Може би това ще ти проясни главата от глупавите ти идеи за бъдещия ти живот.

— Няма да живея с теб.

— Нима?

— Ще те убия.

Той не показа и най-малък признак на тревога или изненада, когато вдигнах пистолета и го насочих срещу него. По очите му личеше, че е много развеселен.

— Струва ми се, че този номер го прави вече веднъж — отбеляза той.

— Сега пистолетът е зареден — казах аз.

Той вдигна вежди. По сините му очи личеше, че изпитва неприкрито удоволствие.

— Стрелям безпогрешно — заявих аз.

Никълъс Лайън поклати глава. Сега вече се усмихваше неприкрито. Направи крачка напред. Станах и насочих пистолета към него. Изненадах се от тежестта му. Ръката ми потрепери леко. Той пристъпи още една крачка напред. Натиснах спусъка. Трясъкът отекна оглушително в стаята. Силата на отката ме накара да залитна назад и да изпусна пистолета. Димът се вдигна. Никълъс Лайън не беше помръднал и оглеждаше лениво червеното петно на ръката си.

— Безпогрешен стрелец ли каза?

Бях твърде зашеметена, за да му отговоря. Той отново поклати глава. След като се увери, че куршумът само е одраскал ръката му отстрани, Никълъс ме погледна с насмешка и разочарование. Постъпката ми действително му хареса. Въпреки опасността за живота му, извратеният му начин на мислене го караше да ми се възхищава. Посегна към пояса на панталоните си и измъкна нещо оттам. То бе продълговато, гъвкаво и блестеше с хиляди пламъци.

— Свърши ли с театралните изпълнения за днес? Попадна ми нещо като за теб, скъпа, и си помислих, че ще ти хареса.

Подхвърли ми наниза, който излъчваше сребристосин огън. Улових го чисто инстинктивно, без дори да се замислям. Огърлицата беше тежка. Десетки диаманти и припламващи в синьо сапфири се стичаха между пръстите ми. Огънят сякаш им вдъхваше живот. Бяха ослепително ярки и искряха. Красиви светлинки пулсираха по повърхността им. Досетих се, че огърлицата сигурно е принадлежала на жената във виненочервеното кадифе. Прииска ми се да му я хвърля в лицето, да грабна пистолета и да го застрелям в сърцето. Всъщност това беше първоначалното намерение, но в последния момент промених решението си. Загледах скъпоценните камъни, а след това вдигнах очи към него. Изражението на лицето ми беше леденостудено.

— Още ли искаш да ме убиеш? — запита той.

— Ще го отложа засега.

— Страхотна си, Мариета, отдавна не бях изпитвал подобно удоволствие.

Пристъпи към мен, взе огърлицата и застана зад гърба ми, за да я сложи на шията ми. Скъпоценните камъни се отпуснаха неподвижно върху ключицата ми и се стекоха надолу към възвишението на гърдите ми. Той ме прегърна с дясната си ръка за рамото, а с лявата ме обви за кръста. Притегли ме към себе си. Миришеше на кръв, барут и човешки тела.

— Толкова си смела — заяви той възхитено. Махна ръката си, бутна назад косата от слепоочието ми и сведе глава, за да ме целуне по шията. Притегли ме още по-близо до себе си. Ръката му се изви и ме притисна толкова силно, че останах без дъх.

— Игрите ти са много забавни — прошепна той.

— Не беше игра.

— Занапред ще се погрижа да държа под ключ опасните играчки.

Действително си мислеше, че съм разиграла нарочно тази сцена, само и само да го позабавлявам малко. Изумих се от тази мисъл и изпитах непознато досега чувство на власт над него. Отпуснах се в прегръдките му и отстъпих пред неговата сила и безмилостност. Той вярваше, че владее положението, но дълбоко грешеше.

Никълъс Лайън ще си плати скъпо.