Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (33)

33

Той седеше в леглото. Беше самодоволен и наперен и ми се усмихна, когато влязох. Бузите му бяха току-що избръснати, а косата му бе сресана до пълен блясък. Беше облякъл екстравагантен и разкошен халат от кафяв брокат, по който бяха извезани навсякъде копринени черни листа. Ухаеше на сапун и бор. Не му обърнах внимание. Застанах пред огледалото и почнах да си реша косата. Той се оклюма и лицето му стана кисело.

— Значи ти се изкъпа, избръсна и си среса косата — изрекох сухо, без да си давам труд да се обръщам. — Медал ли искаш?

— Смятам това за истинско постижение.

— Повечето мъже го правят всеки ден.

— Много си раздразнителна.

— Много ви глезихме през последните три седмици, мистър Бонд. Крайно време е да почнете да се грижите сам за себе си. Омръзна ми да слушам: „Мариета, направи това“, „Мариета, направи онова“, „Манди, донеси ми още една чаша мляко“. Някой отстрани ще си помисли, че си турски паша.

— Друга би се държала по-добре с оздравяващия страдалец.

— Оздравяващия? Че ти си съвсем здрав от няколко дена. Просто ти харесва да те обслужват за всичко.

— Искаш ли да ми разтъркаш гърба?

— Разбира се, че не!

— Голяма си майсторка в разтриването.

Не обърнах внимание на ласкателството му. Страшно ни използваше нас двете с Манди. Само си лежеше по цял ден, а ние двете буквално го носехме на ръце. Всеки ден му разтривах гърба, бръснех го и му решех косата. Манди пък му угаждаше, като готвеше специални ястия, само и само да задоволи апетита му. Унищожаваше несметни количества пай със сладки картофи, да не говорим пък за крем карамела и купите с оризов пудинг. Въпреки това беше малко изнемощял на вид, а под бузите му имаше вдлъбнатини. Още една седмица да яде от манджите на Манди, и ще се възстанови съвсем, казах си наум.

— Нова рокля ли си си купила? — запита той.

Оправих ръкавите на копринената дреха на бледолилави и небесносини райета и кимнах. Оставих четката на масичката.

— Люсил я довърши вчера сутринта. Гледаше да я ушие по-бързо, за да имам нещо по-прилично за носене. Ще се отбия днес при нея, за да я оформи окончателно.

— Ползваш се с предимство пред другите й клиентки, доколкото разбирам.

— Има защо, нали й плащам един куп пари. Разбрахме се да ми подготви нов гардероб до края на седмицата.

Джеръми протегна ръце и се настани още по-удобно на възглавниците. Въпреки че все още беше доста мършав, цветът на кожата му общо взето се беше възвърнал и той изглеждаше удивително хубав в пищно украсения си халат. Ярки сребристожълти лъчи проникваха през отворените прозорци и придаваха лъскавина на косата му. Така ми се искаше да пригладя назад големия кичур от челото му. Вместо това пъхнах няколко банкноти в чантичката си и го изгледах невъзмутимо.

— Какво има за обяд? — попита той.

— Манди готви свински пържоли и ябълково пюре. Аз не съм правила нищо.

— Ябълковото й пюре е възхитително и е много по-хубаво от онзи ужасен мастиленочерен буламач, който ми даваше да пия. Да не говорим пък за онези пластири от синап, които ми слагаше… — той направи гримаса и се престори, че потръпва от ужас.

— Ако не беше онзи ужасен буламач и синапените пластири, сега нямаше да си жив.

Той поклати глава.

— Не, излекуваха ме магиите и перата, които изгори. Кога ще стане обядът?

— Съвсем скоро. Не е възможно да си гладен. Изяде една планина от палачинки за закуска.

— Ти ги беше направила, нали?

— И какво от това?

— Бяха мокри — упрекна ме той.

— Върви по дяволите, Джеръми Бонд.

— О, момиче, обичам те. Готвиш, разтриваш гърбове и си толкова хубава, че ако беше възможно, бих те гледал по цял ден.

— Аз пък, точно обратното, нямам търпение да се отърва от тебе.

— Всъщност не мислиш така — увери ме той.

— Няма за кога да се заяждам с теб, Джеръми. Люсил ме чака.

— И аз ще изляза да се поразходя навън този следобед — каза той, докато вървях към вратата.

Извърнах се и го изпепелих с поглед.

— Да не си посмял да излизаш от къщата! — отсякох аз.

— Именно ти каза преди малко, че съм съвсем здрав. От една седмица правя упражнения. Седя изправен. Ставам. Тайно. Не исках ти и Манди да ми крещите.

— Проклет да си, Джеръми, аз…

— Омръзна ми да стоя в тази стая и в това легло. Чувствам се достатъчно здрав, за да изляза да се поразходя малко навън. Ще ми се отрази добре да подишам чист въздух на слънце.

— В никакъв случай — заявих аз. — Няма да излизаш още поне една седмица.

Той се намръщи и ме загледа непокорно. В този миг се появи Манди. Тя носеше отрупан догоре поднос, на който имаше свински пържоли, ябълково пюре, броколи и сладкиши от ронливо тесто. Остави подноса на нощната масичка и му се усмихна нежно и майчински. Дори най-големият варварин, хунът Атила, би се размекнал при вида й. И Джеръми се усмихна. Явно се наслаждаваше на нейната преданост и обич. Въздъхнах и поклатих глава.

— Отваряй си очите, когато си с него. Манди — предупредих я аз. — Той се преструва на болен.

— Не се безпокойте, миз Мариета. Ще го наглеждам. Той ще изяде целия обяд, а после ще си подремне хубаво. Вие тичайте да си вземете роклите.

Излязох навън доста ядосана. Няма да посмее да напусне къщата, казах си аз. Няма да дръзне да ми се противи. Няма достатъчно сили да излиза и да се шляе из града, и той си го знае. Просто искаше да ме дразни. Това беше любимото му занимание. Както и да е, Манди е там и ще следи какви ги върши. Усмихнах се унило. Да, Манди ще го наглежда, но негодникът вече я въртеше около малкото си пръстче и правеше каквото си иска с нея. Направо я беше омагьосал. Очите й светваха от радост, когато се намираше близо до него. На устните й се появяваше широка усмивка, докато търчеше да му задоволява прищевките и капризите. В края на краищата Манди си беше жена. С удоволствие би умряла за него.

Вървях бързо по улицата. Ядът ми още не беше отминал. Слънчевите лъчи се отразяваха в паважа, а небето беше великолепно и безоблачно синьо. Покрай мен трополяха карети и каруци. Ярко облечени минувачи се тълпяха по улиците. Мъжете се суетяха нагоре-надолу с важен вид, а облечените в коприна жени бъбреха помежду си на връщане от пазаруване. Слугите носеха пакети, негърки ходеха с кошници с плодове на главите си. Вдигнаха карантината преди около една седмица. Епидемията свърши и Ню Орлиънс празнуваше. Пищни пъстри дрехи, които заслепяваха очите, замениха мрачните сиви воали. Въздухът като че ли бе зареден с енергия. Всички бяха жизнерадостни и лъчезарни сега, когато злокобното изпитание с маларията свърши.

Пред ателието на Люсил стоеше един фургон. Трима здравеняци пренасяха тежки топове плат през отворената врата, а едно дрипаво момче миеше прозорците с вода и сапун. Недалеч се чуваха пискливи и възбудени гласове. Влязох в магазина и заварих една от помощничките на Люсил да плаче и да ридае отчаяно. Самата Люсил спореше ожесточено с една пълна жена на средна възраст, която беше облечена в рокля от пурпурна тафта. Тя притискаше към гърдите си топ дантела с цвят на слонова кост и клатеше неотстъпчиво глава.

— И дума да не става! — викаше пронизително Люсил. — Казах ви вече, имам да изпълнявам много важна поръчка. Става дума за цял гардероб. Не е възможно да ви ушия роклята през близките две седмици. Освен това категорично ви заявявам, че няма да работя с тази ужасна дантела! Не знам откъде сте я намерили, мадам Ролан, но тя е толкова долнокачествена, че ще се разпадне за по-малко от година. Много добре знаете, че шия само с мой материал! Няма ли да млъкнеш? — сопна се тя на ридаещата си помощничка. — Отведи тези хора в склада, покажи им къде да оставят плата…

— Аз съм една от най-старите ви клиентки! — извика гневно пълната жена. — Ако не ми се притечете на помощ в това тежко време на икономии…

— Икономии! Не ви трябва рокля от коприна с цвят на слонова кост. Ако имате поне малко мозък, няма да носите нищо друго, освен черно!

— Как смеете! Никой не ме е обиждал така…

— Какво е това! — извика Люсил и сграбчи един от мъжете за рамото. — Поръчах тъмнолилаво кадифе, а това е червеникавокафяво! Връщайте го обратно в склада, откъдето сте го взели и кажете на онези идиоти, че ако не ми доставят това, което съм поръчала, нека да си потърсят друг клиент, когото да мамят! Боже мой! Това е вече прекалено!

Тя завъртя очи към небето и размаха ръце във въздуха. Когато мъжът се опита да спори с нея, тя го прогони с едно махване и посегна към ароматичните соли. После видя, че стоя на вратата.

— Скъпа моя! Заобиколена съм от идиоти. Още не съм готова с вашата поръчка. Това място е истинска лудница. Мари иска един ден отпуск, за да се срещне със своя приятел касапин. Мадам Ролан иска бална рокля от дантела за следващия вторник, а тези хора ми донесоха едва половината от поръчките!

— Кракът ми няма да стъпи повече в това ателие! — изкрещя мадам Ролан.

— Какъв късмет, дебеланке! И без това не ми беше приятно да ви шия дрехите! Най-хубавите ми творения приличаха на парцали, които би облякла и чистачка, когато ги носехте вие! Вън! Вън! Вървете да се тъпчете с паста!

Побеснялата мадам Ролан изскочи от ателието с пламнали бузи. Един от мъжете подаде на Люсил разписката за подпис. Тя присви очи и я огледа внимателно. Мари излезе от задната стая, като си бършеше очите. Момчето търкаше прозорците отвън със сапунената вода.

— Днес денят не е добър — въздъхна Люсил и си продаде мъченически вид. — Ателието беше затворено от доста време и сега всеки иска всичко, и то веднага. Имам само две ръце. Нямам на кого да разчитам. Спри да подсмърчаш, Мари! Ще се срещнеш с него довечера. Той ще те харесва повече, след като те е почакал малко.

— Той не е касапин! Той е хубав млад мъж, а това, че баща му продава месо и…

— Къде е Камий? — прекъсна я Люсил.

— В стаята за пробите. Извадила е роклята на мис Денвър и я подгъва с карфици.

— Веднага я спри! Лично аз ще се заема с роклята на мис Денвър. Камий знае, че това е много специална поръчка! Никога не съм имала такива проблеми, когато шиех за Помпадур — довери ми тя. — Жан ми предостави апартамент само за мен във Версай, за да работя на спокойствие. Да знаеш само каква позлата и какви кристални полилеи имаше там! Изобщо не може да се сравнява с условията в плантацията Деверо, уверявам те.

— Сега, когато маларията си отиде, всички устройват балове. Никога не съм имала толкова много поръчки. Целият град е полудял. Всички са хукнали да се забавляват, а жените очакват от мен да им ушия рокли. Изпълнявам твоите поръчки с предимство пред всички други, миличка. Беше истинско мъчение, но смятам, че ще завърша всичко навреме. Работих денонощно, скъпа, и трябва да ти кажа, че надминах себе си.

Погледнах я с благодарност. Люсил можеше да говори колкото си иска, че ме била предпочела пред всички други, но всъщност й плащах три пъти повече от обичайното, за да получа нови дрехи, за толкова кратко време. За толкова пари милата стара мошеничка просто беше длъжна да работи денонощно.

— Ела в пробната, скъпа. Ще се възхитиш, когато видиш роклята. Ще пийнем малко шампанско и тъкмо ще ти довърша ръба и ще поправя това-онова. Още не съм доволна от корсажа. Трябва да ми разкажеш всичко за онзи хубавец Джеръми Бонд. Той е самият сатана! Много се изненадах, когато разбрах, че живееш с него.

Изстенах мислено и влязох след нея. Отидох зад паравана и почнах да се събличам. Много внимавах какво казвам на Люсил. Досега й бях съобщило само, че Дерек и аз сме се разделили и че живея в един и същи апартамент с Джеръми — преди да замина за Англия. Тя беше непоправима клюкарка. Поглъщаше ненаситно всяко късче информация за частния живот на своите клиенти и преувеличаваше неудържимо, когато разпространяваше чутите слухове.

Люсил ми подаде изисканата светлозлатиста фуста от тюл. Аз си я сложих и се показах иззад паравана точно когато излъганата в надеждите си, Мари влизаше с бутилка изстудено шампанско и с две кристални чаши майсторска изработка.

Тя вдигна роклята от блещукащ златистокафяв брокат, която беше бродирана цялата със златисти и кафяви цветя, и ми помогна да я облека. Когато свърши със закопчаването отзад, стъпих на кръглата табуретка. Роклята имаше тесни и прилепнали ръкави, ниско изрязан плътно прилепнал корсаж и много голяма пола, която се издуваше великолепно като камбана. Люсил си изпи шампанското. Сграбчи една кутия с игли и коленичи, за да довърши подгъва.

— Всяка друга клиентка на твое място би настоявала на роклята да има редове от волани и натруфени панделки от златисто кадифе, но ти, скъпа, имаш безупречен вкус. Опростени и плавни линии, нищо безпорядъчно и разхвърляно. С рокля като тази не ти трябва нищо друго. Няма да ти кажа колко платих за плата. Приеми го като отстъпка от цената, скъпа.

— Много ти благодаря.

— Помпадур беше направо влюбена в такъв тип платове, но тя, разбира се, не носеше кафяво, дори и да беше толкова хубаво като това златистокафяво. Такава великолепна бродерия! На Жан й отиваха само най-светлите оттенъци на цветовете, нали знаеш, бледолилаво, светлосиньо, ментовозелено. Всяка по-ярка разцветка би я направила за смях пред обществото, а като добавиш и тена и…

Наведох се и посегнах към чашата с шампанско. Имах чувството, че то ще ми потрябва. Докато Люсил бъбреше за най-прочутата си клиентка, загледах критично роклята в голямото огледало на стената. Роклята наистина беше великолепна. Извезаните златисти и кафяви копринени цветя проблясваха на фона на златистокафявото.

— … толкова очарователен, миличка! — говореше Люсил. — Всяка жена в Ню Орлиънс е готова да падне в краката му, а ти се настани в апартамента му. Надявам се, че е оздравял вече.

— Много по-добре отпреди е, Люсил.

— Какъв късмет, че си се случила там, за да го гледаш! Сигурно е било ужасно изпитание за теб, мила моя.

— Не беше особено приятно — признах аз. — Ако Манди не се беше появила навреме, нямаше да успея да го спася.

— А, да, онази негърка. Ти май ми разказа за нея.

— Тя му слагаше синапени пластири, правеше му лекарства от корени и билки и го караше да ги пие. Миришеха ужасно.

— Представям си!

— Правеше му и лекарства от лимони, мед и оцет. Известно време беше доста неприятно, но сега всичко свърши.

— Обърни се малко наляво, мила. И сега?

— Сега заминавам в Англия при Дерек.

— А, да, магнетичният и мрачен мистър Хоук. Така и не разбрах какво точно е станало между вас, миличка. Двамата уж заминавахте за Англия, за да се ожените, а после ти изникна изведнъж в Ню Орлиънс заедно с Джеръми Бонд.

— Казах ти, Люсил. Разделихме се.

— Разбирам. Разбирам. Кавга между влюбени.

— Нещо такова.

— И смелият Джеръми Бонд те утеши и ободри.

— Помислих си, че ще кажеш нещо такова.

— А сега малко надясно — нареди тя, като обикаляше около мен на колена. — Той знае ли, че още си влюбена в Дерек Хоук?

— Знаеше още отначало. Никога не съм го крила. Дерек е единственият мъж на света, когото съм обичала толкова много. Връзката между нас е по-силна от времето и разстоянието. Обичам го от сърце и душа и той също ме обича. Денят на нашата повторна среща ще бъде най-щастливият ден в живота ми. После никога повече няма да се разделим.

Люсил приключи с иглите по ръбовете и стана. Мина отзад, за да огледа отвсякъде работата си. Изпих си шампанското и оставих чашата. Тя наклони главата си на една страна, присви очи и стисна устни. После ми каза да се обърна бавно.

— Идеално! — обяви тя. — Горе й трябват още няколко бода. Как ти стои под мишниците?

— Добре.

Люсил огледа корсажа, намръщи се и кимна енергично. После отстъпи назад и си сипа още една чаша шампанско. Отидох зад паравана и свалих роклята и фустата. Облякох си копринената рокля на виолетови и сини райета.

— Любовта… — въздъхна Люсил. — Прекрасно е да се влюбиш, а на теб това ти се е случвало често, нали, скъпа? Толкова много приключения! А жените се самоубиват за мъже като Джеръми Бонд.

— Светът е пълен с идиоти.

— И ти го изоставяш заради някакъв мъж отвъд океана.

— Не го изоставям — казах аз, докато си закопчавах роклята. — Той и аз просто… — подвоумих се. — Между нас няма нищо, Люсил. Той ми се притече на помощ, когато имах нужда. Платих му съвсем не зле.

Хищните очи на Люсил проблеснаха многозначително.

— Между вас двамата няма нищо, но ти си рискувала живота си, като си се грижила той да оздравее.

— Нямах избор. Той имаше нужда от помощта ми.

— А сега не му ли трябваш? — попита тя, докато стоях пред огледалото и си оправях ръкавите.

— Единственото, което му трябва на Джеръми Бонд в момента, е някой да го ритне внезапно отзад.

— О! Има нещо тук. Знаех си!

— Много грешиш — изрекох аз високомерно. Ядосах се от упорството й. — Кога да се отбия за следващите проби?

— Всичко трябва да е готово за последна проба вдругиден. Скъпа моя, нали знаеш онази тафта на черни и бели райета? Намерих чифт дълги ръкавици от червено кадифе, които й отиват. Ще ти ушия и шапка с огромна периферия и ще я обвия с черната тафта на бели линии. Великолепни черни и бели пера ще стърчат от нея. Ще има една панделка от червено кадифе. Това ще бъде моят подарък за теб.

Прегърна ме импулсивно. Не ми беше възможно да й се сърдя повече. Тя беше хитра сметкаджийка и клюкарстваща стара мошеничка, която сигурно беше виждала само отдалеч мадам Помпадур. Но в действителност беше способна на благородни постъпки. Независимо от това, дали наистина бе работила за Помпадур, или не, Люсил беше превъзходна шивачка и аз й бях благодарна за всичко, което тя стори за мен през тези години. Прегърнах я в отговор, изпих още една чаша шампанско с нея и излязох от ателието.

Минах напреко през пазара. С удоволствие гледах стеклата се отвсякъде щъкаща нагоре-надолу тълпа. Беше по-оживено и пъстро отвсякога. Домакините оглеждаха купчините от яркочервени ябълки, оранжеви портокали и светлозелени круши и се пазаряха при сандъците със скариди, змиорки и сребриста риба. Най-пъстро беше при каруците с цветя. Миризмата на току-що опечен хляб и стотиците различни подправки изпълваха въздуха с благоухание. Независимо от това ме обзе необяснима меланхолия.

Спомних си за Дерек. От няколко седмици не си бях позволявала това. Наложих си да го забравя напълно и съсредоточих вниманието си върху Джеръми. Исках той да оздравее. Вече бях изпълнила задачата си. Нетърпението и мъката ме глождеха постоянно, откакто узнах, че той още е жив. Припомних си отново любимото лице с неговите съвършено изваяни черти. Вече живееше в Хоукхаус, но знаех, че победата му е безсмислена и му носи малко утеха, щом е загубил любимата си жена. Скоро, скъпи мой — обещах аз мислено, — скоро ще се съберем пак и очите ти ще се изпълнят с радост и ще бъдем щастливи след толкова премеждия и изпитания.

Отворих портите и влязох в двора. Прогоних образа му от съзнанието си, тъй като бях решила твърдо да се съсредоточа върху настоящето. Това беше единственият начин да живея, така че да не полудея. Когато влязох в антрето, веднага усетих прекрасен аромат. Манди печеше поредния си кейк с подправки.

Тъкмо го вадеше от фурната, когато влязох в кухнята. Остави го на мивката да се изстуди, въздъхна тежко и прокара ръка по набръчканото си чело с гръб към мен. Не ме забеляза, бръкна в шкафа и извади буркан със сладко от сливи.

— О, Манди — казах аз. — Пак ли изпече кейк? Глезиш го ужасно.

Тя се стресна и извърна назад.

— Миз… миз Мариета. Не чух кога сте влязла. Взехте ли хубавите нови рокли?

— Ще станат след няколко дни. Този кейк изглежда вкусен. Правиш всички тия неща за Джеръми, а аз трупам излишни килограми.

— Не е вярно, миз Мариета. Я се вижте, цялата сте кожа и кости.

Неизвестно защо, тя беше доста неспокойна. Забелязах, че гледа разтревожено. Попитах я дали е станало нещо. Тя се поколеба, избърса си ръцете в престилката и огледа неспокойно стаята. Сякаш търсеше да си намери някаква работа, което ще й позволи да не отговаря на въпроса ми.

— Вие… ще се разтревожите много, миз Мариета.

— Той е излязъл навън, нали?

— Опитах се да го спра. „Още нямате достатъчно сили, мистър Джеръми, му казах аз. Няма какво да скитосвате нагоре-надолу, връщайте се в леглото.“ Той се засмя и каза, че съм глупава и не бива да се суетя около него, сякаш е малко дете.

— Каза ли къде отива?

Манди поклати глава.

— Само ме потупа под брадичката и излезе наперено навън, все едно, че през живота си не се е разболявал. Страшно се разтревожих. Както е отслабнал, ще вземе да падне на улицата.

— Дано! — възкликнах ядно.

— О, не е вярно, не искате това, миз Мариета — почна да протестира тя.

— Щом настоява да се държи като малоумен, заслужава да го сполети най-лошата участ. Не желая да говорим повече по този въпрос, Манди. Вече е време, да приготвим вечерята. Ще ти помогна да опържиш пилетата.

— Няма да ви разреша да пипнете нещо в кухнята, докато сте с тази разкошна копринена рокля — заяви ми тя. — Ако искате да ми помогнете, идете да се преоблечете.

Подчиних се. Смъкнах гневно роклята в спалнята и си облякох светлокафявата памучна рокля с клончета, която Манди бе закърпила умело и изпрала. Казах си, че пет пари не давам какво става с него. Няма да си губя времето с тревоги по Джеръми. На този негодник му е приятно да си мисли, че се измъчвам и си представям всякакви ужаси и нещастия. Първата ми работа утре сутринта ще е да отида до гишето за продажба на билети и да си наема каюта на първия кораб, който заминава за Англия. А Джеръми Бонд дано се задави в някой казан в ада.

Настроението ми не се подобри кой знае колко, когато се върнах в кухнята. Манди изглеждаше неспокойна, докато разрязваше на късчета пилето. Нахвърлих се ожесточено върху него с месарския нож. Потопих парчетата в брашно и яйчено тесто и ги пуснах в тенджерата с нагорещена мас, която беше на печката. Изпитах голямо удоволствие, когато те почнаха да пукат и да цвърчат шумно. Измих броколите и ги сложих да се варят. После се заех да разбърквам тестото за сладкишите. Манди обърна парчетата от пилето с една дълга вилица и ме загледа как меся тестото.

— Той ще се върне, миз Мариета — изрече тя тихо.

— Не ме интересува — отвърнах й дръзко.

— Вие… миз Мариета, нали няма наистина да заминете за Англия и да го оставите? Няма да се омъжите за другия мъж, нали?

— Разбира се, че ще го направя.

— Но… — тя се подвоуми и се намръщи. — Вие обичате мистър Джеръми.

— Ненавиждам го.

— Не е вярно. Зная, че не е така. Нали видях как се грижите за него и как нежно го гледате. Толкова се безпокояхте, че той няма да оздравее. А после, когато той почна да се оправя, забелязах колко ви стана приятно, когато той ви закачаше. Много се радвахте тогава.

— Глупости!

— Другият мъж… не знам нищо за него, миз Мариета, но съм сигурна, че не го обичате в действителност. И не го харесвате така, както харесвате мистър Джеръми. Може и да си мислите, че го обичате, но…

— Това не те засяга, Манди! — отсякох аз.

Разбира се, веднага съжалих за думите си. Манди ми мислеше доброто. Не биваше да й се сопвам така. Преди да замина за Англия, ще й открия сметка в една от банките в квартала, които допускаха цветнокожи. Манди повече никога няма да се тревожи за издръжката си.

— Мисля, че тестото е вече готово — изрече тя. — Ей сегичка ще сложа сладкишите да се изпекат във фурната.

— Аз ще наредя масата в трапезарията. Щом има сили да скитосва из града, значи ще има сили и да яде на масата. Извинявай, че ти се сопнах, Манди, не беше нарочно.

След двайсет минути Джеръми влезе тържествено. Изглеждаше вбесяващо добре. Вятърът беше развявал хубавата му кестенява коса и тя се беше разрошила над челото. Носеше тъмносини панталони и редингот, жилетка от кафяв брокат и шалче от небесносиня коприна. Измършавялото му тяло го правеше да изглежда още по-висок. Нямаше никакви видими признаци, загадъчната му разходка да го е изморила. Външно бликаше от енергия.

— Гладен съм! — обяви той.

Не му обърнах внимание. Това май му се стори забавно. По време на вечерята не отроних и дума, а той си бъбреше весело с Манди и й правеше комплименти за яденето. Когато Манди сложи парче кейк с подправки пред него и го намаза със сладко от сливи, въздъхнах гневно, хвърлих салфетката си и станах от масата. Влязох в дневната и запалих една лампа. Извадих една книга от лавицата и се опитах да почета. След малко дойде Джеръми. Не си дадох труд да вдигам глава от книгата.

— Фантастично ядене — отбеляза той. — Трябваше да останеш за десерта. Кейкът с подправки на Манди е направо божествен.

— Радвам се, че ти е харесал — отвърнах сдържано.

— Говориш така, сякаш ти се иска да се бях задавил с него.

Оставих думите му без коментар. Той се усмихна. Затворих с трясък книгата и я оставих. Той се усмихна още повече.

— Ще ида да помогна на Манди да разчисти масата — казах аз и станах.

— Каза ми да ти предам да не си даваш труд. Тя ще изчисти масата, ще измие чиниите, а ти иди да си починеш. Станало ли е нещо? Изглеждаш ми малко объркана.

Няма да си изпусна пак нервите. Няма да му доставя това удоволствие. Седнах пак на стола, вдигнах най-спокойно книгата и се престорих, че продължавам да чета. Джеръми отиде до масата и се подпря с лакът на покривката й.

— Обзалагам се, че си полудяла от тревога, когато си разбрала, че съм излязъл навън — каза той.

— Твоите постъпки не ме засягат изобщо, Джеръми.

— Нима?

— Изобщо не се интересувам от тях. Опитвам се да чета.

— Скучна книга. Лично аз не успях да я изчета докрай. Прекалено много се говори за морал и няма никакво действие.

Обърнах една страница. Въпреки че не му обръщах никакво внимание, постоянно усещах присъствието му. Той ме гледаше. Това ме караше да се чувствам твърде неудобно, но нямаше да му позволя да разбере това. Измина цяла минута. Взирах се в буквите, без да различавам и една дума. Той почна да губи търпение. Езикът го сърбеше да ми разкрие къде е ходил. Няма да го питам, пък каквото ще да става.

— Корабът заминава след две седмици — подхвърли той небрежно.

Негодникът успя да ми привлече вниманието. Пак оставих книгата и се обърнах с лице към него.

— Какъв кораб?

— Корабът, който ще ни отведе във Франция. Отбих се до гишето за продажба на билети. Не бях виждал такава тълпа досега. Ще отплуват само няколко кораба. Местата на повечето от тях са изкупени още отпреди няколко месеца. Наложи ми се да подкупя двама-трима души, разбира се, но в крайна сметка уредих каюта за нас.

— Нас!

— Ще идем във Франция, а после ще се прехвърлим през канала в Англия. Кабината е много уютна, доколкото разбрах. Не успях да осигуря две отделни кабини, достатъчно разправии си имах, докато намеря и тази. Ще пътуваме като мистър и мисис Бонд. Това малко извъртане на истината няма да навреди на никого.

Неусетно и за самата себе си бях скочила на крака. Бузите ми пламтяха.

— Ние! Ти какво…

— Наистина ли смяташе, че ще те пусна да пътуваш сама до Англия? По време на такова дълго пътешествие ще ти трябва някой голям и силен мъж, който да се грижи за теб. Ще дойда с теб, Мариета.

— О не, няма!

Джеръми се подсмихна.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита той.