Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (32)

32

Нарисуваха белия кръст на вратата късно следобед. Този противен знак вещаеше края на надеждите за хората вътре. Знаех много добре какво означава той, но реших да не се разстройвам. Внесох чаршафите и ги сгънах. Някъде около седем донесох на Джеръми да изпие още една пълна до половина чаша със сок от портокали. Той спа на пресекулки през нощта. Аз седях на стола до леглото му и го събудих два пъти, за да му дам супена лъжица лауданум. Сутринта се бях вкочанила. Гърбът и шията ме боляха страшно. Отново, смених чаршафите, дадох му още лауданум и тръгнах да пазарувам.

Крачех бързо. В едната си ръка държах празната кошница, в другата — заредения пистолет. Чантичката ми се полюляваше на китката ми. Исках всички по пътя да виждат, че съм въоръжена. Мрачното ми и решително изражение показваше ясно, че ще стрелям и при най-малкото предизвикателство. Банда грубияни беше нахлула с взлом в един магазин. Бяха откъртили дъските и счупили стъклата. Ограбваха го развеселено, а аз минах от другата страна на улицата. Мислеха само за грабежа и не ми обърнаха никакво внимание.

Пазарът беше още по-пуст отпреди. Платих малко състояние за дузина яйца. Портокалите бяха толкова скъпи, сякаш бяха от чисто злато. Отказах да платя прекалено високата цена. Заспорих яростно с жената зад щанда. Най-накрая тя ми ги продаде на половин цена, без да изпуска от поглед пистолета ми. Купих боб, кафе, брашно, една чепка банани и още едно пиле. Една остаряла проститутка в мръсна рокля избухна в истеричен плач, когато се оказа, че няма пари да си купи наденица. Един набит мъж и едрият собственик на сергията с риба почнаха да я бият разярено с юмруци. Кофите със змиорки се събориха. Хлъзгавите черни създания се заизвиваха по паветата и се оплетоха помежду си.

Направих и последната си покупка и излязох от пазара с пълна догоре кошница. Шията ми още ме болеше. Струваше ми се, че някой е препънал на две и усукал гръбначния ми стълб. Щом опънах гръб, по-малките ми кости изпукаха и усетих известно облекчение. Крачех бързо и стисках здраво пистолета. Минах покрай един фургон. В задната му част имаше дюшек, а куп одеяла бяха разхвърляни отгоре. Двама души водеха един мъж по нощница към фургона. Той бълнуваше и се препъваше от слабост, докато те го дърпаха за ръцете и го караха насила да върви. Третият мъж носеше една месингова статуетка и два сребърни свещника. На рамото му висяха кадифени завеси, които се влачеха по земята зад него. Тия типове… в тях имаше нещо военно.

Стигнах до ъгъла и се обърнах от любопитство да ги видя отново. Когато стигнаха до фургона, болният почна да се бори, клатеше глава и се мъчеше да се освободи. Единият от мъжете изви спокойно и равнодушно ръката му. Вдигна я между плешките на гърба му, запуши с ръка устата му и после качи насила бедния страдалец във фургона.

Продължих да вървя. Озадачих се. Да не би градските власти да са се обърнали най-сетне за помощ към военните в тази криза? Това решение изглеждаше логично. Но защо тогава мъжете качиха болния във фургона? Едно е да събираш труповете и да ги откарваш в общите гробове, а този мъж си беше съвсем жив. Много се разтревожих от това, което видях. Знаех, че военните понякога са далеч по-опасни от най-злите разбойници, особено ако са им дали власт да се месят в делата на гражданите.

Щом се прибрах, сварих едно джезве с кафе, нарязах филии хляб и ги препекох. Седнах до кръглата дървена маса. Кафето беше хубаво и вкусно. С малко масло отгоре и препечените филийки си ги биваше. Ще трябва да хапна още, ако искам да имам сили. Няма да мога да се грижа за Джеръми, ако съм немощна и залитам от слабост. Докато седях в тихата кухня и пиех втората чаша кафе, ми се струваше, че го наглеждам от седмици. А не бяха минали дори четиридесет и осем часа, откакто той се строполи на пода на дневната и кошмарът започна. Знаех, че ще стане и още по-лошо и трябва да събера сили, за да се преборя с опасностите, които ме очакват тепърва.

Изпих кафето и станах. Извадих пилето, измих го, нарязах го и го сложих да се вари. Когато омекне, ще го обезкостя, ще нарежа месото и ще го сготвя на бульон с юфка и зелеви листа. Така ще направя гъста и хранителна супа. На Джеръми му ставаше все по-трудно да преглъща, а най-важното бе той да яде, колкото е възможно повече. Когато пилето кипна в тенджерата, я свалих от огъня и сложих друга тенджера с вода, да се изварява. След десет минути внесох една купа с гореща вода в спалнята заедно с нова кърпа.

Джеръми още спеше. Не исках да го безпокоя, но трябваше да го измия и да сменя чаршафите, които се бяха просмукали с пот. Той изстена няколко пъти, докато го миех, макар че не отвори очи. Отидох до гардероба, извадих един хубав халат от тъмнокафяв брокат и се замъчих да го облека в него. Докато пъхах ръцете му в ръкавите на разкошната дреха, се запитах коя ли жена му го е подарила. Мъжете никога не си купуват такива халати. Помислих си, че твърде много жени са го обичали. Те са смятали мъжествеността му за привлекателна, безжалостното му изражение за завладяващо, а чара му за неустоим. Закръглените келнерки, елегантните изискани графини, поруменелите девици, обиграните куртизанки — всички те сигурно са копнеели да го докоснат, така както го докосвах сега.

Беше спрял да зъзне. Кожата му беше малко топла при докосване, но не пламтеше. Като че ли спеше спокойно и леко. Отдавах това на лауданума. Този опиат беше изключително силен. Разтревожих се малко при мисълта, че му давам толкова голяма доза.

Джеръми се размърда и отвори очи. Изохка безсилно и се опита да седне. Сложих ръце на рамената му и го побутнах нежно надолу.

— Всичко е наред — изрекох аз тихо. — Тук съм.

Той се намръщи силно и ме заоглежда критично с трескавите си сини очи, които сякаш ме пронизваха.

— К… кой…

— Мариета, Джеръми.

— Ма… Мариета?

Сякаш по-рано не бе чувал това име. Неспокойните му очи продължиха да ме оглеждат изпитателно. В тях се четеше подозрение и боязън. Намръщи се гневно и промърмори нещо, което не схванах.

— Г… горещо — изрече той.

— Знам, скъпи.

— Жа… жаден съм.

— Ще ти донеса малко портокалов сок.

След малко пак спеше шумно. Дишаше тежко през разтворените си устни. Останах още малко до леглото и го погледах. После се върнах в кухнята.

Ще се възстанови. Дори не си помислях, че е възможен друг изход, въпреки мрачната прогноза на доктор Дювал. Джеръми беше млад, силен и жизнен. Бликаше от енергия и жажда за живот. Някаква си малария няма да го погуби, не и ако знаех как да се оправя с нея. Ще се погрижа винаги да има храна. Ще го мия често със студена вода, когато получи пристъп. А когато го побият ледени тръпки и почне да зъзне, а зъбите му затракат, ще го държа на топло.

Свалих от огъня супата, изтрих си сълзите и изпънах рамена. Трябва да поспя и да хапна малко. След като нахраних Джеръми, ще трябва и аз да изям купа със супа, да си направя постеля в спалнята и да се опитам да дремна малко. Бях съвсем изтощена.

Джеръми се намръщи гневно, когато го вдигнах да седне и нагласих възглавниците зад него. Стисна здраво устни и ме изгледа свирепо. Стискаше здраво юмруци. Досетих се, че според него става нещо опасно. Така го караше да мисли помътнелият му разум. Изтрих челото и бузите му с мокра кърпа. Той си промърмори нещо, а после престана да гледа разярено. Лицето му придоби объркано и смутено изражение. Присви очи. Помъчи се да пропъди мъглата и да ме види ясно.

— Ма… Мариета? Това… ти ли си…

— Аз съм, Джеръми. Дойдох да те нахраня.

— Х… храна? Не… не съм гладен…

— Отвори си устата.

Той промърмори нещо с неудоволствие и се подчини най-накрая. Мускулите на врата му се помръдваха с мъка, докато той преглъщаше, но независимо от това успях да го накарам да изяде цялата купа със супа. Избърсах му устните и му дадох да пие вода. После лекарството.

Седнах на масата в кухнята. Изядох купа със супа и една филийка хляб. Искаше ми се да изпия още малко кафе, но реших, че ще ми навреди. Щом свърша с миенето на съдовете, ще струпам няколко одеяла на пода на спалнята и ще се опитам да дремна малко. След супата и лауданума Джеръми сигурно ще спи поне три-четири часа. Ще се събудя, ако той се размърда.

Навън се надигаше буря. Изтрещя гръмотевица. Стори ми се, че някой тропа неспирно на вратата. Почти незабавно се досетих, че на вратата наистина има някой, който чука толкова силно, че дървото скоро ще се разцепи.

Изтрих си ръцете и се намръщих. Закрачих бързо по коридора, отключих и завъртях предпазливо дръжката на вратата. Не отворих докрай вратата, не смеех. Наругах се наум за това, че не проявих предвидливост и не си взех пистолета.

Мъжът на прага, беше висок и строен. Гледаше кисело. Когато отворих още малко вратата и той ме огледа добре, сивите му очи загубиха стоманената си твърдост и блеснаха похотливо.

— Какво искате? — попитах аз. Гласът ми прозвуча леденостудено.

— Ей, не си много любезна!

Понечих да затръшна вратата. Той опря длан в нея и я блъсна. Залитнах назад. Той отвори широко вратата. Видях, че зад него има двама души. Видях и фургона пред портите. Най-малко седем души се бяха сгушили под одеялата. Бяха жалка картинка. Сърцето ми като че ли спря да бие. Кръвта ми се вледени. Разпознах и тримата.

— Кои сте вие? — запитах аз.

— Ефрейтор Сандърс, мадам, този е редник О’Хара, а онзи — редник Хопкинс. Получих заповеди да събера всички хора в околността, които са болни от малария. Градските власти ще ги откарат до един лагер на десет мили от града. Там ще има легла и хора, които да се грижат за тях.

— Вие… вие от армията ли сте?

— Точно така. От втори полк.

— Нямате униформи.

Сандърс се засмя.

— Тази работа е много мръсна, мадам. Никой от нас не иска да си цапа униформата. Получих си заповедите. Хопкинс и О’Хара са тук, за да помагат. Къде е болният от малария?

Не изпадай в паника, казах си аз. Недей. Мисли. Мисли. Спокойно. Бъди много, много спокойна. Не им позволявай да разберат колко си уплашена. Махнах един дълъг бакърен кичур от бузата си, придадох си надменен вид и се втренчих във високия и доста привлекателен мъж.

— Сигурно е станала някаква грешка — изрекох студено. — Тук няма болен от малария.

— Няма ли? — запита с провлачен глас Сандърс.

— Моят… моят мъж е доста настинал. Докторът дойде, прегледа го и каза, че е загубил силите си, трябва да си почива и да пие течности, но… това не е малария.

— Как ще обясните този кръст на вратата?

— Нарисували са го по погрешка. Някой е допуснал грешка. Мъжът ми само се е простудил.

Тънките розови устни на Сандърс се извиха подигравателно.

— Не виждам брачна халка на пръста ви — каза той. — Обзалагам се, че и онзи мъж няма нищо по пръстите си. Вие ме лъжете.

— Тя има хубаво тяло, нали? — изрече О’Хара.

— Да-а — съгласи се Сандърс. Сивите му очи ме изгледаха изпитателно. — Действително е хубаво.

— Не се ли сещаш за нещо, а?

— За нищо не се сещам.

— Да приключваме с този случай — изрева Хопкинс. — Нямаме време за такива работи.

— Хопкинс не умее да цени истински хубавите неща в живота — отбеляза О’Хара. — На него му дай да блъска и да бие хората. Всъщност закъде сме се разбързали толкова?

— Не бързаме за никъде — каза Сандърс.

Очите му се впиха в моите. На устните му се появи усмивка. Уплаших се. Трябва да направя нещо. Но какво? Какво? Не бива да им позволявам да го отнесат в онзи фургон. Та те водят хората на сигурна смърт. Условията в лагера несъмнено са най-примитивни и мизерни. Джеръми няма да има и най-малкия шанс да оцелее, ако няма кой да му обръща внимание и да се грижи постоянно за него. Не бива да им позволявам да го отнесат. Не бива. Но какво да правя? Мисли. Мисли.

— Да свършваме веднъж завинаги с тоя тук! — настоя Хопкинс. — Ако жената пречи нещо, дайте аз да се оправя с нея!

Черните му очи пламтяха. Цялото му тяло кипеше от енергия. Като го гледах как се е навел и ми се зъби, ми заприлича на някой булдог, когото държат здраво за каишката. Умираше от желание да се нахвърли върху мен. Сандърс сякаш прочете мислите ми.

— Няма да му разрешим да се развихри! — обеща той. — Не и ако не ни пречите да си изпълняваме задълженията.

— Ка… казах ви. Тук няма болен от малария. Губите си времето.

Сандърс ме блъсна настрана и влезе в антрето. О’Хара и Хопкинс вървяха плътно зад него. Отидох бързо в дневната, като се молех да ме последват и да стоят далеч от спалнята. Сандърс вървеше бавно подире ми, без да спира да се усмихва. О’Хара се зае да оглежда алчно мебелите. Завъртя в ръцете си една сребърна кутия и погали розовата копринена подложка. Тръгна из стаята и почна да пресмята наум цената на обзавеждането. Хопкинс не влезе с тях в дневната. Къде отиде той?

— Тук има доста хубави неща — отбеляза О’Хара. — Наистина са хубави. Според мен онзи разкошен часовник струва сума ми ти пари. Фигурките по него са от чисто злато. Май сме попаднали на някакъв богаташ.

— Взимайте, каквото искате — изрекох припряно. — Няма да протестирам.

— Много сте щедра, мадам — изрече Сандърс.

— Предлагам да се спазарим.

Очите му ме разсъблякоха. Облиза долната си устна. Наслаждаваше се на положението и предвкусваше бъдещи удоволствия. Заповядах си да не му обръщам внимание.

— Имате с какво да се спазарите! — изрече той с провлечен глас. — Отдавна не съм виждал тяло с форми като вашето. Изглеждате много съблазнителна.

— Ще ти пусне ли? — попита О’Хара.

— Май ще ми пусне. Няма кой знае какъв избор.

О’Хара се изкиска и пъхна сребърната кутия в джоба си. Погледнах Сандърс. Вече се бях успокоила. Бях готова да му се отдам. Ако това е цената на спасението на Джеръми, ще се отдам и на тримата. Сандърс затърка брадичката си с палец. Сивите му очи гледаха развеселено. Похотта и желанието надзъртаха весело от тях. Притегли ме към себе си и пъхна ръка в корсажа на роклята ми.

— Той е тук! — извика гръмогласно Хопкинс. Сандърс се намръщи раздразнено.

— Иди да му помогнеш, О’Хара! — нареди той. — Зает съм с дамата. След като го отнесете във фургона, се върнете с Хопкинс и съберете това-онова.

— Ах, ти, мръснико! — извиках аз.

Ритнах го по пищяла и се освободих. Той ме хвана за китката и ме дръпна рязко към себе си. После ме хвана за гърлото и ме стисна така, че да не мога да дишам, докато се мъчех да се измъкна. О’Хара се изкиска отново и излезе, без да бърза, от стаята. Сандърс разхлаби малко ръцете си и сведе глава. Устните му докоснаха леко ухото ми. Спрях да се съпротивлявам и застанах съвсем спокойно. Ръката му ме държеше здраво за гърлото, но вече не ме душеше.

— Ти и аз ще се позабавляваме малко — рече той подигравателно.

— Сключихме сделка — изрекох прегракнало.

— Ти направи предложение, но аз не обещах нищо. Просто се отпусни. Знам как да накарам едно момиче да се чувства наистина добре. Ще идем ей там на дивана, а когато свършим, ще ме молиш да почнем отново.

Без да престава да ме държи за гърлото, той ме подкара насила напред и ме блъсна на дивана. Бях загубила всяка надежда от отчаяние, но се напрегнах да измисля нещо. Пистолетът. Трябваше да се добера до пистолета. Той се намираше в чантичката ми.

Чантичката. Парите. Ще му предложа пари. Сандърс застана над мен и ме загледа цинично. Не бързаше с удоволствията. Приседнах. Корсажът на изцапаната ми рокля от синя коприна се смъкна надолу и почти оголи зърната на гърдите ми. Това му хареса.

Отвори уста. Езикът му изскочи навън и облиза пак устните му.

— Имам пари — заявих аз.

Това му подейства.

— Пари?

— Много пари — отвърнах аз. Гласът ми звучеше спокойно. — Моят приятел се отби в банката, преди да се разболее. Бяхме решили да напуснем Ню Орлиънс. Той изтегли всичките ни пари от банката.

Сандърс забрави за обзелата го страст и ме дръпна, за да се изправя на крака.

— Покажи ми ги! — нареди той и ме блъсна към вратата.

Поведох го към спалнята. Хопкинс и О’Хара бяха смъкнали Джеръми от леглото и го държаха за ръцете. Той висеше между тях и стенеше със затворени очи. Приближих се до тоалетката, вдигнах чантичката и се обърнах. Сандърс чакаше на вратата. Очите му пламтяха алчно. О’Хара и Хопкинс го гледаха озадачено. Извадих пистолета и го насочих право към гърдите на Сандърс. О’Хара ахна.

— Мили боже! Тя има пистолет!

Изгледах безмилостно Сандърс.

— Кажи им да го пуснат — изрекох аз.

Той усети по гласа ми, че съм решена на всичко. Бузите му пребледняха. Запънах ударника на пистолета. Държах го здраво. Не го изпусках от очи.

— Хей, хей! — почна да протестира той. — Не ни пречете с това оръжие, мадам.

— Кажи им да го пуснат.

— Не позволявай на някаква жена да те заплашва! — изръмжа Хопкинс. — Събори я на земята и й вземи тази играчка!

— Май… ъ-ъ ще се наложи да го направя — изрече неспокойно Сандърс. — Защо не насочите пистолета нанякъде другаде, мадам.

— Само да си помръднал — казах аз — и ще стрелям. Държа на думата си. Кажи им да го пуснат.

Сандърс се подвоуми, после им заповяда, каквото му казах.

— Внимателно — предупредих ги аз.

Хопкинс се намръщи, свирепия О’Хара видимо трепереше. Оставиха Джеръми на леглото и се изправиха. После Хопкинс изрева и се нахвърли върху мен. Извъртях се към него и натиснах спусъка. Експлозията сякаш разтърси стаята. Куршумът улучи Хопкинс по време на скока му към мен. Той се строполи на килима. Рамото му беше строшено, а костите му — счупени. Бликналата кръв беше яркочервена. Преди другите двама да се съвземат, отворих светкавично най-горното чекмедже на тоалетната масичка и извадих пистолета на Джеръми. О’Хара се втренчи ужасено в мен през облака дим.

— Тя има още един пистолет! — възкликна той.

— Добре стрелям — заявих аз. — Лесно ще ви уцеля между очите.

— Вярвам ви, госпожо!

— Сандърс?

— Н… Няма да споря с вас.

Хопкинс стенеше от болка. Беше паднал на колене. Лицето му стана тебеширенобяло, когато видя назъбената дупка, от която течеше кръв и се показваха остатъци от кост. Очите му се завъртяха и той рухна на пода. О’Хара потрепери. Сандърс не откъсваше поглед от пистолета в ръката ми. Сивите му очи се отвориха широко и загледаха уплашено.

— Вдигнете този — наредих аз. — Изнесете го оттук. Ако някой от вас се върне, ще го застрелям. Разбра ли?

Сандърс кимна живо.

— Допуснали сме грешка. Този човек не е болен от малария, само се е простудил силно. Нали, О’Хара?

— Да, разбира се!

— Помогни ми да го изправя. Да се махаме оттук!

Вдигнаха на крака ранения. Хванаха го от двете страни и го изведоха от спалнята. Последвах ги в антрето. Държах пистолета, насочен пред себе си. Сандърс започна неумело да отключва вратата. Хопкинс се отпусна в ръцете им и извика от болка, когато рамото му се изви. После припадна. Сандърс отвори вратата. Понечиха да излязат.

— Чакайте малко! — извиках аз.

— Мили боже! — прошепна О’Хара. — Сега пък какво има?

— Кутията — казах аз. — Сребърната кутия, която взе от дневната. Дай ми я!

О’Хара се подчини мигновено. Взех кутията и посочих с пистолета изхода. Те се запрепъваха навън, докато мъкнеха Хопкинс със себе си.

— Целият проклет град е отишъл по дяволите — оплака се О’Хара. — Хората вече не са приятели помежду си.

Затворих вратата и я заключих. После се облегнах на нея и затворих за миг очи. Затреперих от обзелия ме, макар и със закъснение ужас. Поех си няколко пъти дълбоко дъх и влязох в дневната. Оставих кутията на мястото й и погледнах през прозореца. Фургонът с вдъхващия съжаление човешки товар се отдалечаваше от портите. Много се съмнявах, че някой от тримата ще се върне. Никой от тези „смели“ и „решителни“ войници няма да иска да говорят за него, че е избягал от една жена.

Джеръми се бе проснал напречно на леглото, когато се върнах в спалнята. Загубих много време, докато го настаня пак под завивките. Той се съпротивляваше насън, блъскаше ме, мърмореше нещо гневно и през цялото време стенеше. Когато го завих, той се замята насам-натам. После се вдигна рязко и седна с широко отворени очи. Те блеснаха свирепо, а устните му се дръпнаха назад. В този миг се чу оглушителен гръм. Внезапен порив на вятъра накара капаците да затропат. Проблесна светкавица. Сребристосини ивици светлина изпълниха почти тъмната стая. По стената затанцуваха сенки. Дъждът затропа по покрива. Джеръми ме гледаше разярено с мъртвешко изражение на лицето си. Привиждаха му се някакви ужасни кошмари. Когато го хванах за рамената и се опитах да го върна обратно на мястото му, той изръмжа, замахна с юмрук и ме удари по лицето.

В главата ми избухнаха ярки сребристи жълто-оранжеви светлинки. Политнах назад. Коленете ми се свиха надолу, все едно, че бяха от каучук. Мастиленочерният мрак ме погълна в обятията си.

Съвземах се постепенно, и пак чух почукването. Какво ли е това? Намръщих се, а после се сетих, че някой чука по вратата. Едва не избухнах в плач. Не. Не. Няма да издържа повече. Нямам сили да се изправя срещу поредните грабители, не и днес. Върви си, който и да си, замолих се наум. Моля те, иди си. Който и да беше, нямаше никакво намерение да си отива. О, боже. О, боже. Прокарах ръка по челото си, отидох до тоалетната масичка и вдигнах пистолета. Излязох със залитане в антрето, свила решително устни, отключих вратата и я разтворих широко.

Старата негърка погледна пистолета с големите си блестящи черни очи. В тях не се появи и най-малък признак на тревога. Погледна ме и се намръщи. Старческото й набръчкано кафяво лице беше трогателно хубаво посвоему. Дрехите и косата й бяха мокри. Носеше голяма торба, която изглеждаше така, сякаш беше направена от мръсен килим на цветя.

— Аз съм Манди — каза тя. Гласът й беше тих и стържещ. — Дошла съм да помогне младият джентълмен да се оправи.

Само я гледах. Така се стреснах от вида й, че нямах сили да продумам. Жената изтри дъждовните капки от съсухрените си кафеникави бузи. Като видя, че не зная какво да правя от объркване, тя ми кимна окуражаващо.

— Чух, когато говорехте с доктора. Познах ви. Нали разбирате, спомних си коя сте. Сетих се, че сигурно онзи млад джентълмен е болен, онзи, дето ми даде всичките пари.

Объркването ми нарастваше.

— Пари? Аз не…

— Вие бяхте в прекрасна червена рокля оназ нощ — изрече тя със стържещ глас, — а и той беше разкошно облечен. Беше хубав като някой принц. Вие си минавахте през пазара, а аз обикалях около сергиите и търсех да намеря нещо за ядене. Той ми дава всички онез пари и отмина, преди да съм успяла да му благодаря.

Върнах се назад в паметта ми и си представих мислено сенчестия пазар, на който горяха само няколко факли тук-там, а повечето от сергиите бяха затворени, докато ние се разхождахме бавно покрай тях. Долових отново миризмата на печени фъстъци, а после си спомних жената. Тя се беше заровила в отпадъците и боклуците, които се въргаляха по земята. Вървеше уморено, превила гръб и събираше развалените моркови и увехналите листа от зеле. Джеръми се вбеси, като я видя на какъв хал е и й тикна гневно в ръцете няколко пачки с пари. Стори ми се, че е минала цяла вечност от онази нощ.

— Спомняте ли си ме? — попита тя.

Кимнах утвърдително. Изведнъж ми се зави свят. Пред очите ми се появиха неясни петна.

— Манди никога не забравя доброто дело — изрече тя със старческия си стържещ глас. — Никой не ми е давал толкова много пари. Бяха около петдесет лири. Уредих да имам моя сергия на битака. Там продавам нещата, които съм събрала по улиците. Това са все вещи, които хората изхвърлят.

Тя още стоеше на прага. Дадох й знак да влезе. Струваше ми се, че се намирам някъде далеч и наблюдавам сцената отстрани. Всичко пред очите ми беше на петна. Виждах я като през мъгла.

— Спомних си — каза тя, когато затворих вратата, — и когато ви видях на улицата, ви познах. Когато чух какво казахте на доктора, разбрах, че трябва да помогна. Щях да дойда и по-рано, но не знаех къде живеете. Не успях да чуя адреса, когато говорехте с оня младеж, който помага на доктора.

— Как ни намерихте? — Гласът сякаш принадлежеше на друг.

— Онова момче Ангъс ми каза къде да дойда. Стоях и чаках цяла нощ. Надявах се да се върнат, за да го попитам, но не дойдоха чак до сутринта, а после трябваше да ида да си взема нещата.

— Нещата?

— Корени, билки, лекарства на прах. Донесох и лимони и една восъчна пита с мед. Донесох всичко, което ми трябва, в торбата. Манди знае всичко за маларията, знае какво да прави.

Поклатих глава. Не беше възможно това да се случва в действителност. Манди ме погледна с хубавите си очи. Това бяха древни очи, изпълнени с древна мъдрост. На челото й се появи бръчка, когато тя докосна нежно челюстта ми.

— Ще й сложим компрес и ще й мине — каза тя.

— Той… той ме удари. Но не нарочно.

— Разбира се, че не. Имал е пристъп.

— Онези мъже дойдоха и се опитаха да го отведат. Наложи ми се да прострелям един от тях в рамото. Когато ти почука на вратата, си помислих…

— Тихо, дете. Всичко ще се оправи.

Поклатих пак глава. Не ми се вярваше, че тя е тук и всичко това се случва наистина. Поведох Манди към спалнята. Вървях като сомнамбул. Тя отиде до леглото и прегледа Джеръми. Докосна кожата му и се намръщи, когато видя появилото се под бледността пожълтяване. Още държах пистолета. Оставих го на масичката и я загледах как се навежда, за да преслуша сърцето му. След малко се изправи. На челото й се беше появила дълбока бръчка. Черните й очи гледаха изключително разтревожено.

— Ще трябва да почна още сега — промърмори тя.

— Благодаря, че дойдохте — изрекох аз, — но той е тежко болен. Аз… — нямах сили да продължа да говоря. От очите ми бликнаха сълзи. — Мисля, че той няма да…

Не си довърших изречението. Пороят от сълзи заля бузите ми на солени ручейчета. Дори не се опитах да ги спра. Манди дойде при мен, вдигна загрубялата си стара ръка и ме потупа по рамото.

— Не плачи, дете. Манди е тука. Ще се погрижа и за него, и за тебе. Спри да плачеш, чуваш ли? Манди ще оправи всичко.