Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (22)

22

Виждахме, че след половин час или по-рано целият кораб ще се озове под водата. Помъчих се да не мисля какво означава това за нас. Постарах се да пропъдя ужасното предчувствие, че с нас е свършено.

— Още има време да спасим това-онова — каза Джеръми.

— Много е рисковано, момко.

— Кухнята и оръжейната са отпред и още не са потънали. Нищо не ни пречи да спасим няколко пушки и малко боеприпаси, както и готварските принадлежности. Ще ни трябват. Ще преплувам дотам, Рандолф.

— Ще дойда с теб.

— Не, единият от нас трябва да остане с жените. Освен това теб изобщо не те бива да плуваш.

— Ще ти трябва помощник, момко. Дори ако успееш да спасиш вещите, как ще ги донесеш сам тук?

Джеръми вече си бе свалил кожения жакет. Сега седеше на брега и си събуваше ботушите.

— Ще се справя — отвърна той дръзко.

Доплува до кораба за няколко минути. Хвана се за перилото, което беше потънало наполовина, и се качи на все по-наклоняващата се палуба. Тя сякаш изчезна под него. Корабът се разлюля и се килна настрана, когато той се заизкачва по палубата на ръце и колене. Изчезна в един отворен люк. Уплаших си, да не би да загине. Корабът ще потъне, а той ще се озове в клопка вътре и повече няма да го видя.

Кори си пое дълбоко дъх и си свали обувките.

— Какво си въобразяваш, че правиш? — попита рязко Рандолф.

— Ще му помогна — отговори Кори. — Ти каза, че той има нужда някой да му помогне.

— Но не и от теб, момиче! Няма да ти позволя да отидеш…

Още преди да успее да си довърши изречението, Кори си беше съблякла роклята. Гмурна се във водата и заплува непохватно към кораба по бялата си фуста. Толкова се уплаших, че имах сила само да гледам как тя замахваше с ръце и крака. Ту изчезваше под водата, ту се появяваше миг по-късно. Косата й се беше прилепила към главата й като лъскава черна шапка.

— Няма да успее да доплува до кораба! — възкликна Ем. — Ще се удави!

Рандолф стисна юмруци. Кокалчетата на ставите му побеляха. Много му се искаше да се хвърли след момичето, но знаеше, че ако нещо се случи с него, Ем и аз ще останем съвсем сами. На лицето му беше изписано страдание, докато гледаше как Кори загребва шумно и ръкомаха. Отново потъна във водата. Стори ми се, че сърцето ми спира да бие. Усетих, че ми прилошава. Ем мачкаше ръката ми със своята, а аз дори не забелязвах това. Главата на Кори се появи отново. Тя се хвърляше напред като тюлен, риташе и размахваше ръце като вятърна мелница. Плуваше неуверено към кораба.

Стигна до перилото, хвана се за него и се качи горе. После изпълзя на палубата. Остана там за миг. Явно си поемаше дъх. Запълзя по палубата към отворения люк. Корабът вече потъваше по-бързо. Долавях скърцането, скрибуцането и шума от всмукване, докато водата си искаше своята жертва и я дърпаше надолу. За колко време ще потъне целият кораб? За пет минути? За десет?

— Кори — прошепнах аз.

— Тя искаше да помогне, скъпа. Знае, че ни дължи твърде много. Съзнава, че няма да издържи докрай. Това е… това беше нейният начин да ни покаже, че и тя участва наравно с нас. Тя е много смело момиче.

— Ще загинат, Ем.

— Може би няма, скъпа. Възможно е да се измъкнат навреме.

Стоях неподвижно. Сърцето ми се свиваше от ужас, докато гледах как вълните заливат кораба и го всмукват. Погълнаха още малко от него, после още малко. Водата се намираше само на няколко метра от отворения люк. Обзе ме ужас, какъвто не бях изпитвала по-рано. Каква героиня излезе това крехко и нежно момиче! Ами Джеръми? Той ме обичаше от все сърце, а аз го отхвърлих. Чу се шум от поглъщане. Върхът на кораба се залюля силно от едната страна на другата и сякаш подскочи над водата, но тя го всмука обратно в себе си и той се хлъзна надолу застрашително бързо.

— Виж! — извика Ем.

Един огромен черен вързоп изскочи навън от люка, прелетя над перилото и се приземи във водата със силен плясък. Изплува на повърхността само на няколко фуга от сплетените платна. И тримата на брега зачакахме. Взирахме се в люка и всеки момент очаквахме да видим Кори и Джеръми. Затаих дъх и се замолих наум, но корабът продължи да потъва, а никой не се появи. Почнахме да губим надежда. Ужасих се още повече. Ем пусна ръката ми и застана на края на брега. По бузите й се стичаха сълзи, но моите очи бяха сухи.

Изтече една минута, после още една. Последва я трета. Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам, да гледам и да се моля. А — после настъпи неизбежното. Чу се поредният силен звук от поглъщане и силно скърцане. Корабът се залюля и водата нахлу в отворения люк. За няколко секунди потъна целият съд, а на повърхността се появиха големи мехури. Нещо изскочи от водата. Това беше втори вързоп, увит в черна мушама. Той се поклати, подскочи и се залюля над водата. След това до него се появи главата на Кори. Нежните й ръце с цвят на кафе го обгърнаха. Ем извика. Стори ми се, че викът й прозвуча някъде отдалеч. На повърхността изскочи и Джеръми. Главата и тялото му се изстреляха мощно напред. Разтърси глава, за да изтръска водата от очите си. После заплува към вързопа и обви ръце около рамото на Кори. Останаха така известно време, а мехурите продължаваха да се пукат около тях подобно на огромни мокри топки.

Не изпитвах облекчение. Бях се издигнала над подобни чувства. Струваше ми се, че аз самата съм умряла и съм се съживила. Бях твърде уплашена, за да изпитвам каквото и да е. Видях, че Кори обвива ръце около рамената на Джеръми и почти ляга на гърба му, докато той се оттласква от вързопа и се насочва към брега със същите мощни и равномерни загребвания, с които бе потеглил преди малко. Кори се бе долепила до него, а той плуваше така, сякаш изобщо не я носеше. Разсичаше без никакво усилие водата с ръце. Когато вече стигаше дъното с крака, той спря, издърпа я отпред и я прегърна силно. И двамата се засмяха. Едва не загинаха преди малко, а сега се смееха като шумни деца.

Наведох се над вързопа си, развързах лентите на пелерината и я разперих. Едва съзнавах какво върша. Джеръми донесе Кори на брега. Рандолф я хвана за ръката и я измъкна от водата. Ем взе пелерината от мен и загърна Кори с нея. Кори се усмихваше и смееше. Беше доволна от себе си. Искаше ми се да я разтърся и да й ударя шамар. Прегърнах я и я стиснах толкова силно, че тя изохка и се размърда неспокойно.

— Всичко е наред, миз Мариета — почна да протестира тя. — Добре съм.

— Как можа да постъпиш така, Кори. Как можа!

— Взехме много и хубави неща.

— Защо! Защо постъпи така?

— Исках да помогна. Освен това плувам като риба.

Нямах сили да говоря повече. Заплаках. Най-после заплаках, а Кори ме утешаваше и се усмихваше нежно, докато ме галеше по косата с мократа си ръка.

Джеръми Бонд се върна на брега с втория вързоп, излезе от водата и се отърси от нея като голямо кученце. От цялото му тяло се стичаше вода.

— Успяхме — възкликна той.

— Наистина — добави Кори.

— Малкото момиче ми спаси живота — обяви Джеръми.

— Наистина — повтори Кори.

— Вървете по дяволите и двамата! — извиках аз.

— Какво й става? — запита Джеръми.

— Сигурно е от нервите — отвърна Кори.

Овладях се и спрях да плача. Потиснах гнева си. Гледах невъзмутимо и сдържано как Джеръми се тръшва на земята, за да си обуе ботушите. Кори си обличаше роклята, а Рандолф развързваше вързопите. Ем явно мислеше с тревога за бъдещето като мен.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще си направим лагер за през нощта на брега. Ти и Мариета ще идете да донесете малко дърва. Аз ще уловя няколко риби. Ще си ги опечем за вечеря.

Сплетох ръце на кръста си и тръгнах бавно към края на брега. След всички тревоги и вълнения се чувствах удивително спокойна. Усетих, че Джеръми е застанал зад мен, въпреки че не го чух да се приближава. Никой от нас не продума. След малко той сложи ръцете си на рамената ми и се зае да ги разтрива нежно. Това ми подейства толкова успокоително, че не се опитах да се дръпна от него.

— Ще се измъкнем ли оттук? — попитах аз.

— Разбира се.

Гласът му звучеше тихо, мелодично и уверено. Силните му ръце продължаваха да разтъркват рамената ми. Постепенно ме обзе удивителна слабост, която бях изпитвала много рядко. Внимавай, става опасно, казах си аз. Но предупреждението беше толкова слабо, че не му обърнах внимание.

— Не ми се вярва, че ще се приберем здрави и читави в Ню Орлиънс.

— Ще се приберем, и още как — увери ме той. — Има едно селище на… около седемдесет мили оттук. Ще ни се наложи да изминем петдесет мили пеш през блатата, но след това ще ни бъде много по-лесно.

— Ще си купим коне — казах аз.

— И всичко друго, от което имаме нужда. Ти си богата жена.

— Ще ми позволиш да платя за всичко.

— Изобщо не се притеснявам да взема пари от жена. Освен това според мен така ще похарчиш част от зестрата си.

Той ме хвана още по-здраво за кръста и затърка шията ми с ръка. Бузата му докосваше моята. Опасност, сладка опасност. Така ми се искаше да не й обръщам внимание и да се поддам на сладостната и приятна възбуда, която ме обземаше неусетно. Знаех, че това ще бъде голяма грешка. Имах нужда някой да се държи нежно с мен, да ми нашепва мили слова и да ме гали, но цената на това удоволствие беше твърде висока. Не исках душата ми да се разкъсва пак от болка, а всичките ми инстинкти ми нашепваха, че ако му отстъпя, рано или късно ще съжалявам много.

Той извърна леко глава и ме целуна по слепоочието. Затворих очи, хванах го за ръцете и се измъкнах неохотно от прегръдката му.

— Съжалявам, Джеръми — казах аз.

— Недей, момиче. На мен ми стига да чакам.

— Ще чакаш напразно.

— Не смятам така.

— Заклела съм се да си отмъстя и трябва да го направя.

— Разкажи ми — помоли той.

И аз му разказах за Роджър Хоук и за моята клетва. Обясних му, че тя ми даваше воля за живот и оцелях благодарение на нея. Той слушаше спокойно, без да задава въпроси и без да коментира. Докато му разказвах, изведнъж ми се стори, че говоря безсмислици, а подбудите ми са напълно погрешни. Невъзможно е човек да живее само в името на отмъщението, не и ако иска да води истински живот. Въпреки това знаех, че съм длъжна да погубя Роджър Хоук.

— Отначало ми се искаше да го убия, така както той уби Дерек, но сега… — подвоумих се. — Ще забогатея, след като продам бижутата. Ще намеря друг начин да си отмъстя.

— Така ли?

— Искам Хоукхаус да стане мое владение. После ще живея там до края на живота си. Това е мястото, на което принадлежа.

— Толкова много ли го обичаш?

Не отговорих, а Джеръми не ме насили да му отвърна. Замълча и потъна в мислите си, пъхнал ръце в джобовете. Падаше мрак. Небето стана тъмнопурпурно, което премина в черно. Звездите грейнаха ярко. Разхождахме се и се вслушвахме в шумовете на нощта. Приятната близост отпреди малко изчезна. Все едно, че не се познавахме изобщо. Въпреки че беше доста наперен, самонадеян и непочтителен и си придаваше вид на напълно безотговорна личност, той беше много по-чувствителен, отколкото бях подозирала. Бях го разочаровала, а на всичко отгоре и му причиних болка.

— Хайде да се връщаме — предложи той. — Ще запаля, огъня.

Обърна се и се отдалечи бавно. Личеше си, че върви доста по-унило отпреди. Останах още няколко минути до мастиленочерната вода. През тези няколко минути се чувствах по-самотна отвсякога. Не разбирах на какво се дължи това. Ставаше все по-студено, което беше достойно за учудване след горещините през деня. Видях в далечината оранжев проблясък. Скоро огънят пламна ярко. Джеръми стоеше близо до него с ръце на кръста и гледаше пламъците.

Чух смях. Кори, Ем и Рандолф се връщаха. Видях ги да се приближават. Само силуетите им се виждаха в мрака. Ем и Кори бъбреха оживено. Не помръднах още няколко минути. Бях се оклюмала. Чувствах се самотна и изоставена. После си забраних да тъгувам повече и отидох бързо при другите.

Кафето къкреше в кафеничето. Миризмата на риба беше божествена. Другите ядоха с апетит. С мъка преглътнах няколко хапки. Никак не ми се ядеше.

— А сега да си лягаме — предложи Рандолф, след като всички свършиха да ядат, а Кори и Ем измиха тигана и кафеничето. — Утре няма да ни е леко.

— Сигурна съм, че няма да мигна цяла нощ — обяви Ем.

— Едва си държа очите отворени — призна Кори.

— Искаш ли аз да пазя пръв, момко? — попита Рандолф.

— Аз ще съм пръв. Поспи малко. Ще те събудя след няколко часа.

Взех си пелерината и легнах под едно от дърветата. Подложих си вързопа вместо възглавница. Ем и Кори легнаха наблизо, а Рандолф седна, облегна се на едно дърво и скръсти ръце на гърдите си. Заспа почти мигновено. Ем се мяташе и въртеше неспокойно известно време. Оплакваше се, че земята е твърда и размишляваше дали няма змии наоколо, но също заспа скоро като Кори. След половин час още бях будна и наблюдавах крадешком Джеръми Бонд, който вървеше лениво из лагера и спираше често, за да погледне водата или да се взре в небето.

Не можех да заспя. Измина може би половин час, през който се вслушвах в бръмченето на насекомите, в шумоленето на листата и в тихото плискане на водата. После усетих, че той стои до мен. Лежах съвсем спокойно със затворени очи и нарочно дишах равномерно. Той коленичи и оправи гънките на пелерината около рамената ми. После приглади назад един кичур от слепоочието ми. Докосваше ме почти недоловимо. Погали ме внимателно по бузата и прокара палец по извивката на долната ми устна. Издадох неясен звук и се обърнах на другата страна. Той се дръпна бързо назад и поднови привидно безгрижните си обиколки.

Още усещах лекото и нежно докосване по бузата и устната си. Клепките ми натежаха. Плискането на водата в брега ме унасяше и най-накрая ме приспа, но усещах докосването на връхчетата на пръстите му по кожата си дори след като заспах. Стана ми приятно. Още не спях и бях будна. Той пак се наведе над мен и се усмихна, а аз вдигнах ръце към него и го притеглих в обятията си. Прекрасната слабост размекна цялото ми тяло. Притиснах се към него. Беше ми толкова тъжно, че това бе възможно да се случи само на сън.