Дженифър Уайлд
Обичай ме Мариета (5)

5

Дерек беше поръчал карета за осем часа. В седем и половина той влезе в спалнята с нетърпелив блясък в очите. Погледът му пламна от недоволство, когато видя, че съм още по пеньоар. Той, разбира се, беше облечен от главата до петите за вечеря навън.

Носеше хубави черни ботуши, превъзходно ушити черни панталони и редингот, лъскаво черно копринено шалче и жилетка от тежка стоманеносива коприна на тесни черни райета. Изглеждаше строг, официален и смайващо хубав, въпреки че се бе намръщил.

— Мразя да чакам — отсече той.

— Имаме още половин час — казах весело. — Няма нужда да се вълнуваш излишно, Дерек. Ей сега ще стана готова. Вече се гримирах и си направих прическата, както виждаш. Остава ми само да си облека роклята.

— Ако не си готова до двадесет и пет минути, ще изляза без теб. Гладен съм.

Усмихнах се, когато той отиде гневно в дневната и си запали цигара. Долавях ароматния мирис на дима от хубавия тютюн.

Махнах пеньоара и си облякох фустата, която Люсил бе ушила в комплект с роклята, финият корсаж от червена коприна пристягаше приятно гърдите ми и се прилепваше към кръста. Широките шумолящи червени поли се спускаха великолепно надолу във формата на камбана. Дори само бельото ме караше да се чувствам като кралица. Полите се вдигаха и се носеха плавно във въздуха сякаш бяха лека копринена музика. Не устоях на изкушението и се завъртях грациозно пред голямото огледало.

Почти неохотно си нахлузих роклята отгоре, закопчах я отзад, пригладих я надолу по кръста и разстлах твърде хубавите тъмночервени пали от брокат над фустите. Ако преди се бях чувствала като кралица, то сега се чувствах още повече като такава. Не, не като кралица. Кралицата беше длъжна да бъде величествена и официална и постоянно да внимава да се държи достойно. Чувствах се като великата любовница, омагьосващо пленителна куртизанка, която завладява сърцата на кралете и докарва до отчаяние кралиците.

Кога по-рано се бях чувствала толкова красива? Много, много отдавна. Може би това бе тогава, когато за последен път носех златистата бална рокля, която Люсил уши за танците в „Палас“.

Затворих очи за миг и си пожелах да забравя страшното минало. Бъдещето беше единственото, което сега имаше значение, бъдещето ми с Дерек. Пристъпих към леглото, за да измъкна пелерината от нейното гнездо от мека хартия и именно тогава открих ръкавиците, които Люсил бе оставила в кутията като по-късна добавка. Дългите ръкавици бяха от червено кадифе, червено като онова с бродираните цветя. Застанах отново пред огледалото и си ги сложих.

Роклята имаше дръзко голямо деколте. Гърдите ми се притискаха в дрехата и се показваха над нея. Широките полуразтворени ръкави се спускаха надолу и оголваха напълно рамената ми. Яркият и прекрасен червен цвят на роклята караше косата ми да изглежда още по-бакъреночервена и по-тъмна и създаваше драматичен контраст със сапфиреносините ми очи. Съзнавах, че никога не съм изглеждала по-зашеметяващо и не съм предизвиквала по-силно желание у мъжете. Затова влязох с върховна самоувереност в дневната и спрях вътре, за да се насладя на реакцията на Дерек.

Той се облягаше на камината. Стискаше цигарата между зъбите си с кисело изражение на лицето. Вдигна очи. Извади цигарата от устата си и се загледа в мен със сивите си очи, които постепенно потъмняха от желание. Хвърли цигарата в камината. Очите му не се откъсваха от мен. Виждах го как се бори със себе си и се опитва да овладее силната страст, която тлееше в него.

— Харесва ли ти това, което виждаш? — запитах весело.

— През живота си не съм виждал по-хубава жена.

Гласът му бе дълбок. Сивите му очи бяха потъмнели, но сега желанието бе изчезнало, а на негово място се беше появило непреклонно неодобрение.

— Лю… Люсил се е справила чудесно с работата си — казах аз.

— Наистина.

— На Помпадур щеше да й хареса тази рокля, каза тя. Нали знаеш, тя е обличала мадам Помпадур. Тази рокля ме кара да се чувствам… много обаятелна и женствена.

— Носи я и й се радвай тази вечер — каза той. — Никога повече няма да я носиш.

— Разбира се, че ще я нося пак. Тя струва цяло състояние.

— Това е рокля за проститутка. Така е направена, че да накара всеки мъж, който те види в нея, да пожелае да те вкара веднага в леглото. Именно това исках да направя преди малко. Колкото и да е елегантна, колкото и да е скъпа, това е рокля за проститутка.

Бузите ми пламнаха от гняв.

— Веднага ще я съблека!

Дерек хвърли поглед на часовника.

— Няма време — отбеляза той. — Никога няма да те отведа така облечена в приличен ресторант, но този на Деймън едва ли е възможно да се счита за такъв. Иди да си вземеш пелерината.

— Никога не си ме водил в приличен ресторант, Дерек. Винаги ходим в този на Деймън. Срамуваш ли се от мен? Така ли е?

— Ти си твърде неразумно създание — изрече той спокойно.

— Аз пък мисля, че не съм. Струва ми се, че разбирам прекрасно всичко. Ето защо още не сме се оженили. В действителност ти не искаш да се ожениш за мен.

Дерек въздъхна уморено, влезе в спалнята и се върна с дългата пелерина от червено кадифе. Захвана се да я нагласява на рамената ми. Отхвърлих я. Той се намръщи гневно, хвана ме за ръцете и ме дръпна назад. Стоях безизразна и мълчах, докато той поставяше меките разкошни гънки на рамената ми и посягаше отпред, за да я завърже на врата ми. Часовникът удари осем часа. Чух как каретата спира отпред.

— Няма да дойда, Дерек.

— Ще дойдеш — изрече той строго.

— Не искам да идвам.

Гневът ми бе укрепнал и бе леденостуден. Добре, ще ида. Ако не отида доброволно, той е напълно способен да ме извлече насила от дома ни. Предпочетох да запазя достойнството, което ми бе останало.

Никой от нас не проговори отново, докато каретата се движеше през лабиринта от тесни улици, които ставаха все по-претъпкани от хора, докато наближавахме ресторанта. Дерек седеше с ръце на колената. На лунната светлина, която проникваше през прозореца, разглеждах тези дълги, прекрасно оформени, ръце, които познавах толкова добре. Ръце, които понякога ме стискаха грубо и силно, а друг път ме галеха леко, а връхчетата на пръстите им докосваха тялото ми така, сякаш се наслаждаваха на повърхността на атлаз. Лунната светлина проблясваше върху пръстена с печат, който той носеше на лявата си ръка. Не снемаше този пръстен, откакто се върна от Англия. Такава ожесточена битка бе водил, за да го придобие. Той беше сребърен и много, много стар. Металът беше потъмнял. На върха на малкия сребърен кръг бе вграден умело черен ястреб от оникс.

Пръстенът беше предаван от поколение на поколение и беше символ за неговото високо положение и на мястото му в света. Беше символ на всичко, което означаваше името Хоук в елитния свят на английската аристокрация. Носеше го с гордост. Украшението му напомняше постоянно за това, кой е. Дерек жадуваше от все сърце да стане част от този свят, беше прекарал години в борба за своето право да принадлежи към него и да носи пръстена. Дълбоко в душата си съзнавах, че аз никога няма да принадлежа на този свят, или поне не наистина. Да, мога да се приспособя, в състояние съм да спечеля символично приемане и дори възхищение, но винаги ще бъда външен човек, никога няма да стана една от тях. Дерек също знаеше това. В гнева си бях налучкала истината, която нито един от нас двамата не би могъл да отрече: Дерек не искаше да се ожени за мен. Най-сетне се сблъсках открито с истинското положение на нещата.

Той ме обича и ще изпълнява задълженията, които е поел към мен, но не иска да се жени за мен. Сигурно ме обича, но винаги тайно ще се чувства обиден от факта, че моята кръв не е толкова синя, колкото неговата, а моят произход е неясен и уязвим. Вероятно ще го направя щастлив — със сигурност ще го направя щастлив, но обидата винаги ще остане, независимо от това, колко се опитва да я потисне. Малко по-рано този следобед, докато го чаках, си мислех другояче. Рисувах си възторжена картина на нашето бъдеще, но сега, когато каретата спираше пред ярко осветения вход, вече не се мъчех да се самозаблуждавам.

Дерек слезе и ми подаде ръка, да ми помогне да стъпя долу. Хвана ме здраво за ръката и ме притегли към себе си. Тъмночервените ми поли зашумоляха, докато излизах навън. Лекият ветрец изду пелерината ми. Дерек заговори с ясен и категоричен глас на кочияша и се зае да го инструктира. След това ме придружи до елегантното и обагрено в сребристосиво и синьо фоайе на най-скъпия и прочут ресторант в Ню Орлиънс, в който нито една „добре възпитана“ жена не би и помислила да влезе. Сне пелерината ми, свали и своята и ги остави на гардероба. Лицето му бе напълно неподвижно, докато ме водеше към широкия дъгообразен проход към главната зала.

Заведението на Деймън бе въплъщение на сдържаната елегантност. Нямаше излишно великолепие, нито пък външен блясък или плюш в изобилие. Стените бяха тапицирани със светлосива коприна. Завесите, които закриваха прозорците, бяха от тъмносиньо кадифе над сребристо сукно. Подобни завеси обрамчваха по-малките проходи, които водеха към „частните“ стаи, където джентълменът имаше възможност да вечеря на спокойствие със спътника си. Изящни бели колони поддържаха светлия небесносин таван, полилеите бяха отрупани с кристални висулки, които отразяваха мека светлина със сребристо виолетови проблясъци. Главната зала беше невероятно просторна и имаше формата на окръжност. Редовните посетители вечеряха на маси, покрити със снежнобели покривки и седяха в хубави столове от палисандрово дърво. Музиката свиреше тихо. Обстановката беше дискретна и действаше успокояващо. Чуваше се само звънтенето на порцелановите и кристалните съдове и приглушеният шум от тихи гласове.

Цареше атмосфера на изключително рафинирана и дискретна греховност. Беше едва доловима като скъп парфюм. Макар че често пристигаха сами мъже или на групи, тук не се допускаха жени, които нямаха мъж за придружител. Жените, които вечеряха тук, бяха най-красивите в Ню Орлиънс. Те бяха разкошно облечени и с хубави прически. Светлината на свещите подчертаваше очертанията на гладките им лица с цвят на магнолия и проблясваше в тъмните обиграни очи. Тези жени живееха в разкошно обзаведени апартаменти, подобни на онзи, който споделях с Дерек. Покровителите им плащаха скъпо за привилегията да се показват с тях в заведението на Деймън. В тези кръгове любовницата на мъжа беше високо ценено притежание, не по-малко важно за репутацията му от къщата, на която той беше собственик, каретата, в която се возеше, и чистокръвните жребци, които издържаше.

Докато главният келнер ни водеше към нашата маса, усещах, че жените ме гледат с грижливо прикривана враждебност, а мъжете се взират в мен с явно възхищение. Дерек ми помогна да се настаня на стола си. Лицето му още бе безизразно. Чувствах се гола и изложена на показ. Толкова уязвима се усещах сега в роклята, която допреди съвсем малко ми бе доставила такава радост. Разбрах, че не се различавам по нищо от другите жени, които отпиваха шампанско и чоплеха своя фазан. Без брачна халка на пръста, по нищо не се различавах от тях. Живеех на гърба на мъж и изцяло зависех от неговата щедрост. Досега това не ме безпокоеше. Не бях помисляла за тази страна на моето положение. Сега се почувствах обидена от това, че Дерек ме води тук нощ подир нощ и ме излага на погледите на светските мъже и завистливите жени.

— Шампанско? — попита той.

— Не искам.

— Пак ли ще се мусиш?

— Не се муся, Дерек. Бясна съм.

— Заради роклята ли?

— Заради това, което намекна.

— Не те нарекох проститутка. Казах, че това е рокля за проститутка.

— Караш ме да се чувствам като такава.

— Това е нелепо — изрече той студено, докато изучаваше менюто. — Предлагам да поръчаме стриди и фазан. Аспержи със сос. След това лимонов сладолед. И шампанско.

Той затвори менюто и ме погледна.

— Ти ще станеш моя жена, Мариета, а една лейди Хоук трябва да се облича в рокли, които съответстват на положението й.

— Аз още не съм лейди Хоук.

— Така е. Знаеш защо.

— Зная какво ти ми каза. Каза, че искаш да се оженим в параклиса на Хоукхаус. Ако… ако наистина ме обичаше, това нямаше да има значение. Отдавна да си се оженил за мен, още преди да напуснем Начез.

— Съмняваш ли се в намеренията ми?

— Не се съмнявах… досега.

— А сега след някакъв глупав спор смяташ, че изобщо не искам да се оженя за теб. Смяташ, че искам да те запазя като моя любовница. Нали така? Това не е разумно, Мариета. Знаеш какви чувства изпитвам към теб.

— Нима?

— По дяволите, разбира се, че ги знаеш много добре — отсече той. — Ако очакваш да ти се кълна във вечна любов непрекъснато много ще се разочароваш. Обичам те, по дяволите. Да пием шампанско.

Той ми тикна чашата в ръка. Сивите му очи блестяха разярено. Наистина се бе разгневил. Замълчах си, тъй като прецених, че ще е неразумно да продължа да споря. Сведох очи и залюлях чашата с шампанско. Загледах се в миниатюрните златисти мехурчета, които се появяваха на повърхността с леко шептене. Дерек изпи няколко чаши. Когато ни донесоха ястията, яде с голям апетит. Аз едва докосвах храната, понякога я прехвърлях от едната страна на другата. Нямах настроение да ям. Келнерът вдигна чиниите ни и донесе лимонов сладолед в малки сребърни купички.

— Не исках да те обиждам, Мариета — изрече Дерек уморено.

— Зная, че не искаше. Никога не си искал.

— Много си чувствителна.

— Ако съм чувствителна, то е, защото положението ми е уязвимо. Не съм ти законна жена. В момента не се различавам по нищо от тези квартеронки. Чувствам се твърде несигурна.

— Всичко ще се промени съвсем скоро, Мариета.

— Знам. Не искам да ти изглеждам безразсъдна, Дерек, но бяхме разделени твърде дълго. Твърде много неща се случиха междувременно. Сега се страхувам, че ще се случи нещо друго. Два пъти вече те губих. Няма да понеса да те загубя отново.

— Няма да ме загубиш.

Гневът му беше изчезнал и въпреки че обноските му едва ли можеха да бъдат наречени нежни, сега се държеше по-отстъпчиво. Гласът му бе тих. Очите му се взираха в моите и гледаха твърдо. Светлината на свещите като че ли излъскваше слабото му хубаво лице, полираше скулите му и рисуваше неясни сенки под тях. Лъскавата му коса блестеше в тъмносини и черни оттенъци.

— Исках да ти доставя удоволствие — казах аз.

— Знам, Мариета.

— Исках да изглеждам прекрасна заради теб.

Друг мъж би ми казал, че съм прекрасна и че не ми трябва нова рокля, която да подчертае красотата ми. Би ми казал, че винаги ще бъда красива и ще блестя като ярка звезда, дори ако нося дрипи. Друг мъж би взел ръката ми и би я погалил нежно, би се извинил за грубостта си и би премахнал напрежението помежду ни с приятни и успокояващи думи. Дерек само се намръщи и ми каза да си изям лимоновия сладолед, преди да се е разтопил, но той си беше такъв, а аз не желаех друг мъж.

— Надявам се да получим каюти на „Синия слон“ — заявих аз.

— Съвсем скоро ще разберем.

— Завръщането в Англия ще бъде изключително преживяване за мен. Напуснах я при… при крайно неблагоприятни обстоятелства. Бях окована във вериги като крадла, осъдена на четиринадесет години робство. А ще се върна като твоя бъдеща жена. Животът е изпълнен с ирония.

Дерек си изяде десерта. Келнерът дойде на нашата маса със сребърен кафеник и отля от изпускащата пара ароматна течност в изящни, почти прозрачни, порцеланови чаши. Лимоновият ми сладолед наистина се бе разтопил. Кимнах на келнера и му дадох знак да отнесе купичката.

— В действителност не се чувствам англичанка — продължих аз спокойно. — Струва ми се, че не принадлежа на Англия. Кой знае защо, имам чувството, че принадлежа на Америка. Постепенно обикнах тази страна.

Дерек вдигна вежди.

— Предполагам, че ще поискаш да идеш на Север и да се присъединиш към въстаниците.

— Те наистина имат от какво да се оплакват, Дерек.

— Може би е така, но насилието и кръвопролитието не са подходящият начин да се решават проблемите. Въстанието скоро ще бъде потушено и редът ще бъде възстановен.

— Англия… английското правосъдие понякога е много сурово. Имам основание да го твърдя.

— Мислех, че гориш от нетърпение да се върнеш.

— Така е, но заради теб. Изгарям от нетърпение да ти стана жена, изгарям от нетърпение да започнем заедно нов живот, но ако не ставаше дума за това… — аз се поколебах. — Ако ти ми беше казал, че ще се установим за постоянно в Америка, нямаше да имам желание да видя пак Англия.

— Англия е моят дом.

— А твоят дом е мой дом — казах му аз.

Дерек сякаш не ме чуваше. Настръхна и се втренчи към някого в залата със сивите си очи, които изведнъж загледаха враждебно. Стреснах се и се обърнах, за да видя коя е причината за внезапната промяна в него. Затаих дъх и усетих, че бузите ми се обагрят в червено. В ресторанта на Деймън току-що бе влязъл Джеръми Бонд заедно с една разкошна блондинка. Това бе същата хубавица, която бе излязла от Люсил този следобед. Той ни забеляза. Каза нещо на блондинката и се насочи към нас с големи енергични крачки. Жената се намръщи и последва салонния управител до масата, която се намираше в другата част на залата.

Помъчих се да овладея дишането си и да укротя паниката, която ме обзе. Не бях казала на Дерек за Бонд. Ако Дерек узнае, че вече съм се срещала с него, ще разбере, че не съм му казала всичко. Ще се запита защо съм постъпила така. Направих отчаяно усилие да изглеждам естествена, вдигнах чашата с кафето към устните си и я оставих. Чашата издрънча в чинийката, но Дерек не забеляза това. Очите му не се откъсваха от Бонд, който се приближаваше все по-наблизо и най-сетне стигна до нашата маса. На лицето му имаше присмехулна усмивка.

— Здравей, Хоук — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

Дерек кимна рязко.

— Здравей, Бонд — отговори той.

— Видях те да седиш тук и реших да се отбия, за да те поздравя.

Той ме изгледа и отново насочи вниманието си към Дерек.

— Длъжен съм да ти призная, че се справяш добре, Хоук. Последния път, когато те видях, караше каруца с бъчвичка контрабанден ром през едно блато и крещеше на другите да я държат да не падне.

Дерек не отговори. Очите му потъмняха и загледаха враждебно.

— Приятно ми е да видя, че си се издигнал в обществото — продължи весело Бонд. — Всъщност няма ли да ме представиш на твоята хубава дама?

Дерек само го изгледа. Бонд се засмя.

— Не искаш? Не се шегувам с теб, стари момко, но ако аз вечерях с такава поразителна красавица, нямаше да се стеснявам да я представя на някой друг мъж.

Той ме погледна отново. Светлите му сини очи гледаха палаво. Носеше безукорно ушити черни панталони, редингот и бяла атлазена жилетка, бродирана с черни копринени цветя, елегантно бяло копринено шалче, което се увиваше под брадичката му. Помолих му се наум да не издава тайната ми. Бонд разбираше колко неудобно се чувствам и се досещаше за причините. Сините му очи ме погледнаха закачливо. Той сякаш целият бе изпълнен със смях и лудории.

— Е — изрече той, — май ще е по-добре да си ида. Приятно ми бе да те видя, Хоук. Приятно ми бе да видя и теб — добави той и ми кимна весело.

Остави ни и се върна при блондинката, която бе изоставил толкова безцеремонно преди малко. През време на целия разговор Дерек беше стискал ръба на масата така, сякаш бе готов да скочи на крака и да почне да крачи неудържимо напред-назад. Щом видя отдалечаващата се фигура на Бонд, разхлаби пръсти. Очите му все още гледаха враждебно. Отпих от кафето си. Изпитвах облекчение, но все още треперех от това кратко посещение. Дерек не се обърна към мен, преди Бонд да седне на мястото си. До този момент се съвзех напълно.

— Познаваш ли го? — запитах нехайно.

— Познавал съм го през по-голямата част от живота си — всъщност откакто и двамата бяхме деца. Имението на неговото семейство граничи с нашето. Мразехме се и тогава, мразим се и сега. Джеръми Бонд има ужасно лоша репутация. Винаги е бил такъв.

— Той изглежда… много очарователен.

— Повечето хора го смятаха за очарователен и винаги съжаляваха след това.

Отпих още глътка от кафето.

— Доколкото разбрах, и той се е занимавал с контрабанда — казах аз.

— Твърде много са дейностите, с които той не се е занимавал — отвърна язвително Дерек. — Изхвърлиха го от Оксфорд и го изгониха позорно от армията. Пропиля си парите на комар и по жени. Напусна опозорен Англия. Семейството му се отказа от него. През последните десет години води рискования живот на картоиграч, контрабандист и наемник.

— Наемник? Значи се бие за пари?

— Известно време водеше своя собствена банда главорези. Биеха се с индианците. Отблъскваха от крайбрежието пиратите. Сражаваше се срещу всеки, чийто врагове можеха да си позволят да платят необходимата сума.

— Това звучи доста зловещо.

— Това е истинското лице на Бонд. Елегантните му и безгрижни обноски са измамили доста хора. Той е твърд като стомана и е напълно безстрашен и безжалостен. Възхищавам се на смелостта му и трябва да призная, че в повечето случаи се е сражавал за справедлива кауза, но е напълно непочтителен и съвсем безотговорен. Не се подчинява на други правила, освен на своите и отказва да приема заповеди.

Изпих кафето. Внимавах да не проявявам много голям интерес.

— Изглежда, че вие двамата не сте си допаднали особено докато сте се занимавали с контрабанда — забелязах аз.

— Пиратите ни създаваха неприятности. Криеха се в блатата, изчакваха ни да минем и ни крадяха стоките. Много хора загинаха. Наехме за охрана Бонд и неговите хора.

— И?

— Пиратите повече не ни създаваха проблеми — призна той кратко.

— Мисля, че трябва да си му благодарен за това.

— Бонд и хората му не са по-добри от пиратите. Изобщо не спазват дисциплина. Бяха най-шумната банда разбойници, която някога съм срещал. Веднага щом разгромихме пиратите, той създаде своя верига контрабандисти, които ни станаха преки конкуренти. Задигна ми някои от най-важните хора и едва не ми провали бизнеса.

Помислих си, че Бонд е проявил голяма предприемчивост, но знаех, че ще постъпя неразумно, ако го изрека на глас. Сякаш виждах как Дерек влиза в сблъсък с непочтителен негодник като Бонд. Дерек бе толкова строг и почтен и никога не забравяше своя произход, дълга си и приличието. Дерек се държеше много сериозно. Съмнявах се, че в Бонд има и капка сериозност. Несъмнено той беше разбойник, но колкото и да бе безжалостен, не вярвах, че е подлец в душата си. Дори Дерек оцени високо храбростта му.

— Свърши ли? — запита Дерек.

Кимнах и бутнах настрани чашата с кафето.

— По-добре да вървим тогава. Ако остана още тук, ще ида там и ще му забия един юмрук по лицето.

— Наистина го мразиш, нали?

Дерек не отговори. Плати сметката и ме поведе към фоайето. Сивите му очи бяха безизразни. Хората отново ме гледаха вторачено, докато минавах в пищната червена рокля, но този път не обърнах внимание на погледите им. Всъщност доста се надявах Джеръми Бонд да се взира в мен. Дерек не ценеше роклята, но съзнавах отлично, че Бонд ще оцени достойнствата й. Устоях на порива да погледна към неговата маса и хванах под ръка Дерек. Чувствах се много по-добре отпреди.

Щом излязохме във фоайето, предната врата се отвори и вътре влезе набит мъж с гъста руса коса. Беше среден на ръст и официално облечен. Лицето му бе червендалесто, а сините му очи гледаха приятелски. Свали пелерината и я остави на гардероба. Усмихна се на служителя, след това се обърна и ни видя. Устните му се разтвориха от изненада.

— Хоук! — възкликна той.

Усмихна се отново. Очите му блеснаха от удоволствие. Забърза и стисна сърдечно ръката на Дерек. Дерек наистина се зарадва, като го видя. Двамата си разтърсиха ръцете. След това Дерек ни запозна. Мъжът се казваше Стивън Хауърд. Беше на малко повече от четиридесет години. Привлекателното му лице бе набраздено от приятни бръчки.

— Не знаех, че се намираш в Ню Орлиънс — отбеляза Дерек.

— Нито пък аз за теб — отвърна Хауърд. — Ти изчезна след процеса. Никой не знаеше какво се е случило с теб.

— Имах работа тук.

— И аз. Политика. Интриги. Животът на дипломата никога не е лесен. Надяваме се да осигурим лоялността и помощта на тази област, но се страхувам от това, че хората тук изпитват неочаквано силна симпатия към бунтовниците. Откога си тук?

— Откакто свърши процесът.

— А аз пристигнах само преди няколко седмици. Трябва да ти кажа нещо. Ако през цялото това време си бил в Америка, сигурно не си чул нищо за чичо си.

Дерек изведнъж настръхна.

— Какво е станало с него?

— Значи не знаеш. Той почина. От сърце. Това стана само няколко дена, след като той загуби процеса. Братовчедът ти Роджър твърди, че ти си виновен. Този момък е невероятно озлобен. Вдига шум по целия Лондон. Заклел се е, че ще… — Хауърд замълча, щом усети, че се държи нетактично. — Виж, хайде да поговорим по-късно — каза той.

— Искам да чуя това още сега — заяви Дерек. — Насаме. Ще идем в някоя от стаите и ще ми разкажеш всичко, докато вечеряш.

— Твоята… хубава годеница ще се разстрои от думите ми.

— Ще я изпратя вкъщи. Мариета, портиерът ще повика каретата ни. Кочияшът ще те откара до вратата. Всичко ще бъде наред.

— Но…

Дерек отиде да донесе пелерината ми и ме загърна в нея.

— Не знам колко ще се забавя — изрече той рязко. — Не ме чакай.

Хауърд, изглежда, се почувства неудобно от грубостта на Дерек. Усмихна ми се извиняващо. Двамата поеха към прохода и ме оставиха сама. Разстроих се и се почувствах изоставена. Какво е казал братовчед му Роджър? За какво се е заклел? Изпитвах ужасна тревога. Чувствах се обидена заради това, че Дерек ме изостави така, сякаш… сякаш съм някакъв багаж. Защо не си уговори среща и не се види по-късно с Хауърд? Защо поне не ме изпрати до вкъщи и след това да се върне в ресторанта?

Две двойки се появиха отвън. Мъжете изглеждаха на по петдесетата години, среброкоси и разкошно облечени. Жените бяха пищни, хубави креолки с тъмнокафяв цвят на лицето и блестящи кафяви очи. Едната бе облечена в кадифе с цвят на слонова кост, другата в светла златиста коприна. Парфюмът им изпълни въздуха. Той бе екзотичен и с аромат на мускус. И четиримата ме изгледаха с любопитство. Несъмнено се запитаха какво правя тук сама. Явно изглеждах разтревожена. Влязоха в ресторанта, а тежката миризма на парфюма остана във въздуха. Служителят на гардероба също ме изгледа с любопитство. Очите му сякаш казваха, че жени без придружител не стоят дълго във фоайето на Деймън. Така не се правеше.

Излязох намръщена навън и заговорих с портиера. Той отиде да повика каретата. Бях гневна, разстроена и изпълнена с множество смесени чувства. Предадох на Дерек всичко за Уил Харт и човека в неудобното тъмносиньо палто и той ми каза да не излизам повече сама навън. А ето че сега ме изпрати навън през нощта, без да се колебае, без дори за миг да се досети, че е възможно да ме грози някаква опасност. Ами ако Харт и неговият съучастник са ни проследили до заведението на Деймън? Ами ако точно сега стоят навън в сенките и ме гледат и дебнат? Портиерът се забави твърде дълго. Започнах да изпитвам истинска тревога, когато вратата се отвори зад мен и някой пристъпи отзад.

— О, ето те и теб — каза Джеръми Бонд. — Страхувах се, че ще те изпусна. Готова ли си да тръгваме?