Джули Гарууд
Огън и лед (39)

Тридесет и девета глава

Джак бе изглеждал чудесно, наистина чудесно… Малко уморен, отбеляза Софи мислено, но все пак красив.

Прекара целия следобед тичайки по различни задачи и успя да го държи далеч от мислите си, но ето че отново бе започнал да се прокрадва в съзнанието й.

Запита се какво ли би станало, ако се бе хвърлила в прегръдките му там, във фоайето на централата на ФБР. Дали алармата щеше да се задейства?

Налудничави мисли. И виновен за тях беше онзи привлекателен негодник. Целувките му ужасно й липсваха.

Обзета от меланхолия, си каза, че трябва да престане да мисли за него. Имаше много по-важни неща, върху които трябваше да се съсредоточи. Като пуйките например.

Джак дори не си бе направил труда да й се обади, откакто се бяха върнали от Аляска. Защо?

Бързаше да се върне в редакцията. Крайният срок я притискаше. Вървеше бързо, почти тичайки, което не беше много лесно с високите тънки токчета.

Когато пристигна, бе подготвена за кавга. Очакваше отново да свари Гари около бюрото си. Имаше причина да го нагруби. Нека я осъди. Какво й пукаше? Не разполагаше с никакви пари, така че нямаше и какво да губи.

Мистър Битърман я забеляза, докато вървеше към кабината си.

— Русо… — подвикна, но млъкна по средата на думата.

Софи беше доволна. Очевидно шефът й все пак подлежеше на превъзпитание.

— Остави нещата си и ела при мен. За теб изникна нова задача.

Ако беше указание да се срещне с някого от хората, облечени като пуйки, би могла да купи една замразена и да го удари с нея по главата.

Спокойно, трябва да престана да разсъждавам по този начин. Работата ми започва да ме озлобява, каза си мислено.

Гари се бе свил зад бюрото си и не вдигна поглед, когато мина покрай него. Денят ставаше все по-хубав с всяка изминала минута.

С бележник в ръка, влезе в кабинета на мистър Битърман и затвори вратата.

— Забеляза ли, че вече спрях да те наричам Русокоска?

— Да, сър, и съм ви много благодарна за това. Може би занапред ще се постараете и да не подсвирвате.

— Добре. Сега седни и ми кажи какво откри в материалите на ФБР. Нещо интересно?

— Да кажем. Имам собствена теория, но не съм я споделила с никого. Сигурен ли сте, че искате да я чуете?

— Опитай все пак.

— Мисля, че доктор Ерик Картър не просто е наблюдавал вълците. Според мен е правил експерименти с тях. Особено с един, водача на глутницата. Но не разполагам с доказателства. Федералните биха могли да поработят върху хипотезата ми. Трябва само експертите им да вземат кръвни проби от животното, да изследват всички останали или…

— Какво значи „правил е опити с тях“?

— Ами, променял ги е по някакъв начин.

— Сериозно ли говориш?

— Звучи налудничаво, нали?

Мъжът кимна.

— Споделяла ли си тези подозрения с Джак или с Алек?

— Не — преди да успее да я попита защо, тя продължи: — Може и да ми се смеете, но не искам да знаят за тях.

— Остави ФБР да се занимава с това — нареди той.

Нямаше намерение да спори. Бездруго бе стигнала до глуха улица.

— Да, сър. Направих каквото можах, а те евентуално биха могли да се доберат до липсващите записи. Тогава много въпроси вероятно биха намерили отговорите си.

— Не искам повече да се занимаваш с това. Разбра ли ме?

Софи сведе глава.

— Казахте, че имате някакво поръчение за мен.

Безпокойството в очите му се разсея.

— Точно така. Обещай да ме изслушаш, преди да започнеш да спориш с мен.

— Да — каза тя, но в гласа й се прокрадна подозрение.

— Искам да поемеш готварската рубрика на Кати.

— Да я поема?

— Кати отваря пекарна в покрайнините на града през пролетта.

— И ви трябва човек, който да я замества, докато назначите друг на нейно място?

— Не, оставям ти колонката за постоянно. Ще я наречем „Рецептите на Софи“.

Тя се разсмя, но спря рязко, щом осъзна, че шефът й говори сериозно.

— Значи не се шегувате.

— Ни най-малко.

— Сър, аз въобще не мога да готвя. Не умея дори…

— Помислих и за това. Имаш пет месеца, за да се научиш. Ако искаш, ще платя и курса по готварство. И недей да се подценяваш. Би могла да направиш всичко, което си наумиш.

— Но аз… но…

— Добре, радвам се, че си съгласна. Сега ти връщам една от статиите, защото искам да събереш още доказателства по нея.

— Но аз…

 

 

Чудесно беше, че има чувство за хумор, иначе отново щеше да й се прииска да се хвърли под рейса. Първо пуйките, сега готварски рецепти. Възможно ли бе животът да й поднесе нещо още по-налудничаво?

Гари я изпроводи със самодоволна усмивка, когато мина покрай него. Какъв подлец, помисли си тя за хиляден път. Далеч от очите, далеч от мислите. И наистина го забрави в мига, в който се залови за работа. Мистър Битърман искаше да докаже една от историите, които бе написала, което означаваше: „Напиши я отново, защото не ми харесва“.

Беше стигнала до последния абзац, когато телефонът иззвъня. Без да откъсва поглед от монитора на компютъра, тя вдигна слушалката и каза припряно:

— Да?

— Разполагам с нещо, което сигурно бихте искали да видите.

— Кой се обажда?

— Не мога да ти кажа името си.

— В такъв случай се опасявам, че разговорът ни е приключен.

Точно щеше да затръшне телефона, когато мъжът отново заговори:

— Чакайте! Не затваряйте. Имам нужда от помощта ви.

Умолителният му глас я накара да прояви търпимост.

— Слушам ви.

— Разполагам със записите, които ще ви покажат с какво се е занимавал Ерик Картър в Аляска.

Това привлече вниманието й.

— Как се сдобихте с тях?

— Не мога да кажа. Но ви уверявам, че нямам нищо общо с това. Нямах представа какво прави. Не беше редно и изобщо не трябваше да се забърквам с него. Но искам да се отърва от тях.

— Тогава ги предайте на ФБР.

— Няма начин. Те ще започнат да ме преследват.

— Защо не ми ги донесете в редакцията?

— В никакъв случай — в гласа вече се прокрадваше паника. — Не бива никой друг да ги вижда. Имам доверие само във вас. Прочетох статията ви. Или ще ви ги дам лично, или ще ги унищожа и вие няма да узнаете никога какво е станало с Уилям Харингтън.

— Къде сте?

— На ъгъла на шейсет и осма и улица „Прескот“. Чакайте ме там — и добави: — Елате сама, иначе няма да получите дисковете.

— Не — твърдо заяви Софи. — Аз определям срещата.

— Добре. Къде?

Мислено прехвърли няколко възможни места с натоварено движение и много хора.

— В ресторант „При Козмо“ — и продиктува адреса.

— Бъдете там в седем — каза непознатият. — При това сама, иначе уговорката отпада.

С тези думи мъжът затвори телефона.

Часовникът й показваше шест и петнайсет. Ако побързаше, би могла да пристигне в заведението по-рано. По пътя щеше да се обади на Джак и да го помоли да се срещнат там.

Не изключи компютъра, нито уведоми мистър Битърман, че излиза. Грабна чантата си и забърза към изхода. На улицата се огледа за такси. В този натоварен час да хване кола, беше почти невъзможно. Трябваше да се придвижи с метрото.

Затича се, търсейки в чантата мобилния си телефон, за да се обади на Джак. Телефонът иззвъня, преди да бе успяла да го извади. Беше баща й.

— Какво ще кажеш да те заведа на вечеря, принцесо? Върнах се в Чикаго, а и в момента не ме издирват. Ще можем да си поприказваме насаме.

— Това е чудесно, татко, но в момента не мога да говоря.

— Къде си? — попита той. — Защо си толкова задъхана?

— Тичам през парка „Нелсън“, за да стигна до метрото. Имам среща.

— Вече се стъмва. Нямаш работа да сновеш из парка по това време. Защо не ми позволи да ти купя кола?

— Не сега, татко — прекъсна го тя. — Ще ти позвъня по-късно. Трябва спешно да се обадя на Джак. Наистина е много важно.

— Джак? Джак Макалистър?

— Татко, не мога…

До слуха му достигна: „Не… Недейте…“, и шум от боричкане.

След това линията заглъхна.