Джули Гарууд
Огън и лед (22)

Двадесет и втора глава

516. Записка в дневника

Чикаго

Специализирахме се в измамата. Ерик има няколко приятели от стария си квартал, които са готови да направят всичко за съответната сума. Един от тях ни осигури три съвсем здрави маймунки.

Бяхме му приготвили една невероятна лъжа, но той се интересуваше единствено от парите и изобщо не го беше грижа какво ще правим с животните.

Може би ще ни бъде полезен и в бъдеще.

Софи разбра, че Джак ще пътува за Аляска с нея едва когато той се появи на вратата и й го заяви направо.

Когато се позвъни, тя реши, че е Джил. Беше й казал, че ще я наглежда, преди да замине на север. Бе толкова мил, че дори й предложи да я закара до летището следващия следобед. Тя оценяваше благородния жест, но подозираше, че по този начин се опитва да компенсира малкото си предателство спрямо нея. Дали имаше човек, на когото не беше казал, че заминава за Аляска?

Джил и неговата хайка, както обичаше да нарича хората си, все още се грижеха за безопасността й. Докато стрелецът беше на свобода, винаги щяха да се навъртат около нея. За това особено настояваха Алек и Ейдън. Нямаше никакъв смисъл да протестира, защото те така или иначе щяха да правят това, което си бяха наумили, независимо дали тя го одобрява или не. За щастие веднага щом се озовеше в самолета и напуснеше Чикаго, услугите на Джил и компания нямаше да й бъдат необходими.

Трябваше да погледне видеофона, преди да отвори вратата.

— Подранил си… А, не бил Джил.

Джак изглеждаше ядосан.

— Не, не е. Дръпни се от пътя ми, Софи.

Тя автоматично отстъпи назад и му позволи да влезе. Още една грешна стъпка. Щеше да й бъде много по-лесно да го отпрати, ако го беше оставила да стои в коридора.

— Заминавам за Аляска с теб — информира я той делово.

Бяха й необходими няколко секунди, за да осмисли казаното. Отърсвайки се от изненадата, тя възрази:

— Какво? Не! Няма да дойдеш.

— Съжалявам, миличка, но вече е решено окончателно. Идвам.

Хвърли брезентовата си раница на пода и мина покрай нея. Софи усети аромата на одеколона му. Толкова предизвикателен… толкова мъжествен.

Не бива да се издаваш!, крещеше разумът й.

— Ти мразиш студа — отбеляза тя.

— Не отричам.

— Тогава защо…

— Идвам, скъпа. Примири се с това.

Да се примиря? Не мисля.

— Мога сама да се грижа за себе си — заяви твърдо. — Няма нужда да тръгваш с мен.

Той метна тежкото си вълнено палто върху облегалката на дивана. Беше облечен с тениска, която подчертаваше мускулестите му ръце и гърди, и с дънки, които изглеждаха като купени от магазин за поне пета употреба дрехи. Трябваше ли този негодник да изглежда толкова… привлекателен?

— Искам и трябва са две съвсем различни неща — отвърна й, докато се настаняваше на един фотьойл, събу обувките си и се протегна за дистанционното на телевизора. — И на мен не ми се иска, но нищо не мога да направя.

Тя пристъпи нерешително към него.

— Само ще ми се пречкаш.

— Вероятно, но все пак ще дойда. На кой канал е кулинарната програма?

— Каква кулинарна…

— Няма значение, ще я намеря. Изглеждаш ми малко нещо объркана. Събра ли си вече багажа?

Стъписана, Софи продължаваше да седи в коридора.

— Не… Ще го приготвя утре. Смятам да тръгна най-рано следобед. Защо си взел това дебело палто?

— Нашите планове се промениха малко.

— Нашите? Ние никога не сме имали общи планове.

— Напротив — възрази весело той. — Летим в седем вечерта за Феърбанкс.

Думите му я накараха да влезе припряно във всекидневната.

— Това е невъзможно. Аз заминавам утре следобед. Дори вече съм си купила билет.

Застана пред телевизора, препречвайки екрана, и той й махна с ръка да се отмести.

— А, ето го — възкликна Джак. — Боби Флай готви лазаня. Винаги съм искал да се науча как се прави. — И добави: — Резервацията ти е отменена.

Тя се опита да се отърси от вцепенението си.

— Но сумата за билета не може да бъде възстановена!

— Аз работя за ФБР, Софи. Щом ти казвам, че е върнат, значи е така.

Все още неспособна да повярва, попита:

— Кой е отменил полета ми?

Изправи се пред него с ръце на кръста, закривайки напълно екрана на телевизора. Той отново й махна с ръка, за да я накара да се отмести. Тя се подчини, без да промълви и дума.

— Дженифър. Тя се занимава с тези неща. Господи, погледни каква печка. И аз трябва да си купя такава.

— Коя е тази Дженифър?

— Е, не й знам фамилията.

— О, я стига!

— Не, говоря сериозно.

Софи си пое дълбоко дъх. Това беше влудяващо. И при това й се струваше съвсем нелогично. Затова реши да подходи рационално към нещата.

— Дори ако по някаква причина се налага да хвана по-ранен полет, не виждам необходимост да идваш с мен, още по-малко да оставаш тук тази нощ.

— Грешиш — възпротиви се той. — Ако искаме да пристигнем на летището навреме, ще трябва да станем най-късно в четири и половина.

— Нямам намерение да спя с теб.

— Добре — отвърна й, без да отделя поглед от екрана, където Боби Флай слагаше почистените омари в тигана.

— И само това? Добре? Без спорове? — чувстваше притеснение от разочарованието, което пролича в гласа й.

— Никакви спорове — потвърди мъжът. — Но ако промениш решението си, моля те, уведоми ме.

Без да продума, Софи отиде до гардероба и измъкна олекотена завивка и възглавница. Хвърли ги върху дивана и каза:

— Разговорът не е приключил.

Извърна се, влезе в спалнята и захлопна вратата.

Нужно й беше време да размисли. Защо Джак толкова държеше да замине за Аляска? Той мразеше студа. Беше сигурна, че Алек е замесен в тази работа. С него щеше да се заеме по-късно. Сега трябваше да измисли начин да убеди Джак да остане в Чикаго, но в момента имаше по-сериозен проблем — този мъж беше зад вратата и спеше на собствения й диван.

Съвсем различно беше Джил да окупира всекидневната й. Той беше достатъчно стар, за да й бъде дядо. При това толкова мило старче. От друга страна, Джак не бе нито толкова любезен, нито толкова сговорчив. Беше груб, арогантен и упорит, но и толкова сексапилен и привлекателен… Всеки път, когато го погледнеше, в съзнанието й се зараждаха неприлични мисли.

Всичко се дължеше на онази глупава целувка, която я караше да си мисли какво ли би означавало да спи с него. Не, това не беше просто любопитство. Беше страст. Страст, която я теглеше към него. А какво говореха хората за нейния морал? Това все още я касаеше, нали?

Твърдо бе решила да стои далеч от него поне до сутринта. Това не подлежеше на размисъл. После щеше да му разреши да я закара до летището и по пътя щеше да измисли нещо, което да го накара да промени решението си.

Добре, планът беше готов. Взе си душ, изми косата си и дълго я суши със сешоара.

После облече розовата си нощница — само защото много я харесваше. Дантеленият ръб не покриваше коленете й. Може би трябваше да сложи нещо по-скромно, но защо? Джак така или иначе нямаше да види с какво е облечена, когато си ляга.

Подобни суетни мисли я занимаваха, докато си слагаше червило. Е, да, разбира се, винаги си лягаше с начервени устни. Никога не можеше да бъде сигурна кой ще почука на вратата й посред нощ.

Загледа се в отражението си в огледалото и се пресегна за салфетка, за да го изтрие. После въздъхна тежко. Все още й се искаше да смъкне дрехите на Джак и да целуне всеки сантиметър от тялото му. Когато ставаше въпрос за него, не можеше да отдели правилното от погрешното.

Каквото и да ставаше, нямаше да отвори вратата. Обиколи няколко пъти леглото си, отметна завивките и нагласи будилника и мобилния си телефон за четири и половина.

Татко! Внезапно си спомни, че той трябва да й позвъни в полунощ. Даваше си сметка, че не би могла да стои будна до толкова късно, щом й се налагаше да става рано, затова трябваше да му се обади веднага или да остави съобщение на гласовата му поща. Чуваше как Джак разговаря с някого във всекидневната. Беше идеалното време да се свърже с баща си, но точно когато пристъпи към гардероба, Джак почука на вратата.

— Софи, можеш ли да излезеш за минутка?

Кажи „не“. Просто му откажи.

— Веднага идвам.

Е, добре, нов план, реши мислено. Поне ще си облека халата, преди да отворя вратата. Не бива да му давам повод да си въобразява, че… как се беше изразил… че бихме могли да се сприятелим.

Посегна за халата. Вярно, че нощницата й бе доста къса, но през него не би могъл да види дори глезените й, освен ако няма рентгеново зрение. Тъканта не беше прозрачна. Освен това жените на плажа ходеха в много по-оскъдно облекло. Защо се притесняваше толкова?

Само дето по бреговете нямаше легло, нито възможност за усамотение, където един мъж и една жена биха могли да правят онова, което желаят. И това беше огромният проблем.

Недей да отваряш вратата.

Но отвори.

— Да?

Джак беше застанал на прага с телефона си в ръка и няколко секунди я гледа право в очите.

— Искаш ли нещо?

— Алек ми се обади.

Софи не можеше да разгадае изражението му.

— За какво?

С всяка изминала секунда се чувстваше все по-неловко, очаквайки го да направи някакъв коментар за облеклото й или по-скоро за липсата му.

— Сигурно да ни пожелае добър път. В банята за гости няма душ. Дали бих могъл да използвам твоята? Къде са хавлиите?

— В гардероба — изненада се, че въобще можа да промълви и дума.

Мъжът поклати глава:

— Проверих. Няма ги там.

— Виж в сушилнята. Пералното помещение е точно до кухнята.

— Добре, благодаря ти.

И вратата бавно се затвори.

Той си беше отишъл. Неувереността й се възвърна. Дали беше забелязал? Погледна се и поклати глава. Очевидно не му беше направила никакво впечатление. Беше смятала нощницата си за много секси, но по всичко личеше, че жената, която я носи, не беше. Явно проблемът беше у нея, а не в дрехата.

Софи беше свикнала да й обръщат внимание. Обичаше да флиртува, но не и да бъде предизвикателна, и знаеше разликата между двете. Не спеше, с когото й падне. Истината бе, че бе много по-скромна от Корди, поради което приятелката й я смяташе за старомодна. За разлика от нея Корди си позволяваше да мечтае. Тя искаше да се омъжи и да има деца, но пред този блян имаше едно малко препятствие — беше влюбена до полуда в Ейдън Хамилтън, а той, глупакът, нямаше и представа за това.

Размишляваше върху положението на приятелката си, когато изведнъж осъзна колко глупаво беше нейното собствено поведение. Никога не беше прелъстявала мъж, така че защо си бе въобразила, че ще успее с Джак? Нямаше друго обяснение, освен че е изгубила контрол върху разсъдъка си. За щастие се бе осъзнала навреме.

Джак отново почука на вратата. Този път тя не се втурна за червилото си, нито се притесни как изглежда. Вече нямаше да се държи като идиотка.

— Влез.

— Нагласи ли будилника?

— Да. За четири и половина. Намери ли хавлиите? — глупав въпрос, като се има предвид, че кърпата висеше през едното му рамо.

Докато мъжът се отдалечаваше към банята, тя се запита дали е забелязал, че е съблякла халата си. Чу шума от течащата вода и си даде сметка, че в момента е съвсем гол. Взе книгата от нощното си шкафче с надеждата да се увлече в интересната история, но минаха няколко минути, без да е прочела и дума. Въображението й я водеше под душа.

Ябълка. Трябваше да си вземе една ябълка и да остане в кухнята, докато той отидеше да си легне. Тогава щеше да престане да се държи като нимфоманка. Но точно преди да стане, Джак се появи с хавлията през кръста. Без риза, без обувки… без бельо. В съзнанието й нахлуха опасни мисли.

Той почти не я погледна, когато мина покрай нея. Това още повече я обърка. По дяволите, нали веднъж я беше целунал? Нима това не означаваше, че го привлича? Очевидно бе променил мнението си.

Последва го в стаята.

— Джак…

— Да? — обърна се към нея мъжът.

— Искам да ми кажеш истината. Защо тръгваш с мен?

— Защото изгубих един облог — отвърна той без колебание.

— Изгубил си облог? Много смешно — не можа ли да измисли някаква по-правдоподобна лъжа?

— Казвам ти самата истина.

Тя поклати глава.

— Мога сама да се грижа за себе си.

— Разбира се, освен в случаите, когато някой ти се обади по телефона и те накара да погледнеш през прозореца.

— Никога няма да престанеш да ми натякваш, нали?

— Тръгвам с теб — всяка дума беше произнесена ясно. Той взе завивката и я разгъна. — И… Софи…

— Да?

— Кълна се в Бога, че ако още веднъж отвориш вратата облечена така, няма да остана да спя на дивана.