Джули Гарууд
Огън и лед (30)

Тридесета глава

807. Записка в дневника

Чикаго

Не можем да си позволим друга грешка като тази, която Ерик допусна с Брендън. Ако искаме да продължим с проекта „Алфа“, трябва да бъдем благоразумни и предпазливи. Подобрихме формулата и смятаме, че сме открили правилната доза.

Обявихме набиране на доброволци и останахме изненадани от броя на желаещите. Просто е невероятно колко много хора са готови да подпишат документ за съгласие, щом погъделичкаме егото им. Дори когато ги помолихме за конфиденциалност, бяха нетърпеливи да се докажат.

Уверени са, че ще тестват нови хранителни добавки. Дадохме им информация само колкото да спечелим доверието им и да ги накараме да ни съдействат.

Резултатите бяха направо феноменални и дори надминаха очакванията ни. Особено ни впечатли повишеното отделяне на адреналин. Следващата ни стъпка е да увеличим фактора стрес и да видим как ще се отрази върху резултатите.

Веднага след това се разнесе още един трясък. Прозвуча така, сякаш Инук бе разцепен наполовина от демонична сила.

Джак затвори вратата с ритник и дръпна Софи настрана.

Зашеметена, тя прошепна:

— Какво беше…

— Много мощна карабина. Наведи се! — гласът му беше груб и гневен.

Не се наложи да й повтаря. Нужни й бяха няколко секунди, за да асимилира мисълта, че някой се опитва да ги убие, но тялото й реагираше инстинктивно.

Джак смъкна ръкавицата си и с пистолета в ръка се претърколи до прозореца. Облегна се на стената и се заслуша в тишината, мъчейки се да долови някакъв звук, който да му подскаже откъде бяха дошли изстрелите. Изминаха десетина секунди. После още десет. Нищо. Бавно се надигна да погледне от единия ъгъл на стъклото. Не можеше да се види почти нищо. Вятърът въртеше из въздуха падащия и вече натрупания сняг.

Софи прилази по корем до най-отдалечения ъгъл, после безшумно се обърна и приседна на пода. Огледа се наоколо за нещо, което би могло да им послужи за отбрана. Мебелировката се състоеше от стол и маса, малък бюфет и креват. Плътната завеса, предназначена да изолира помещението от студа, бе дръпната и висеше до прозореца, който беше единственият им източник на светлина.

Още няколко куршума се забиха в стената отвън. Някои от тях проникнаха в стаята, удряйки масата и стола.

— Скрий се зад бюфета! — изкрещя Джак.

Тя припряно се зае да изпълни нареждането и се сви точно в момента, в който следващият изстрел улучи някаква кутия, поставена на рафта над главата й. Грах със свинско. Консервата се блъсна в стената и с трясък се стовари на пода.

Стрелецът ставаше все по-дързък и се приближаваше все повече. Джак долови в далечината глухото боботене на двигател. Погледна отново и през снега видя в далечината на равния терен мястото, където Чипър бе приземил самолета на идване. Лъчът светлина приближаваше, шумът от мотора се чуваше все по-ясно.

— Каквото и да става, недей да се надигаш! — подвикна към Софи.

— Внимавай, Джак. Внимавай… моля те.

Наблюдаваше го как се обръща и посяга към дръжката на вратата. Открехна я не повече от сантиметър. Прицели се и изчака снегоринът да спре. Беше все още твърде далече. Трябваше да влезе в обсега на пистолета му.

— Малко по-близо. Само малко по-близо — каза с ледено спокойствие.

Желанието му се изпълни. Снегоринът се приближаваше към колибата. Когато спря, стрелецът изключи двигателя, но остави светлините включени. Спря до него и се зае отново да зарежда оръжието си. Сякаш съобразил, че би могъл да бъде забелязан, мъжът се наведе да изгаси фаровете.

За миг се оказа в центъра на светлото петно. Това беше времето, от което Джак се нуждаеше. Отвори рязко вратата с ръка и натисна спусъка. Първият куршум рани непознатия в рамото и го обърна рязко. Вторият се заби във врата му. Преди да падне на земята, беше вече мъртъв.

Вятърът блъсна вратата обратно към него, но той я задържа и огледа терена, търсейки потенциална нова мишена. Направи знак на Софи да не мърда от мястото си и изчезна в снега.

Стори й се, че цяла вечност лежи на пода треперейки. Чувстваше се съвсем безпомощна. Мобилният й телефон беше извън обхват, а хората в малкото селце нямаха телефони, така че отникъде не можеха да разчитат на помощ. Откакто Джак беше излязъл, всяка минута й се струваше час. Какво ставаше? Дали с него всичко беше наред? Защо не се връщаше?

В колибата беше студено като в хладилник и зъбите й тракаха. Не можеше да чака повече. Изправи се и се втурна към изхода. Протегна ръка към дръжката, но в този момент вратата се отвори. Джак застана на прага, стиснал в ръка пушката на стрелеца.

Прегърна я през кръста и я дръпна обратно навътре. Запали свещта на масата и се огледа за нещо, с което би могъл да стопли стаята.

Предпазливо се приближи до прозореца и надникна навън. Забеляза мъртвото тяло, проснато на снега.

— Откъде е дошъл? — попита тя, но преди той да успее да й отговори, Софи се сети за селото и продължи притеснено: — Ами Мери и останалите?

— Ако имат здрав разум, ще се заключат и ще стоят вътре.

В далечината неясно се открояваха очертанията на къщите. Не се виждаха никакви признаци на живот. Отново обърна поглед към убития мъж.

— Какво ще правим?

— Засега ще изчакаме — отвърна Джак. — Ако не се появи никой друг, ще преместим тялото. Може някой да е тръгнал след него.

Бе намерил малката, самоделна нафтова печка в стаята и се опитваше да я запали. През това време Софи разтриваше раменете си и потропваше с крака. Пушката на непознатия лежеше на масата.

— Кой е той, Джак?

— Не съм го виждал преди. Ти разпознаваш ли го? Може да си го забелязала в Дедхорс или в Бароу.

— От тук не мога да разгледам добре лицето му — отговори тя и дръпна рязко завесата.

Той се приближи и застана пред нея. Беше пребледняла и цялата трепереше. Прегърна я и леко повдигна брадичката й.

— Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

Жената улови реверите на якето му и го притегли към себе си.

— Знам. И аз няма да допусна да ти се случи нещо. Ти имаш пистолет. Може ли аз да взема пушката?

— Мислиш ли, че ще се оправиш с нея?

— Ще ме научиш — хвърли бърз поглед към вратата. — Защо е всичко това? Защо някой се опитва да ни убие?

— Не знам, но непременно ще разбера.

— Откъде е дошъл? — попита отново. — Мери каза, че мъжете от селото ще се върнат късно.

— От изток. А там се намира само лагерът на учените.

— Спомних си — развълнувано заговори тя. — Чипър каза, че те разполагат с най-съвременното оборудване. Ако имат сателитна връзка, бихме могли да се свържем с полицията в Бароу и да ги помолим за помощ.

— Ще изчакаме Чипър. Не бива да поемаме никакви рискове.

— Как може да си толкова спокоен?

— Навик.

Усмихна се вяло, но вътрешно се тресеше от ярост. Искаше му се да застреля кучия син поне още няколко пъти. Прекоси стаята, застана до прозореца и дръпна завесата достатъчно, за да може да наблюдава терена пред колибата. Изминаха няколко минути, но никой не се появи.

— Ще преместя снегорина и тялото отзад — каза накрая. — След мен затисни вратата с нещо.

— Нищо такова няма да правиш! — извика Софи. — Не искам отново да те чакам сама.

— Тогава върви след мен — съгласи се Джак и тръгна пръв.

Не се долавяше никакъв звук и тишината им се струваше зловеща.

Тя го последва до снегорина. Локвата кръв около главата на стрелеца изглеждаше черна върху белия сняг. Събирайки всичкия си кураж, погледна лицето му. И си пое рязко дъх:

— Аз го познавам.