Джули Гарууд
Огън и лед (31)

Тридесет и първа глава

874. Записка в дневника

Чикаго

Намерихме идеалния обект. Напълно е подходящ и вече даде писмено съгласието си, след като беше предупреден, че опитът може да започне по всяко време. Огромното му его го подтиква към постоянно усъвършенстване. И най-важното, няма семейство, само неколцина познати. Ако изчезне за няколко седмици, няма да липсва на никого.

Софи отстъпи от тялото и каза:

— Чикаго. Говорих с него в Чикаго. Държа се много грубо и невъзпитано и го оприличих на Блуто.

Джак се опря на коляно и внимателно започна да претърсва дрехите, търсейки някакъв документ за самоличност. Намери пистолет с пуснат предпазител и й го подаде. После измъкна и два пълнителя.

— Беше охранител — продължаваше тя. — Не, по-скоро аз реших, че е такъв. Спомням си, в първия момент дори предположих, че замества някого от портиерите.

— Къде, Софи? — търпеливо попита Джак. — Къде точно си го виждала?

— Във фоайето на кооперацията, в която се намира апартаментът на Харингтън.

Ако новината го беше изненадала, той не се издаде.

— Влизай вътре, преди да си премръзнала отново.

Изражението му говореше ясно, че в момента не му е до спорове, и тя покорно пое към колибата, но изпусна единия от пълнителите в снега. Изрови го и го стисна здраво в ръка. Щом влезе, остави пистолета до пушката и се почувства малко по-спокойна от мисълта, че ако някой отново реши да стреля по тях, вече имат с какво да се отбраняват. Нямаше никакво значение, че допреди няколко минути изобщо не бе докосвала оръжие. Джак щеше да я научи как да сваля предпазителя и да зарежда. Господи, ако й се наложеше, беше готова да убива.

Спомни си кървавата локва върху снега и отново излезе. Докато Джак местеше снегорина и тялото, взе шепа сняг и я засипа. После затисна мястото с камък. Струваше й се, че температурата е паднала още повече. Ставаше ли някога достатъчно студено, за да бъде невъзможно да вали сняг, или това беше просто мит? Нямаше представа. Трябвало е да внимава повече в часовете по природни науки, вместо да флиртува с Били Гибсън.

Когато двамата най-сетне се прибраха в колибата, вече бяха започнали да усещат първите ефекти от преохлаждането. Краката й бяха вдървени, но след като ги поддържа известно време над печката, ги почувства изтръпнали. Въпреки болката, това беше добър знак, отчете мислено.

Джак преглеждаше съдържанието на чекмеджетата, за да прецени какво би могло да им бъде от полза, в случай че им се наложи да останат тук по-дълго. На дъното на едното намери фенерче и порно списания, което обясняваше как летците, принудени да останат в колибата, са убивали времето си. Батериите бяха много слаби. Остави го върху купчината вещи и продължи огледа.

— Това е най-зле оборудваната бърлога — измърмори недоволно.

— Че за какво да я оборудват — възрази тя, свали ръкавиците и протегна ръце над печката.

— За всеки случай. Ще ни трябва още нафта, а очевидно няма повече.

— Чипър ще пристигне скоро — опитваше се да говори оптимистично.

Той кимна.

— Отзад има малък навес. Ще погледна и там.

— Може да е заключено.

Софи отново сложи ръкавиците.

— В такъв случай ще разбия катинара.

Той дръпна завесата от прозореца и огледа терена.

— Джак, какво си намислил?

Не искаше да я плаши, но държеше да бъде подготвена.

— Ако човекът, когото застрелях, има приятели, те сигурно ще тръгнат да го търсят. Трябва да сме готови на всичко… просто за всеки случай.

Погледна я, за да види как приема мрачната възможност.

Ала тя само поклати глава и каза:

— Добре — уви шала около врата си и пъхна краищата в яката на палтото. — Научи ме как да ползвам този пистолет.

Той се усмихна.

— Какво? — попита тя.

— По-силна си, отколкото изглеждаш.

Подаде й пистолета и за да е сигурен, че няма да забрави в кризисен момент, няколко пъти й показа как да сваля предпазителя. После я научи да го зарежда.

Софи пъхна допълнителния пълнител в джоба си и дръпна ципа, после още веднъж провери предпазителя, преди да прибере оръжието.

— Отивам до навеса. Няма да се бавя — увери я той. Огледа отвън, преди да отвори вратата. Тя стоеше точно зад него.

— Идвам с теб. Ще ти помогна в носенето, в случай че откриеш нещо необходимо — потупа го по гърба. — Побързай, че топлината излиза.

Джак притвори вратата. Тя тръгна с него, а той забави крачките си, за да вървят един до друг.

— Притрябвало ти беше да идваш в Аляска — измърмори недоволно. — Мразя студа.

Жената не обърна внимание на забележката. Снегът беше понамалял, затова се обърна и погледна на изток. На тъмния хоризонт неясно се открояваха очертанията на постройките. Джо им беше казал, че учените напускат лагера в края на есента, но вероятно този негодник се бе промъкнал, за да ги причака.

— Откъде този нег… исках да кажа човек, който стреля по нас, е разбрал, че ще сме тук? Трябва да ни е проследил — започна да размишлява на глас.

Бяха стигнали навеса и докато Джак се опитваше да отвори вратата, тя покри устата и носа си с вълнения шал. В далечината се разнесе някакъв шум. Софи вдигна поглед към тежките облаци, очаквайки да види самолета на Чипър.

— Чу ли?

Той бързо я притисна към стената на постройката.

— Някой идва. Стой тук.

Предпазливо надникна иззад ъгъла. Откъм изток се появиха два… не, три лъча светлина. Мъже на снегорини приближаваха към колибата на пълна скорост. За Джак и Софи беше прекалено рисковано да направят опит да се приберат обратно в стаята, затова зачакаха. Непознатите намалиха ход и преди да приближат до постройката, се разделиха. Единият се насочи право напред, а останалите завиха зад нея. Щом минаха покрай скрития снегорин, рязко спряха.

— Откриха тялото — шепнешком каза Джак.

Направиха си някакъв знак, обърнаха машините, отдалечиха се на стотина крачки и започнаха да се съвещават. Джак забеляза, как единият извади туба за гориво от багажника на снегорина. Вече пеша, те се върнаха до колибата. Третият отиде при тях, извади пистолет и се прицели във вратата, докато приятелите му притичаха приведени под прозореца. Някой измъкна от джоба си парцал, натопи го в тубата и го запали. Давайки сигнал, счупи прозореца и запрати горящия плат вътре точно в момента, в който човекът с горивото хвърли тубата в стаята. Светлината на пламъка блесна през прозореца и постройката избухна в пламъци. Приведени сред снега, мъжете очакваха Софи и Джак да изскочат през вратата.

Тя не можеше да измъкне пистолета от джоба си с ръкавиците, затова ги свали. Раздвижи ръка, за да подобри кръвообращението си, сграбчи ръкохватката и сложи пръст на спусъка.

Един от мъжете се обърна и забеляза някакво движение около навеса. Докато успее да насочи оръжието си към тях, Джак вече бе стрелял. Човекът се свлече и зарови лице в снега.

Джак се извърна рязко наляво и отново стреля. Успя да рани втория в рамото. Другият куршум го улучи в коляното, докато се целеше в тях. Той падна тежко и застена.

Третият изчезна. Секунди по-късно се разнесе шум от мотор на снегорин. Джак притича до ранения и ритна оръжието далеч от него.

— Този вече няма да избяга никъде — извика Софи и насочи пистолета към главата му. — Ти върви за другия.

— Ако мръдне, го застреляй — нареди Джак, метна се на единия от останалите снегорини и потегли.

Мъжът, когото преследваше, пое на изток, после с пълна скорост рязко смени посоката на север. Агентът си помисли, че онзи трябва да е напълно дезориентиран, тъй като натам беше само океанът.

Небето потъмня и всичко се смрачи, но фаровете на снегорина го улесняваха да следва нападателя. Проблесна искра и Джак чу изстрели. Мъжът стреляше по него. При тази скорост беше въпрос на време да изгуби контрол над машината и да се убие. Джак намали ход, увеличавайки разстоянието помежду им, и продължи да го следва, докато онзи се движеше на зигзаг по снега. Светлините от фаровете криволичеха при всяко подрусване на снегорина по неравния път.

Колко километра бяха изминали? Лицето му щипеше от студа, очите му пареха от вятъра. Накъде се беше запътил проклетият негодник? Вероятно вече приближаваха океана.

Онзи трябваше или да промени посоката отново, или да тръгне право срещу него. Без да го изпуска от поглед, намали скоростта още.

Изведнъж се разнесе оглушителен трясък. Веднага след това се чу вик, придружен от плисък. Светлините на снегорина се насочиха към небето, после изчезнаха. Още един крясък и… тишина.

— Кучи син! — прошепна Джак. — Кучи син!

Огледа леда около себе си. Не беше много надеждна настилка. Веднага обърна машината и бързо се отдалечи от мястото. Когато се насочи на юг, забеляза в далечината някаква светлина. Пламъците от горящата колиба му служеха като ориентир.

Софи беше почти обезумяла от ужас. Джак се бе забавил прекалено много. Когато чу бученето на снегорина, тя си пое дълбоко въздух. Трябваше да е той, помоли се мислено. Трябваше да е той.

Мъжът, когото пазеше, се загледа в нея.

— ФБР идва — заяви тя, пристъпяйки от крак на крак.

Топлината на огъня сгряваше лицето й, но краката й бяха премръзнали. Огън и лед, отбеляза наум. Беше толкова странно да наблюдава пожара, топящ снега наоколо, и в същото време да трепери от студ. Лудост. Огън и лед.

Никога през живота си не бе посрещала някого с такава радост. Когато го видя да върви насреща й, й се искаше да се втурне към него и да го прегърне, но успя да се въздържи. Първо трябваше да й помогне да пусне пистолета. Имаше неприятното чувство, че пръстът й се е залепил за спусъка.

След като взе оръжието от ръцете й, той огледа лежащия на земята мъж.

— Кой си ти?

— Имам нужда от медицинска помощ — изстена непознатият.

Беше обзет от гняв.

— Кой си ти? — повтори Джак.

— Имам нужда от…

Джак го ритна по крака. Мъжът изкрещя.

— Картър. Доктор Ерик Картър. Сега ми помогнете.

— Значи си доктор? Е, помогни си сам.

Ерик изсумтя.

— Аз не съм лекар. Имам докторска степен по биология.

— Вие изучавате вълците — намеси се Софи.

Погледът му се насочи към нея.

— Всичко свърши. Вие съсипахте работата ни. Защо ви трябваше да си пъхате носа там, където не ви е работа? Защо просто не го оставихте?

В тишината се разнесе боботенето на мотор.

— Чипър пристигна — съобщи Джак.

— Кого да оставя?

— Обекта на опитите ни. Защо не го оставихте на мира? Не, продължихте да ровите.

— Говорите за Уилям Харингтън! — удиви се тя.

— Глупава жена! Не престана да рови.

— Какви опити? Какво сте му направили?

Мъжът не отговори.

— Хайде, Софи. Ще те кача в самолета и ще се върна за него. Трябва да се стоплиш.

Доктор Картър нямаше къде да отиде. Джак се качи на снегорина, а тя седна зад него и притисна лице към гърба му. Той направи знак на Чипър да ги чака и насочи машината към него. Щом отвориха вратата на самолета, отвътре я облъхна струя топъл въздух. След като я настани на задната седалка, Джак се отпусна до нея. Изобщо не го вълнуваше, че Ерик го чака, легнал в снега, докато той седи на топло. Няколко минути нямаше да го убият.

— Свържи се по радиото с полицията в Бароу — обърна се към Чипър и набързо му разказа какво се бе случило.

Кафявите очи на пилота се разшириха толкова, че към края на разказа вече приличаше на кокер шпаньол.

— Какво смяташ да правиш с Картър? — попита той.

— Да го вържа и да го кача при багажа.

Когато се стопли достатъчно, Джак тръгна към мястото, където бе оставил доктор Картър. Стори му се, че отпред вижда нещо да се движи, затова първо намали скоростта, после спря съвсем. Светлините на снегорина се отразяваха в два малки кръга. Очи. Искрящи, червени очи, които го наблюдаваха. Изключи фаровете и ги видя всички. Бяха четири. Четири вълка, застанали заедно само на двайсетина крачки от Ерик.

Можеше да чуе как ръмжат от глад. Насочи вниманието си към най-едрото животно, застанало пред останалите. Беше наистина огромен. Върху бялата козина на гърба му имаше тъмни черти. Взираше се в него и погледите им се срещнаха. Когато посегна към пистолета, животното с лек бяг се насочи към Ерик. Зъбите му се впиха в гърлото на доктора, преди Джак да бе успял да извади оръжието. Останалите скочиха към жертвата и вече беше много късно. Твърде късно, за да може да го спаси. Големият вълк вдигна глава и се обърна към него, после продължи заниманието си.

Джак обърна машината и се отдалечи с бясна скорост.

Щом се озова в самолета, вече можеше да диша по-спокойно.

— Никога не съм виждал подобно нещо.

— Какво? — попита Софи.

Но той само поклати глава.

— Къде е доктор Картър?

— Не оживя.

— Сигурно е загубил много кръв — предположи тя.

— Да. Може да се каже, че кръвта му буквално изтече.

Двигателят заглуши воя на вълците.

Джак се облегна на седалката и затвори очи.

— По дяволите! — изруга тихо. — По дяволите!

Софи го потупа по рамото.

— Джак?

— Хмм…

— А какво стана с мъжа, когото преследваше?

— Отиде да поплува — отвърна й той, без да отваря очи.