Джули Гарууд
Огън и лед (44)

Четиридесет и четвърта глава

Джак не можеше да престане да мисли за Софи и на всеки половин час напускаше стаята за разпити и се обаждаше, за да получи някаква информация. Знаеше кога бе напуснала болницата и кога се бе прибрала у дома.

Също като на Алек, и на него му се налагаше да обуздава нервите си по време на разговора с Кърк Холпърн. Ученият предизвикваше неприятно свиване в стомасите им. Всеки път, когато му идваше да стовари юмрук в лицето му, Джак разбираше, че трябва да излезе.

Холпърн беше суетен и самонадеян и държеше на всяка цена да им покаже колко е умен. Уважението към интелекта му очевидно беше особено важно за него. Двамата детективи правеха всичко възможно, за да го накарат да разкаже колкото може повече за работата си.

— Можете да си представите размерите на човешката глупост едва когато заживеете с някого — заяви той и продължи подигравателно: — Ерик и Маркъс си въобразяваха, че техният проект „Алфа“, тяхната малка тайна е добре пазена, но не беше трудно да разбера до какво откритие са стигнали. Още след първата година се досетих, че са намислили нещо. Да работи с такава съвършена апаратура би могло всяко хлапе, а откриването на паролата и кодовете беше толкова лесно, че го превърнах в свое хоби. Ако няма какво друго да прави, освен да наблюдава поведението на вълците, човек бързо се отегчава.

С най-малки подробности обясни как е подслушвал разговорите им и е ровил из записките.

— Черешката на тортата беше дневникът, който Маркъс си водеше през цялото време. Да го крие под дюшека си, беше мъдър ход, не намирате ли? — запита със сарказъм.

Джак му зададе няколко конкретни въпроса около научните открития.

— Ерик изведе формулата — обясни Кърк. — Мисля, че още първата година, когато пристигнахме заедно в Инук, е разполагал с нея. Чиста случайност беше, че по-късно установи какво би могла да причини и как адреналинът променя въздействието й. С вас вече говорихме за Рики, агент Макалистър. Спомняте ли си, че ви казах, че беше вече възрастно животно? Експериментите върху него започнаха веднага. Ерик залъгваше мен и Брендън, че иска да му вземе кръвни проби, за да го изследва за наличие на микроорганизми, но аз бях наясно какво прави в действителност. Инжектираше му серума си и след като ние прехвърлихме наблюденията си върху друга глутница и не проявихме никакъв интерес, той дори не си направи труда да донесе епруветките с кръвта. Нямам представа колко инжекции е направил на вълка, но започнах да забелязвам промени в поведението му. Естествено, преструвах се, че не виждам нищо, а Брендън беше прекалено вглъбен в себе си, за да обърне внимание на каквото и да било. След известно време животното стана по-едро и по-силно. — Той се засмя и продължи: — Звяр, натъпкан със стимуланти. Само дето не бяха обикновени стимуланти, а пречистен до съвършенство наркотик, който не предизвикваше странични ефекти. Двамата продължиха експериментите върху животни даже след като се върнаха в Чикаго. Дори оборудваха лаборатория. Всичко това е описано в дневника.

— А как Софи Роуз се вписва във всичко това? — попита Алек.

— Когато първият човек, съгласил се на тестовете, пристигна на определеното място, те разбраха, че тя го познава и продължава да се опитва да се свърже с него. Беше му изпратила няколко писма по електронната поща, преди да успеят да я закрият. Оставяше съобщения и на мобилния му телефон. Стигна дори дотам, че отиде в апартамента му. А за тях беше по-удобно всички да смятат, че е заминал за дълго… за всеки случай. Но Софи не се отказваше. След като Харингтън бе убит и визитката й бе намерена, двамата се уплашиха, че може би знае прекалено много. Ерик направо бе обзет от параноя, затова Маркъс й се обади, представяйки се с името Пол Ларсън. Целта му беше да узнае дали разполага с някаква информация. Сигурно не би предприел нищо, ако тя не му бе споменала за проекта „Алфа“. — Кърк повдигна рамене: — Вече бяха стигнали прекалено далече, а тази жена можеше да застане на пътя към сделката за петдесет милиона долара, която вече бяха уговорили. Значи трябваше да бъде отстранена.

Когато детективите го помолиха да им разкаже някои подробности, той стана прекалено словоохотлив. Отговорите му се превърнаха в дълги лекции.

— Сега ще ви обясня как примамих Маркъс към складовете. В действителност беше много просто. Обадих му се и заявих, че тази репортерка ми е позвънила и е казала, че има сведения за тайни научни изследвания, които са правени в нашия лагер, и че знае къде са скрити изчезналите дискове, с които може да докаже подозренията си. И отива към мястото, за да ги вземе. — Замълча за кратко, разтеглил устни в усмивка при спомена. — Изпадна в такава паника, че едва успя да затвори телефона, преди да се втурне към тайника си. Така и не попита как е успяла да се добере до тази информация.

— А как… — подхвана Алек.

— Не ме прекъсвайте — изсумтя Холпърн. Главата му потрепна от обзелия го гняв и той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, преди да продължи: — Да примамя жената, беше малко по-трудно, но трябваше само да я изкарам навън и да я насоча към някое усамотено място. Хванах я в парка „Нелсън“. Ударих я доста силно. Нямал съм представа за собствената си сила. — Погледът му блуждаеше от Алек към Джак и обратно. — Тя изпадна в безсъзнание. Трябва да си призная, че не се притеснявах от нея, но когато ми се обади вкъщи, си дадох сметка, че е стигнала по-близо до истината от всички онези агенти, които ме разпитваха часове наред. Знаех също, че трябва да се отърва от Маркъс, така че защо да не убия двата заека с един куршум?

— Него пък защо? Можеше просто да го предадеш на властите — каза Алек.

Кърк се загледа в ноктите си и се усмихна.

— Заради парите, естествено.

— Какви пари?

— Петдесет милиона. Знаех, че след като Маркъс установи, че съм наясно с какво се е занимавал, ще ми предложи част от тях. Някакъв клиент от Дубай с радост откупил формулата и предварителните изследвания. И изобщо не се интересувал кой му ги продава — той въздъхна и впери поглед в далечината. — Петдесет милиона. В момента са на сигурно място и са само мои.

— Там, където ще отидеш, няма да имаш нужда от пари — каза Алек.

— Но агент Бюканън, какво съм направил? — невинно попита Холпърн. — Никого не съм убил. Ако наказанието е съразмерно на прегрешението, съвсем скоро ще бъда свободен човек. — Направи кратка пауза и се замисли. — Не, ще бъда богат свободен човек съвсем скоро. Примирете се, господа. Надхитрих ви. Парите са на сигурно място и никога няма да успеете да се доберете до тях.

Разпитът продължи до полунощ. След приключването му Алек и Джак написаха рапортите си и си тръгнаха.

Събуди я шум от течаща вода. Тя се обърна на една страна и погледна часовника. Беше два и двайсет. В първия момент си помисли, че навън сигурно е завалял дъжд, но после чу нещо да пада в банята й.

— По дяволите!

Беше шепот, но достатъчно силен, за да разбере, че Джак излиза изпод душа.

Телевизорът все още работеше, но дистанционното беше върху масата, доста далече от леглото. Никога не го оставяше там.

Джак се появи откъм банята. Прозя се и тръгна към нея съвсем гол.

— Събудих ли те, миличка?

— За какво си дошъл?

Той легна и протегна ръце към нея.

— Защото знаех, че имаш нужда от мен.

— Вече бях заспала. Нямах…

— Напротив, искаше да дойда.

Грабна дистанционното, изключи телевизора и я притегли в прегръдките си.

— Как влезе?

— Шшшт. Заспивай. Трябва да си почиваш.

Присъствието му я накара да се почувства щастлива.

Притисна се към него и прошепна:

— Още утре ще сменя ключалката.

— Няма значение. Ще намеря начин да вляза. Не можеш да се отървеш от мен, Софи.

Не знаеше какво да му отговори. Думите му звучаха съвсем сериозно, сякаш наистина искаше да остане при нея. Въпреки че много добре знаеше коя е. Какво не му беше наред? Защо я желаеше… освен заради секса може би. Със сигурност не заради готварските й умения. Мислите постепенно я унасяха.

Дълбокото му дишане й подсказа, че вече е заспал, но когато се опита да се отдръпне, той властно я притегли към себе си.

Софи се събуди късно на следващата сутрин. Джак я галеше по гърба. Тя се обърна към него и го целуна.

— Обичам те, Джак.

— И аз те обичам.

— Това няма да доведе до нищо. Знаеш го, нали?

— Ще се оженя за теб. Това е, което знам със сигурност.

Обсипваше с целувки брадичката му, шията му.

— Татко няма да е съгласен — дланите й се плъзнаха от гърдите към корема му. Учестеното му дишане я накара да се усмихне: — Ти си истинско разочарование за него.

Той изстена гърлено. Тя го подлудяваше.

— Нали се сещаш… ФБР…

Не обръщаше никакво внимание на думите й. Софи го галеше, целуваше го, възбуждаше го.

— Ще реши, че не си достатъчно добър за мен — продължаваше тя. — И вероятно ще се окаже прав.

Джак я обърна по гръб, подпря се на лакът и я погледна право в очите.

— Никой друг няма да те обича така, както те обичам аз.

Софи обви ръце около врата му, притегли го към себе си и прошепна:

— Докажи го.