Джули Гарууд
Огън и лед (26)

Двадесет и шеста глава

680. Записка в дневника

Чикаго

С Ерик нарекохме проучванията си проект „Алфа“.

Нямахме никакъв проблем със запазването на работата ни в тайна в Чикаго, но Инук е нещо друго. Това, че живеем толкова близо до Брандън и Кърк, усложнява нещата. За щастие двамата заявиха, че ще започнат наблюдения върху друга глутница, което ни дава повече свобода. Ерик толкова се притеснява нещо да не излезе наяве, че се страхувам от нерви да не каже нещо, което не трябва.

Аз проверих няколко фармацевтични компании. Това, което ми се удаде да установя досега, е, че са затънали до гуша в бюрокрация. Не смятам, че можем да разчитаме на тях за откритието си. Ако провалим нещата сега, никога повече няма да можем да ги контролираме. Освен това разбрах, че плащат малко за независими изследвания, защото съществува факторът време, необходимо за получаване на одобрение от правителството. Това може да отнеме години.

Ако с Ерик искаме да вземем парите, които ни се полагат трябва да поемем нещата в свои ръце. В света съществуват много други пазари.

За какво му е било да я лъже?

Когато чу новината, първата й инстинктивна реакция бе да си помисли, че трябва да е станала грешка. Разбира се, че Пол Ларсън съществува. Нали лично бе разговаряла с него!

Джак отиде да й донесе чаша горещ чай и тя използва момента да набере телефонния номер, който Пол й бе продиктувал. Отново се наложи да остави съобщение.

Докато чакаха позвъняването, Джак се свърза със свои колеги и им поръча да проверят номера. Отговорът дойде след няколко минути. Никой от мъжете не се изненада, когато се изясни, че е регистриран под друго фалшиво име и на несъществуващ адрес.

Какви игри играеше този мъж?

— Опитват се да определят местонахождението, за да разберем откъде ти се е обаждал — обясни й Джак.

— Нашите работници постоянно пристигат или отпътуват, но не е трудно да се провери — обади се охранителят. — На шофьорите понякога им се налага да нощуват в Дедхорс, но се връщат още на следващия ден.

— Въпреки цялото това движение — намеси се и полицаят — със сигурност бихме забелязали, ако наоколо се навърта непознат човек. — Откъм другия край на масата той погледна Софи право в очите. — Говорих и с Джо Руни, колегата, който ви се е обадил за Уилям Харингтън, и той заяви, че не познава никакъв Пол Ларсън. И със сигурност не е давал телефонния ви номер на никого. Джо е надежден човек и нямам никакво основание да се съмнявам в него.

Тримата започнаха да я засипват с въпроси, но тя нямаше какво толкова да им каже. Охранителят и полицаят я увериха, че ще разпитат наоколо, но не им оставаше нищо друго, освен да стигнат до заключението, че е станала жертва на злонамерена шега.

След като си отидоха, Джак продължи да я разпитва за разговорите, които бе провела с човека, представил се като Пол Ларсън.

— Не ми разказа нищо конкретно за себе си. Пък и защо да го прави? А, почакай. Каза, че не е женен, и ме покани на вечеря, но не съм сигурна дали говореше сериозно.

— А ти какво му разказа за себе си?

— Нищо лично — раздразнено отвърна тя. — Не разговарях с агенция за запознанства.

Той се изправи и започна да крачи из стаята. Софи забарабани с пръсти по масата, прехвърляйки мислено всяка дума, която си бяха разменили с въображаемия господин Ларсън.

— И така, тоя приятел те примамва тук… — започна Джак.

— Не ме е примамил — прекъсна го тя. — Исках да дойда с надеждата да намеря хора, които са познавали Уилям Харингтън. Нали не е паднал от небето и се е озовал с палатката си точно до Бари. Все още съм твърдо решена да открия какво се е случило с него. Да, знам какво ще кажеш: Бари се е натъкнал на него.

— Нищо нямаше да кажа. Щеше ли да започнеш от залива Прудоу, или предпочете да дойдеш тук заради поканата от Пол? — в очакване на отговора разтърка уморено врата си.

— Не знам. От него разбрах, че наблизо имало двама трапери, с които бих могла да поговоря. Но това е лудост. Има ли изобщо някаква истина във всичко, което ми наговори?

— Наистина са намерили портфейла на Харингтън и са откарали останките му в Анкоридж, така че да, има и нещо вярно.

— Кога ще разбереш откъде е звънял?

— За това е необходимо малко повече време. Но първото, което ще направим утре сутрин, е да се измъкнем оттук. Ще се обадя на Чипър да има готовност.

— А Чипър наистина ли е Чипър? — попита тя и се усмихна на глупавия си въпрос.

— Да — увери я той, прекоси стаята и застана пред нея. — Знаеш ли защо съм толкова сигурен?

— Предполагам, сега ще ми обясниш.

— Защото го проверих. Не приемам нищо на сляпа вяра.

— Ти си агент от ФБР. Обучаван си да бъдеш подозрителен. А аз съм журналистка. Мен са ме учили да бъда любопитна. Не проявявах интерес към Пол Ларсън, така че какъв смисъл би имало да го проучвам?

Джак се отказа да обяснява позицията си. Това би означавало да се впуснат в безполезния спор, който бяха водили, след като я бяха простреляли.

Софи се приближи до прозореца и се загледа навън.

— Знаеш ли, че тук е незаконно да заключваш колата си? — попита внезапно.

— Така ли?

— Вярно е. Заради мечките. Вероятно в случай, че налетиш на някоя или пък тя те подгони, да можеш да се скриеш в най-близката кола — въздъхна и се обърна. Той бе застанал само на крачка от нея. Погледна го и призна: — Наистина трябваше да го проуча.

Джак я привлече в прегръдките си и потърка брадичка в косата й.

— Да, трябвало е — съгласи се той. — Има ли още някои интересни факти, които би искала да споделиш с мен?

— Повечето лисици разпространяват бяс.

— Ето нещо, което трябва да се знае.

— „Китоловците“ на Бароу са измислили плейофите.

— Кои?

— „Китоловците“. Това е футболният отбор на гимназията в града. Възможно е да ти се наложи да се срещнеш с някого от тях. Отборът е сформиран съвсем наскоро, а спортът е оказал много благотворно влияние върху тези момчета. Обещах на мистър Битърман да опиша историята им.

— Значи отиваме в Бароу, а?

— Да.

 

 

Джак беше прекалено замислен по време на вечерята, но Софи нямаше нищо против. В края на дългия и изтощителен ден умората я завладя.

Прибраха се в стаите си и тя отиде в банята, за да се приготви за лягане. След като си взе душ, открехна леко вратата на Джак и го видя да говори по телефона.

— Трябва да има връзка — успя само да чуе.

С кого разговаряше и какво трябваше да има връзка?

Щом я забеляза, той се усмихна. Не беше облечена в оскъдната си нощница, но и в широката памучна пижама в бяло и синьо изглеждаше също толкова привлекателна. Още повече с тези смешни розови чорапи. След като приключи разговора беше негов ред да ползва банята.

Навън вятърът се беше усилил и стъклата на прозорците дрънчаха. Софи беше чела някъде, че силата му би могла да стигне стотици километри в час. Тази мисъл я накара да потрепери.

Леглото не беше нито двойно, нито единично, а нещо по средата. Отметна завивките и се излегна, облягайки глава на таблата. Мислите й се лутаха объркано. Какво целеше непознатият, нарекъл се Пол Ларсън? Защо си беше направил целия този труд? Сигурно имаше разумно обяснение. Дали някога полярна мечка е влизала в хотела? Трябваше да попита Зестър.

Точно разтриваше ръцете си с лосион с дъх на жасмин, когато влезе Джак. Очевидно студът в стаята не го притесняваше, защото беше облечен само в къси панталони и тениска.

— Не ти ли е студено? — попита тя.

— След малко ще се стопля. Нагласи ли будилника? Утре трябва да станем рано.

Забеляза, че гледа чорапите й. Чувстваше се малко глупаво, но какво значение имаше? Вече бе решила да поддържа с него изключително делови и професионални взаимоотношения.

Не, не взаимоотношения. Сътрудничество.

— Обажданията идват от Феърбанкс — осведоми я той, преди да се наведе и да изхлузи единия розов чорап, после другия.

— Значи този Ларсън изобщо не е имал намерение да ме чака на летището тази вечер? Но какъв е смисълът? Това не ти ли се струва малко странна шега?

Джак отиде до вратата, за да се увери, че е заключена.

— Нямам представа какви са били мотивите му, но със сигурност ще разбера.

Софи се вмъкна под завивката. Чаршафите бяха студени. Той вече бе тръгнал към стаята си, когато се сети какво й бе казал мистър Битърман.

Разказа му всичко за пивоварната на Кели и попита:

— Какво мислиш?

— Много бих искал да видя това каре във вестника.

После изчезна в спалнята и тя изпита разочарование.

Нямаше да му позволи отново да спи с нея, но щеше да й бъде приятно, ако се бе опитал да го направи. Минута по-късно той се върна с пистолета си. Изобщо не поиска разрешение да остане. Остави оръжието на нощното шкафче, отметна одеялото и й каза да се отмести.

Пъхна се в леглото и се обърна към стената с гръб към нея. Топлината на тялото му я стопли за секунди. Плъзна длани под тениската му.

— Не съм казала, че можеш да останеш да спиш при мен — каза шепнешком и се притисна към него.

— Заспивай — отвърна той и се присегна да изгаси лампата.

— Джак? — каза тя в тъмнината. — Аз съм ужасен репортер, нали?