Джули Гарууд
Огън и лед (41)

Четиридесет и първа глава

Софи бавно идваше на себе си. Изстена и се опита да приседне. Свлече се на пода и опита отново, като този път се подпря на ръцете си, за да запази равновесие. Наоколо беше съвсем тъмно. Плъзна длани по стената, за да намери ключа за осветлението, но такъв изобщо нямаше. Докосна пода и усети, че е студен, твърд… може би бетонен?

Къде се намираше?

Най-сетне намери достатъчно сили, за да се изправи. Олюля се, но успя да се задържи. Главата я болеше, чувстваше се замаяна и напълно неориентирана. Протегна ръце и се натъкна на нестабилна стълба. Ако откриеше прозорец или врата, би могла да си осигури малко светлина.

Нещо й препречи пътя. Тя го отблъсна, чу трясък, протегна се отново и установи, че са купчина кашони. Застана неподвижно на мястото си. Пое си дълбоко дъх и се опита да овладее паниката, която бе започнала да се надига в нея.

Къде се намираше?

Не се чуваше нито звук, никакъв шум от улично движение. Някой я беше ударил. Все още усещаше болката. Докосна лицето си и напипа нещо лепкаво. Кръв от веждата?

Паметта й бавно се възвръщаше. Татко. Беше разговаряла с баща си. Да, бе държала мобилния телефон до ухото си, когато я порази внезапна, непоносима болка и после… мрак.

Непременно трябваше да открие врата или прозорец и да се опита да се измъкне. Господи, ами ако беше в тунел или в пещера? Ако нямаше начин да избяга?

Опита се да потисне страха си. Отново протегна ръце и пристъпи напред, докато се натъкна на стена. Какво беше това? Циментови блокове? Подпряна на студената плоскост, започна бавно да се движи настрани. Докосна брава, вкопчи се в нея и се опита да я натисне.

Вратата внезапно се блъсна в нея, запращайки я обратно на пода.

Софи изкрещя, претърколи се и се изправи с усилие. Лъч ярка светлина се насочи в лицето й и я заслепи. Прикри очите си с длан и видя очертанията на мъж, но не можеше да го разпознае.

— Здравей, Софи. Бих искал да ти се представя. Аз съм доктор Маркъс Леминг. Гласът ми не ти ли е познат? Толкова приятно си говорихме по телефона. Тогава използвах името Пол Ларсън.

Той остави фенерчето върху кашоните, закрепи го и пристъпи към нея. В лявата си ръка държеше железен лост.

— Ти ми причини доста тревоги. И знаеш ли защо? Защото не спря да пъхаш носа си там, където не му е мястото. Продължаваш да ровиш… да се мъчиш да откриеш…

Вдигна юмрук и го стовари върху рамото й, блъскайки я в стената. Тя се свлече на пода. Преди да се опомни, мъжът я сграбчи за ръката и я изправи.

— Какво ти е известно за проект „Алфа“?

Не му отговори достатъчно бързо.

— Какво ти е казал Харингтън? — настойчиво попита Леминг.

— Нищо — отвърна му с треперещ глас. — Той не ми…

— Недей да ме лъжеш! Какво знаеш?

Той започна бавно да размахва лоста наляво и надясно.

— Откъде си разбрала за това място? Как дойде тук?

— Аз не съм…

— Лъжкиня! — изрева Маркъс. — Да не би да си намерила дневника ми? От него ли научи за проекта? Не, не би могла — отговори си сам. — Защото дневникът е тук.

Направи още една крачка към нея.

— Кой ти каза?

— Никой… Аз не…

Тогава я удари с металния прът, като внимаваше да не я убие. Острият край се заби в кожата над ухото й и от раната бликна кръв. Тя се опита да фокусира погледа си. Мъжът се движеше в лъча светлина и върху стената танцуваха сенки. Стори й се, че в ъгъла нещо се размърда. Имаше ли някого там? Господи, моля те, нека да е Джак. Трябваше да отвлече вниманието на Леминг. Мислите й препускаха трескаво. Бързай. Бързай.

— Как успя да се добереш до тук? — попита я отново.

Въпросът беше безсмислен. Този човек бе полудял, каза си мислено. Дали не бе изпаднал в делириум?

— Ти знаеш как дойдох до тук — отвърна Софи. — Ти знаеш.

Той спря, наклони глава и се замисли върху думите й.

— Аз? Как бих могъл… Не, лъжеш ме.

— Ако ме убиеш, ще те хванат.

— Няма да могат. Имам петдесет милиона долара и нова самоличност. — Застави я да застане на колене. — Имах големи планове за теб, но сега се налага да ги променя. Жалко, че се оказа толкова любопитна. Принуждаваш ме да направя това…