Джули Гарууд
Огън и лед (20)

Двадесета глава

493. Записка в дневника

Арктическият лагер

Брендън и Кърк се прибраха у дома и вярват, че двамата с Ерик ще напуснем лагера през някой от следващите дни.

Те са доволни от работата си с глутницата, а Кърк дори се привърза към вълците. Съжаляваше, че трябва да ги напусне, но се надява да ги види отново догодина.

С Ерик трябваше да преустановим работата си до заминаването им. Отне ни доста време, докато локализираме всички животни, инжектирани с К–74. Изглеждаха жизнени като последния път, когато ги видяхме. Сякаш нито едно не беше остаряло дори с един ден.

Жалко, че ще трябва да ги лишим от живота точно когато са в разцвета на силите си, но изследването на въздействието на хормона трябва да продължи на клетъчно ниво.

Най-удивителното откритие, което сме направили досега, е, че на колкото по-голям стрес е подложен организмът, толкова по-силен и по-млад става. Нима е възможно?

Този път се бяха събрали всички. Джил нямаше търпение да се похвали.

— Казвам ви, трябваше да видите Софи. Тя направо разцепи устната на Уикър и като нищо е счупила носа му. Поне така се надявам. Негодникът започна да вие като сритано куче.

Звучеше като чичо, който превъзнася успеха на племенницата си на футболен мач. Току-що бе заел мястото си на масата и разказваше случката в апартамента на Харингтън на останалите редовни играчи — Джон, Алек, Джак и Захнер.

— Не дай си боже да се изправиш срещу нашата Софи — отбеляза Джон. — При всички случаи ще загубиш. Ейдън е положил доста усилия да ги научи — нея, Реган и Корди, как да се грижат за себе си.

Всички събрали се мъже кимнаха, с изключение на Джак.

— Значи онзи кучи син я е ударил? — попита той. — А къде беше ти, Джил? Защо не го спря?

— Малката нямаше нужда от помощ. Преди да успея да прекося стаята, тя си беше свършила работата. Между другото, беше много забавна гледка. Вдигна дясната си ръка точно пред лицето му, бавно я събра в юмрук и през цялото време не преставаше да го гледа право в очите…

— А имаше ли пръстени? — попита Джон.

— Естествено.

— Много добре. Така пораженията са много по-големи.

— Дааа — съгласи се Захнер. — Тези безобидни украшения вършат повече работа от железен бокс.

— Значи така, Софи сви ръката си… — насърчи го да продължи Джон.

— Беше на две-три крачки от него или нещо такова, а той я гледаше с отвратителното си изражение и тогава… бум! — Джил удари дясната си длан в лявата. — Едва не го повали. Дори не му остави време да реагира. Беше бърза като кобра…

— Трябвало е да го уцели в слабините.

— Кое момиче би се сетило за това?

— Например онези, които се опитвам да прибера от улицата.

— Говориш като сводник.

Захнер не се обиди. Напротив, разсмя се.

— Щях да печеля доста повече, ако бях.

— Какво е това, човече? Кога си сложи този златен зъб? — учуди се Джак.

— Той е за украса. Момичетата много го харесват.

— О, я стига за твоите момичета! — подразни го Джон.

Ейдън Хамилтън, шуреят на Алек, влезе в стаята точно когато Джак попита:

— Софи добре ли е? Онзи кучи син направи ли й е нещо?

— Някой е наранил Софи? — заинтересува се Ейдън и небрежно метна сакото си на облегалката на един стол.

— Нищо й няма — увери ги Джил и отново разказа за инцидента.

След като приключи, Ейдън попита:

— Очаква ли се полицията отново да започне да чука на вратата й?

— Недей да се притесняваш за това — успокои го Джил.

— Вероятност от съдебен процес?

— Не мисля.

— Ти за какъв се мислиш? За неин настойник? — обърна се Захнер към Ейдън.

Вместо него отговори Алек:

— От известно време й е точно такъв. Беше едва на двайсет и две, когато се обърна към съда. Успя ли изобщо да получиш законно попечителство?

— Вече има ли някакво значение? Тя е пълнолетна — отбеляза Ейдън.

— Това не го разбирам — намеси се Захнер. — Нали момичето си има баща?

— Да, но по онова време полицията го издирваше. Социалните можеха да я изпратят в детски дом, ако не се беше намесил — поясни Джил.

— Смятате ли да играете покер тази вечер, или просто наминахте да ни видите? — попита Джон.

Ейдън нави ръкавите на ризата си.

— Аз ще играя.

Всички около масата се усмихнаха. Младият мъж винаги печелеше.

Той отмести един стол и каза:

— Готови ли сте да изгубите малко пари, момчета? — погледна Джак, после се обърна към Алек и едва забележимо му кимна.

Конспирацията беше в действие.