Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бюканън-Ренард (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fire and Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 115 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010 г.)
Разпознаване и редакция
Xesiona (2010)
Форматиране
maskara (2014)

Издание:

Джули Гарууд. Огън и лед

Американска. Първо издание

ИК „Хермес“, София, 2008

ISBN: 978–954–26–0816–5

История

  1. — Добавяне

Деветнадесета глава

422. Записка в дневника
Арктическият лагер

Фондацията ни даде зелена светлина да приключим изследванията си върху вълците. Групата отново се събра. Направихме някои подобрения в лагера на север, но основно нещата си остават все същите. Докато бяхме в Чикаго, двамата с Ерик открихме собствена лаборатория. Направихме го сами, без ничия помощ. Сега сме равноправни партньори и не зависим от никоя фармацевтична или държавна агенция. Проучванията ни ще останат в тайна, докато не съберем достатъчно данни.

Удивително! Проследяващото устройство все още работи. Не можахме да повярваме на очите си, когато открихме Рики. Той е вече поне на девет години, но изглежда млад и жизнен както в деня, в който го видяхме за първи път. Всъщност той отново е водач на глутница. Не е изгубил нищо от енергичността си. А това заслужава допълнително проучване.

Докато Брендън и Бърк идентифицират и маркират останалите членове на глутницата, ние с Ерик вземаме кръвни проби от Рики. Не е лесно да го приспим, но се справяме. Козината му е изгубила предишната си лъскавина, но кръвните резултати сочат друго. Той има хормонален баланс, какъвто не сме виждали досега, както и следи от наличието на К–74.

Скоро ще получи нова доза от лекарството. Веднага щом видим реакцията му, ще инжектираме и останалите от глутницата.

Не смятаме да споменаваме откритията си в официалните доклади. Това, което се опитваме да направим, не влиза в обсега на мисията ни тук и би могло да доведе до отстраняването ни от програмата, но смятаме, че рискът си заслужава.

Софи седеше на пода в апартамента си пред разгърнатите папки. Бе прекарала целия следобед в преглеждане на документите, като се надяваше да се натъкне на нещо, което да й разкрие причината за мистериозното му изчезване преди състезанието и преждевременната му смърт. До този момент единственото й откритие беше, че Харингтън е бил обсебен от мисълта за здравето си. Най-дебелата папка съдържаше множество епикризи и резултати от изследвания и доколкото можеше да се съди по тях, действително е бил в блестяща форма.

Най-отгоре бе сложена последната медицинска бележка. Давайки си сметка, че може да й бъде отказано, реши все пак да опита късмета си. Намери номера на клиниката и позвъни. Представи се ведро на рецепционистката, която вдигна слушалката, и изложи случая. Каза на жената, че е репортер, който иска да пише статия за един от пациентите, починал наскоро. Опита се да я убеди, че ще бъде посветена само и единствено на паметта му, но от другия край на линията я прекъснаха по средата на изречението с категоричния отказ да дадат каквато и да е информация, за когото и да било. Точно такъв отговор беше очаквала, но все пак си бе струвало да опита. Затвори телефона обезкуражена, но не и разубедена. Трябваше да продължи да търси.

Следващата й стъпка беше бележникът на Харингтън. Имаше само няколко адреса, повечето от които свързани с работата му: адвокатска кантора, двама лекари, фризьорски салон, няколко ресторанта. Никой от тях не предполагаше по-близки контакти и Софи се запита дали той изобщо е имал приятели. Ако бяха съществували такива, вероятно бе записвал номерата им в мобилния си телефон, но тъй като не разполагаше с него, нямаше как да провери. В разпечатките понякога отразяваха и входящите разговори. Потърси такива, но не намери нищо. Вероятно бяха останали в апартамента му. Бе успяла да прибере само половината от папките, когато Дуейн Уикър се появи и предвид схватката помежду им едва ли би могла да очаква да я посрещне с отворени обятия, ако отново решеше да го посети.

 

Обмисляше какво трябва да предприеме, когато телефонът иззвъня. Обаждаше се Пол Ларсън от Аляска.

— Питах се дали обмисляте предложението ми.

Софи се разсмя. Не можеше да го обвини за настойчивостта му.

— Всъщност точно това правя.

— Чудесно! — възкликна ентусиазирано той. — С нетърпение очаквам да се запозная с вас. — Поколеба се и добави: — Но не защото съм зажаднял за женска компания.

— Ако дойда, ще бъде само по работа. Правя някои проучвания за Уилям Харингтън и разполагам с известни данни, които искам да проверя.

— Това е другата причина да ви потърся — заяви мъжът. — Имам новина. Чух, че двама мъже са разговаряли с него.

— Кога? Какво им е казал Уилям?

— Не бързайте толкова — засмя се Пол. — Оставете ме да ви обясня. Може и да не знаете, но през цялата година към нас по магистрала Долтън прииждат камиони. Така ни доставят апаратура и продукти. Та един от шофьорите, Сам Джаксън, е много свястно момче. Каза ми, че е закарал двама братя обратно до Дедхорс. Били ловци и фамилията им била Кобейн. Според него били малко странни, но в никакъв случай опасни. Очевидно искаше да каже, че не са били много общителни. Може да са били малко непохватни, но едва ли злонамерени. Както и да е, след време им споменал, че Бари е убил човек, и единият от тях го попитал дали жертвата не се е казвала Уилям. Били срещнали човек с това име, който се бил установил на палатка в равнината. Никой от братята не си спомнял фамилията му, затова пък заявили, че въпросният господин не желаел да се обръщат към него с Бил. Доста странно, не намирате ли?

— Така е — съгласи се тя и добави, нетърпелива да стигнат до най-важното: — Какво друго са казали?

— Тогава Сам още не знаел името на загиналия, но бил сигурен, че говорят за същия човек, още повече че единият от ловците споменал, че Уилям е опънал палатка в отдалечен район и по всичко личало, че се е установил там за дълго. Казали му, че разговаряли с него и му предложили помощта си, но той отказал.

— А не им ли е обяснил какво прави там?

— Не ми каза, но според него братята са прекарали няколко часа с Уилям.

— Много бих искала да поговоря с тях.

— Сам вече се връща към Феърбанкс, но бих могъл да ви оставя телефона му или да му кажа да ви се обади.

— Имах предвид братята. Ще ми бъде интересно да чуя разказа им.

— Това вече е проблем. Сам твърди, че са се заредили с продукти и са се отправили към Умайът.

— Не мога ли да намеря телефоните им?

Въпросът й го разсмя.

— Софи, те са ловци. Не носят със себе си мобилни телефони. Вероятно не знаят дори как да ги използват. Живеят сред пущинака и нямат нужда от постоянна връзка с цивилизацията.

— Ами ако им се случи нещо?

— Разполагат с оръжие и…

— Схванах. Деца на природата. Най-голямото удобство за тях е дървена къщичка в планината.

— По-скоро фургон. Освен това по местата, които обикалят, обикновено няма обхват. Ако не отлагате дълго, сигурно ще успеете да ги сварите, преди да са тръгнали към лагера си.

Тя се замисли за работата, която трябваше да свърши в редакцията.

— Може би ще ми отнеме ден-два.

— Колкото по-скоро, толкова по-големи шансове имате да се срещнете с братята Кобейн — предупреди я той.

— Още днес ще направя резервацията.

— Уведомете ме за датата на пристигането си, за да мога да ви посрещна.

— Непременно.

— Какво ще кажете, ако ви резервирам стаи в хотела? Колко ще ви трябват?

— Само една.

— Ще пътувате сама?

— Да. Това проблем ли е?

— Не, разбира се. Тук нищо не ви заплашва. Може би дори е по-безопасно, отколкото в Чикаго.

Като се имаше предвид фактът, че съвсем наскоро я бяха простреляли, нямаше как да не се съгласи с него. Заливът Прудоу със сигурност трябваше да е по-спокойно място.

— Не се притеснявам.

— Отсядането в Дедхорс е доста необичайно. Можете да получите самостоятелна стая, но да ви се наложи да делите банята с други, или пък да бъдете настанена в общата спалня с компания млади мъже. Предполагам, ще искате да бъдете сама.

— Правилно се досетихте.

— А, да, ще уведомя и местната полиция, че пристигате. И без друго трябва да им съобщя за срещата на братя Кобейн с Харингтън. Смъртта му без съмнение се дължи на нещастен случай, но сигурно ще искат да поговорят с тях. Колко дълго смятате да останете? Ако нямате нищо против, ще ви отнема малко време и ще ви разведа наоколо.

— Би било чудесно…

— Обзалагам се, че би ви било интересно да видите къде е лагерувал Уилям.

— Да — отвърна тя. — И докато съм там, ще трябва да отскоча до Бароу. Шефът ми иска да напиша няколко статии за футболния отбор на гимназията, за който някой му разказал.

— Бароу не е много близо. Ще трябва да пътувате със самолет, но ще гледам да го уредя. Ще минете точно над мястото на произшествието — обясни той. — Нали се сещате, където Бари…

… е изял Уилям Харингтън…

— Да, разбирам.

Мъжът спомена още няколко места, които би искал да й покаже по време на престоя й в залива, както наричаше обширния северен район на щата. Умайът, реката Топагорък и Алактак бяха само някои от тях. Тя не би могла да напише имената, още по-малко пък да ги изговори, но Пол беше свикнал с тях.

— Ще видите Северния ледовит океан. Дори само това си струва пътуването — заяви той, сякаш говореше за някакво голямо приключение.

Крайно време е да се образовам, помисли си Софи. Все още не знаеше много за Аляска. Отиде до компютъра и се зачете. Северният бряг я очарова. Нощи, продължаващи петдесет денонощия, ветрове, които можеха да повдигнат човек и да го захвърлят като лист хартия, и температура, падаща често до шейсет градуса под нулата. Кой здравомислещ човек би желал да живее там?

Обади се на туристическа агенция, за да проучи най-добрия маршрут до Прудоу. След като направи резервацията, набра номера на Пол Ларсън. Още след първото позвъняване се включи гласовата му поща.

— Пол, обажда се Софи Самърфийлд — съобщи тя. — Ще пътувам с полет 459 в сряда в пет следобед. Доскоро.

Трябваше да свърши доста неща, преди да напусне Чикаго. Събра всички папки на купчина, сложи ги на масата в трапезарията и се зае да поработи върху една статия за вестника. Когато най-сетне изключи компютъра, минаваше полунощ.

Съзнанието й беше пълно с изгледи от Аляска, но щом се сви под завивките и затвори очи, споменът я върна към Джак Макалистър и целувката му. Огромна грешка. Определено. Тогава защо искаше да я допусне отново?

 

 

Другата голяма грешка, която допусна, беше, че съвсем бе забравила за клюкарската мрежа. Джил я взе от дома й на следващата сутрин. Изпълнявайки ролята на личен шофьор, я заведе до болницата, за да й свалят конците. По време на обратния път тя умишлено спомена за предстоящото пътуване. Мъжът беше искрено заинтригуван и й зададе много въпроси за местата, които се надяваше да посети.

До края на деня Джил вече си бе заслужил друго име. Голямата уста.

Не беше прекарала в апартамента си и час, когато телефонните обаждания бяха започнали да валят едно след друго. Разговаря с Реган, с брат й Ейдън, който звънеше от летището, докато чакаше полета към дома, което пък означаваше, че тя вече му се бе оплакала, после с Корди, използваща междучасията за поредната си тирада. Само тя й звъня три пъти.

Софи продължи да слуша обвинения за налудничавите си постъпки от различни познати, докато най-сетне не се чу с Алек. Очевидно съпругата му го бе убедила, че е негов дълг да я предпази от подобна неразумна постъпка. Той направо й забрани да заминава. Но това не я разгневи. Тя се разсмя и му напомни, че може да прави каквото си поиска, стига да не прекрачва закона. И после излъга. Заяви, че все още не е взела окончателно решение да пътува към Аляска, и му обеща, че първи ще научи за намеренията й.

Ала Алек не се остави да бъде подведен. Познаваше я от достатъчно дълго време и знаеше начина й на мислене. Би заложил месечната си заплата, че вече е направила резервациите, и само за да се убеди, провери някои неща. Оказа се прав.

Даваше си сметка, че не може да я спре, но не му се искаше да тръгва сама. Харингтън бе приключил жизнения си път в средата на нищото и не биваше да се допуска същото да се случи и с нея. Нямаше никакво значение, че смъртта на Уилям беше нещастен случай. В тази история имаше нещо гнило и доколкото познаваше Софи, не се съмняваше, че тя ще иска да го разрови.

Можеше, разбира се, да поиска от бюрото на ФБР в Анкоридж да й осигурят двайсет и четири часова охрана, но тя щеше да откаже. Откакто се беше оженил за Реган, Софи и Корди му бяха станали като сестри. Корди беше най-разумна и практична от трите приятелки, а сладката и очарователна Софи бе луда глава. Винаги бранеше онеправданите и забравените и въпреки рисковете обикновено успяваше да им извоюва справедливостта, която им се полага. Беше най-почтеният човек, когото познаваше.

Не го интересуваше как тя ще го приеме. Но някой трябваше да замине с нея и се сещаше само за един човек, който разполагаше с време и достатъчно търпение. Освен това имаше оръжие и полицейска значка, които със сигурност щяха да му бъдат от полза.

Джак беше най-подходящ за тази работа. Но щяха да му бъдат необходими много деликатност и ловкост да го убеди.

И това можеше да стане само по един-единствен начин. Една набързо организирана игра на покер.