Джули Гарууд
Огън и лед (42)

Четиридесет и втора глава

Алек Бюканън беше натоварен да ръководи операцията. Той се облегна на задния капак на колата. Пред него беше разгърната картата, която един от полицаите извади от жабката. От двете му страни стояха двама цивилни детективи, единият от които я осветяваше с фенерче, докато Алек разпределяше районите, които трябваше да бъдат претърсени. Полицията и ФБР се бяха събрали на свободен паркинг в края на огромен комплекс от халета и складове. Работниците се бяха разотишли по домовете си и улиците бяха пусти.

— Това ще ни отнеме няколко дни — оплака се шепнешком един офицер на партньора си.

Случайно погледна към агент Макалистър от другата страна на колата и веднага съжали за думите си.

— Какво знаете за колата на Леминг? — попита Алек.

— Всеки полицай в града се оглежда за нея. Ще я открием.

— Има вероятност да я е оставил пред някоя от тези постройки.

Млад униформен полицай пристъпи напред.

— Извинете ме, сър, но познавам района много добре. Смятам, че мога да ви помогна — той посочи картата: — „Прескот“ свършва тук. От източната страна сградите са със заковани врати и прозорци. Зная го, защото ми се е налагало да разгонвам хлапета оттам. Хората в града настояват да ги съборят, но още не са стигнали до тях. Има няколко места, където би могла да бъде скрита кола… Също и алеи. Ще започна от тук и ще продължа огледа на изток. — Пръстът му се плъзна към друга зона. — Това са самостоятелни складове. Някои от тях са оградени, други не. Няма начин около тях да се скрие автомобил, освен ако не е паркиран на улицата или между постройките.

Агентите и полицаите се разпръснаха в различни посоки, за да проучат района. Алек се погрижи да мобилизира колегите си из целия град, но складовата база беше приоритет. До този момент това беше единствената следа, с която разполагаха.

Друг агент, на име Ханк Сойер, пое дежурство му, за да може той да се присъедини към Джак. Качиха се в колата на Алек и се отправиха на изток. Минаха през срутената ограда и поеха по 70-та улица.

— Я чакай малко — обади се Джак. — Имал е причина да отиде в някой от самостоятелните складове. Когато екипите са обискирали дома и кабинета му, са открили компютърни файлове, но не са прегледали хард диска. Кърк Холпърн твърди, че липсват записи. Леминг ги е скрил някъде. Най-вероятно наоколо. Огледай се и виж къде се намираме. Никой няма да започне да задава въпроси, ако наемеш някоя от тези сгради. Ако е платил в брой и е използвал чуждо име…

— Защо би довел Софи тук?

Джак поклати глава, давайки си сметка, че се хваща за сламка, но отчаяно искаше да намери отговор.

— Има намерение да вземе каквото му е необходимо и да напусне Чикаго. Вероятно иска да си разчисти сметките с нея. Беше се приближила прекалено близо… Не знам. Но съм сигурен в едно — ако я е отвлякъл, няма намерение да я отведе със себе си.

Алек направи завой към тясна алея между две високи постройки. Колата се движеше безшумно, с изключени светлини. Повечето от уличните лампи не работеха или бяха изпочупени. Отпред някаква крушка се люлееше и мъждукаше с жужене. Недалеч покрай тях мина полицейска кола, изпълняваща същата мисия.

— Дай по-бавно по алеята — нареди Джак. Нощният хлад се прокрадваше през отворените прозорци. Смъкна стъклото до последно, за да може по-добре да огледа околността. Неочаквано се надигна и извика: — Чакай!

Съвсем наблизо, в тясното пространство между две сгради, беше паркирана кола.

— Открихме го — заяви той. — Това е Леминг. — Отвори припряно и излезе. — Обади се на Сойер. Предупреди го — никакви сирени, никакви светлини. — Тръгна бавно по прашната пътека, оглеждайки вратите от лявата страна, докато зад гърба му Алек се бе съсредоточил върху тези отдясно. Входовете изглеждаха достатъчно големи, за да може през тях да мине камион, което подсказваше, че помещенията са доста просторни. Всички бяха здраво заключени.

Джак вече бе стигнал до края на редицата от складове, когато изпод износено гумено уплътнение забеляза да се процежда слаба светлина. Приближи и се ослуша за някакъв шум.

Мъжкият глас, който идваше отвътре, бе приглушен и заплашителен, но думите бяха неразбираеми. После се разнесе писък… Викът на Софи.

Той стреля в ключалката, ритна с трясък вратата, изтича вътре и веднага прецени ситуацията — висока купчина кашони, върху която бе закрепено фенерче, насочено право в нея. Тя бе застанала на колене на пода. Надвесен над младата жена, Леминг държеше метален прът. Точно щеше да го стовари върху нея, когато Джак стреля.

Един изстрел се оказа недостатъчен. Беше го улучил право в гърдите, но Маркъс не падна. Отстъпи назад, успя да запази равновесие и отново я удари. Джак изтича към него, натисна спусъка още два пъти, сграбчи я за ръката и я прикри с тялото си.

Леминг най-сетне се свлече на циментовия под, все още стискайки пръта в ръка.

Джак коленичи до Софи и видя кръвта, стичаща се по лицето й.

— Миличка, погледни ме. Отвори очи.

Опита се да фокусира погледа си. Видя първо нападателя си, после и него. Той я привлече в прегръдките си и внимателно я изправи. Тя подпря глава на рамото му и усети, че целият трепери. Всяко движение й причиняваше болка, но успя да се извърне достатъчно, за да докосне с устни ухото му:

— Двама.

Мъжът я разбра. Огледа се точно навреме, за да забележи сянката на мъж между кашоните в отдалечения ъгъл. Със скоростта на светлината се хвърли върху него и стреля. В отговор последва бясна стрелба. Патроните му свършиха и той потърси резервния пълнител. В този момент на вратата се появи Алек.

— Зад кашоните вляво — насочи го Джак.

— Държа го. Изведи я оттук — нареди приятелят му. Стреля веднъж и застана пред него.

Чу се изщракване и на двамата им стана ясно, че оръжието на противника им е празно.

— Предавам се! Предавам се! Не ме убивайте. Хвърлям пистолета и излизам.

С вдигнати ръце, Кърк Холпърн излезе в обсега на светлината. Кучият син се усмихваше.