Джули Гарууд
Огън и лед (24)

Двадесет и четвърта глава

644. Записка в дневника

Чикаго

Направихме няколко опита и резултатите са окончателни. Адреналинът, произвеждан в стресови ситуации, увеличава действието на нашия серум. Независимо колко уплашени бяха маймуните, пулсът им си оставаше непроменен. Измененията на клетъчно ниво също са забавени.

Възможно ли е този серум да е първата стъпка към откриването на извора на младостта?

Това, че успяха да пристигнат на летището навреме, си беше нещо като малък подвиг. На Джак му се наложи буквално да я измъкне от леглото. Тя не се събуди в много добро настроение, но след сутрешния душ се посъживи. За щастие предварително си бе приготвила дрехите, които щеше да облече, и куфарът й бе стегнат, с изключение на козметичната й чанта, която припряно пъхна в ръчния си багаж.

Софи не беше забелязала, че той носи оръжието си, докато не му се наложи да покаже документите си на летището. Авиокомпанията вече бе предупредена, че агент на ФБР на име Макалистър ще лети с този полет, затова проверката им продължи само няколко минути.

С кобура, изпъкващ на кръста му, Джак, естествено, предизвика известно притеснение сред пътниците, но Софи беше тази, която привличаше вниманието. Всеки мъж, покрай когото минаваше, се заглеждаше в нея. И той не можеше да ги обвини. Тя беше изключително красива жена. Джил я бе определил като зашеметяваща и не беше сбъркал. Облечена за очакващия ги студ с черно поло с дълги ръкави и чифт плътно прилепнали дънки, носеше палтото си в ръка и бързаше така, сякаш бяга от нещо. Даваше си сметка, че всички я гледат, но той беше уверен, че отдавна е привикнала към това.

Настаниха ги в първа класа. Стюардесата взе връхните им дрехи и им предложи напитки, докато Джак подреждаше ръчния им багаж на рафта над седалките. Софи седна до илюминатора, а той до пътеката. Местата в този салон бяха по-широки, но краката му бяха прекалено дълги, за да се отпусне, без да притеснява хората пред него.

Нито един от двамата не спомена случилото се през нощта. Страстта им бе достигала връхната си точна няколко пъти, така че не им остана много време за сън. Софи беше изтощена. Затегна колана, затвори очи и само след минути вече спеше.

Не се събуди, докато не наближи моментът за кацане. Огледа се и видя Джак да разглежда някакво списание. Не бе забелязал, че го наблюдава. Споменът за топлото му тяло, притиснато към нейното, я накара да се изчерви и тя с усилие изтласка тези мисли от съзнанието си. Имаше само един-единствен начин да преживее това съвместно пътуване. И той беше да се преструва, че не е станало нищо особено. Също като някои от корумпираните мъже, които преследваха баща й, тя щеше да отрича, да отрича, да отрича…

Щом се озоваха на летището, отиде в дамската тоалетна да се поосвежи. След като изми зъбите си и наплиска лицето си със студена вода, отново се почувства добре. Беше се опасявала, че във Феърбанкс ще им са наложи да почакат, но сбърка. Мистериозната Дженифър, която нямаше фамилно име, бе уредила всичко по най-добрия начин и след по-малко от час щяха да продължат с чартърен полет.

Докато я чакаше, Джак се подпря на една колона и прегледа спортните новини във вестника. Сърцето й подскочи, когато го забеляза сред тълпата, и дъхът й отново секна, както често й се случваше напоследък. Имаше ли нещо чудно в това? Той беше изключително привлекателен мъж.

— Много добре — каза шепнешком.

Да отрича нямаше да е толкова лесно, колкото си бе мислила.

— Готова ли си? — попита Джак и сгъна вестника.

Отбиха се в закусвалнята на терминала, но в момента, в който стигнаха до вратата, отвеждаща към пистата, тя съжали, че бе изгълтала набързо кроасана и натуралния сок. Отвън стояха малки джетове и самолети, сред които и тяхната шестместна машина. Щом я видя, сърцето й се сви тревожно.

— Знаеш ли какво? Според мен ще е по-добре да тръгнем с кола.

Той забеляза страха в очите й.

— Така ли?

— Да, определено. Става въпрос за някакви си петстотин километра и не бихме могли да се изгубим — Джак поклати глава и тя добави припряно: — До там води само една магистрала. Докато пътуваме, бихме могли да разгледаме околността.

— Не забелязваш ли, че вали сняг? Едва ли ще можем да видим много…

— Забелязах, но усещам също така, че духа силен вятър, затова не бива да летим с този картонен самолет.

— Има два двигателя — усмихна й се той. — Всичко ще бъде наред.

— От и към Долтън непрекъснато се движат камиони. Бихме могли да се качим на някой от тях.

Погледна през прозореца и видя едър мъж, същински Дядо Коледа с бялата си брада и мустаци, да заобикаля машината и да се насочва към тях. Не го изпускаше от поглед, докато продължаваше да настоява шепнешком:

— Идеята не ми харесва. Летял ли си някога на такова малко нещо?

— Случвало ми се е. Един от братята ми е пилот. Вземал ме е със себе си няколко пъти. Успокой се, Софи.

Той излезе да поговори с човека, а тя се приближи до прозореца, за да може да го наблюдава. Внезапно я завладя странно чувство. През последните двайсет и четири часа Джак Макалистър бе преобърнал всичките й планове и целия й живот. Какво правеше с него тук, в Аляска? Бе го пуснала в леглото си, бе споделила с него най-интимното нещо на света, а едва го познаваше. Беше й разказал нещо за семейството си, но имаше много, което не знаеше. Един от братята му? Колко братя и сестри имаше? Живи ли са още родителите му? Не бяха ли това нещата, които би трябвало да знаеш за човека, преди да му се отдадеш? Споменът за онова, което бе направила, я връхлетя отново и дълбоко я смути. Когато се впускаше в някаква връзка, обикновено играеше на сигурно. Дори прекалено предпазливо, както твърдяха приятелите й. Докато не се появи Джак. Той я накара да забрави всичко, което някога си бе обещала. Бе крайно време да си върне контрола върху положението.

От този момент нататък щеше да се държи с него любезно, но професионално и със сигурност нямаше вече да спи с него. Никакви глупости повече, зарече се наум.

Вратата се отвори рязко и в стаята нахлу леден въздух. Пилотът се оказа по-млад, отколкото изглеждаше отдалече. Вероятно някъде в средата на тридесетте, а тъмната му брада бе покрита със сняг, поради което й се бе сторила бяла.

— Здравейте — поздрави той, свали ръкавицата си и й подаде ръка. — Вие трябва да сте Софи Роуз. Аз съм Чипър, но ме наричат просто Чип. Което не ми е неприятно. Ще тръгнем веднага щом натоварят багажа ви.

— Можете ли да летите в този вятър? — притеснено се поинтересува тя.

— Разбира се. А сега, ако ме извините, ще отида да огледам още веднъж.

— Чипър… В самолета има ли отопление?

Мъжът се обърна към нея.

— Да.

Джак се разсмя:

— Естествено, че има.

Софи се наведе към него и прошепна:

— Забелязах, че брадата му е заледена.

— Толкова си уплашена, че изричаш думите като скороговорки.

— Бъди сериозен. Той или е обикалял прекалено дълго около самолета, или е летял без отопление. Брадата му беше заледена, Джак.

— Всичко ще бъде наред, обещавам ти.

Спокойствието му я раздразни. Разбира се, че всичко щеше да бъде наред, освен ако Чипър не забиеше машината в някой планински склон или не пропуснеше хлъзгавата писта и не ги стовареше в океана. До този ден не се бе чувствала нервна преди полет, но докато наблюдаваше как вятърът клатушка малкия самолет, й се струваше, че е напълно нормално да изпитва известен страх.

Някъде иззвъня телефон и Софи се сети за Пол Ларсън. Той щеше да я чака на летището, а тя не го бе уведомила, че в плановете й е настъпила промяна и ще пристигне в залива Прудоу по-рано. Отбеляза мислено, че веднага след кацането трябва да се свърже с него.

Чипър отвори вратата и заяви, че е време да тръгват.

Тя сложи ръкавиците си, грабна чантата и си пое дълбоко дъх.

Джак я притегли към себе си, вдигна яката на палтото й, после се наведе и прошепна:

— Всичко ще бъде наред. Вярваш ми, нали?

Софи го погледна право в очите и с изненада откри, че… наистина му вярва.