Джули Гарууд
Огън и лед (32)

Тридесет и втора глава

927. Записка в дневника

Арктическият лагер

Уилям Харингтън остана в безсъзнание, докато му инжектирахме К–74. След като го поставихме в необходимата поза, огледахме мястото.

Макар да бе объркан, когато дойде на себе си реагира точно така, както бяхме очаквали. Беше неориентиран и уплашен.

Нашата грешка се състоеше в това, че не обмислихме въздействащите фактори във всичките им варианти, особено местните.

Отчетохме, че нивото на стрес при Харингтън се е повишило драстично. Изглеждаше ужасен, но не можехме да разберем причината за реакцията му, защото подвижните ни камери не я улавяха. Писъците му заглушаваха всички останали шумове. След минути се появи полярна мечка с размери, каквито дотогава не бяхме виждали. Нямаше къде да избяга или да се скрие. Просто нямаше никакви шансове пред животното.

Опитът се оказа неуспешен.

Софи настоя двамата с Джак да се върнат в Инук на следващата сутрин. Бе твърдо решена да разгледа лагера на биолозите и с малко повече късмет да открие с какво се бе занимавал доктор Ерик Картър.

Агентите от ФБР бяха тръгнали от Анкоридж, а полицията в Бароу бе направила основен оглед на помещенията.

Телата пред изгорялата колиба или поне онова, което бе останало от тях, след като вълците бяха свършили работата си, бяха закарани в моргата.

Джак наблюдаваше как събират останките в чували. Ерик Картър беше неузнаваем. Идентификацията щеше да се направи по пръстовите му отпечатъци. Дълго бе стоял над втория труп, взирайки се в лицето му. Беше го виждал и преди, но къде? Прехвърляйки събитията от последните няколко дни в паметта си, най-сетне си спомни. Двамата със Софи бяха минали покрай него на път към офиса на Чипър. Човекът стоеше пред хотела и едва не бе блъснат от камион, докато отиваше към колата си. Добре, значи кучият син ги беше проследил.

Положи всички усилия на Софи да й бъде спестена ужасяващата гледка пред колибата. Бе настоял, че вече е преживяла достатъчно. Тя придружи полицаите, които оглеждаха четирите стаи на учените, и търсеше нещо, което би могло да й подскаже причината за пристигането на Харингтън в Аляска. Знаеше, че е свързано с проекта „Алфа“. Все още нямаше представа какво означава това, но беше убедена, че е свързано по някакъв начин с биолозите, които бяха обитавали тези помещения. Ерик Картър се боеше, че тя може да открие нещо… Но какво?

Имаше много бележници, пълни с информация, но тя се отнасяше единствено за вълците. Имаше и достатъчно видео записи. Дисковете бяха надписани и номерирани. Акцентът в първите двайсетина падаше върху мъжко животно, наречено Рики. Някой сложи диск в дивидито и всички се скупчиха да гледат как той и глутницата му преследват северен елен.

— Как са успели да заснемат това, без да бъдат нападнати? — попита един от полицаите.

— Погледни челюстта на този звяр — обади се друг. — Струва ми се, че би могъл да повали сам полярна мечка.

Джак се приближи до групата. Видя вълка и веднага го разпозна. Докато гледаше видеото, изпита странното чувство, че по някакъв начин е свързан с това животно, вероятно защото го бе гледал в очите и бе усетил силата му. Освен това изпитваше и симпатия към него, защото не го бе нападнал. Беше го уплашил до смърт, но не го бе наранил.

— Огромен е — отбеляза някой от офицерите. — Мислиш ли, че е бил сред онези, които снощи са убили доктора?

— Да — отвърна Джак, но не се впусна в подробности. — И той беше там.

Софи се настани зад малко бюро в стаята, която учените бяха използвали като кабинет, и се зарови в бележниците. Джак надничаше да я види през няколко минути. Заставаше в коридора и я наблюдаваше, докато тя не вдигнеше поглед към него. Осведомяваше се има ли нужда от нещо и постоянно я питаше дали вече е готова да се върнат в Бароу.

Младата жена виждаше, че се притеснява за нея, но не можеше да си обясни защо. Беше обградена от въоръжени мъже, освен това разполагаше с личен телохранител.

— Да не би да се опасяваш, че мога да се натъкна на нещо, което да ме изплаши? — попита го, когато той се появи за четвърти път.

— И това може да се случи.

— О, моля ти се. След вчерашния ден нищо не би могло да ме… Да ме отегчи до смърт — сигурно, но не и да ме уплаши.

Мъжът се усмихна.

— Ти не обичаш вълци.

— Напротив. Но да наблюдавам всяка подробност от живота им? Ядат, спят, убиват, ядат, спят, убиват… Еднообразие.

— Това е тяхното ежедневие.

Тя кимна.

— Те са се интересували от взаимоотношенията в глутницата. И най-много от водача и от начина, по който контролира останалите… — затвори бележника, остави го на бюрото и се изправи. — Ден след ден са ги изучавали… при тези условия. — Приближи се до него и попита: — Откриха ли нещо, което свързва Харингтън с проекта?

— Все още не, но едва сега започват да търсят.

Когато го погледна, той усети стягане в гърдите. Беше красива, да, но у нея имаше нещо много повече. Беше любвеобилна, доверчива и лоялна. Вдигна ръце и ги кръстоса зад врата си.

— Познай какво ще направя — изрече провлачено.

Софи пристъпи към него, обви длани около лицето му и го приближи към своето. Допря устни до неговите и ги раздвижи предизвикателно.

— Това? — попита, после погали устата му с език. После се отдръпна и прошепна: — Или това?

Обзет от непреодолимо желание, Джак я сграбчи и започна да я целува страстно. Харесваше му страстта, с която се притискаше към тялото му, а от начина, по който му отвръщаше, разбра, че и на нея й е приятно. Не би искал нищо повече от това да я разсъблече и да я люби още сега, в тази стая, но неохотно вдигна глава. Дишането му беше учестено.

— Не е нито времето, нито мястото за това, миличка… Освен ако не искаш да се видиш в новините в шест.

Прекъсна ги един от полицаите.

— Пилотът иска да разбере кога…

Джак не го остави да се доизкаже.

— Кажете му да включва двигателите. Тръгваме веднага.

Няколко минути по-късно двамата се качиха в самолета. Вятърът отново се беше усилил и кратката разходка се оказа много неприятна.

— Мразя… — подхвана той, но тя го потупа по ръката.

— Знам. Мразиш студа.

 

 

По време на полета към Бароу попаднаха в зона с турбуленция, но стомахът й издържа. След преживяното през последните двайсет и четири часа едно неспокойно пътуване й се струваше като детска игра.

След като се върнаха в града, тя прекара няколко часа в полицейското управление. Опитваше се да бъде полезна и на няколко пъти се извини, че много от въпросите им остават без отговор. Щеше ли някога да разбере какво точно се е случило с Уилям Харингтън?

— Знам, че е свързан с нещо, което наричаше проект „Алфа“. Само че нямам представа какво представлява.

— А как е влязъл във връзка с изследователите? — попита един от полицаите.

— Блуто.

— Моля?

Тя погледна Джак.

— Ти им обясни.

— Единият от мъжете, който ни нападна, Софи го е виждала в Чикаго. Ходила е до апартамента на Уилям Харингтън и този човек я излъгал, че бил заминал за Европа.

Разпитът продължи и когато най-накрая стигнаха до заключението, че им е казала всичко, което й е било известно, й дадоха възможност да им задава въпроси.

— Онези, които са тръгнали след нас с Джак, кои са?

— Името на Ерик Картър научихме от вас, а останалите още не са идентифицирани. Опитваме се да открием някакви документи за самоличност — обясни началникът на управлението. — Хората от ФБР взеха отпечатъци от мястото.

Джо Руни, който бе застанал до Джак и слушаше внимателно, се намеси в разговора:

— Доколкото ни е известно, биолозите са били четирима. Освен въпросния Картър, останалите са доктор Брендън Финч, доктор Маркъс Леминг и доктор Кърк Холпърн. Говорихме с доктор Леминг и доктор Холпърн. Те са в Чикаго и се кълнат, че нямат никаква идея с какво се е занимавал Картър. Леминг дори твърди, че Ерик често оставал дълго след като другите си заминавали, но никога не споделял какво прави през това време.

— А свързахте ли се с четвъртия, Брендън Финч? Той къде е? — попита тя.

— В урна в гробницата на жена си най-вероятно — отвърна Джо. — Умря от масивен инфаркт преди около два месеца. Очевидно е имал сърдечни проблеми, но ги е пазил в тайна, защото се е опасявал, че ще го отстранят от работа. Агентите ще огледат дома на Картър в Чикаго и лабораторията му. Ще проверят и останалите.

— А мъжът, когото Джак преследваше?

— Не ни е останало време да пуснем екип да го издирва — обясни Руни. — Сигурно ще са необходими доста усилия да разбият леда.

— Един от убитите се представяше с името Пол Ларсън. Или поне така мисля — каза Софи. — Да бях чула гласовете им…

— От Анкоридж ще ни съдействат — увери я Джо. — През следващите няколко дни ще научим повече.

Мина доста време преди да приключат с разпита. Джак покани полицаите да се присъединят към тях за вечеря и повечето се възползваха от предложението.

Ресторант „Червеният тюлен“ беше препълнен с клиенти. Щом компанията влезе, тълпата неочаквано замлъкна. Из целия град се беше разчула новината за случилото се в Инук и Софи се почувства като риба в аквариум. Нямаше никакво съмнение, че двамата с Джак се бяха превърнали в тема за разговор на всяка маса.

Отново им предложиха специалитета от кит и Джак пак реши да се пробва. Първата хапка го накара да потръпне.

— Трябва да продължиш да ядеш. След третото преглъщане ще започне да ти харесва — увери го Джо.

Но Джак не успя да стигне до третата хапка, защото се предаде още след втората.

— Очевидно към този вкус дълго трябва да се привиква — обясни той на останалите.

Софи използва възможността да събере още информация за Бароу. Стана, отиде до съседната маса и попита седналите там баща и син дали имат нещо против да й отговорят на няколко въпроса. Когато Джак беше готов да си тръгнат, всички в ресторанта се бяха скупчили около нея и й помагаха в записките.

— Не забравяйте да споменете, че при нас няма престъпност — напомни й един мъж.

— Като изключим случилото се вчера — подметна друг.

— Е, добре де — съгласи се първият.

По-късно, когато се прибраха в хотела, тя седна на бюрото да пише, докато той провеждаше няколко телефонни разговора. Щом завърши статията, погледна часовника. Бяха изминали два часа. Извърна се назад. Джак, облечен само в чифт къси панталони, лежеше в леглото и четеше.

Отиде в банята и си взе душ. Загърната в хавлията, се върна в спалнята, застана до леглото и зачака. Когато Джак я погледна и й се усмихна, пусна кърпата да се свлече на пода. Той отгърна завивките, правейки й място да легне до него. Затопли тялото й със своето и започна да я целува.

— Джак…

— Това харесва ли ти? — запита я и плъзна пръсти от гърдите към корема й.

Софи си пое рязко въздух.

— Да, харесва ми, но тази вечер е последната…

— А това приятно ли ти е?

Ръката му се придвижи по-надолу и започна да върши вълшебства с нея, галейки я между бедрата. Тя знаеше, че иска да му каже нещо важно, но допирът му я разсейваше. Задъха се, после изстена. Той се подпря на лакът, за да може да я вижда, без да престава да я докосва. Нежният му поглед накара пулса й да се ускори още повече. Не можеше да издържа дълго на това мъчение. Повали го по гръб и се зае на свой ред да го влудява.

Когато и двамата стигнаха до върха на насладата, тя се отпусна върху него. Лежа така доста дълго, заслушана в ритъма на сърцето му.

Беше му необходимо доста време, преди дишането му да се нормализира.

— Къде си се научила да… — започна той.

— Не съм се учила — отвърна Софи. — Просто го чувствах.

Съзнанието й се проясни и тя си спомни какво бе искала да му каже. Претърколи се настрана, придърпа завивката и заяви:

— За последен път правим това.

— Така ли? — Протегна ръка към нея. — И защо?

— Връщаме се в Чикаго и не бих могла да се забъркам с агент от ФБР. Просто не е редно.

— Ти вече си се забъркала.

Нямаше как да отрече.

— Добре, прав си, но щом се приберем у дома, приключваме. Нали не си се влюбил в мен?

— По дяволите, не.

— Много добре, защото не бих искала да те нараня. Лека нощ.

Беше й трудно да заспи. Защо той не я беше попитал дали не се е влюбила в него?

Вероятно защото вече знае отговора.