Джули Гарууд
Огън и лед (8)

Осма глава

45. Записка в дневника

Арктическият лагер

Рики стана прекалено предсказуем. Излиза на лов с останалите мъжки животни по едно и също време и се връща в точно определен час. Днес обаче го нямаше само петдесетина минути. Когато се прибра в бърлогата, беше превъзбуден и разбуди малките от дрямката им. Останалите мъжки се въртяха наоколо объркани. Знаеха, че нещо лошо ще се случи.

Рики застана пред дупката с гръб към малките и се вторачи някъде на север. В далечината не се виждаше нищо, но с помощта на биноклите успяхме да забележим бяла мечка на по-малко от половин километър. Щом се приближи, Рики започна да вие. Останалите мъжки го последваха. На стотина крачки от скривалището им огромното животно спря и се изправи на задните си крака.

Вълкът не слезе от възвишението. Мечката се повъртя наоколо, след което се отправи на изток. Да се изправи срещу труден противник като Рики и неговата армия, очевидно не влизаше в плановете й.

Таткото отново беше изчезнал.

Боби Роуз никога нямаше да оглави списъка на ФБР за най-издирвани хора. Той обичаше страната и родния си град Чикаго, беше привързан към приятелите си. Не беше вдигал ръка срещу никого, не притежаваше оръжие, не вярваше, че проблемите могат да се решат с насилие. И със сигурност не представляваше заплаха за нито един почтен гражданин. Притежаваше стил и очарование и винаги се бе проявявал като джентълмен. А, да, освен това беше крадец.

Колкото и да им се искаше на властите да го тикнат зад решетките за множеството измами, които бяха убедени, че е извършил, толкова повече се нуждаеха от винаги липсващите доказателства.

Един разгневен следовател бе заявил, че Боби Роуз не е нищо друго, освен обикновен престъпник. Чикаго възропта. У този човек нямаше нищо обикновено. Вярно беше, че краде, но го правеше със стил. Вземаше само от мъже и жени, които бяха натрупали състоянията си по незаконен или неморален начин. Боби знаеше преди всички институции кои са тези хора и което бе по-важно — къде крият парите си. Той постоянно изпреварваше властите и това никак не им допадаше.

За повечето от гражданите беше нещо като съвременен Робин Худ. В по-несигурни времена имаха нужда да вярват в него. А моментът бе точно такъв. За семействата ставаше все по-трудно и по-трудно да свързват двата края. Цените на най-необходимите неща постоянно скачаха, а заплатите си оставаха същите или дори биваха намалявани. Все повече домове бяха отнемани от собствениците поради неизплатени ипотеки, оскъдните приходи станаха най-горещата тема за разговори и изглеждаше, сякаш всяка седмица по някоя голяма компания се закрива, оставяйки на улицата хиляди безработни.

Страх, несигурност и гняв бяха обзели обществото, на което единствено историите за Боби Роуз даваха някаква надежда.

Софи бе застанала до Битърман със скръстени пред гърдите ръце и напрегнато гледаше на живо предаваната пресконференция. Не познаваше човека, седнал зад микрофона, но това беше без значение. Всички обвинители на баща й и изглеждаха еднакви. Облечени като сенатори в дизайнерските си костюми, с перфектно сресани коси и безупречни възли на вратовръзките, бълващи заучени фрази с намръщени, недоволни физиономии — очевидно постигайки този ефект с продължителни репетиции пред огледалото, те се качваха на трибуната, размахваха юмруци и се заричаха да изправят Боби Роуз пред правосъдието.

Обвиняваха го за всичко, освен за времето. И всеки път, когато започваха да го сочат с пръст, тя получаваше призовки от полицейското управление на Чикаго или от ФБР, а понякога и от ЦРУ да намине към тях, за да си поговорят за него. Нямаше начин да отклони подобни покани. Ако откажеше да съдейства, щяха насила да я измъкнат от малкия й офис и да я изправят пред съда, за възпрепятстване на разследването.

С други думи — нищо ново.

Битърман я потупа съчувствено по рамото, заобиколи камарата кашони и отпускайки се върху стола, удари и без това вече насинения си лакът.

— Отмести онези вестници и седни — предложи й той.

Прекалено напрегната, за да седне, Софи се извърна с гръб към телевизора, наведе се към бюрото и каза:

— Не ми се слуша поредната помпозна реч за това колко лош е баща ми. Моля ви, просто ми кажете в какво го обвиняват този път.

Мъжът натисна бутона на дистанционното, за да спре звука, и замислено разтърка ударения си лакът, докато обясняваше:

— Пивоварната „Келис“. За това става въпрос.

— Бирената фабрика?

Той кимна.

— Човекът, който се ежеше от трибуната, е Дарън Блис от адвокатска кантора „Елис и Купър“. Фирмата им представлява Кевин Дево.

Софи хвърли през рамо поглед към мъжа на екрана.

— А кой е този Кевин Дево?

Шефът й не отговори веднага.

— Помниш ли колко искаше да напишеш за затварянето на фабриката, а аз възразих, че всички вестници в града вече са предъвкали темата.

— Да — отвърна тя. — И се оказахте прав.

— Компанията, която всеки жител на Чикаго обича почти толкова, колкото и „Мечките“^[1], се закрива след повече от шейсет години работа и хората искат да знаят защо.

— Четох някъде, че причината е финансова. Разходите им се увеличавали, а печалбите били намалели.

— Да, и аз четох подобно нещо, но това не е обяснение, нали? Не бяха дадени никакви подробности. Не, затварянето на пивоварната ми се струва нелогично. Най-популярната бира в цяла Америка не печели достатъчно? Глупости! Защо просто не вдигнаха цената за една бутилка? Аз бих платил дори тройно, както и повечето хора в Чикаго. Защото никъде другаде няма бира като „Келис“, нали?

Софи се съмняваше, че съгражданите им споделят неговата привързаност към марката, но не искаше да нарани чувствата му, като му го каже. По някаква причина той беше особено чувствителен към любимата си напитка.

— Не, сър, наистина няма.

Той се усмихна, доволен от отговора, и продължи:

— Излезе, че тук има нещо друго. Пенсионният фонд за преданите работници във фабриката е източен. Източен — повтори и щракна с пръсти, за да предаде на думите си по-голям ефект.

— Но как е възможно? — учуди се тя. — Всички пенсионни фондове са под строгия надзор на…

Битърман поклати глава и я прекъсна:

— Не става дума точно за пенсионен фонд, а за компенсация при напускане или освобождаване от работа. Разликата е огромна. Кели беше почтен бизнесмен и искаше да бъде справедлив към работниците си. Нае финансов експерт и предложи на всички служители, ако желаят, да внасят една трета от заплатите си в осигурителен фонд, в който той също ще вложи своя принос. Така се събираше сериозна сума всеки месец, от което Кели също печелеше. Беше грандиозен осигурителен план, който на всичкото отгоре с годините започна да му пести доста от данъците. Наетият експерт се оказа доста кадърен човек и фондът изглеждаше достатъчно надежден.

— Какво се е объркало? — попита тя.

Неприятно предчувствие караше стомаха й да се свива на топка.

— Хората остаряват и се изхабяват — продължи той делово. — Финансовият експерт се пенсионира първи и Кели нае на негово място Кевин Дево. Той се оказа доста консервативен и под ръководството му фондът продължи да нараства. Или поне в началото беше така. После в един от филиалите на фабриката Кевин се запозна с Меридит, единствената дъщеря на Том Кели, и помежду им веднага пламна любов. Шест месеца по-късно бяха женени. Том вече не беше добре със здравето и скоро след това се оттегли. Назначи Меридит за президент на компанията и остави съпруга й да ръководи фонда. Не знам дали беше законно, но по онова време никой не се възпротиви. И оттук започна крахът. Две години след като пое финансовото ръководство, той прехвърли част от сумата в друг фонд, в който участваха общо три компании и всяка от тях бележеше невероятен ръст, поне на документи изглеждаше така, членовете бяха доста високомерни. Сега Кевин твърди, че е вложил парите в инвестиционен фонд, който смятал за стабилен, а впоследствие се оказало, че е бил измамен. Освен това е убеден, че никой, освен Боби Роуз, не би могъл да източи средствата. Адвокатът му току-що съобщи по телевизията, че при разследването се установило, че баща ти притежава акции от една от фирмите. Не уточниха в коя и колко точно.

— Напоследък татко често става изкупителна жертва.

Битърман не възрази.

— Меридит е подала молба за развод малко преди историята да излезе на светло.

Софи поклати глава.

— Само не ми казвайте, че обвиняват баща ми и за това.

— За развода? Не, разбира се — взе един молив и започна да го върти между пръстите си. — Споменах го само защото Кевин е побързал да прехвърли всичките си финанси на името на жена си и се е погрижил това да се разчуе в медиите. И познай какво. По документи той е последен бедняк. Държи всички да смятат, че е изгубил по-голямата част от парите си, като ги е вложил в инвестиционния фонд, и е не по-малко жертва от останалите работници.

— Това е абсурдно. Той е избрал фонда, нали?

— Без съмнение, но според него акционерите са били брутално измамени.

— Като изключим вероятността баща ми да притежава акции в една от компаниите, съществува ли някакво друго доказателство, че е взел парите?

— Не, но ФБР в момента търси такова.

— Няма да намерят нищо. Той не го е извършил.

Лоялността й беше достойна за възхищение. И в този случай, помисли си Битърман, беше съвсем оправдано.

— Аха. И аз не вярвам баща ти да има пръст в това. Както и да е, има много хора, които смятат, че е използвал класическия начин за източване на средства. Нали знаеш, фондът е стабилен, докато някои тръбят, че вливат в него големи суми, после същите тези хора внезапно започват да продават и той се срива. Мнозина смятат, че баща ти е прибрал парите. И са ядосани, много ядосани.

Тя кимна.

— Разбирам. Четох, че голяма част от служителите работили за Кели повече от трийсет години. А сега останали без нищо.

— Исках просто да ти кажа, че в мига, в който появиш на улицата, ще натикат в лицето ти десет микрофони. Охраната вече беше принудена да изхвърли неколцина репортери, защото тези драскачи се опитват да проникнат тук.

— Благодаря ти за предупреждението. Няма нищо по-лошо от това да те сварят неподготвен.

— Може би ще пожелаеш да се оттеглиш, докато историята позаглъхне?

— Ако се криех всеки път, когато името на баща се появяваше в новините, нямаше да мога да свърша нищо.

Битърман се изправи и погледът му се плъзна покрай нея към главния офис.

— Ето ги и федералните.

— Този път подраниха — отбеляза тя, без да се обръща. Обикновено идваха да я отведат за поредния разговор ден-два, след като Боби Роуз се превърнеше във водеща новина. — Чудя се защо са се разбързали толкова.

Шефът й я погледна съчувствено и отвърна:

— Защото аз ги повиках.