Джули Гарууд
Огън и лед (28)

Двадесет и осма глава

748. Записка в дневника

Арктическият лагер

Вече цяла седмица сме отново в лагера.

К–74 надмина и най-смелите ни мечти. Рики е по-силен и по-жизнен от всякога. За щастие Брендън и Кърк са заети с някакво проучване и няма да ни се пречкат. Ерик иска да побързаме да насрочим датата за тестовете с хора. Аз трябва да съм по-търпеливият и по-разумният от двамата. Опасявам се, че ако не го възпирам, ще предприеме доста прибързани действия и ще провали целия ни труд.

През цялото време нервите ни са опънати до краен предел. Иска ми се да се отървем от Брендън и Кърк. Тяхното самонадеяно, надуто държане започна да ми омръзва. Смятат, че целият свят ще им се поклони, когато прочете резултатите от изследванията им. Само ако знаеха колко незначителна е тяхната работа в сравнение с нашата!

Брендън е по-непоносим. Не престава да повтаря за натиска, който му оказвала фондацията, настоявайки за скорошни публикации. Неуморността му е истински тормоз за всички ни. Откакто сме пристигнали почти не е спал. Непрекъснато прави нещо. Не мога да кажа, че му съчувствам. Той смята, че е най-важният сред нас, а ние, останалите, имаме единствената задача да му слугуваме.

На Джак му се бяха насъбрали доста задачи. Първо се обади в централата на ФБР в Чикаго и поговори с офицера, който събираше информация по негова молба, след това позвъни в дома на Руни, за да уговори срещата.

Беше много по-лесно Руни да дойде в хотела, защото живееше само на няколко километра от града в район, където всеки, който не познава добре околността, лесно би могъл да се заблуди. Освен това беше младоженец и съпругата му искаше да си купи някои неща. Уговориха се да се срещнат в любимия му ресторант — „Червеният тюлен“.

Руни бе пристигнал преди тях и щом ги видя да влизат, им махна от масата, на която се беше настанил. След като се ръкуваха, той предложи да опитат специалитета на заведението, приготвен от китово месо.

— Има малко остър вкус, но съм израснал с него и го обичам. За жалост жена ми е от Анкоридж и не умее да готви, засега, така че мога да му се наслаждавам само когато идвам тук.

Джак се оказа по-смел от Софи и си поръча ястието, докато тя предпочете обикновен сандвич. Ала той успя да преглътне едва две хапки, когато реши, че също иска сандвич. Джо Руни обаче се хранеше с удоволствие.

— Сигурно трябва да привикнеш към тази храна, за да започнеш да я харесваш — обясни той.

Джак заговори делово:

— Започни от самото начало и ми разкажи кой откри останките на Харингтън.

— Един пилот на хеликоптер. Казва се Масак и го познавам от години. Всъщност учихме заедно в гимназията. Както и да е, той с още един летец, Уолтърс, летели близо до брега, за да наблюдават движението на мечките. Каза, че се снижили над някакво маркирано място и се натъкнал на човешки крак. Бил много шокиран от находката.

— Мога да го разбера — кимна Джак.

— Докато увивал крака, забелязал от чорапа да се подава ъгълче на визитна картичка. Така открил вашето име, Софи.

Руни отмести празната чиния и облегна лакти на масата.

— Следите около останките били съвсем пресни. Нямало съмнение, че са оставени от полярна мечка и по големината им заключил, че са на Бари. Наоколо нямаме друго толкова едро животно.

— А кога са намерили портфейла? — обади се Софи.

— Около седмица по-късно. Претърсихме района и открихме части от палатката му — мъжът поклати глава. — Странно място да се установиш, но това са фактите.

Джак се облегна и сложи ръка на облегалката на стола на Софи.

— Открихте ли нещо друго?

— Парчета пластмаса. По всичко личи, че са от фотоапарат. Изпратихме ги в лабораторията заедно с остатъците от палатката.

Тя се обърна към Джак:

— Откъде Пол е взел номера на мобилния ми телефон? Обади ми се веднага след Джо.

— Пол Ларсън? — попита Руни. — От Дедхорс се интересуваха дали познавам човек с такова име.

— Да. Каза ми, че работи за полицията и провежда собствено разследване.

Мъжът поклати глава:

— Мога да ви заявя най-категорично, че извън полицията никой не работи по този случай. Значи ви се е обадил веднага след мен? Много странно. Аз не съм имал дори време да напиша рапорта си. Според вас какво е целял?

— Ще ми се да знаех — отвърна Джак.

Поговориха за Харингтън още няколко минути, после Софи каза:

— Доколкото разбрах, останките са намерени близо до някакво селище, което се казва Инук. Надявам се все някой да го е видял. Нали не е паднал от небето с палатката си — внезапно се сети за нещо друго: — Пол ми разказа за двама трапери, братя. Фамилията им била Кобейн. Според него те били разговаряли с Уилям, но вече не съм сигурна дали и това не е лъжа. Вие чували ли сте това име?

— Не, не съм — каза Джо. — Сигурно е поредната измислица, но за всеки случай ще поразпитам наоколо.

— Кажете ми нещо за Инук — обади се Джак.

— Няма много за разказване. Там живеят няколко души на много малка площ, което е удобно, защото ще можете да поговорите с всички наведнъж. Право на север се намира океанът, а на изток е разположена някаква изследователска станция. Група учени изследват поведението на вълците. Мисля, че са биолози.

— Колко души са?

— Четирима, струва ми се. Заминават си в края на есента и се връщат в началото на пролетта.

— Поведението на вълците? — учуди се Софи.

— Ами, взаимоотношенията в глутницата, наблюдение върху водача й, такива неща. Изглежда, това много ги интересува, защото получават субсидии да продължат проучванията си. Ако питате мен, сигурно е убийствено досадно да наблюдаваш група животни месеци наред.

И продължи да им разказва за Инук:

— Продукти им се доставят с малки самолети, така че хората са подсигурени за тъмните дни през зимата. Там има малка, изоставена от години колиба и ако времето се влоши, пилотите отсядат в нея. Но храна се подсигурява редовно.

— А с какво се занимават хората там? — попита Софи.

— С риболов — усмихна се Джо. — Техният супермаркет е океанът.

— Имате ли нещо против да ми уредите среща с пилотите, открили останките на Харингтън? — обади се Джак. — Бих искал да чуя и техния разказ. Това не значи, че се съмнявам в думите ви. — Поколеба се и добави: — Просто може да са забравили да споменат нещо.

 

— Разбирам. Ще се постарая. Искате ли да присъствам и аз?

— Би било много добре.

— Знам, че и двамата са в града. Слушайте, не смятате ли, че трябва да дойда с вас в Инук? Бих могъл да се освободя днес следобед.

— Не, благодаря ви. Тогава вече ще се е стъмнило — отклони предложението Софи, смятайки, че трябва да отложат пътуването за следващия ден.

Джак се засмя.

— Ако погледнеш навън, ще забележиш, че вече е тъмно.

— Не, само е малко облачно — възрази Руни. — Слънцето ще залезе най-рано след час. В средата на ноември ще остане ниско долу.

— И колко време продължава това? — поинтересува се Джак.

— Около шейсет и пет дни, но не става съвсем тъмно. Жена ми още не е свикнала с този период. Израснала е в Айова и е живяла в Анкоридж едва две години преди да се запознаем. Опитвам се да я убедя, че тук е много романтично място.

Това ще бъде наистина много трудно, помисли си Джак.

По-късно Джо доведе в хотела пилотите Масак и Уолтърс, за да поговорят с него, а Софи остана в стаята си, за да нахвърли някои бележки по статията, в която искаше да разкаже за хората в Бароу. Нужно й беше известно време да се разсее с мисли за нещо друго, а не само за Уилям Харингтън. В съзнанието й постоянно изплуваха лъжите, които й бе наприказвал Пол Ларсън.

Джак се върна доста късно. Тя вече спеше, но бе оставила нощната лампа да свети. Бележникът й лежеше на шкафчето до нея.

Той хвърли ключовете на масата. Зачете се в първите редове, които беше написала. Те привлякоха вниманието му, затова взе бележника и прочете цялата статия.

Разказваше се за възрастната двойка, с която се бяха запознали в ресторанта. Имената им бяха Самюъл и Анна. Удиви го прецизността, с която излагаше всяка разказана от тях подробност, но по-важното беше красивият начин, по който ги описваше, сякаш бяха герои от епичен роман. Двамата се познавали още от първи клас и тя се бе разсмяла, когато й заявиха: „Това е любов от пръв поглед“. Бяха отгледали децата си и сега, след четиридесет години брак, се грижеха за внуците си. Когато стигна до абзаца, в който се говореше за начина, по който Самюъл гледа съпругата си, сякаш тя все още е най-красивото момиче на света, Джак живо си представи лицето на възрастния мъж. В очите му се четеше безмерната му обич към тази жена.

Седна на ръба на леглото и се замисли върху статията. И за Софи. Когато се пъхна под завивката, нежно я привлече към себе си. Целуна я по челото и заспа.

 

 

На следващата сутрин, докато Софи си вземаше душ, Джак се обади на Алек. Беше вече облечена, когато излезе от банята и докато събираше багажа, той крачеше из стаята. Тя затвори пътната си чанта, постави я до палтото и седна на леглото в очакване. Мъжът най-после забеляза, че го наблюдава.

— Какво? — наклони глава той.

— Ти кажи. Изглеждаш ми притеснен. Да не би нещо да се е случило, докато бях под душа?

— Просто се опитвам да осмисля някои неща. Спомняш ли си нещо друго, което ти е казал Ларсън?

Тя кимна.

— Разгледал е профила ми в „Гугъл“.

— Какво по…

— Чел е за мен в интернет и е видял снимката ми. Сега тази мисъл ме кара да треперя.

— Къде е открил снимката?

— От вестника понякога я публикуват заедно със статиите ми — обясни тя. — Хайде, Джак. Наясно си, че в днешно време можеш да откриеш информация, за когото си поискаш.

— Този човек е положил доста усилия, за да те накара да дойдеш тук. Не знаем кой е, нито пък какви са мотивите му. Вече обмислям промяна в плановете ни.

Софи вдигна ръка.

— Знам какво ще кажеш. Да се върнем в Чикаго, нали? И е добра идея, но след като посетим Инук. Вече стигнахме прекалено далеч. Не можем да си тръгнем просто така. Какво толкова може да се случи за няколко часа? Това е малко крайбрежно селище. Ще поговоря с хората и после ще зарежа всичко.

— Не, според мен би било…

— Джак, ще отида, независимо дали ще дойдеш с мен или не — сряза го тя.

— О, Софи — усмихна й се той, — това беше много мило.

— Кое? — попита го, обзета от подозрение.

— Ами това, че си въобразяваш, че имаш думата. Ти ще отидеш там, където отивам аз, а не обратно.

Жената скръсти предизвикателно ръце пред гърдите си:

— Искаш ли да се обзаложим?