Джули Гарууд
Огън и лед (35)

Тридесет и пета глава

Мистър Битърман много хареса статиите. Особено впечатлен бе от историята на футболния отбор на Бароу и бе трогнат от края на разказа за Харингтън. Чудесно беше да се върне на работа, към обичайния си начин на живот.

Не беше виждала Джак, откакто я докара от летището до апартамента й. Той провери всяка стая, за да се увери, че никакво нападение не я заплашва, целуна я по челото и си тръгна.

Софи се бореше да го държи далеч от мислите си, но късно една вечер реши да изгледа видеото в интернет. Превъртя го многократно и всеки път откриваше по нещо ново: начина, по който хладнокръвно се бе справил с ужасната ситуация; спокойствието, с което не бе позволил хората да изпаднат в паника. Куражът му изобщо не я изненада. Вече го беше виждала в действие и знаеше как се държи в критични моменти, как умее да защитава другите. Поне нея със сигурност бе защитил.

Водачът на глутницата. Джак беше точно такъв.

Пет минути преди полунощ отиде до килера, извади мобилния телефон от тайника и зачака обаждането на баща си.

Както винаги, той беше съвсем точен.

— Здрасти, татко.

— Разкажи ми за пътуването си — каза той вместо поздрав.

Софи пожела първо да чуе от него за фабриката на Кели.

— Сега е твой ред, принцесо — подкани я баща й, след като изложи накратко историята.

Тя претупа набързо стрелбата и пожара и наблегна на времето, хората и храната, но той си имаше свои канали за събиране на информация и вече знаеше за случилото се с най-малки подробности. Звучеше като ядосан родител, докато й обясняваше, че ако е знаел за опасностите, които ще я преследват, никога не би насърчил тази лудост. Зарече се да й изпраща цял отряд телохранители при всяко следващо пътуване. Софи го увери, че няма да е необходимо. И без друго нямаше намерение занапред да се впуска в нови приключения.

За да насочи разговора към по-приятна тема, той заяви:

— Много ми хареса статията ти за Харингтън. Свършила си чудесна работа.

Поговориха още няколко минути, преди да й каже:

— Нещо те тревожи. Личи си по гласа ти. Какво има?

— Няма да ти хареса.

— Аз съм ти баща. С мен можеш да споделиш всичко.

Тя си пое дълбоко дъх:

— Направих нещо много глупаво. Влюбих се.

— Но това е прекрасно!

— В… него.

— В кого?

— Агента от ФБР — стори й се, че го чува да преглъща. Отново си пое дълбоко дъх: — Има и друго.

— Да не си бременна?

— Не. Той е завършил право.

Знаеше отношението на баща си към адвокатите. Беше най-добрият сред тях, но разбираше на какво са способни безскрупулните му колеги, защото го бе виждал със собствените си очи. Преди много години, като ентусиазиран млад юрист, с неохота бе започнал работа в една от най-корумпираните адвокатски фирми в Чикаго — „Елис, Елис и Купър“. Те бяха превърнали Боби Роуз в това, което беше днес.

Делото на Бриджит О’Райли се бе оказало повратната точка. При взривяване на кола бяха загинали съпругът, трите й деца и майка й. Самата тя бе получила изгаряния по цялото тяло. Ако автомобилната компания се бе вслушала в предупрежденията на продавача и механиците за наличието на дефектни свръзки в електрическата инсталация, трагедията изобщо не би се случила.

Съдът определи за потърпевшата трийсет и два милиона долара обезщетение, но докато изтичаше срокът на обжалването, „Елис и Елис“ се намесиха с иск за хонорарите си и за възстановяване на съдебните разноски. Така тя получи само две хиляди. Сумата не бе достатъчна дори да покрие разходите по лечението й. Прикована на легло, без възможност за по-нататъшен престой в болницата, не бе могла да получи необходимата й лекарска помощ. Докато социалните служби разнищваха случая, жената бе починала от инфекция.

А междувременно в „Елис, Елис и Купър“ бяха празнували неочакваната си печалба.

По онова време Боби Роуз бе млад адвокат и безнадежден идеалист. Разследванията му бяха помогнали на Бриджит да спечели делото и прекарвайки доста време заедно, бяха станали добри приятели. Той наивно бе вярвал, че тя ще получи справедливостта, която заслужава, но след като видя как умира в нищета, докато колегите му пръскаха пари по скъпи курорти и строяха огромни къщи, подхождащи на огромното им его, постепенно се бе променил. И бе напуснал фирмата. Не бе необходимо да им обяснява защо. Те бяха наясно и доста се бяха посмели на моралните му скрупули.

Шест месеца по-късно някои от инвестициите, които фирмата бе направила, за да получи данъчни облекчения, донесоха неочаквано големи загуби. Това бе последвано от мистериозно източване на част от сметките й. Капиталът се топеше пред очите на съдружниците. Тъй като някои от преводите бяха доста съмнителни, те решиха да не огласяват загубите. Страхуваха се не само да не станат обект на правосъдието, но и да не съсипят репутацията си. Всички бяха високоплатени адвокати. Кой би се доверил на юристи, които не са в състояние да защитят собствените си пари?

Още тогава Боби Роуз се бе зарекъл, че тлъстите котараци, които бяха натрупали състоянията си по незаконен и непочтен начин, няма да имат възможност да се радват на богатството си. През годините придоби известност на човек, подпомогнал разорението на няколко известни бизнесмени. Естествено, за да успява в тези начинания, бе необходимо да използва някои съмнителни методи, което беше и причината властите толкова да се интересуват от него. Беше не само умен, но и проницателен и способен да изчезне, когато се налага. Обикновено го търсеха не за да му повдигнат обвинение, а да го разпитат.

Съжаляваше единствено, че не бе могъл да наблюдава израстването на дъщеря си. Майка й почина още когато тя бе бебе, а обстоятелствата не му бяха позволили да бъде бащата, какъвто бе искал. Въпреки това Софи никога не се бе съмнявала, че той я обича.

— Кажи нещо, татко — помоли се тя, когато мълчанието му продължи прекалено дълго. — Казах, че по образование е адвокат.

— Това е голям шок за мен, принцесо, не отричам, но ще го преживеем някак.

— Не искам да се притесняваш. Просто трябваше да ти го кажа. Той ще замине, може би аз също.

Тя си даваше сметка, че никога досега не се беше влюбвала, и когато най-после й се случи, чувството се бе оказало много болезнено.

— Смяташ ли, че би могла да се махнеш за малко от града… Просто за да проясниш мислите си. Защо не дойдеш при мен в Монте Карло?

— Звучи чудесно — отвърна без всякакъв ентусиазъм. — Но ще трябва да изчакам до Деня на благодарността. Прекалено много хора разчитат на мен.

— Разбирам. Зная какво трябва да направиш. Значи след празника. А сега си лягай и не се тревожи толкова. Нещата в крайна сметка винаги се подреждат.

Не й оставаше друго, освен да се престори, че му вярва.

Работата се превърна в нейно спасение. Потопи се в нея, пишейки часове наред. Успяваше някак да държи Джак далеч от мислите си… докато не се озовеше в леглото. Трябваше само да затвори очи и той мигом се появяваше.

— Иди си от сънищата ми — молеше се шепнешком.

Какво ли правеше той? Къде беше в момента? Дали си бе взел отпуск и бе открил слънчевия остров, за който бе мечтал? Или отново се бе върнал на работа?

Дали се беше отказал от разследването на случилото се в Инук, или все още работеше по него? От дни не беше получавала никакви новини. Със сигурност продължаваха да търсят отговорите на неизяснените въпроси. Бяха ли открили мотива на човека, опитал се да ги убие? Проектът „Алфа“… четирима учени… Уилям Харингтън. Докато се опитваше да открие връзката между тях, усети, че се унася.