Джули Гарууд
Огън и лед (25)

Двадесет и пета глава

662. Записка в дневника

Чикаго

Дълго време обсъждахме следващата стъпка. Трябва да започнем да тестваме нашия серум върху хора. Но въпросът е как да стане това. Ако извършим опитите в някоя клиника, дори и да патентоваме откритието си, тайната ни ще излезе наяве и рискуваме да изгубим субсидията.

Хората ще се избиват за нашата формула. Щом светът разбере какво притежаваме, всички фармацевтични компании ще искат да се доберат до него, а ние сме наясно, че много от тях няма да се спрат пред нищо, за да извлекат максимална изгода за себе си. Налага се да бъдем предпазливи и да тестваме препарата върху себе си. Когато най-сетне излезем на пазара, всички пари и цялата слава ще бъдат единствено за нас.

Работихме прекалено упорито, за да не се насладим на резултата.

Дедхорс в Аляска се намираше на края на света. Някои го наричаха град, други станция.

От направените проучвания Софи научи, че Прудоу е работническа общност. По всяко време тук се намираха около пет хиляди мъже, обслужващи предимно сондите на нефтените компании, но те не общуваха с туристите, пристигащи в Дедхорс. Всяка фирма сама се грижеше за служителите си. Жилищата се намираха близо до съоръженията, а условията за живот бяха много добри въпреки суровия климат. Хората работеха по две седмици, следващите две се прибираха у дома. Заплащането беше високо, но за социален живот не можеше да става и дума.

През летните месеци пътуванията до нефтените залежи и Северния океан бяха възможни, но предварителното проучване на желаещите да ги посетят траеше поне седмица. Сигурността бе на изключително ниво. Обезпечаваха я сто и шейсет души от Специалните сили. Двама полицаи дежуреха постоянно и също като останалите работеха по половин месец.

Когато времето позволяваше, самолети излитаха и кацаха в града през целия ден, а на летището дори имаше площадка за хеликоптери.

Софи беше възхитена от онова, което бе прочела, и въпреки тежкото пътуване с разнебитения самолет с нетърпение очакваше лично да проучи района. Щом наближиха пистата, в далечината забеляза огромните сонди, а под тях бяла земя, простираща се докъдето стигаше погледът й. Снегът и ледът бяха образували плътна покривка, а след пролетното топене теренът сякаш плуваше в огромни локви вода. Дедхорс беше неголямо селище от сглобяеми постройки със стълби, водещи към вратите. Приличаха по-скоро на складове, отколкото на домове или магазини.

Въпреки вятъра, снега и хлъзгавата писта самолетът кацна сравнително гладко. Чипър им предложи да ги върне обратно във Феърбанкс или до Бароу, когато си свършат работата, после ги отведе в местния хотел.

„Хотел“ не беше думата, с която „Хилтън“ и „Мариотс“ биха определили сградата, но вършеше работа. Няколкото постройки, събрани една до друга, предлагаха елементарни условия.

Софи и Джак изтърсиха снега от ботушите си, преди да влязат в малкото фоайе. Нямаше наплив от хора, чакащи за стаи. Всъщност двамата се оказаха единствените клиенти. Управителят, застанал зад покрития с линолеум плот на рецепцията и зачетен в някакъв вестник, ги приветства топло и им каза да го наричат Зестър. Трудно беше да се определи възрастта му. Лицето му бе толкова загоряло, че би могъл да е както на петдесет, така и на трийсет, но поради гръмкия му глас Софи реши, че е към четиридесетте.

— Аз би трябвало да имам резервация — уведоми го тя. — Пол ми каза, че е уредил нещата.

Не беше необходимо мъжът да проверява в регистъра.

— Не, при нас нямате. Да не би да е имал предвид странноприемницата „Карибите“? Ако е така, ще се обадя от ваше име да я анулират.

Без да изчака позволение, се обърна с гръб към тях и набра номера на конкурентите.

— Кой е този Пол? — побутна я с лакът Джак.

Тя придърпа шала си и го завърза.

— Пол Ларсън. Не съм ли ти разказвала за него?

Той поклати глава.

— Можеш да го направиш сега.

Преди да успее да му обясни, Зестър ги прекъсна:

— Не. И там нямате резервация — засмя се и добави: — Като казах на Чарли колко сте красива, той заяви, че вероятно изобщо не са имали намерение да ви запазят стая. Очаквам го да дойде да ви поздрави лично.

Джак разкопча палтото си и управителят забеляза пистолета на кръста му.

— Един момент, моля. Тук не е разрешено да се носи оръжие. Поне ние не позволяваме на клиентите си да го внасят в хотела — мъжът се облегна на плота. — А вашият какъв е? Впрочем няма значение — продължи, без да изчака обяснението. — С трийсет и осми или четиридесет и пети калибър, нито пък с глок бихте повалили мечка. Лисица може, но не и мечка. А и бездруго ще свършите в затвора, ако се опитате да убиете полярна мечка.

— Аз съм от ФБР.

Зестър изглеждаше шокиран. Направи крачка назад, после отново се върна на мястото си и каза шепнешком:

— ФБР? Случило ли се е нещо? Да не би някой да е престъпил закона? — поклати глава и додаде: — Не, в противен случай щях да знам. Аз съм човек, който умее да пази тайна, затова можете да ми кажете. Защо сте тук?

— Защото изгуби един бас — обясни Софи.

Джак се усмихна на раздразнението в гласа й. Управителят не настоя за подробности.

— Какво ще кажете да ви настаня в двете най-луксозни стаи, между които има самостоятелна баня? Не бих могъл да ви предложа нищо по-добро.

Няколко минути по-късно, след като оставиха багажа си, гостите последваха Зестър в кафенето. Софи имаше чувството, че се движи из продълговато, подвижно жилище. Трапезарията беше малка, празна и безупречно чиста.

— Храната е включена в цената на стаите ви — уведоми ги Зестър. — Пропуснахте обяда, но ако желаете, може да поръчате студени сандвичи. Кухнята на хотела работи двадесет и четири часа в денонощието. Колкото до пиенето, тук сме на сух режим, така че нямаме нищо по-силно от кафе, чай или някакви леки напитки.

Тя си поръча горещ чай, а Джак предпочете кутийка кока-кола. Докато хапваха сандвичите, управителят се обади на един от местните полицаи, за да го помоли да се отбие в хотела.

— Тим иска да говори с вас — каза той и подаде слушалката на Джак.

Докато траеше разговорът, Софи извади мобилния си телефон, за да се свърже с Пол Ларсън. Отговори й телефонен секретар.

— Здрасти, Пол. Аз съм Софи. Обади ми се веднага щом чуеш съобщението.

Зестър отиде в кухнята, за да си направи кафе, и веднага щом останаха сами, Джак се обърна към нея:

— Все още чакам да ми обясниш кой е този Пол Ларсън.

— Той е от Силите за сигурност.

— Добре. Как се запозна с него?

Беше възприел типичния за агент на ФБР маниер и тонът му бе изключително сериозен.

— Нали ти казах за полицая, който ми се обади да ми каже, че са намерили визитката ми в чорапа на Уилям Харингтън?

— Спомням си.

— Малко след това Пол Ларсън се свърза с мен.

— А откъде ти знае телефона?

— Очевидно го е взел от въпросния полицай.

— Продължавай.

Тя наклони глава и се намръщи.

— Да не би да съм подложена на разпит?

— Точно така. Давай нататък.

Е, поне беше откровен.

— Оказа се много полезен.

— В какъв смисъл?

— Обади ми се веднага след като намерили портфейла на Харингтън и ме уведоми къде ще откарат останките му.

— В Анкоридж.

Софи кимна.

— Нямаше представа защо Уилям е решил да се установи на палатка в онази пустош, но обеща да разпита наоколо и да открие някого, който е разговарял с него.

— Доста труд си е направил заради теб, не намираш ли?

Да не би Джак да ревнува?, помисли си тя, но веднага изхвърли тази мисъл от съзнанието си.

— Защо си толкова кисел? Вероятно тук няма какво толкова да се прави, когато не си на работа. Освен това също като мен смята, че тази история е доста мистериозна.

— Това, че Харингтън е решил…

— Точно така.

Джак въздъхна.

— Защо не си ми споменавала за него досега?

Жената сви рамене.

— Може би трябваше. Много ще ти хареса. Гласът му звучеше изключително приятно по телефона.

— Не се и съмнявам. Приятно — поклати глава той. — Знаеш ли какъв ти е проблемът? Много си доверчива.

— Доверих се на теб.

— И правилно постъпи.

Софи не знаеше как да си обясни поведението му, но реши да го успокои.

— Не съм се доверила на Пол по начина, по който се доверих на теб. Той работи в Силите за сигурност, а ти знаеш какво предварително проучване се прави, преди да попаднеш там.

— Ставаш раздразнителна, скъпа.

— По-добре да отида в стаята и да си разопаковам багажа — каза тя, поласкана от милото обръщение. — А и трябва да си заредя телефона. Батерията му е паднала. Ти тук ли ще останеш?

Джак кимна.

— Не напускай хотела без мен, ясно?

Софи погледна през прозореца. Снегът валеше по-силно. Тъй като без друго не би могла да види нищо на разстояние повече от два метра, ако излезеше, разпореждането на Джак беше лесно за изпълнение. В такова време като нищо би могла да се заблуди и да се озове сама сред виелицата. А и винаги съществуваше вероятност да се натъкне на Бари или на някой от кръвожадните му роднини.

Полярни мечки, при това съвсем наблизо. Тази мисъл я накара да потръпне.

Спря се при Зестър, за да го попита дали е чувал за Уилям Харингтън.

— Всички са чували за него — отвърна мъжът. — Той е човекът, когото Бари уби.

Тя кимна.

— А случайно да го познавате или поне да знаете дали някой е разговарял с него?

— Никога не съм го виждал. Съмнявам се, че и някой друг го познава. Най-вероятно е пристигнал в Бароу, после е взел малък самолет до Алактак и се е отправил на запад или пък към Умайът и е тръгнал на изток. Лагерът му беше недалеч от тук. Открили са го близо до океана, затова не мога да кажа как е стигнал до там.

Софи нямаше представа къде се намира Алактак, нито пък останалите споменати градове. Но в чантата си имаше карта и щеше да провери.

— А братята Кобейн? Тях познавате ли?

— Кого?

Наложи се да повтори името.

— Те са трапери — обясни тя. — От един познат разбрах, че са разговаряли с мистър Харингтън.

— Възможно е — кимна той. — Тук пристигат много хора, но не всички отсядат в хотела, естествено. Името обаче ми звучи познато.

Добре че беше Пол, помисли си Софи. Ако не бе проявил интерес и не й бе помогнал, никога не би могла да се добере до името на братя Кобейн. Освен това се бе срещнал с някои от шофьорите на камиони, които постоянно пристигаха или напускаха Дедхорс. Ларсън й бе свършил половината работа.

Благодари на Зестър и тръгна към стаята, за да си разопакова багажа. Разпъна картата върху леглото и отбеляза с маркер местата, които й бе споменал. От полицията биха могли да й кажат къде точно е бил разположен лагерът на Уилям.

Когато след час планът й бе готов, тя позвъни на мистър Битърман. Той беше в чудесно настроение и я засипа с въпроси за залива Прудоу.

— Видя ли северното сияние?

— Още не.

— Какво е времето при вас?

Отговори на този и на още няколко подобни въпроса.

— Ще се присъединиш ли към клуба на полярните мечки? От това би излязла невероятна история.

— Сър, все пак съществуват граници за онова, което съм готова да направя в името на работата си. Нямам намерение да скачам в Северния океан, само и само да имам за какво да пиша.

— Все пак обмисли идеята. А сега ми разкажи за Харингтън, а после пък аз имам за теб голяма изненада.

— Току-що пристигнахме и нямам много за разказване.

— Правилно. Джак е с теб, нали? Алек ми се обади тази сутрин. За мен беше голямо облекчение да науча, че те придружава агент на ФБР. Защото ти не си много предпазлива.

— А сега ми кажете изненадата — подкани го тя.

— Можеш ли да се добереш до някакъв компютър и да прегледаш вестниците?

— Вероятно. Кой вестник по-точно?

— Нашият, Софи — отвърна той раздразнено. — Искам да видиш днешния брой на нашия вестник.

Тя се разсмя.

— Разбира се. Какво да търся?

— О, по дяволите, по-добре да ти го кажа сам. На цяла страница, отпечатана в четири цвята, една платена реклама обявява на цяло Чикаго, че работниците в пивоварната на Кели ще получат обезщетенията си.

Очите й се напълниха със сълзи. Баща й беше изпълнил обещанието си.

— Имате ли представа кой е платил рекламата? Имаше ли име?

— Не, но целият град празнува. Всички твърдят, че зад тази работа стои Боби Роуз. Трябваше да чуеш изявленията по радиото. Голямо въодушевление цари тук, миличка. А както знаеш, в трудни времена имаме нужда от добри новини, нали?

— Да, сър, така е. Вече може да престанете да се презапасявате с бира.

— А, не. Не и преди фабриката да отвори отново врати. Обади ми се утре да се чуем и… Софи, пази се.

Нямаше търпение да разкаже на Джак за платената реклама. Ако не успееше да намери в хотела компютър, щеше да прочете изданието в интернет по телефона си. Забърза обратно към кафенето и завари Джак с още двама мъже, на които той я представи. Единият се оказа полицай от Дедхорс, а другият — охранител на един от нефтените сондажи. Отмести й стол и докато сядаше, тя забеляза в ръката му лист с имена, който подаде на полицая.

— Джак ми каза, че един от нашите хора ви е помогнал в разследването. Прав ли съм? — попита охранителят.

— Само в свободното си време — отвърна тя, защото не искаше да създава на Пол излишни проблеми.

Мъжът се усмихна.

— Разбрах, че сте провели няколко разговора с него?

— По-точно два. Обясни ми, че помага на полицията, и ми предостави малко информация за смъртта на Уилям Харингтън.

Тримата се спогледаха и това разпали любопитството й.

— Защо питате?

— Уверена ли сте, че сте говорили с Пол Ларсън?

— Напълно — заяви тя категорично.

— Госпожице, нямам представа кой ви се е обаждал, но не е бил Пол Ларсън.

— Но той… — започна Софи.

Охранителят не я остави да довърши.

— Тук нямаме човек с такова име.