Джули Гарууд
Огън и лед (10)

Десета глава

113. Записка в дневника

Арктическият лагер

Трудно е да се повярва, че вече няколко месеца наблюдаваме вълците. Събрахме купища информация за навиците им и успяхме да вземем тъканни проби, за да проучим физическото им адаптиране, но все още имаме много да учим. Ако плановете ни се осъществят, фондацията ще увеличи субсидията ни и ще можем да се върнем и да продължим изследванията си следващата година.

Никой не повдигна въпроса за изчезването на мъжкия, който Кърк нарече Джаспър. Знаят, че аз го видях последен, и повярваха на разказа ми за мечката гризли. Казах им, че вълкът се е борил на живот и смърт, но не е успял да се противопостави на силата на огромното животно.

Истината бе доста по-ужасна. Двамата с Ерик приспахме вълка, за да вземем още кръвни проби и да проверим дали нивото на хормона варира. Когато мечката се бе появила, той беше прекалено замаян, за да се съпротивлява. Тя го разкъса на парчета, сякаш беше парцалена кукла.

Тежко беше да се наблюдава тази жестока сцена, но поне Ерик успя да вземе кръв, за да сравни резултатите с тези на Рики.

По принцип Софи обичаше да работи вкъщи. Тук никой не я разсейваше, а Гари никога не подаваше глава през стената на кабината й, лигавейки се като санбернар, докато я тормози с въпроси за баща й. Освен това тук винаги имаше подръка любимата си нездравословна храна. Би могла дори да не вдига телефона, ако не е в настроение. И можеше свободно да се разхожда целия ден по пижама.

Това, което не й харесваше, беше, че този път бе принудена да остане у дома. Чувстваше се като затворник, а и не й допадаше идеята някой друг да взема решения вместо нея. Мистър Битърман обаче й беше шеф и винаги действаше в неин интерес. За разлика от негодника, който заплашваше да я нарани физически. Сега трябваше да отмени всичките си ангажименти, което предполагаше извинения и молби към Раул да й запише друг час за фризьор.

Толкова много неудобства заради няколко странни заплахи. Би могло да бъде и по-зле, помисли си Софи. Трябваше да бъде благодарна, че властите не я разкарват из града за разпити. Поне засега.

Нямаше значение от коя институция я търсят. Винаги й задаваха едни и същи въпроси отново и отново. Говорили ли сте напоследък с баща си? Като че ли и да беше, щеше да им каже. Споменавал ли е някога как печели парите си? Имаше няколко саркастични отговора на този въпрос, но предпочиташе да премълчи, защото от най-ранна детска възраст бе научила никога да не се подиграва с мъжете със значки, особено ако предпочита да се прибере вкъщи, вместо да седи с часове в задушната стая за разпити.

Особено ги интересуваше дали има сейф. Държи ли баща й някъде такъв? Къде пази особено важните си документи? Споделял ли е с нея някои свои тайни?

Този път й се бе удало да избегне въпросите, но невинаги ставаше така. Най-ужасното й преживяване бе, когато бе едва на девет години. Сбръчкан стар детектив й бе казал, че ако не изплюе камъчето — тогава не бе разбрала смисъла на този израз — и не му каже къде е баща й, щял да извика социалните служби и да я затвори завинаги в дом за изоставени деца. Никой нямало да разбере къде е, така че едва ли някога щяла да види татко си или приятелите си отново.

И до ден-днешен не знаеше как Ейдън, братът на Реган, бе разбрал за този разпит. Допускаше, че вероятно домашната помощница му се е обадила, но жената така и не си бе признала.

Като истински рицар в бели доспехи, той се бе появил в полицейското управление, придружаван от трима адвокати, за да я спаси от ужасяващите методи на детектива. Софи си спомняше как се бе разплакала и се бе хвърлила в прегръдките му. Тогава Ейдън й се бе струвал прекалено възрастен, макар че по онова време не беше на повече от двайсетина години. Беше побеснял от гняв заради отношението към нея и на свой ред бе отправил няколко заплахи, в това число и съдебен процес за незаконно задържане, за публично унижение и един господ знае още за какво. Бе изкрещял направо в лицето на онзи, че ако още веднъж спомене „дом за изоставени деца“, ще се прости със значката си. Адвокатите бяха потвърдили, че е в състояние да докара нещата дотам.

Ейдън я бе откарал у дома и я бе накарал да запомни телефона на адвокатската кантора. Беше й казал, че при необходимост може да им звъни по всяко време на денонощието. От онзи ден не бе забравила номера и от време на време й се налагаше да го използва.

Никога не разказа на Реган или на Корди какво се бе случило през нощта, когато Ейдън я бе измъкнал от полицията, и бе помолила и него да запази всичко в тайна, най-вече факта, че беше плакала. Беше уплашена и той го знаеше. Някак си бе успял да открие баща й, който тогава се местеше от едно място на друго, и го бе убедил да посочи него за настойник на дъщеря си по време на честите си отсъствия. За което винаги щеше да му бъде благодарна.

Запита се дали ще се наложи да се обажда на адвокатите на Ейдън заради последните няколко заплашителни обаждания. Надяваше се всичко да отшуми и да се забрави през следващите дни.

Когато пристигна в апартамента си, Алек и Джак се качиха с нея. Останаха прави, докато изслуша всички тринайсет съобщения на телефонния секретар. Нито едно не беше заплашително, но последното привлече вниманието на Джак. Мъжът се бе представил като Мъфин, а дисплеят сочеше, че се обажда от някакъв стол за хранене за бедняци в южната част на града. Плътният му тембър съвсем не съответстваше на името му.

Софи, миличка, искам да ти благодаря за прекрасната чанта и портфейла от „Фенди“. В момента седя и ги гледам, защото са невероятни, скъпа, направо невероятни. Още веднъж си надминала себе си. Даваш си сметка колко ценим това, нали? И слушай, пази се. Знаеш, че много те обичам.

— Подарили сте чанта и портфейл на човек от стол за обществено хранене? — усъмни се в очевидното Джак. — Правилно ли чух?

— Да, точно така. Алек, би ли огледал всички стаи, за да се уверим, че никой не се крие в някой ъгъл?

— Веднага.

— Почакай — спря го Джак. — Не си ли заинтригуван от обаждането на този Мъфин?

— Всъщност не — с усмивка отвърна колегата му и се запъти към спалнята.

Но другият нямаше намерение да се отказва:

— Бихте ли ми обяснили защо сте му подарили чанта и портфейл?

— Защото исках — беше отговорът й. — Не се безпокойте толкова, агент Макалистър. Това не са кодове за някаква нелегална дейност.

Остави го напълно объркан и отиде да си вземе минерална вода от хладилника.

Алек приключи с огледа, също взе бутилка и подхвърли една на колегата си.

— Обещай ми да не излизаш тази вечер и целия ден утре — обърна се той към нея. — Няма да си тръгна, докато не ми дадеш дума.

— Дадено. А ти не забравяй, че ми обеща да не казваш на Реган за заплахите.

— Няма.

— Благодаря ти. Нали я знаеш каква е паника.

— А ти не си ли уплашена?

— Изобщо.

— Жена ми може да намине по-късно.

— Не! — извика тя, преди да усети, че това е уловка.

— Иначе не си уплашена — сухо каза Алек.

— Просто не искам да излагам на риск живота на приятелите си. Това е. Най-обикновена предпазливост. Освен това имам много работа.

Той я целуна по бузата.

— Заключи вратата след нас.

Джак изчака, докато двамата се озоват отново в асансьора, и попита:

— Наистина ли ще оставиш това така?

— Тя има охрана. Само че не го знае. Всеки път щом баща й се озове във водещите новини, наемам Джил, а той води свои приятели, все бивши полицаи, които наглеждат района. Никой няма да успее да се добере до нея. Всичко ще бъде наред.

— Но тези заплахи… Това е сериозно.

Алек кимна.

— Така е. За първи път се обаждат на Битърман. Което е нещо ново. Но както казах, с нея всичко ще бъде наред.

Софи действително не се притесняваше. Щом двамата мъже си тръгнаха, тя се преоблече и седна да работи на компютъра си. Беше забравила за времето, когато около седем й позвъни Корди.

— Започва! Гледай!

Без да губи нито секунда, тя изтича до телевизора и включи, като превъртя на точния канал. Беше любимото й риалити шоу. Истината беше, че двете с приятелката й обожаваха тези програми и ги гледаха почти всички. Реган ги наричаше маниачки, но те не й се обиждаха.

Десетина минути по-късно тя позвъни на Корди.

— Как е възможно Джон и Сара да си мислят, че са в пустинята? Та там нямаше никакъв пясък.

— Тепърва ще ги отведат там — предположи другата.

Последваха още пет телефонни разговора, след което предаването свърши и реалният живот я погълна отново. Софи протегна ръце над главата си и се прозя. Реши да си легне рано, затова изключи компютъра и се отправи към спалнята. Леглото й бе голо, без чаршафи. Тя имаше само един комплект, подходящ за огромните му размери, и той беше в пералнята. Докато чакаше прането да се изсуши, хапна половин парче студена пица и отиде в банята да си измие зъбите.

Тогава телефонът иззвъня. Разпознала номера, тя вдигна.

— Господи, Соф — разсмя се в слушалката Корди, още ли не си погледнала в YouTube?

— За какво? — измърмори с пълна уста.

— Джак Макалистър! Непременно трябва да изгледаш видеото.

— Добре — затвори и се върна в банята, за да си изплакне устата.

Отново се позвъни.

— Мили боже, Корди…

Приближи се до нощното шкафче. На дисплея бе изписан непознат номер. Поколеба си няколко секунди, но реши да отговори.

— Софи Самърфийлд ли е?

Самърфийлд. Много добре. Не търсеха Софи Роуз, а и гласът звучеше приятелски.

— Да.

— Казвам се Джо Руни и съм полицай в управлението на залива Прудоу. Знаете ли къде се намира?

Беше някъде в Аляска, но не беше сигурна къде точно. За щастие не й се наложи да си го признава.

— Ние сме в Аляска, в най-отдалечения край.

— Трябва да е доста студено — само това й хрумна в отговор.

— Наистина. Всичко е замръзнало — продължи гласът, — което е доста необичайно за началото на сезона. Причината да ви потърся е…

Той се поколеба, което разпали любопитството й.

— Да?

— Намерихме визитката ви. Това е единственият възможен начин за идентификация, затова искам да ви попитам дали познавате мъжа, когото открихме.

— Той не може ли да ви се представи?

— Не, госпожо, не може да каже нищо. Не знам как точно да ви обясня. Мъртъв е. Открихме визитната ви картичка в един червен чорап.

Възможно ли беше? Потърси къде да седне.

— Червен чорап ли казахте?

— Да, точно така — в гласа се прокрадна облекчение. Харингтън. Мили боже! Уилям Харингтън. Спомни си, че бе пъхнал визитката й в чорапа си. Бе го смъкнал до глезена си и след това го бе придърпал към коляното. Кой друг би могъл да бъде? Но нещо не се връзваше. Заливът Прудоу? Какво би могъл да прави Уилям там? Той беше заминал за Европа.

— Съжалявам, че ви се обаждам с такава ужасна новина — каза Руни.

Трябваше да се увери, преди да изрече името на Уилям Харингтън.

— Опишете ми как изглежда.

От другия край на телефонната жица се отрони тежка въздишка.

— Опасявам се, че е невъзможно, мадам.

— Защо?

— Проблемът е там, че… намерихме само части от него. Стъпалото и малко от крака.

— Крак и стъпало? — не разбираше какво й говори мъжът.

— Стъпало и част от крака, не целия. Десният. Ще ни помогнете ли с идентификацията?

— Да не искате да кажете… Боже мой… Но как е могъл да умре? И къде са останките му?

Последва още една въздишка.

— Не ми е леко да ви го кажа — обясни Руни и след кратко колебание изстреля: — Наоколо обикалят доста полярни мечки.

— О, боже…

— Убила го е бяла мечка.