Джули Гарууд
Огън и лед (15)

Петнадесета глава

300. Записка в дневника

Арктическият лагер

Не мога да опиша колко объркани сме всички. Люси, другите възрастни животни, малките, всички са мъртви. Рики е единственият оцелял.

Той също бе на ръба на смъртта. Ерик убеди Брендън и Кърк да се върнат в базата. Веднага щом тръгнаха, той приспа вълка и след това с моя помощ му постави още една инжекция К–74. Настоях да увеличи дозата.

Няколко часа след това Рики беше силен както винаги. Забележителното му възстановяване за толкова кратко време изуми Брендън и Кърк.

За първи път забелязах някаква емоция в нашия водач на глутницата. Рики преживяваше дълбоко загубата на семейството си. След като не намери потомството си, цяла нощ ви жалостиво. На следващия ден се отдалечи от мястото.

Според баща й всичко щеше да бъде наред и в деветдесет и девет процента от случаите той се оказваше прав. Нещата сами щяха да се променят към по-добро и както винаги й напомняше, в края на тунела щеше да се появи светлина. Само че пътят към нея задължително минаваше през болката.

Прострелването й беше точният пример. Какво добро би могло да й донесе то? Прекалено рано беше да се разбере, помисли си тя, но предпочете да повярва на баща си и да приеме оптимистичното му отношение към живота. Освен това бе решила да възприеме още една от философиите му: никога не оставай длъжна някому. Софи би приветствала възможността да застреля човека, който бе стрелял по нея. Да види дали би му харесало.

По телефона баща й я бе уверил, че работниците в пивоварната на Кели ще получат справедливост, и тя му вярваше. Надяваше се да си върнат парите, за което бе споменала няколко пъти. Ала неговият отговор бе просто: „Ще видим“.

След като обсъдиха плачевното положение на фабриката, тя му разказа всичко за Уилям Харингтън, без да спести дори подробностите около ужасната му смърт. Той й предложи да стегне багажа си и да замине за залива Прудоу. Напомни й, че е репортер и от това би могло да се получи интересна история. Тя обаче прозря истинския му мотив. Искаше да я отдалечи колкото може повече от Чикаго, докато суматохата около затварянето на пивоварната поутихне. Предложението му не беше лишено от смисъл. В Аляска очевидно имаше какво да се открие.

 

 

Следващите няколко дни минаха изненадващо бързо, а тя не бе свършила нищо полезно. Спеше много, ядеше малко и се чувстваше потисната. Джил бе прекарал в апартамента й само първата нощ, но винаги се навърташе наоколо. Когато го нямаше, охраната поемаше някой друг. Никой не можеше да мине през фоайето, без да се легитимира и да получи разрешение. Допълнителната охрана беше наета от Алек и тя нямаше представа как щеше да му се отплати за положените усилия и грижи за нейната безопасност.

Компания не й липсваше, както и свежи цветя. Мистър Битърман й изпрати домашно приготвени спагети и кюфтета, достатъчни да нахранят дванайсетчленно семейство. Дори напълно непознати изпращаха поздрави и пожелания за скорошно възстановяване. Повечето твърдяха, че не вярват Боби Роуз — чикагският Робин Худ, да е откраднал парите от осигурителния фонд на бирената фабрика. Повечето обвиняваха Кевин Дево, финансовия директор, че е проявил недалновидност и е направил лоши инвестиции.

Софи не можеше да избегне скандала. Всяка вечер по телевизията се появяваше по нещо около закриването на компанията и шумния развод. Меридит, дъщерята на Кели, и бившият му зет, водени от ненавист и омраза, си бяха обявили ожесточена война. Двамата си отправяха обвинения, всяко от които бе заснето на лента и показвано като сапунен сериал в новините в шест и десет часа. Кирливите им ризи се развяваха на телевизионния екран и всеки можеше да ги види.

Как бе възможно двама души, които вероятно някога са се обичали, сега да изливат върху си толкова мръсотия? На единия ден любов, на следващия — омраза? Нищо чудно, че при мисълта за брак направо й прилошаваше.

Мистър Битърман й се обаждаше всеки ден, но отказваше да я посети, докато не се оправи напълно, и не даваше да се спомене и дума за работа.

— Знам, че ако заговорим за това, веднага ще започнеш да ме уговаряш да ти позволя да се върнеш в редакцията и тъй като наистина съжалявам за онова, което преживя, ще отстъпя — заяви той.

Когато отвори уста да му възрази, той я прекъсна. Отначало беше раздразнена от упорството му, защото умираше от желание да му разкаже за участта на Харингтън, но скоро установи, че неотстъпчивостта му може да работи и в нейна полза. Беше й нужно време, за да събере повече информация, преди да се яви пред него и да му изложи плана си.

Не можеше да изхвърли Харингтън от мислите си. Искаше да се обади на Пол Ларсън в Аляска и да го попита дали са открили нещо ново за нещастието. Той и беше дал номера на мобилния си телефон, уверявайки я, че би могла да му позвъни по всяко време на денонощието. На Софи обаче й бе неудобно да го притеснява. Човекът работеше по цял ден като охрана на нефтено находище и бе обещал да я потърси, ако научи подробности за смъртта на Уилям. Но очакването я изнервяше.

Винаги държеше бележника си подръка и всеки път, когато се сетеше за нещо, което Харингтън й бе казал по време на безкрайното интервю, веднага го записваше. Водеше я чувството за вина. Трябваше да му обърне повече внимание.

Точно в момента обаче най-много я занимаваше изчезналата й чанта. Нужно беше само да открие къде се намира полицейската лаборатория, да отиде там и да настоява да й върнат вещите. Те все още държаха диктофона, на който бе записана всяка дума, изречена от Харингтън.

 

 

Денят, в който й свалиха конците, започна наистина прекрасно. Пол Ларсън, охранителят от Аляска, й се обади с най-разнообразна и интригуваща информация.

— Откриха портфейла на Харингтън. Бил на тридесетина метра от останките на палатка, разпъната в средата на нищото. Говоря сериозно. Един господ знае защо се е установил в най-отдалечения район, който бихте могли да си представите. На десетки километри наоколо няма абсолютно нищо. Опитаха се да открият Бари с помощта на малък самолет…

— Кой е този Бари?

— Белия мечок, който го изяде… исках да кажа, който е убил Уилям Харингтън. Успях да установя, че е изключителен екземпляр.

Тя беше ужасена.

— Защото е убил човек?

— А, не, не. Изключителен е, защото е бил част от научно изследване върху полярните мечки. Тук постоянно се размотават различни изследователски екипи, които събират данни за едно или друго. Ако не са мечките, ще е глобалното затопляне.

— Искате да кажете, че са изследвали Бари?

— Точно така. Пилотът забелязал голямо парче червен плат да се вее от вятъра. Било част от палатка, но тогава видял и друго — по-малко, замръзнало до портфейла. Ако палатката не е била толкова ярка, никога не би могъл да я открие. Въпреки това, като се замислиш колко е огромен районът, истинско чудо е, че изобщо са намерили нещо. Наричат тази част Изгубената ледена земя.

А Уилям Харингтън се е озовал в центъра й? Какво, за бога, го е накарало да се установи на повече от двайсет километра навътре в това… ледено нищо? Софи дори не би могла да си представи какво е замислял. И продължи да се чуди на глас:

— Допускате ли, че е пристигнал в Аляска заради някакво научно изследване?

— Какво по-точно?

— Може и да се заблуждавам, но непрекъснато мисля за проекта, за който той не спираше да говори. Наричаше го „Алфа“. Вероятно не означава нищо. Харингтън беше голям самохвалко, така че сигурно е преувеличил, като разказваше за някакъв клуб от супер атлети, от който бил част, но пък си струва да се поразровим малко.

— Проект „Алфа“? — разсмя се Ларсън. — Звучи ми налудничаво.

— Прав сте, Пол — призна тя. — Все пак съм доста заинтригувана. Продължавам да се питам какво е търсил в Аляска. Какво са намерили в портфейла?

— Шофьорската му книжка, сметки за неколкостотин долара, двайсетачка и дебитна карта на Visa. Върху кожата нямало нито драскотина. Представяте ли си? Странно, а? Като си помислиш само, че… Е, нали се сещате…

Като си помислиш, че добрият стар Бари е изял Уилям Харингтън…

— Изпратили са го в лабораторията в Анкоридж. Останките бяха откарани там преди това. Говорих с едно от момчетата. Обясних му, че проявявам интерес към разследването, и ще му бъда благодарен, ако ме уведомява какво става. Предполагам, че са започнали от банката, издала кредитната му карта, и после са се свързали с адвокатската кантора, движила делата му. Дори са се добрали до името на единствения му роднина. Доколкото подочух, той щял да наследи дяволски много пари. Дуейн Уикър. Втори братовчед. Много жалко, че е нямал други близки.

— Не знам кои са били приятелите му и дали изобщо е имал такива — подметна Софи. — Говорихме единствено за двайсет и четирите надбягвания, които беше спечелил. И за мехурите по краката му. Обстойно ми разказа за мехурите си.

Пол се разсмя.

— Мехури? Майтапите се.

— Съвсем не. Срамувам се да си призная какви неща ми се привиждаха, докато ми ги описваше. И сега се чувствам неловко. Тези състезания означаваха много за него.

— Тогава защо се е отказал от двайсет и петото?

— Ако трябва да споделя собственото си мнение, то е, че е бил сигурен, че няма да може да го спечели. Ала фактът, че е бил със спортния си екип и в Аляска, кара да се замисля дали в изчезването му няма нещо друго.

— Слушайте, хрумна ми една идея. Тъй като репортажът ви за надбягванията така или иначе е провален, защо не дойдете да напишете за Аляска? Недалеч от Бароу имаме петзвезден хотел. Какво ще кажете да ви резервирам стая? Все още не съм се отказал от вечерята на свещи.

— А в този лукс включва ли се и шоколадче на възглавниците?

Смехът му беше много приятен.

— Добре де, измислих си петте звезди, но това не причина да се откажете да дойдете. Наистина има хотел с прилични стаи и чисти чаршафи, а и трябва да види северното сияние. Гледката е невероятна.

— Защо ми се струва, че говорехте за Изгубената ледена земя?

— За красивата Изгубена ледена земя — отново се засмя той. — Това е доста странно противоречие, струва ми се. Трябва да го видите, за да разберете. Аляска ще ви плени.

— Нека да си помисля — отвърна тя.

— Мислете и за мен.

Остави този коментар без отговор.

— Ще ми се обадите, ако научите още нещо за Харингтън, нали?

— Ще ви позвъня при всички случаи. Дочуване.

 

 

Софи беше отчаяна.

— Трябва ми бира „Келис“, и то веднага.

— И ми се обади, защото… — попита Корди.

— Защото знаеш как да намериш на… на черно.

— На черно? — учуди се Корди.

— Да! На черно. Можеш или не?

— Имам няколко бутилки в хладилника. Бих могла да ти ги донеса след последното упражнение в лабораторията.

— Няма да стигнат. Необходими са ми няколко кашона.

— Добре де. Но нещо не схващам. За какво са ти?

— Защото мистър Битърман ще дойде довечера. Има една история, която искам да разследвам, и може би ще се наложи да предприема едно пътуване. Надявам се да одобри идеята и да покрие разходите ми. Ще ти разкажа всичко, като се видим. Но сега ми е нужна бира, и то много. Примамих шефа в апартамента си с това обещание, но малко преувеличих.

— Колко „малко“?

— Казах, че имам цял шкаф с любимата му напитка.

— Има лесно решение. Обади се в някой супермаркет и им поръчай да ти донесат от някоя друга марка.

— Това ще разбие сърцето на мистър Битърман. За него не съществува друга бира.

— Ами Реган? Може би тя ще помогне.

— На нея вече съм й поставила друга задача. Тя трябва да уговори Алек да ми помогне да получа нещата си обратно от полицейската лаборатория. Нямат никаква причина да задържат вещите ми.

— Джил ми каза, че цялата ти чанта била в кръв, а куршумът се ударил първо в закопчалката й. Горкичката. Наложило се да я вземат, защото е била намерена на местопрестъплението. Не гледаш ли криминалета по телевизията? Извадила си късмет, че не са разрязали килима ти и не са отнесли и него.

— Ами нещата в чантата? За какво са им портмонето, диктофонът и мобилният ми телефон? Сигурно батерията е вече за изхвърляне.

— Поговори с детектив Стайнбек.

— Вече го направих. Непрекъснато ми повтаря, че скоро ще ми ги върнат, но вече престанах да му вярвам. Той просто се подиграва с мен.

— Не знам какво си въобразяваш, че може да направи Алек. Това не е федерално разследване.

— Но има приятели в полицейското управление и се надявам да ги помоли за помощ. Диктофонът наистина ми трябва, имам записи на важни интервюта, които искам да прослушам отново — обясни Софи.

— Аха, с онзи бегач?

— Да. Отчаяна съм. Вече оставих съобщение на мобилния на Алек, за да го предупредя, че ако не получа диктофона си обратно до утре, ще нахлуя в лабораторията и ще си го взема сама. Дори ако трябва да разпердушиня онова място.

Корди се разсмя.

— О, обзалагам се, че много се е забавлявал, докато го е чел.

След като приключи разговора с приятелката си, Софи звънна на още няколко места, но никъде нямаше нужните й запаси от бира „Келис“. Напитката се бе превърнала в рядка ценност.

Нищо не вървеше според очакванията й и вече бе на ръба на нервен срив. Не искаше кой знае какво. Само една добра новина.

И най-накрая тя се появи. Но защо винаги става така, че добрите вести неизменно са съпровождани от лоши?, запита се тя.

А лошата беше, че идва Джак Макалистър.