Джули Гарууд
Огън и лед (36)

Тридесет и шеста глава

Сега, след като фурорът от клипа, пуснат в Мрежата, беше утихнал, Джак вече можеше да се върне на работа. Славата му избледняваше, защото междувременно в интернет се появиха две нови суперзвезди. И двете бяха първокласни холивудски икони, уловени да си разменят юмруци на пищното сватбено тържество на много известен продуцент, защото човекът бе проявил лошия вкус да изостави едната сексбомба и да се ожени за другата. Онова, което бе направило клипа толкова популярен, беше вулгарният език и оскъдното облекло, с което обидената актриса бе прекосила тълпата, за да се добере до засрамената булка. Започналата с груби обиди свада бе приключила с хвърляне на сватбената торта за десет хиляди долара. Скандалният запис се бе превърнал в истински хит.

Междувременно откри, че са го прехвърлили да работи по някакъв маловажен случай, но тъй като разследването с название „Инук“ продължаваше, той отиде при Питман и дълго спори с нея, че би бил по-полезен, ако разработва информацията, идваща от Аляска. Аргументите му бяха необорими, така че тя бе принудена да се съгласи.

— Познавам те, агент Макалистър. Ще продължиш да следиш случая със или без разрешение. Права ли съм? Няма значение, не е необходимо да ми отговаряш. Добре, връщам те. Ще се обадя, на когото трябва да ги уведомя, че ти възлагам разследването. И гледай да го приключиш скоро. Не ми харесва, когато стрелят по хората ми.

Кашоните с всички записки от изследванията на биолозите в Аляска бяха препратени в Чикаго. В Анкоридж не разполагаха с достатъчно хора и тъй като първото престъпление беше извършено тук, случаят беше техен. Агентите вече бяха изчели бележниците и бяха изгледали дисковете. Вълци. Часове, дни, месеци и нищо друго, освен вълци. В записите бяха открили едно-единствено необичайно нещо: никъде не бе отразена последната година от изследователската им работа. Бяха ли описани тези месеци някъде? И ако бяха, къде беше изчезнал дискът?

Джак бе отделил доста време на видеото, превъртайки набързо местата, където нямаше нищо интересно. Софи се бе оказала права. Животните просто ядяха, спяха, убиваха, ядяха, спяха, убиваха…

Преглеждаше някаква тетрадка, когато двама асистенти внесоха още няколко кашона.

— Тези откъде са?

— От една фондация за изучаване на дивата природа. Заключенията, които са направили биолозите след приключването на изследванията им.

До този момент всичко, което бяха прегледали във ФБР, бе съдържало рутинни научни разработки, в които не бяха намерили нищо подозрително. Но последните думи на Ерик към Софи, преди вълците да го нападнат, не му даваха мира: Ти продължи да ровиш. Какво се страхуваше, че би могла да открие? Какво, дявол да го вземе, толкова държеше да скрие този човек?

Агентите бяха разговаряли многократно с двамата останали живи учени, но те не успяха да хвърлят никаква светлина върху мотивите на Картър. Джак се бе запознал подробно с досиетата и на четиримата и не бе останал доволен от наученото. Някой във фондацията сигурно знаеше тайната на Ерик.

Накрая реши, че е крайно време лично да поговори с оцелелите. Щеше да започне с доктор Маркъс Леминг от Чикаго. Отби се в кабинета му без предупреждение, където секретарката го уведоми, че ученият е заминал за Северна Дакота на някакъв семинар. Другият учен, доктор Кърк Холпърн, живееше в Минеаполис. Взе сутрешния полет и рано следобед вече чукаше на вратата му.

Биологът го въведе в разхвърляната си всекидневна. Беше слаб човек с приведени рамене и вид на старец, въпреки че според досието му беше едва на четиридесет и пет години. Очевидната умора го състаряваше.

— Мога ли да ви предложа нещо за пиене, агент? — предложи той. Отмести купчина вестници от стола и махна на Джак да се настанява. — Съпругата ми се грижеше за реда вкъщи. Почина преди шест години — огледа стаята. — Опасявам се, че доста съм запуснал къщата.

— Как гледаше тя на продължителните ви пътувания до Аляска?

Лицето му просветна.

— Идваше с мен. Харесваше работата ми и обичаше да ми помага. Едва след смъртта й се присъединих към екипа на Ерик, Маркъс и Брендън в Инук.

— Разкажете ми за тях, докторе.

Джак стана и свали палтото си. Забеляза, че Холпърн се загледа в пистолета на кръста му, докато мяташе дрехата на облегалката на стола.

— Моля, наричайте ме Кърк. Не бих могъл да ви кажа нищо повече от онова, което вече казах на колегите ви.

— Ще ви бъда много благодарен, ако започнете от самото начало.

— Няма и много за разказване — отмести дантелена възглавница от един стол и се настани на него. — Ще започна с ръководителя ни, Брендън Финч. Беше изключително организиран човек. Уреждаше чартърни полети, за да не губим време. Но постепенно започна да ни опъва нервите. Всичко трябваше да става по неговия начин. Налагаше се за такива неща като какво ще ядем и в колко часа трябва да си легнем. Много досадно. Двамата се разбирахме добре, но понякога възникваха спорове. В един момент изолацията и лошото време си казват думата. Почувствах се ужасно, когато умря. Никой от нас не знаеше, че има проблеми със сърцето. Беше с наднормено тегло, но не и извън форма. Винаги участваше в наблюденията на открито.

— А какви бяха отношенията му с останалите?

— Примиряваха се, също като мен. От време на време се спречкваха, но след това не оставаха с лоши чувства.

— А Ерик Картър?

— Млад, нетърпелив, амбициозен. С Маркъс станаха близки приятели, защото бяха приблизително на една възраст. Добре работеха заедно и имаха сходни интереси. Е, поне в началото. Постепенно Ерик започна да прекарва сам по-голямата част от времето си. Колкото по-дълъг беше престоят ни, толкова повече приятелството им се рушеше. Един ден Маркъс ни повика с Брендън и заяви, че се страхува за него. Попита дали сме забелязали някаква промяна у него. Всъщност беше точно така. Беше започнал да се затваря в себе си и не позволяваше на никого да чете записките му с оправданието, че още не са систематизирани. Без друго повечето от написаното ни се струваше пълни безсмислици. Маркъс твърдеше, че изобщо не може да разчете драсканиците му.

— Имате ли някаква представа какво би могъл да крие?

— Не, никаква. Агентите казаха, че преди да умре, бил казал на мис Роуз за някакви тестове. Тревожеше го нещо, върху което тя работеше. Но не знам какво е имал предвид.

Джак бе решил да минат към Маркъс Леминг, когато внезапно му хрумна да зададе друг въпрос:

— Кой от вас записваше с камерата?

— В началото се редувахме, но през последните две години Ерик настояваше да записва само той.

— Значи съществуват дискове и от последната година?

— Разбира се. Той непрекъснато ги гледаше. Това ни подлудяваше. Накрая се наложи да изместим дивидито в малката стая, за да можем поне да затваряме вратата. Гледаше часове наред. Обожаваше Рики. Което важеше за всеки от нас. Той е невероятен екземпляр. Иска ми се да имах възможност да го наблюдавам до последния му ден. Не си мислете, че ще го бъде дълго. Полярните вълци имат кратък живот. Трябваше да се откажа на определен етап от изследването, защото Брендън настояваше да го придружавам при изучаването на вълчетата, които Рики остави във втората глутница. Бихме могли да се похвалим, че сме създали наследство от сой. Ще ви призная, че научихме доста, но не снимахме новото му семейство толкова, колкото ни се искаше. Ерик ни бе уредил с най-съвременната аудио и видео техника. Направи трийсет диска. Нощем ги гледаше с изключен звук. Не искаше да слуша, само да ги гледа. От първия до тридесетия. Когато свършеха, започваше отново. Маркъс се опасяваше, че ще стигне до нервен срив. Можехме да го върнем у дома, но така или иначе скоро трябваше да си тръгваме, така че се примирихме със странното му поведение. Вярвах, че щом се прибере в града, тази му страст ще отшуми. Джак пожела да се върнат към записите.

— Казахте, че става въпрос за трийсет диска. Сигурен ли сте в бройката?

— О, да, напълно.

— Защото намерихме само двайсет и три.

Кърк се облегна на стола.

— Какво ли е станало с останалите седем?

— Вие ми кажете.

Мъжът разтърка брадичката си.

— Нямам представа. Ерик трябва да е направил нещо с тях. Може да ги е скрил в дома си. Проверихте ли? — усмихна се и добави: — Разбира се, че сте проверили.

Джак обърна разговора към последния учен — Маркъс Леминг.

— Както ви казах, двамата бяха близки, докато Ерик не започна да се държи странно. Маркъс беше много отдаден на изучаването на глутницата и до края на експедицията вече повече общуваше с мен, отколкото с него. Вечерите, докато Ерик гледаше записите, ние играехме на карти или на скрабъл^[1]. След като напуснахме Инук, разговаряхме няколко пъти. Смята да се премести в Северна Дакота, за да е по-близо до семейството си. Изследователската работа доста го откъсна от тях.

Джак разговаря с Кърк повече от час. Вече обличаше палтото си, запътен към вратата, когато внезапно спря за още един въпрос:

— Никога не сте назовавали изследванията си проект „Алфа“, нали?

— Колегите ви вече питаха за това поне стотина пъти. И на тях, и на мис Роуз заявих, че няма такова нещо.

— Вие сте говорили със Софи?

— Да, обади ми се вчера. Каза, че много би искала да дойде и да се срещне с мен. Проведохме доста дълъг разговор. Разпитваше ме за проекта „Алфа“, а после темата някак се измести към съпругата ми. Хубаво е да се върнеш към спомените. Опасявах се да не я отегча, но тя прояви искрен интерес.

Такава беше неговата Софи. Бе способна да предразположи всеки да й разкаже живота си. Но тя не беше негова, нали? Джак често мислеше за нея. Тя ужасно му липсваше.

Не излезе от съзнанието му и през целия обратен полет до Чикаго. Значи продължаваше „да рови“, както се бе изразил Ерик. Нямаше да се откаже, което го накара да почувства безпокойство. Трябваше да й се обади и да й каже да престане. Необходимо беше да говори с нея и да се опита да я убеди, че няма смисъл.

Всъщност просто имаше нужда да я види отново.