Джули Гарууд
Огън и лед (27)

Двадесет и седма глава

702. Записка в дневника

Чикаго

Двамата с Ерик сме изтощени от пътуването, но си струваше. Най-после намерихме купувач. Връзките ни в Азия и Европа не доведоха до нищо. Не знам как така не се сетихме за Средния Изток още от самото начало.

За мултимилиардер от Дубай петдесет милиона не означават нищо, затова се съгласихме веднага. Единственото му изискване беше да му посочим твърдо дата за провеждането на експеримента върху човек.

Вече сънувах как ще изхарча своята част. Винаги съм искал да отида до Фиджи. Ако пясъкът е фин, а жените още повече, може да се установя окончателно там.

Джак не започна да хвали професионалните й умения, а просто отговори на въпроса й:

— Не си ужасен репортер.

Минаха няколко минути, преди да го попита:

— Колко братя имаш?

— Трима.

— А сестри?

— Нямам.

Той бавно се обърна към нея. Беше прекалено едър за това малко легло. Претърколи я и я притисна към себе си.

— Защо са всички тези въпроси?

Приближи лицето си до нейното и очите му проблеснаха в тъмнината.

— Ти знаеш за мен всичко каквото може да се знае, а аз за теб нищо.

— Напротив. Знаеш къде съм израснал, къде съм учил и кога съм постъпил във ФБР. Знаеш също, че много ми харесва начинът, по който ме целуваш.

Тя се усмихна.

— Лека нощ, Джак.

Той се разсмя.

— Лека нощ, Софи.

Джак издържа така до към два след полунощ, когато Софи се раздвижи неспокойно до него. Не беше сигурен дали е будна, или спи, но след като я разсъблече без никаква съпротива от нейна страна, това нямаше никакво значение. Сега беше негов ред да я прелъсти. И, о, господи, беше дори по-хубаво, отколкото първия път. Беше толкова отзивчива на всяко докосване, а страстните й стонове му доставяха такова удоволствие. Сега първо се увери, че е стигнала до края преди него. А когато тя се освободи от напрежението, го задържа по-дълго в себе си. Което също беше невероятно усещане.

Вече се унасяше, когато в съзнанието му се зароди една мисъл. Всъщност той ли я беше прелъстил или тя него?

 

 

Отричай, отричай, отричай.

Софи отново се гневеше на себе си, че бе изгубила самоконтрол. Защо не можеше да държи ръцете си далеч от него? Ако бяха в Чикаго, щеше да й бъде по-лесно да стои настрана, но тук обстоятелствата ги принуждаваха да бъдат постоянно заедно. За щастие той уважаваше неизреченото й желание да не споменават нищо за случилото се помежду им през нощта.

Чипър ги очакваше до самолета си. Натовари багажа им, докато Софи се настаняваше на задната седалка. Джак седна на мястото до пилота и я попита дали се чувства добре.

— Да. Защо да не съм добре? Зле ли изглеждам? — нервността я подтикваше да продължава да говори: — Защо ме питаш?

— Защото си необичайно мълчалива. Но наистина изглеждаш прекрасно, още повече като се има предвид, че и двамата спахме малко тази нощ.

— Смята се, че Бароу е сред пустинята. Знаеше ли това?

Той се разсмя. Тя продължаваше да се преструва, че нищо не се бе случило.

— Така ли?

— Да. Там много рядко вали дъжд, но затова пък снегът го компенсира. В началото на октомври температурите могат да паднат под нулата и да останат такива до края на май и началото на юни. Никога не става горещо.

Чипър се качи в самолета, чу последния й коментар и добави:

— Снежната покривка обичайно надхвърля два метра през октомври. Но днес не вали, или поне засега.

— Джак иска да види океана — каза му Софи. — За него идеалната ваканция е да седи и да го съзерцава.

— В такъв случай има късмет — заяви мъжът. — Бароу е обграден от вода от три страни, така че ще можете да го гледате, независимо по кой път ще се движите.

Заради силния вятър полетът до Бароу беше още по-тежък от този до Дедхорс и стомахът на Софи на няколко пъти се свива болезнено. Въпреки това с готовност се съгласи да отложат кацането, когато Чипър предложи да направят няколко кръга, за да може Джак да види океана от високо.

Бароу не беше красиво място, но жителите му бяха най-милите хора, които някога бе срещала. Всички бяха настроени приятелски и готови да се притекат на помощ. Гордееха се с града си и особено с футболния си отбор. Софи предварително се бе обадила и треньорът вече ги очакваше. Разпита го за момчетата и техните истории, но Джак беше този, който задаваше компетентните въпроси за популярния спорт. Докато двамата мъже обсъждаха сезона, тя непрекъснато си водеше бележки.

Треньорът Смит им разказа за първия мач, който отборът му бе спечелил. Това беше истинско събитие в такава малка общност. Играчите и селекционерите им отпразнували победата, като скочили в Северния океан. Празненство с пица нямаше ли да им бъде достатъчно?, запита се наум Софи.

Мъжът повика двама от спортистите да поговорят с тях. По време на срещата тя забеляза две момичета, седнали на пейка недалеч от тях, които си говореха и се смееха. Едното се изправи, а другото го побутна към игрището, правейки му знак да се приближи до групата. То пристъпи бавно и застана на няколко крачки от Джак.

— Извинете — срамежливо го потупа по гърба девойката.

Той се обърна изненадано.

— Да?

— С приятелката ми се чудехме… — започна тя и се обърна към другото момиче, което му правеше жестове да продължи. — Чудехме се дали сте онзи полицай от клипа в YouTube.

Софи избухна в смях.

Джак търпеливо поговори с момичето няколко минути и след като благодари на треньора Смит за отделеното време, припряно отведе Софи от игрището.

— Наистина трябва да изгледам онова видео.

На него изобщо не му беше забавно, но тя продължаваше да се смее, докато не влязоха в близкия ресторант.

Някаква двойка, която обядваше на съседната маса, охотно завърза разговор с тях и с удоволствие им разказа за малката общност. Бяха прекарали в Бароу целия си живот и можеха да предоставят интересни подробности за статията й. Предложиха им няколко прилични места, където биха могли да отседнат през нощта, и Джак избра хотел, намиращ се недалеч от ресторанта.

Докато стигнат до него обаче, двамата бяха премръзнали.

Той закрачи из фоайето, опитвайки се да се стопли.

— Не бих могъл. Не бих могъл — повтаряше непрекъснато.

— Какво не би могъл?

— Да живея тук. Този студ ще бе убие.

— Не е толкова лошо. И в Чикаго зимата не е най-приятното време.

— Устните ти са посинели.

— След като ни дадат стаи, бих искала да пообиколя града и да поговоря с още хора.

— Ще вземем една стая, а не две. И, Софи, няма да ходим никъде. Трябва да разберем как да стигнем до полицейското управление. Централата за Дедхорс и другите малки градчета се намира тук, в Бароу. Бих искал да поразпитам за Харингтън.

За беда полицаите не можеха да им кажат нищо повече от онова, което вече им беше известно. Смъртта на Уилям беше нелепа трагедия вследствие на нещастен случай. Разследването беше приключило.

Софи ги попита как би могла да се свърже с Джо Руни, който й бе съобщил за инцидента.

— Той живее извън града, но не е далече — осведоми я един от офицерите. — Тази седмица е в отпуск, но съм сигурен, че ако му се обадим, няма да откаже да се срещне с вас.

Когато Джак се поинтересува как Харингтън би могъл да стигне до толкова усамотено място, те предположиха, че е използвал търговски полет до Феърбанкс, а след това е наел чартърен самолет за Инук.

— Това е най-близкото селище до мястото, където се е установил. Там живеят малко хора. Все някой трябва да го е видял. Доставят им продукти с малки самолети. Обзалагам се, че е пристигнал с някой от тях.

— Колко близо до океана е бил? — попита Софи.

— Много — отвърна полицаят, като се обърна и посочи мястото на картата, окачена на стената.

По-късно същата вечер Джак се пъхна в леглото и я притегли в прегръдките си. Двойното легло не беше тясно като предишната вечер, но все пак му се искаше да я чувства до себе си.

— Утре ще поговорим с Руни, а после ще отскочим до Инук. Но след това се прибираме. Съгласна ли си?

— Съгласна съм.

Тя дълго не можа да заспи. Мислите й постоянно се въртяха около Харингтън. Той не бе дошъл тук доброволно. В това беше сигурна. Беше човек, който обичаше лукса и скъпите клубове, където би могъл да впечатли хората с парите си. Да се установи на палатка съвсем сам? Невъзможно. Някой или нещо го бе примамило в това усамотено и мразовито място.

Всички, с които се бе срещала, бяха говорили за него с известно пренебрежение и тя ги разбираше. Ала вътрешно продължаваше да я гложди някакво съмнение. Не би могла с лекота да забрави мистериозната смърт на Уилям. И бе твърдо решена да стигне до истината.