Джули Гарууд
Огън и лед (4)

Четвърта глава

22. Записка в дневника

Арктическият лагер

Двамата с Брендън отново трябваше да излезем. Беше кучешки студ, но взехме предпазни мерки, за да не замръзнем. Миналата седмица Ерик и Кърк забелязали глутница вълци да изкачват платото и ги последвали, за да видят къде ще се установят. Няма да монтираме апаратурата, докато не намерим стабилен материал за изследване.

Харингтън бе настоял да се срещнат два часа преди началото на надпреварата и очакваше Софи на определеното място пред един от любимите й фонтани — във формата на плачеща върба, от чиито най-горни клони безшумно се стичаха струи вода.

Когато наближи, репортерката го видя да прави разгряващи упражнения. Верен на думата си, беше облечен в характерния си екип — бели спортни шорти, които по нейно мнение прекалено плътно прилепваха към тялото му, червена тениска, черни маратонки и червени чорапи с тънка бяла лента на ластика. Направи му няколко снимки, докато той не спираше да говори и да предлага каква поза да застане. Софи не беше от най-ранобудните, но мистър Себелюбие изобщо не забелязваше или пък нехаеше, че дамата е прекалено мълчалива. Пък и как би могъл да забележи? Изобщо не преставаше да говори… и да дава нареждания.

— Сигурна ли сте, че камерата ще снима на финала? Знаете ли къде да застанете? Мисля, че стълбите на отсрещната страна на улицата са най-подходящото място. Много е важно да се получат качествени снимки, нали? Още повече че ще се появят на първата страница на вестника — тонът му стана по-остър: — Нали ще са на първа страница?

— Не зная, ще трябва да проверя…

— Уговорката ни беше такава — прекъсна я той.

— Така ли? Е, в такъв случай…

— Това е решено! — отново не й даде да се доизкаже.

— Разбирам — всъщност Софи нищо не разбираше, но не се сети какво друго да му каже. Колкото и странно да бе, отговорът й като че ли го успокои.

— Сега да поговорим за снимките — започна той. — Трябва да имате готовност. Всеки професионален фотограф е наясно с това. Наистина не ми е ясно защо точно вие ще снимате. Трябваше да доведете някого от вестника. Знаете ли изобщо как се прави? Постарайте се да има поне една поза в цял ръст на стартовата линия, но след това на финала гледайте да ме хванете в момент, когато слънцето ми свети в гръб. Но не точно зад мен, защото ще се получи блик^[1], а ние искаме да избегнем това, нали? Значи трябва да сте подготвена, за да не изпуснете момента.

Софи имаше чувството, че ако още веднъж й повтори да бъде готова, ще се разкрещи.

— Да, вече ми го казахте — и добави едва доловимо: Поне двайсетина пъти. Уверявам ви, всичко ще бъде наред.

Но мъжът продължаваше, сякаш изобщо не я бе чул:

— Знам какво ще направим. Имате ли визитка?

Тя намери една на дъното на чантата си и му я подаде. На нея нямаше нито лого, нито служебен адрес, само името й и номера на мобилния й телефон. Беше я поръчала, след като напусна предишната си работа. В стремежа си да пести всеки долар бе решила да използва старите и едва след това да си направи нови.

Харингтън разкопча ципа на задния джоб на шортите си и измъкна тънък кожен портфейл. Пъхна визитката в него, но изведнъж сякаш размисли и каза:

— Май е по-добре да я дам на някого от снимачния екип — приклекна на едно коляно и пъхна визитката в десния чорап. — Те ще ви се обадят, щом наближа последното възвишение. Нали разбирате, така ще имате време да се подготвите.

Да се подготви за какво? Умираше да му зададе този въпрос само за да види реакцията му.

Няма смисъл, помисли си тя. Този човек бе лишен от чувство за хумор, а в този ранен час същото важеше и за нея.

Той протегна ръце високо над главата си и разкърши рамене, сякаш искаше да се отърси от досадна болка във врата, и заяви:

— Е, вече трябва да тръгвам. Освен това имам нужда от допълнителна разгрявка. Обикновено отделям за това трийсет минути.

— Точно трийсет?

— Естествено. Не обичам изненадите, затова планирам всичко до последния детайл. За мен прецизността е от особено значение. Бихте могли да споменете това статията.

— В такъв случай е по-добре да побързате… ако искате да сте в добра форма.

— Да, права сте.

Уилям вече тичаше по пътеката, когато тя подвикна след него:

— Късмет!

— Няма да ми е необходим — хвърли й поглед той. — До скоро!

Софи се зарадва, че се отърва от него, макар и за малко. Отиде в кафенето на две преки от мястото на срещата им, изпи две чаши горещ чай и почувствала се отново човек, се запъти към стартовата линия, за да наблюдава състезанието.

Бегачите вече се тълпяха на улицата с добре закрепени на фланелките им номера. Тя нагласи фотоапарата, за да заснеме старта на Харингтън, уверена, че няма как да не е на първа линия, но не успя да го види никъде. Заобиколи от другата страна на старта, намери свободна пейка, покачи се върху нея и отново го потърси с поглед. Нямаше го. Червената му тениска би трябвало да й помогне да го открие по-лесно, но как можеше да знае, че толкова много хора ще бъдат облечени в червено точно този ден?

Предупредителният сигнал подкани състезателите да заемат позиции. Цяло море от лица се понесе покрай нея, но в нито едно не разпозна Уилям Харингтън. Беше го изпуснала.

Раздразнена, тя се отпусна на пейката и сложи апарата в скута си. Щом Харингтън толкова настояваше да го снима на стартовата линия, защо не бе застанал в предната редица? Беше сред първите състезатели, появили се в парка още преди организаторите да разположат масите и столовете си и следователно бе разполагал с достатъчно време да си избере подходящо място. Защо бе допуснал другите да го изпреварят? При стотиците бегачи, изпълнили улицата като колония от мравки, нямаше как да различи, когото и да било.

Огледа тълпата от зрители с надежда да види поне снимачния екип, но такъв изобщо липсваше.

Не й оставаше нищо друго, освен да чака. Дългата върволица спортисти се точеше по улицата и вече изчезваше в най-близката пресечка. Софи се запъти към финала, за да заснеме появата на победителя.

Минута по-късно иззад ъгъла се появи самотна фигура. Тълпата я приветства бурно.

Е, да започваме, каза си мислено Софи, вдигна апарата и се приготви да снима.

Бегачът се приближаваше все повече и когато му оставаха само стотина метра до финала, зад него се появиха и конкурентите му.

Софи се наведе леко, за да фокусира апарата. Охо! Победителят не беше Харингтън. Беше мъж, когото никога досега не беше виждала. Бързо огледа лицата на приближаващите, но Уилям не беше и сред тях.

Един след друг бегачите прекосяваха финала, но него все го нямаше. Не беше нито първи, нито последен, нито някъде по средата.

Човекът просто беше изчезнал.