Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (9)

IV

Муни дремеше на стола си. Изпружил бе крака на бюрото, а лицето му изразяваше напрежение и тревога. Сънуваше, а всеки път, когато го спохождаха сънища, те бяха свързани с личните му затруднения.

Разбуди го рязък звук от чукане по вратата и той седна, като сънено примигна, без да е сигурен дали не му се е счуло. Чукането се възобнови.

„Вероятно е Хари — помисли си той, прозина се и пристъпи към вратата. — Е, сега ще се изясни дали хрумването е било добро. Няма да се изненадам, ако е така. На момчето му сече пипето.“

Отвори и слисано погледна полицая, който стоеше пред него.

— Мистър Муни? — попита полицаят.

— Аз съм — отговори Муни почтително. Винаги се отнасяше с уважение към полицаите. — Какво се е случило?

— Работи ли за вас един млад човек на име Хари Рикс?

Муни изпъшка.

— Само не ми казвайте, че сте го окошарили. Нямам пари за гаранция, ако за това сте дошли.

— Ранен е — рече полицаят. — Трябва да дойдете в участъка.

Муни пребледня — в моменти на умиление гледаше на Хари като на син.

— Ранен? — повтори. — Зле ли е?

— Не, не е зле. Но е преживял сътресение, нали разбирате — отвърна полицаят. Имаше едро, кръгло като месечина лице, свежа кожа, пясъчноруса коса и кротко, печално изражение. „Изражение, подходящо за погребален агент“, рече си Муни. — Иска да си отиде вкъщи и каза, че вие ще се погрижите за него.

— Естествено, че ще се погрижа — потвърди Муни, изненадан, че се чувствува тъй разстроен. — Само ме изчакайте секунда да се облека и да заключа.

Влетя обратно в канцеларията. Краката му се подкосяваха, ръцете му трепереха.

„Бедата е, че остарявам — разсъждаваше наум, докато се мъчеше да навлече палтото си. — Заприличвам на грохнала дъртофелница. Тъй или иначе, и за мен е шок. Тоя момък ми допада. Ех, да имах някоя бутилка тук! Една глътка би ме оправила.“

Отвори чекмеджето на бюрото, но шишето уиски под купчината хартии отдавна си стоеше празно. Муни въздъхна, угаси лампата, върна се при входната врата, излезе и заключи.

— Готов съм — заяви на полицая. — Какво му се е случило?

— Бил е ударен по главата. Намерих го наблизо, проснат на улицата. Отказа да отиде в болница, та го превързахме в участъка.

— Ударен по главата? — повтори Муни неразбиращо. — Искате да кажете, че някой го е ударил?

— Точно така.

— Кой? — запита Муни. — Надявам се, че сте го заловили?

— Не съм заловил никого. Сега инспекторът разговаря с Рикс.

Муни внезапно се закова и сграбчи ръката на полицая.

— Да не са му свили фотоапарата? Струваше ми четиридесет лири преди войната, а сега не мога да го купя и на тройна цена!

— Не знам нищо за никакъв фотоапарат — рече полицаят, като откопчи ръката си. — Ако побързате, ще стигнем по-скоро.

Муни нямаше желание да върви бързо, но все пак положи усилие да се движи по-стегнато. Усещаше се потиснат и съкрушен. Мрачно си мислеше, че ако човек, достигнал до неговата възраст, не може дори да си пийне, когато има нужда, значи работата му е спукана. „Безсмислено е, Муни, приятелче, свършено е с теб. На петдесет и шест години не си в състояние да си позволиш и бутилка скоч! Така ти се пада! Не те чака друго, освен приют за бедни.“

Когато най-сетне се добраха до полицейския участък, Муни бе изпаднал в пълно униние. Натрапваше му се заключението, че всичко се е провалило, че Хари ще е извън строя, а фотоапаратът е бил откраднат.

„Никакви нововъведения занапред — мина му през ума, докато се изкачваше по стълбите зад широкия гръб на полицая. — Точка. Не биваше да разрешава на Хари да излиза нощем. Трябваше да предвидя, че някой пиян ще се ядоса и ще го удари. Не всеки има желание да му блесне светкавица в очите. Можех да се сетя какво ще стане.“

Въведоха го в просторна канцелария. Двама цивилни офицери стояха и пушеха до незапалената камина, а Хари седеше на стол.

— Божичко, синко! — възкликна Муни и пристъпи към него. — Как си? Какво ти сториха?

Хари с усилие му се усмихна. Главата му беше бинтована, а лицето му — бледо и стреснато.

— Всичко е наред, мистър Муни. Положението не е толкова страшно, колкото тези господа се опитват да го изкарат.

Към тях се приближи един от цивилните офицери — дебел, добродушен на вид човек в торбест костюм от туид.

— Той каза, че иска вие да дойдете, затова изпратихме полицая при вас. Главата му е пукната. Редно е да отиде в болница. — Офицерът погледна Хари и се намръщи. — Късметлия си, момко, че главата ти е корава като камък. Иначе щеше и повече да си изпатиш.

Хари докосна челото си и примигна.

— Благодаря, вече достатъчно ми се струпа — възрази той. — Ако нямате нищо против, бих желал да се прибера вкъщи.

— Ще те пуснем след няколко минути — отвърна офицерът. — Сега ще ни донесат по чаша чай. Няма защо да бързате — обърна се той към Муни. — Аз съм инспектор Паркинс, а онзи там е сержант Досън. — Махна с ръка към другия. — Седнете, мистър Муни. И вие не изглеждате блестящо.

Муни седна и тъй като внезапно се оказа център на внимание, уморено прокара ръка по лицето си и се помъчи видът му да не е като пред припадък.

— Всъщност се чувствувам доста зле. Голям шок изживях. Дали нямате глътка бренди?

Паркинс се усмихна.

— Бих могъл да ви намеря малко уиски, освен ако не предпочитате чай. — Изражението на Муни го разсмя, той извади от един шкаф бутилка скоч. — Винаги я държа подръка, в случай, че на някой му прилошее — каза офицерът и намигна. Подаде на Муни щедро напълнена чаша: — Заповядайте, мистър Муни. Това ще ви съвземе.

Муни с благодарност пое чашата. А винаги се бе подигравал на полицаите! Никога повече няма да постъпва така. „Страхотно свестни момчета“ — помисли си, като гаврътна половината уиски наведнъж.

— Пооправих се — рече извинително. — Добре ми дойде.

Влезе полицай, понесъл три огромни чаши чай, които остави на масата.

— Пийни, момко, и ще се почувствуваш бодър като кукуряк — каза Паркинс, като поднесе чая на Хари. — Запали си цигара, ако ти се пуши.

Хари прие предложената цигара. Въпреки главоболието се наслаждаваше на неизпитаното досега изживяване да го разтушава полицейски инспектор.

— Хари, задигнаха ли ти фотоапарата? — попита тревожно Муни.

— Не, тук е, само филмчето са взели.

Муни изпусна въздишка на облекчение.

— Няма значение. За фотоапарата се безпокоях.

— Тъй-тъй, мистър Муни — намеси се Паркинс. — Нека разменя две думи с младия ви приятел, после сте свободни да си вървите. Мистър Рикс, ако сте в състояние, опитайте се да ни помогнете. За онзи, дето ви е ударил. Казвате, че бил нисък, набит и с коса като кълчища. Лицето му не сте видели. Така ли е?

— Точно така — отвърна Хари, отпивайки от чая.

— Можете ли да добавите още някакви подробности? Как беше облечен?

— Ами не успях да го разгледам добре. Беше много тъмно. Стори ми се, че е с тъмен костюм и тъмносиня или черна риза. А, да, сега си спомням, фъфлеше и говореше на нос.

Паркинс извърна очи към Досън, който поклати глава.

— Не ни е известен, но държим да го заловим час по-скоро — заяви Паркинс на Хари. — Извършил е доста нападения напоследък. Използува велосипедна верига. Като ви махнат превръзката, ще видите отпечатъка. Тия дни трима-четирима души дойдоха тук със същите белези на лицето. При тях е било с цел грабеж, но някак не смятам, че във вашия случай това е била подбудата. Мисля, че сте го снимали, вероятно без да знаете, а той ви е халосал, за да вземе филмчето.

— О, не — възрази Хари. — Убеден съм, че не съм го снимал. Такава коса като кълчища се помни. Изобщо не бях го виждал до момента, в който ме нападна.

Паркинс разбърка чая си с писалка и се втренчи в него.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

— Добре, но той е държал да ви отнеме филмчето по една или друга причина. Може да сте снимали човек, за когото той работи. Сещате ли се някой да се е възпротивил, когато сте го фотографирали?

Сещаше се, естествено. Яката фигура на кавалера на Клер изникна в главата му. Хари обаче нямаше никакво намерение да въвлича Клер в истории с полицията. Това бе последното, което би сторил.

— Не — отсече той, но отклони погледа си, неспособен да срещне спокойните очи на Паркинс. — Не си спомням някой да се е противопоставил.

— Не избързвайте с твърденията — меко каза Паркинс. — Имаме достатъчно време. Размислете.

— Нямам какво да размислям — кратко отвърна Хари. — Никой не се е противопоставял.

Настъпи мълчание, после Паркинс сви масивните си рамене и рече:

— Е, да приемем, че е така. Жалко. Тоя тип е опасен, мистър Рикс. Искаме да го заловим.

— Ами не ви спирам — отвърна Хари. Тъй като бе излъгал и го болеше главата, го беше яд и на инспектора, и на себе си.

Паркинс се взря в него продължително и изпитателно.

— Смятам, че приключихме — отрони най-сетне той. — Ако впоследствие се сетите за нещо, надявам се да ме уведомите. Онзи е опасен. Лошо ще се получи, ако някоя нощ удари човек, чийто череп не е корав като вашия. И най-дребната улика би могла да ни отведе до него. Все още ли сте съвсем убеден, че никой не се е противопоставил да го снимате?

Хари усети, че пламва.

— Да, убеден съм. Но ако ми хрумне нещо, ще ви известя.

Паркинс се изправи.

— Добре. Смятам, че един сън няма да ви навреди. Отвън чака кола да ви закара. Мистър Муни ще дойде с вас. Мислите ли, че ще разпознаете нападателя си, ако го видите отново?

— О, да — мрачно отговори Хари. — Бих го познал навсякъде.

— Е, и това не е малко. Ако ви се мерне някъде, повикайте полицай. Не се правете на герой и не действувайте сам.

— Ясно — каза Хари неуверено и се изправи.

Муни го хвана за ръката.

— Аз съм с теб, синко. Не се вълнувай и се опри на мен.

След като те си тръгнаха, Паркинс угрижено погледна Досън.

— Смятам, че ще е от полза да държим тоя младеж под око. Знае повече, отколкото казва. Чудя се защо ли лъже. Нека Дженкинс го следи през идущите няколко дни. Струва ми се, че не е изключено да се окаже интересно да разберем кои са приятелите му.