Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (33)

V

Морето се надигаше срещу скалата и големите вълни се разбиваха в подножието й, а водните капчици и пяната достигаха чак до пещерата.

Дъното й беше сухо и защитено от вятъра. Хари седеше на песъчливата почва и наблюдаваше как огромните вълни приближават и се обръщат с грохот.

Клер лежеше на едната си страна, положила глава на коляното му.

— Радвам се, че дойдохме — каза тя. — Тук се чувствувам в безопасност. Вълнуващо е, нали?

Хари погледна тъмните бързи облаци, открояващи се върху осветеното от луната небе. Беше вълнуващо, но той би предпочел да е в леглото си на Феърфийлд Роуд. Една нощ щяха да издържат, но какво щяха да правят утре? Изпитваше глад и макар и да бяха защитени от вятъра, беше студено, а от вълните въздуха в пещерата се просмукваше от влага.

— Тази вечер все ще изкараме някак — рече той. — След малко ще отида да се обадя на Муни. — Погледна часовника си. — Девет минава. След половин час ще се опитам да намеря телефон.

Клер мушна ръката си в неговата.

— Не ходи, Хари. Безполезно е. Муни не е в състояние да ни помогне. Предпочитам да стоиш тук. Утре сутринта ще те оставя.

— Няма да говорим повече за това — каза Хари твърдо. — Няма да вършиш нищо безразсъдно. Нека ни открият, ако могат. Надявам се Муни да ни е от полза. Вероятността е малка, но си струва да опитаме.

— Хари, ти си много добър с мен. Съжалявам, че се държах като уличница. Исках да направя толкова много за теб, а виж какво постигнах.

— Точка по въпроса. Нека се опитаме да мислим за бъдещето. Студено ли ти е?

— Малко. Ще ми се да си бях донесла някоя дреха. Но беше толкова топло…

— А пък на мен ми се ще да бяхме взели нещо за ядене. Ако Муни може да дойде тук утре рано…

— Не тръгвай, Хари. Там е мокро и опасно. Ще вземеш да се подхлъзнеш!

— Ще внимавам. Чудя се какво ли ще стане при прилива. Смяташ ли, че сме достатъчно високо?

— Да. Морето едва ли стига чак дотук. Пясъкът е сух.

Хари отмести внимателно главата й от коляното си и се изправи.

— Подложи си сакото ми. Не ми е студено. Помъчи се да поспиш.

— Няма нужда. — Тя легна и отпусна глава върху лакътя си. — Добре ми е. Веднага ли тръгваш?

— След малко.

Той отиде до входа на пещерата и погледна кипящата водна повърхност долу. Една вълна се разби и той отскочи назад, за да не се намокри. Клер беше права. Не беше лесно да излезе от пещерата сега, но нямаше друг избор. Това беше единственият им шанс.

— Внимавай, Хари! Не виждаш ли? Не можеш да излезеш, докато не утихне морето, а такива изгледи няма.

Той се върна и седна до нея.

— Ще почакам. Има време. Опитай се да поспиш, Клер. Утрешният ден навярно ще е тежък за нас.

— Да не беше толкова студено…

Той съблече сакото си и я зави.

— Не се притеснявай за мен — каза й. — Не ми е студено. Опитай да поспиш.

Стоеше до нея, заслушан в рева на морето и уловил ръката й. Скоро почувствува как тя се отпуска и се надвеси над лицето й. Спеше. Когато я погледна, в миг осъзна пълната безнадеждност на положението им. Как можеха да се надяват да избягат? Всеки ще я познае. Мисис Бейтс ще ги опише в подробности. Заедно всеки ще ги посочи с пръст.

Надигна се тихо. Единствената надежда беше Муни. Реши да тръгне веднага. С малко късмет щеше да успее да се върне, преди Клер да се събуди. Усещаше се вдървен и премръзнал от дългата неподвижност и разтри ръцете си, за да — възстанови кръвообращението.

От пещерата нагоре по скалата се виеше тясна пътека. Слизането не се бе оказало особено трудно, защото тогава не духаше, но сега, когато застана на входа на пещерата, от поривите на вятъра се олюля, а една неочаквана вълна го изпръска с пяна и морска вода.

Наведе глава и излезе на пътеката. Щом се озова извън завета, вятърът го блъсна с всичка сила и едва не го тласна в кипящото море долу. Вкопчи се в ниския храст към пътеката и застина без да помръдне, докато вятърът го шибаше и вълните го обливаха с пяна.

Няколко метра по-нататък имаше втори храст. Той скочи към него, просна се по корем и се вкопчи в корените му. Вятърът едва не го повали. Бавно и мъчително успя да изпълзи до ръба. На два пъти му се стори, че ще падне. Веднъж кракът му се подхлъзна и ако не бе успял да се задържи, щеше да полети към блъсканите от морето скали долу: Когато най-накрая се изкатери, беше останал — без дъх и трепереше. Легна на земята и се помъчи да успокои дишането си, ужасен от мисълта, че ще е невъзможно да се върне долу, докато не утихне вятърът.

След малко стана и тръгна през тревата и храсталаците към пътя. Там беше завет и Хари хукна да бяга.

Луната грееше я пътят се открояваше като бяла лента пред него. Тичаше по тревясалия банкет, за да заглуши стъпките си, и се ослушваше за някакви обезпокоителни звуци. Спомняше си, че край пътя на идване бе видял една кабина на Автомобилната асоциация, в която би трябвало да има телефон. Само да успееше да влезе вътре.

Стори му се, че тича с часове, но всъщност бе изминал само около миля, когато зърна кабината. Беше заключела и се огледа наоколо, за да намери нещо, с което да счупи стъклото. Един голям камък в канавката наблизо привлече вниманието му и той го вдигна.

— Недей, Рикс — разнесе се глас някъде от мрака и иззад кабината се появи едър, познат силует.

Хари се стресна, хвърли камъка и се обърна, за да побегне, но двама полицаи се изпречиха пред него. Единият го улови за ръката.

— Окей — каза инспектор Паркинс. — Той няма да прави въртели, нали, Рикс?

— Няма — отвърна Хари.

— Така. Къде е тя? Къде я остави?

— Разделихме се — отговори Хари, мъчейки се да овладее гласа си. Говореше с пресипнал шепот. — Не знам къде е сега.

Единият от полицаите щракна електрическо фенерче и го насочи към храстите и почти веднага припламнаха фарове на кола, които осветиха пътя.

— Пръснете се и си отваряйте очите на четири — извика Паркинс. — Може да е наблизо.

Чу се шумолене на трева и храсти и няколко души тръгнаха да обикалят наоколо. Колата се приближи бавно и спря до Хари.

— Качвай се — нареди Паркинс. — И без глупости, нали?

— Не се бой — каза Хари тихо. Мислеше за Клер, сама в пещерата. Нямаше ли да е по-добре, ако им каже? Тя не можеше дори да излезе оттам без чужда помощ. На слизане той я подкрепяше. Изкачването беше много по-трудно. Не можеше да я остави да умре от глад там. Ами ако роди?

Влезе в колата и Паркинс седна до него.

— Цигара? — предложи инспекторът добродушно.

— Не, благодаря.

— Е, взе си белята, нали? — Паркинс запали цигара и клечката освети с пламъка си вътрешността на колата. След това я хвърли през прозореца. Тя се завъртя във въздуха, изпусна малка искричка и падна в тревата. Пламъкът за миг се разгоря и изгасна.

Хари мислеше за Клер. Не можеше да я остави да умре сама. Беше му казала, че ще се самоубие, ако я заловят. По-добре да ги приберат заедно.

— През цялото време ли беше в Хейстингс? — попита Паркинс.

— Да.

— Щяхте да се отървете, ако тя не беше започнала със старите си номера. Предполагах, че ще го направи. Всички полицейски участъци бяха предупредени. Къде е тя, Рикс? Хайде, не можеш да я зарежеш сама в това състояние. Скоро ще ражда, нали?

— Да.

— Не би искал да я оставиш да се оправя сама, нали?

— Какво ще стане с нея? — попита Хари объркано.

— Нямам представа. Ще я съдят. Тя го уби, нали?

— Не знам.

— Прекрасно знаеш. Не се безпокой, Рикс. Наясно сме, че нямаш нищо общо. Не казвам, че няма да те обвинят в съучастие, сигурно ще го направят. Но не и в убийство. Смешното е, че Брейди ти спаси кожата.

— Брейди?

— Да. Арестувахме го преди два дни. Хванахме едно от момичетата му и то пропя. Ако има късмет, ще получи пет годинки. Искаше на всяка цена да натопя Клер и да отърве теб. Каза, че те следял, защото очаквал да му се изплъзнеш. Срещнал си се с Муни, точно когато е извършено убийството. Той го потвърди. Видял си трупа, когато си се прибирал у дома, предполагам?

Хари не продума.

— Къде е тя? — продължи Паркинс. — Не ни създавай допълнителни проблеми.

— Казах, че не знам. Разделихме се.

— Рекохме си, че сигурно сте в някоя от пещерите там горе. Един местен човек каза, че при прилив морето ги залива. Там ли е?

— Не — отрече Хари.

— Прилива е след половин час. Ако е там, по-добре недей да криеш.

Хари не му повярва, но каква полза имаше да лъже повече? Не можеше да я остави сама. Изведнъж се почувствува много уморен. Тя бе заявила, че не могат да се измъкнат от тази каша. Така си беше. Не биваше да я оставя сама в пещерата.

— Там е — отрони той тихо. — Ще ви заведа.

— Ето че започваш да проявяваш разум — каза Паркинс. Той се подаде през прозореца и извика в тъмнината: — Доведи хората, Джаксън! Ще се качим при пещерите, тя е там.

Колата бавно пое нагоре по пътя. След малко Хари се обади:

— Струва ми се, че стигнахме.

Колата спря.

Двама полицаи застанаха от двете му страни и всички заедно отидоха до ръба на скалата.

— Ето там — посочи Хари. — Не знам дали ще успеете да слезете.

Единият от полицаите приклекна и освети с фенерчето си мократа, хлъзгава пътека.

— Ще ни трябва въже, сър — каза той през рамо. — Това е варовик и няма да издържи. Не може да се слезе без въже.

Паркинс изруга тихо. Вятърът го шибаше и му беше студено.

— Откъде да вземем въже?

— Наблизо има база на бреговата охрана — отвърна полицаят.

— Добре, вземи колата и върви. И гледай да намериш! — нареди му Паркинс троснато.

След това застана на ръба и насочи лъча на фенера към пътеката. Хари пристъпи зад него и когато се вгледа в тъмнината, видя на входа на пещерата Клер, втренчена в тях.

— Ще донесем въже и ще те измъкнем оттам — извика й Паркинс. — Чакай.

— Хари горе ли е? — попита тя с тънък, едва доловим на фона на вълните глас.

— Тук съм — викна Хари. — Безполезно е, Клер. Чакай да донесат въже. Добре ли си?

Виждаше колко бяло и напрегнато е лицето й на ярката светлина от фенерчето.

— Ще скоча, Хари — изпищя тя. — Ох, колко съжалявам за всичко! Аз съм виновна, Хари!

— Не прави глупости! — изрева Паркинс. — Стой където си!

— Клер! — изкрещя Хари и се втурна към пътеката, преди инспекторът да успее да го задържи. — Идвам, Клер! Чакай! Ще бъдем заедно!

— Върни се! — дереше се Паркинс. — Осветете пътя му.

Той мушна фенерчето в ръката на близкия полицай.

Хари се плъзна надолу по пътеката, вкопчвайки се в мокрите храсти, за да намали скоростта.

— Върни се! — пищеше Клер. — Ще паднеш!

Хари успя да се улови за някакво дръвче, поникнало от скалата. Варовикът под краката му започна да се рони.

— Помогнете му! — възкликна Клер и се вгледа нагоре в светлината на фенерчето. — Ще падне!

— Не мърдай! — кресна Паркинс на Хари. — Чакай да донесат въже!

Хари изведнъж се плъзна и върху Клер се посипа дъжд от камъчета. Той увисна над водата и краката му се залюляха в пространството. Крепеше се само за дръвчето, което започна да се огъва под тежестта му.

Клер пристъпи напред и започна да се катери към него.

— Ще те изчакам, Клер — извика Хари. — Хайде, ела, ще паднем заедно!

— Идвам! — обади се тя и изведнъж спря с писък, защото вятърът едва не я събори. Взря се в бушуващото море долу и рухна на колене, забила нокти в кичурите трева.

— Клер! — извика Хари. — Не мога да вися дълго!

Но тя не го погледна и не му отговори.

Хари усети как дръвчето се отскубна от скалата. Опита се да се вкопчи в ронещия се варовик, но корените на дръвчето не издържаха допълнителното натоварване. За миг зърна Клер, коленичила на пътеката, обливана от пяната на вълните. Зачуди се какво ли ще стане с нероденото им дете. Миг преди корените да се изтръгнат напълно, се помоли да скочи и тя.

Но тя не скочи. Дори не видя падането му. Сляпа от ужас, остана свита на пътеката, до мига, в който спуснаха въжето и Паркинс слезе при нея.