Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (19)

II

За късмет една стая точно срещу тази на Хари у мисис Уестърхам се бе освободила преди две седмици и той я бе наел. Заедно с Муни и Дорис посветиха свободното си време, да я направят „приятна“, както се изрази Дорис. Пренаредиха мебелите, сложиха нови пердета и нова покривка на леглото, на перваза поставиха саксии с цветя.

Когато Хари отвори вратата и въведе Клер в стаята, той си помисли, че поне е чиста, уютна и светла. Не можеше и дума да става за сравнение с луксозната стая в апартамента в Лонг Ейкър, но някак си изглеждаше приветлива, независимо че килимът беше протрит и тапетите далеч не бяха свежи.

— Временно, докато намерим нещо по-добро — каза Хари. — Леглото все пак е удобно. Изпробвах го.

Клер изобщо не огледа стаята. С безразличие запокити шапката и чантата си на леглото и бавно отиде до прозореца. През целия път до Лондон почти не си бяха продумали. Тя бе вперила очи отвъд стъклото на колата и жадно се взираше в къщите, колите, улиците и хората, които не бе виждала от девет месеца.

Хари не се опитваше да поведе разговор. Беше доволен, че е с нея, че може от време на време да я поглежда и че допотопният морис е в състояние да ги отведе до Ланок Стрийт сравнително бързо.

— Ще те оставя за малко — каза той, без да престава да я гледа. — Сигурно искаш да подредиш нещата си. Когато си готова, ела в стаята ми — тя е насреща. Ще направя кафе.

— Добре — отговори Клер, без да се обръща.

Хари влезе в стаята си, като остави вратата открехната, свали шлифера си и го закачи в дрешника. Запали цигара, отиде до прозореца и се вторачи в мократа от дъжда улица. Беше девет и половина, а му се струваше, че се е събудил преди часове. Разбира се, мислеше той, нормално е тя да се чувствува странно. Трябваше да бъде търпелив. Искаше му се тя да дойде при него и да потърси утеха, вместо да е така хладна и далечна.

Мина повече от половин час, след това той се обезпокои, отиде до вратата и се ослуша. Откъм стаята на Клер не се чуваше нищо. Пресече коридора и надникна през вратата. Клер стоеше край прозореца както я бе оставил, без да помръдва, отпуснала глава върху рамото си. Но раменете й бяха отпуснати и цялата умора, която издаваше стойката й, го изпълни със съчувствие.

Отиде до нея, обгърна я и я притегли към себе си.

— Мила Клер — каза той, — сега всичко е наред. Ела седни. Изглеждаш толкова уморена!

Той седна на един стол и я придърпа върху коленете си. Тя се отпусна връз него с ръце в скута си и опря глава на рамото му. Останаха така известно време, без да продумат и Хари усети как тя постепенно се отпуска.

— Мислех… бях сигурна, че ще ме забравиш — рече тя неочаквано. — Когато те видях да излизаш от колата, просто не повярвах на очите си. Това е най-прекрасното нещо, което ми се е случвало.

Хари улови ръцете й.

— Ти не ме забрави. Защо трябваше аз да те забравя?

Клер сви рамене.

— За кого другиго можех да си мисля? А ти имаше толкова поводи да ме зачеркнеш.

— Е, аз не те забравих — каза Хари. — Броях дните. На календара в стаята ми всичките, откакто те няма, са задраскани.

Тя го отблъсна, седна изправена и изпитателно се взря в него.

— Същият стар Хари. Не си се променил. Все още си мил, хубав и различен. Ужасно се тревожех да не би да си се променил, но не си.

Той я гледаше. Тя обаче се бе променила. В очите й имаше студенина, която го безпокоеше. Изглеждаше по-възрастна, не така красива, а от двете страни на устата й имаше бръчки, които й придаваха цинично, горчиво изражение.

— Хайде, кажи го — подкани го тя. — Зная, че съм се променила, но и ти би се променил, ако в продължение на девет месеца те бяха държали като животно в клетка.

— Ще се съвземеш, скъпа — отвърна Хари и притисна лицето й между дланите си. — Само се помъчи да се отървеш от горчивината. Предполагам какво е било там вътре, но вече свърши. Опитай се да забравиш. Ще го направиш, нали?

Тя го целуна и от докосването на устните й по тялото му премина вълна от нежност и желание. Привлече я към себе си и отвърна на целувката й с надеждата да събуди у нея същия нетърпелив копнеж, който бе завладял него. Но тя го отблъсна, изправи се и отиде до прозореца.

— Още не, Хари. Бъди търпелив с мен. Отвътре се чувствувам студена и закоравяла. Бъди търпелив с мен.

Той остана още няколко секунди разтреперан, разочарован, после се надигна и каза:

— Извинявай, Клер. Разбира се. Има толкова много време.

Тя се завъртя на пети и го погледна.

— Не знам какво щях да правя без мислите си за теб. По-късно, Хари. Обещавам. Просто ми дай време да преодолея всичко това.

— Естествено, Клер… Ще сваря кафе. Ела в стаята ми. Тя е по-голяма от твоята и гледката е по-хубава. Мислех си дали няма да ти хареса повече от тази. Ела да я видиш.

Тя мушна ръката си под неговата и за миг той зърна старата Клер.

Влязоха в стаята му и докато той се занимаваше с кафето, тя разглеждаше вещите му.

— Кой е този? — попита Клер неочаквано, когато съгледа една снимка. — Изглежда добре.

— Рон… Рон Фишер — отвърна Хари и наля кафето в чашите.

— О! — Тя извърна лице и изражението й стана сурово. След миг добави: — Какво стана с него?

— В един санаториум в Брайтън е — отговори Хари. — Вестникът, в който работеше, поема разноските.

— Санаториум ли? — Тя го стрелна въпросително с очи и пак извърна лице. — Не се ли е оправил?

— Никога няма да се оправи — каза Хари тихо. — Ето. Седни и изпий кафето. Искаш ли захар?

— Не хванаха ли виновника? — Тя взе кафето си и седна. Бялото й лице бе станало хладно, безразлично.

— Не.

— Предполагам, искаш да знаеш дали имам нещо общо с него?

— Не, не искам. Не искам да знам нищо, свързано с миналото, Клер.

Присвила устни, тя разбърка кафето си. На челото й се появи бръчка.

— Разкажи ми за себе си, Хари — подкани го тя. — Какво прави през това време?

Той й разказа за портрета на Алф Муни и как бе сключил договора с Алън Симпсън.

— Разбира се, звучи невероятно — каза той и й се усмихна. — Сега печеля по петнадесет лири на седмица и пестях като луд за деня, когато ще се срещнем пак. Симпсън е доволен от работата ми и си мисля, че когато договорът ми изтече, ще ми предложи по-добри условия. Не ми харесва монополната клауза. В момента нямам право да работя за никой друг, нито дори за себе си. Ако се съгласи да я премахне, ще печеля много повече.

— Колелото се върти — отбеляза тя с лека, горчива усмивка. — Сега ти печелиш повече от мен. Твой ред е, нали, Хари?

— Но това не трябва да ти прави впечатление — каза Хари и взе ръката й. — Помниш ли как тогава ме убеди, че няма значение кой от нас разполага с пари, стига те да са налице, то се знае? Беше права, Клер, скъпа, още откакто замина, си мисля какво да сторя за теб. Миналото няма значение. Нищо няма значение, освен че се обичаме. Искам да се омъжиш за мен. Би ли се съгласила? Би ли се омъжила за мен, за да споделиш това, което имам?

— Не искам да се омъжвам. Ще живея с теб, Хари, но не желая да сключваме брак.

— Но защо? Защо толкова се боиш да се омъжиш, Клер? Само си търсим белята, ако не го направим.

— Какво ще стане с мен? — попита тя, избягвайки въпроса му. — Нищо не умея да върша. Не съм способна да поддържам дом, а ти искаш да се омъжа за теб. Изобщо нямам представа как да си изкарвам прехраната. Бива ме само в джебчийството. На кого му е притрябвала такава жена?

— На мен, Клер — отвърна Хари. — Можем да наемем апартамент някъде и ти ще ми помагаш в работата. Ще те науча. Муни никак не го бива с осветлението. Ще видиш, че е интересно. Ще се запознаеш с театралните величия. Ще бъде забавно, скъпа.

— Забавно ще е за тях да срещнат една стара крадла? — Клер вдигна вежди.

— Забрави озлоблението си, Клер. Никой няма да знае коя си. Можеш да имаш доверие на Муни. Единствено той е в течение на миналото ти и няма да се разприказва.

Тя тъжно сви рамене.

— С какво мога да ти бъда полезна?

— След две седмици ще си наясно с осветлението. Никак не е сложно, а освен това е интересно. Питам те сериозно, Клер. Ще се омъжиш ли за мен? Отговори ми. Няма да искам от теб да правиш каквото и да било. Просто желая да си с мен завинаги. Кажи да!

— Но, Хари! Това е нелепо! Ти не знаеш нищо за мен. Как можеш да искаш да се оженим?

— Знам всичко, което държа да знам. Ще започнем отначало. Всичко ще бъде наред. Нищо друго няма значение, стига да ме обичаш.

— Обичам те достатъчно, за да искам да си щастлив, Хари. Бракът ще ти донесе само нещастия. — Тя стана и закрачи нервно из стаята. — Аз не съм стока. По-добре е да ти го кажа аз, защото съвсем скоро ще се убедиш сам. Никога не съм била и никога няма да бъда. Така съм устроена.

— Глупости — рече Хари. — Ако човек съзнава кое е добро и кое — лошо, а ти очевидно съзнаваш, може да се поправи.

Тя поклати глава.

— Ти си толкова мил и старомоден. — Пристъпи към него и седна на пода, в краката му. — Не е толкова лесно. Аз не искам да се поправям, както се изразяваш ти. Имам си своите особености. Откакто се помня, винаги съм имала неприятности. Като ме погледнеш, и през ум няма да ти мине, че баща ми е бил железопътен работник, нали? Е, такъв беше. Живеехме в общинско жилище. Майка ми не беше съвсем с всичкия си. Не можеше да чете и пише. Изобщо не се грижеше за домакинството и къщата се беше превърнала в кочина. Имах възможност да върша каквото си ща, да се шляя по цял ден из улиците. Една вечер, когато бях на петнадесет, баща ми влезе в стаята ми. Беше пиян. Майка ми ни завари и последва скандал. Той я изхвърли на долния етаж и гръбнакът й се счупи. Лепнаха на баща ми пет години и след това още пет вътрешна присъда, задето едва не убил друг затворник. Вкараха ме в поправителен дом, но там не се задържах дълго. Избягах и си намерих работа в една обществена пералня. Това ме излекува от мераците да работя, за да си изкарвам хляба. — Тя взе цигара, запали я и ядосано запрати кибритената клечка в камината. — Съжалявам, че ти говоря така, Хари, но трябва да знаеш за кого искаш да се ожениш. Сприятелих се с едно друго момиче. Подвизавахме се в големите магазини… крадяхме. Вървеше много добре, докато не дойде краят. Нея я заловиха и й дадоха година. Аз се уплаших и престанах. След това започна войната и се сприятелих с един американски офицер. Живях с него, докато си замина у дома. Той ме запозна със свой приятел, който ме взе при себе си. Когато не ми даваше пари, а понякога беше много стиснат, крадях от него. Имаше толкова много пари, че дори не разбираше. Беше ужасен и противен скъперник, но го търпях заради мангизите му. Надявах се да ме отведе със себе си в Америка, но той си тръгна, без дори да ми се обади. Заряза ме, без да му мигне окото. Една седмица ми беше много зле. Нямах пукната пара и нямаше къде да живея. Нощите прекарвах в бомбените скривалища и бродех по улиците, за да намеря пари. — Тя не погледна Хари нито веднъж. — Съжалявам, но това е положението. Трябва да знаеш истината. Попаднах на друг мъж. Той беше мошеник и престъпник. Научи ме как да пребърквам джобове. Имаше и още три момичета, които работеха за него. И тогава си живеехме добре, докато не настъпи краят. Никога не съм имала толкова много пари. След това срещнах теб, Хари. Ти не разбра, но онази вечер ми помогна да отърва кожата. За първи път тогава ме загриза съвестта. Мразех се, че те замесвам. Още се мразя. — Клер угаси цигарата и се намръщи. — Нямах късмет, че сбърках с онази табакера. Трябваше да я дам на Роб… на този, за когото работех, но беше толкова красива, че просто не можах да устоя да не ти я подаря. Беше безумна, глупава постъпка. Но повечето неща, които върша, са такива. — Тя направи раздразнен нетърпелив жест. — Не се мъча да се оправдавам. Аз съм лоша, и преди да те срещна не давах пет пари каква съм. Е, това е историята. Хубава е, нали? И не си мисли, че аз съм нещастното бедно момиче, което не е имало късмет. Имала съм много възможности. Веднъж ми предложиха работа в шапкарски магазин. Можех да получавам четири лири на седмица, но джебчийството ми носеше от тридесет до петдесет. Предпочетох него. Беше много по-вълнуващо и много по-изгодно. А и сама си бях господарка. Мисионерката в съда искаше да ми намери работа във фабрика. Прекрасно, нали? От осем до пет за пет лири седмично. Не, благодаря! Казах й да върви по дяволите. След това някаква стара дама ме хареса и реши, че мога да й стана компаньонка. Представяш ли си? Аз, компаньонка на някаква си старица! Не, имах много възможности, но избрах най-лесния начин. Така съм устроена. Е, сега вече знаеш. Хайде да не говорим за брак. Безнадеждно е.

Хари я изслуша мълчаливо.

— Наистина не ме интересува каква си била, Клер — рече той, когато тя свърши. — Единственото, което ме вълнува, е дали наистина ме обичаш. Струва ми се, че да. Поне така каза, но бих искал да го кажеш още веднъж.

— Да, обичам те — отвърна Клер и го погледна. — И понякога ми се ще да не е така. Никога не съм обичала друг освен теб. И главата ми не го побира как попаднах точно на теб. Защо не си намерих някой подобен на мен? Някой също тъй пропаднал и порочен, колкото съм аз.

Хари я прегърна.

— Моля те, Клер, не говори така. Ако наистина желаеш да ме направиш щастлив, омъжи се за мен. Знам, че ще се разбираме. Миналото няма значение.

— Наистина ли искаш да се ожениш за мен след всичко, което ти разправих? — попита тя с безизразно лице. — Не е възможно, Хари.

— Искам, Клер. За мен нищо няма значение, стига да имам теб. Искам те повече от всичко друго на света.

Тя го изгледа внимателно за миг, после примирено отпусна ръце в скута си.

— Добре. Щом държиш… Но те предупреждавам. Аз не съм стока и никога няма да бъда.

Хари не й повярва.