Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (31)

III

Помирението по-късно вечерта показа на Хари, че връзката между тях отслабва. Виждаше, че любовта й към него постепенно отстъпва на заден план и мястото й заема грижата за собствените й проблеми. Неговата любов бе помрачена от болезнения страх, че необузданата й глупост може да насочи полицията по следите им.

На следващата сутрин очите му с ужас попаднаха на вестника. Беше невъзможно да го прочете в претъпкания автобус, невъзможно дори да го разгърне, и трябваше да изчака докато слезе в Уайткок, за да хвърли поглед на средните страници. Дори и тогава едва не пропусна дописката — толкова малка беше.

УБИЙСТВОТО НА ПАРК ЛЕЙН

Инспектор Клод Паркинс от отдел С на Сктоланд Ярд съобщи днес, че полицията разполага с нови сведения, способни да доведат до залавянето на престъпника.

Клер и Хари Рикс, издирвани за да дадат показания, все още са в неизвестност, но се счита, че новите данни ще спомогнат за откриването им.

Хари застина на автобусната спирка в продължение на няколко минути. Дали това не беше уловка, с която да ги принудят отново да побегнат, или Паркинс наистина беше научил нещо? Това трябваше да прецени. Дали отново да тръгнат на път или да си останат там с надеждата, че полицията блъфира. Краката му се подкосяваха и сърцето му биеше до пръсване. Не можеше да си поеме дъх. Не знаеше дали да отиде на работа или да вземе автобуса обратно към дома.

Ами ако вече бяха пристигнали на Феърфийлд Роуд?

Един мъж се вгледа в него.

— Добре ли си, приятел? — рече той с искрена угриженост. — Да не би да ти призля?

Хари поклати глава.

— Не, нищо ми няма — успя да отговори той. — Сигурно е от слънцето. Добре съм, благодаря.

Някак си смогна да прекоси улицата и да влезе във фотоателието. Уилкинс и шефът тъкмо идваха.

— Нае ли квартирата, Кент? — попита го шефът, докато се бореше да отключи катинара.

— Да, благодаря — отговори Хари.

— Не изглеждаш добре — каза Уилкинс и се втренчи в него. — Мистър Бертрам, нали не изглежда добре?

— Малко ме боли главата — промълви Хари и влезе в ателието. — Няма нищо.

И се качи по стълбите в тъмната стаичка. „Трябва да се овладея“ — помисли си. Не беше ли за предпочитане да обяви, че му е зле и да се прибере вкъщи? Не можеше да остави Клер, изложена на такава опасност. Но страхът от безработицата беше по-силен от страха от полицията. Вече бе отсъствувал един следобед. Ако поискаше да си отиде и сега, може би шефът щеше да реши, че кръшка и да се отърве от него. Мисълта, че може да остане без работа и без пари го плашеше повече от самата смърт.

Преди да определи какво да стори, влезе мистър Бертрам и остави на масата купчина филми.

— Захващай се да ги проявяваш веднага, Кент. Вчера, докато те нямаше, изведнъж дойдоха много поръчки. Тези са за довечера.

Хари го изчака да излезе, загаси лампата и включи червения фенер. Взе да маха опаковките. Може би щеше да успее да отиде до Клер през обедната почивка. Ами ако полицията вече е на Феърфийлд Роуд, докато той си губи времето тук? Насили се да започне работа. Прецени, че ако тревогата е фалшива и загуби мястото си, ще се окаже в още по-тежко положение. Нямаше никакви спестявания. Не разчиташе на нищо, освен на парите, които щеше да получи утре от мистър Бертрам. Трябваше да чака. Нямаше начин да тръгнат където и да било.

Сутринта премина в болезнени догадки. Беше като кошмар. Пристигаха все нови и нови филми и Хари работеше като луд.

Няколко минути след дванадесет, когато беше готов да излезе за обяд, мистър Бертрам подаде глава през вратата.

— Ще трябва да съкратим обедната ти почивка — каза той. — Нали нямаш нищо против? Дойдоха купища поръчки. Ще изпратя Уилкинс да ти помага.

Хари понечи да възрази, че има нещо много важно да върши, но раздразнението в гласа на шефа му го накара да се въздържи.

Уилкинс се качи след около час и се зае да копира снимки.

— Такъв ни е бил късметът — каза той с лъчезарна усмивка, която показваше, че се оплаква заради самото оплакване, а не защото наистина е ядосан. — Навън е слънчево и всички хукнали да снимат. Шефът си отпусна само половин час за обяд.

Хари изсумтя. Предпочиташе да е сам.

Уилкинс се разбъбри за „кръстоносците“ и отново се опита да убеди Хари да се запише. След това, докато пускаше няколко снимки в проявителя, изведнъж заяви:

— Щях да забравя. Вчера се случи нещо много странно. Един следовател дойде при мен и ми зададе разни въпроси.

Хари изтръпна и едва не изпусна бутилката проявител, която държеше.

— Едър човек — продължи Уилкинс, очевидно доволен от преживяването. — Поиска ми документите. След това ме попита къде работя и с какво точно се занимавам. Странно, но когато му казах, че съм във фотографията, наостри уши. Искаше да знае кои са останалите служители.

— Каза ли му? — отрони Хари със свито от страх сърце. Добре че ги осветяваше само червеният фенер, иначе Уилкинс без съмнение щеше да види уплахата, изписана на лицето му.

— Разбира се, че не — отговори Уилкинс. — Откъде-накъде ще се бъркам? Казах му, че ако иска да знае кой работи тук, ще трябва да се обърне към шефа.

— Аха — смотолеви Хари, едва удържайки се да не хукне навън към автобуса за Феърфийлд Роуд.

— Предполагам, че търсят някого — продължи Уилкинс ведро. — Четох една книга за методите на Скотланд Ярд. Сериозно пипат. Ако бяха по петите ми, не бих се спрял нито за миг.

На Хари следобедът се стори безкраен. Единствената му мисъл беше да се прибере у дома, преди да се е случило каквото и да било. Почти не слушаше какво му говори Уилкинс.

Когато наближи краят на работното време, чу каквото очакваше да чуе.

— Май те вика мистър Бертрам — каза Уилкинс.

— Да.

Хари избърса бавно ръцете си в кърпата и почувствува, че устата му пресъхва. Дали не беше по-добре да побегне? Но нямаше друг изход, освен през ателието.

— Кент! — извика мистър Бертрам още веднъж от долния край на стълбите. — Ела за минутка.

— Идвам, сър — отговори Хари.

С разтреперани ръце взе сакото си и го облече. Ако беше полицията и ако смятаха да го арестуват, какво щеше да стане с Клер? Ех, ако можеше поне да й се обади по телефона, за да я предупреди! Но това беше невъзможно. Ако мисис Бейтс я опишеше на полицията, щеше да е изключено да се скрие.

— Излез внимателно — предупреди го Уилкинс. — Във ваната има снимки.

Хари се измъкна предпазливо от тъмната стаичка и излезе на площадката в горния край на стълбите, от която се виждаше ателието. Когато съгледа едрия мъж до мистър Бертрам, сърцето му се сви. На лицето му беше изписано, че е полицай.

— Побързай, Кент — рязко прозвуча гласът на мистър Бертрам. Очевидно беше притеснен.

— Идвам, сър — обади се Хари и заслиза по стълбите.

„Все още има шанс — помисли си той, — ако не си изгубя ума. Една погрешна стъпка и Клер ще страда.“ Поне заради нея трябваше да се владее максимално.

Огромното тяло на детектива изцяло закриваше изхода. Нямаше как да побегне навън.

— Господинът е полицейски инспектор — представи го мистър Бертрам с унесена усмивка. — Прави някаква проверка. Покажи му личната си карта.

Хари усети как спокойните, проницателни очи на инспектора проучват лицето му. Извади портфейла си и му подаде документа.

— Благодаря, мистър Кент — каза полицаят. — Съжалявам, че се налага да ви обезпокоя.

Докато разглеждаше личната карта, секундите течаха. Хари имаше чувството, че другите долавят как бие сърцето му.

— Това ли е адресът ви? — попита инспекторът.

— Да.

— Откога сте в Хейстингс?

— От около шест месеца.

— А дотогава сте живели на Синклер Роуд номер 23, Уест Хам? — Продължи той, без да сваля поглед от картата.

Хари изтръпна. Всичко вече бе въпрос на часове. Колкото този полицай да провери адреса в Уест Хам.

— Да — каза той с равен глас.

— Къде работехте там?

— При Джаксън. Аптекарят на главната улица — отвърна Хари, удивен от лекотата, с която му идваха думите.

— Женен ли сте, мистър Кент?

— Да.

— Кент очаква дете — намеси се мистър Бертран и се усмихна. Той имаше многобройно семейство.

В очите на полицая се появи изненада — само за миг, но Хари я долови.

— Жена ви също ли е тук?

— Разбира се — отговори Хари. — А мога ли да попитам защо са тия въпроси?

Инспекторът се усмихна.

— Търсим един човек — рече той и върна на Хари личната му карта. — Всичко е наред. Извинете, че ви обезпокоих. Бил е фотограф. Наредиха да проверим всички фотостудиа и магазини за фотографски материали.

— Бяхте ли във „Уестуейз“? — намеси се мистър Бертрам, винаги готов да услужи. — На Робъртсън Стрийт.

— Още не. — Проницателните сиви очи все тъй не се отделяха от Хари. — Сега ще отида там. Е, благодаря. Извинете, че ви отнех от времето. — Той бавно се запъти към изхода. — Кога ще се роди бебето, мистър, Кент?

„Защо ли пита?“ — помисли ся Хари.

— След около месец — отвърна гласно. — Не съм съвсем сигурен.

— Напрегнати дни — добави инспекторът. — Изглежда разтревожен, нали? — обърна се той към мистър Бертрам.

— Сигурно и аз съм изглеждал така, когато жена ми раждаше за първи път — отговори мистър Бертрам самодоволно. — Човек наистина се притеснява. Но сега имам шест. С тревогите се свиква след третото, но не можеш да свикнеш с безсънните нощи.

— Не ми е познато — ухили се инспекторът. — Аз самият съм ерген. — През цялото време докато говореше, не свали поглед от Хари. — Отдавна ли сте женен, мистър Кент?

„Подозира ме — каза си Хари. — Сигурно са разпространили описанието ми.“

— От пет години — промълви с неспокоен глас.

— Браво на вас. Е, трябва да тръгвам. Не мога да стоя и да дърдоря, а предполагам, че искате и да си ходите у дома.

— Затваряме в шест — обясни мистър Бертрам. — Има още половин час. Можем ли да помогнем с нещо друго?

Инспекторът отново се втренчи в Хари.

— Не. Това е всичко… поне засега.

Той кимна, излезе от ателието и се смеси с тълпата, която бавно се разхождаше по тротоара.

— Странно! — каза мистър Бертрам. — Кого ли търсят?