Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (7)

II

Нощта се оказа лунна и суха. Духаше хладен вятър, но за Хари това нямаше значение. Важното беше да е сухо. Беше избрал Лестър Скуер и сега, в десет часа вечерта, когато му оставаха само три крушки, знаеше, че идеята му е била успешна.

Беше изщракал над петдесет пози и бе убеден, че несполучливите снимки няма да са повече от пет процента. Внимателно подбираше клиентите и не възникнаха никакви проблеми, когато им връчваше картичката. Явно, светкавицата като новост допадаше на хората. Толкова много филмови звезди се бяха фотографирали на Лестър Скуер, та заснетите от Хари момчета и момичета навярно си въобразяваха, че изведнъж за една нощ, също ще станат знаменитости. Хари беше сигурен, че на това се дължи благополучната му работа.

„Муни ще се зарадва — помисли си Хари, като превъртя и завинти нова крушка за светкавицата. — Още две и си тръгвам.“

След няколко минути публиката от кината щеше да се изсипе навън и щеше да е безсмислено да прави снимки сред човешкото гъмжило. А и му беше хладно. Последните два часа и половина беше прекарал облегнат на една улична лампа срещу кино „Уорнър“. Голямо мръзнене падаше в тази работа и щеше с радост да се прибере вкъщи.

Той погледна към лондонския хиподрум. Наоколо нямаше много хора. В далечината зърна мъж и жена. Проследи ги с очи, като държеше фотоапарата в готовност. Когато двамата минаха под ярките светлини на хиподрума, разпозна момичето: беше Клер! Щом я видя, кръвта му невъобразимо кипна в жилите, а сърцето му силно се разтуптя. За момент се зачуди дали му се иска тя да го види. „Но какво значение има? — помисли си. — Тя знае какво работя, защо да се срамувам? Пък и ми се предоставя чудесна възможност да имам нейна снимка.“

Двойката вече бе едва на няколко крачки от него. Клер вървеше до мъжа, наметнала мантото си, чиито празни ръкави пърхаха като криле от вятъра. Хари почти не смогна да огледа мъжа. Забеляза само, че е висок и едър. Насочи фотоапарата. Клер се появи във визьора. Гледаше право в него. Хари не успя да види израза й, но от сведената й брадичка и колебливата й походка, остана с впечатлението, че тя очаква да бъде снимана. Тогава той натисна копчето и светкавицата блесна. Съзря лицето й в проблясъка на ярката, бяла светлина. Наблюдаваше го втренчено. Той усмихнат й подаде картичката си. Тя мина покрай него със суров, извърнат встрани поглед, блъсна се в ръката му и той изпусна картичката. Клер продължи напред, без да се обърне, сякаш никога не се бяха срещали, сякаш й беше напълно непознат. Той стъписан се взираше след нея.

Нечия ръка докосна неговата. Хари бързо се обърна и видя до себе си високия, едър мъж. Розовото пълно лице и малките жестоки очички му вдъхнаха спонтанна неприязън.

— Тая работа нещо не ми харесва — меко каза Брейди. — Какво сте си наумили?

Хари припряно се наведе, вдигна картичката и я подаде на Брейди.

— Извинявайте, ако съм ви стреснал — рече той, като се чудеше кой ли е този субект. — Току-що бяхте фотографирани — вие и младата дама. Ако имате желание да дойдете утре на този адрес, снимките ще бъдат готови. Не сте длъжен да ги купите.

— Колко интересно — каза Брейди, като оголи златните си зъби. — Ще взема да повикам полиция. Вие, амбулантните търговци, сте ужасна напаст. Не бива да имате достъп до улиците.

Хари почувствува как кръвта нахлува в лицето му.

— Не е необходимо да вземете снимката, ако не я искате — заяви, опитвайки се да овладее гнева в гласа си. — Повечето хора обичат да бъдат снимани.

— Но аз не съм повечето хора, жалък фъстък — каза Брейди, пренебрегвайки факта, че Хари беше три-четири сантиметра по-висок от него. После скъса картичката.

— Ако някога ме обезпокоите отново, ще ви дам под съд.

Преди Хари да измисли подходящ отговор, Брейди си тръгна с разкопчано, развято палто, ръце в джобовете на панталона и шапка, килната над очите му. Хлътна в една странична улица, докато Хари, пламнал от яд, продължаваше да се взира след него.

Инцидентът провали вечерта на Хари. Защо Клер го отразя така? Сигурно не беше го разпознала. В противен случай едва ли би го отминала безмълвно. Кой беше този дебелак с вид на черноборсаджия, тъпкан с пари? Дали не беше от работодателите на Клер, свързани с рекламата! Някак не му се вярваше.

Гневно пренави филмчето и го пусна в джоба си. Е, сега поне имаше снимка на Клер. И това беше нещо.

Тълпи от хора започнаха да се изсипват от кината и Хари реши да отиде до студиото, а после да се прибере вкъщи. Зави в същата странична улица, питайки се дали ще има късмет да зърне Клер отново. Но освен застаналите на ъгъла две-три попрехвърлили годинки проститутки, които чакаха клиенти и го повикаха, улицата беше пуста. Той продължи нататък и свърна в друга странична и тясна уличка. Беше изминал само няколко крачки, когато някой тихо изсвири зад него. Огледа се, взирайки се в мрака. Оттам изневиделица изникна тантурест, набит мъж. Когато той мина под мъждивата улична лампа, Хари видя, че е без шапка и буйната му коса е щръкнала като стърнище. Носеше черен костюм и тъмна риза. Само лицето му се белееше, иначе той изцяло се сливаше с нощта.

— Нещо желаете ли? — попита Хари, предполагайки, че човекът вероятно се е загубил и иска да се осведоми къде се намира.

Мъжът се спря на няколко крачки от Хари. Светлината от лампата хвърляше отблясъци върху рошавия му перчем, лицето му остана в сянка.

— Вие ли бяхте оня, дето снимаше преди малко?

Мъжът леко фъфлеше, а гласът му беше нисък и носов.

— Да, защо? — попита изненадан Хари. — Има ли нещо…?

Изведнъж млъкна, тъй като мъжът пристъпи напред и Хари предусети, че това не е на добро. Един юмрук се стрелна към него, но Хари се наведе и извъртя встрани. Заедно с внезапната уплаха проумя, че ударът е само маневра, предназначена да наруши равновесието му. С отчаяно усилие се опита да отскочи назад, но се препъна и в стремежа да се задържи на крака се подхлъзна от бордюра на тротоара и падна на коляно. Нещо го халоса по главата. Свитки му излязоха от очите, а после му се стори, че пропада в гъста, задушлива тъмнини.