Джеймс Хадли Чейс
Смърт без отсрочка (17)

VI

Докато Клер се преобличаше в пригодената за гардеробна част, Муни влезе в студиото, където Хари за последен път проверяваше разположението на лампите.

— Ей, ама нея наистина си я бива — подметна той, опрян на вратата. — Чудя се какво ли намира в непрокопсаник като теб. — Той тръсна глава, искрено озадачен. — Мисля, че я впечатлих — продължи, въпреки че Хари не му обръщаше внимание. — Може да не ти се вярва, но като бях на твоите години, мадамите страшно ми се лепяха. Имах си номер. Наречи го техника, ако щеш. Дявол да го вземе, смятам, че дори сега мога да те изместя, ако се опитам.

— По-добре недей — ухили се Хари. Изправи се и отупа праха от панталона си. — Все пак се радвам, че я одобряваш. Ето я, май идва.

Клер влезе, като размахваше широкополата си шапка и се усмихваше.

— Така става ли? — попита, заемайки поза пред двамата мъже.

— Изглеждаш прекрасно — рече Хари с възторг, а Муни й изпрати въздушна целувка. — Ще седнеш ли тук? — Стрелна Муни с очи. — Ти нали каза, че ще останеш в приемната?

— Точно така — горчиво отрони Муни. — Изритайте стария човек. — И хвърли на Клер лукав поглед. — Ако някога имаш нужда от промяна, скъпа, разчитай на мен. Старото вино се слави като по-добро и по-сладко от младото.

Клер се разкикоти.

— Ще го имам предвид — рече, а след като Муни излезе, добави: — Много е мил, нали? Но се обзалагам, че не се преработва.

— Никак даже — отговори Хари и я заведе до столчето под лампите. — Сега разчитам на теб. Ти имаш далеч повече опит от мен. Нека пробваме различни пози. Фотоапаратът е зареден с ново филмче и ще го изщракаме цялото.

Тя седна и сплете ръце в скута си.

— О, решавай ти — обади се и Хари изведнъж долови, че е неспокойна. — Ти си знаеш какво целиш. Аз винаги правя каквото ми кажат.

— Бас държа, че не е така — усмихна се Хари. Отстъпи няколко крачки и се взря в нея критично и преценяващо. Странно, но тя изглеждаше свенлива и уплашена от фотоапарата, досущ като някоя новачка. — Не се притеснявай, скъпа — каза й. — Видът ти е смутен.

— Нима? — Това явно не й хареса и тя извърна очи от него.

— Погледни над рамото ми — обясни й Хари, изненадан, че се налага той да я напътствува. В резултат изражението й етапа напрегнато и неестествено. Обзеха го мрачни опасения. „Какво й има?“ — питаше се озадачен. — Е, ще опитаме така — изрече гласно с надеждата, че като започне да снима, настроението му ще се предаде и на нея и тя ще се успокои. Щракна веднъж и превъртя позата. — А сега да пробваме с шапката. Представи си, че се приближаваш към мен.

— Как, за Бога? — попита тя, докато слагаше шапката и се оглеждаше в огледалото.

— Все едно очакваш някого, скъпа. Нали знаеш.

— Така ли?

„О, не, съвсем не така“ — помисли си Хари.

— Не е лошо — каза, вече сериозно разтревожен. — Но не бива видът ти да е толкова щастлив.

— Ако чаках теб, видът ми щеше да е щастлив — сърдито отвърна тя.

— Да, предполагам. Но целта ми е да се създаде впечатление за неопределеност. Надяваш се да се срещнем, но не си сигурна дали ще дойда.

Чертите й се сгърчиха и тя се втренчи в отсрещната стена така, сякаш беше късогледа.

— Сега как е?

— Да, горе-долу е добре — каза Хари със свито сърце. — Ще те снимам в тая поза. Задръж.

Промяна не настъпи. Хари опита всички пози, за които се сети, но безуспешно. Постепенно взе да проумява, че тя никога не е позирала в живота си. Подхождаше любителски, без никакъв професионализъм. Смущаваше се от обектива, беше непохватна в старанието си да следва указанията му.

В миналото Хари бе посещавал фотографско училище и бе снимал професионални модели. Знаеше нещичко за изкуството на позирането. Беше очевидно, че Клер няма никакви умения в тази област и откритието го ужаси.

— Ох, скъпи, още дълго ли ще трае? — попита тя жаловито. — Заболя ме главата от лампите.

— Хайде да си починем — отвърна Хари с лъснало от пот лице.

Изключи прожекторите, отиде до нея и й предложи цигара.

— Ама нали изщрака толкова снимки? — В гласа й той долови нетърпелива нотка. — Минава шест, а в седем и половина имам среща.

— Няма ли да бъдем заедно довечера?

Тя го потупа по ръката.

— Изключено е, Хари. Обещах на една приятелка да вечеряме вкъщи. Бих поканила и теб, но тя е ужасна досадница и освен това иска да поклюкарствуваме.

— Добре — съгласи се Хари, но се чувствуваше потиснат и тревожен. — Ами утре вечер?

— Разбира се. Знаеш ли какво ще направим? Ела около шест и ако времето е хубаво, ще отидем с колата до Ричмънд да погледаме реката. Искаш ли?

— Да — отговори той, а в главата му беше същинска вихрушка от мисли. Клер явно не беше модел — тогава каква беше? Нямаше начин да поддържа такъв начин на живот, освен ако…

На вратата се почука. Влезе Муни. Хари бе тъй разстроен, че не му обърна внимание.

— Ченгето е отвън — обяви Муни, затваряйки вратата. — Настоява да размените две думи. Казах му, че си зает, но той заяви, че щял да почака.

— Какво иска? — попита намръщено Хари. — Е, предполагам, че е за предпочитане да изляза. Клер, ще ме извиниш ли?

С изумление забеляза, че тя е скочила на крака. Беше бледа, с уплашен поглед.

— Не му казвай, че съм тук — прошепна тя. — Не желая да се срещам с него.

Беше тъй очевидно стресната, че и Хари, и Муни изненадано впериха очи в нея.

— Всичко е наред — успокои я Хари, но знаеше, че не е така. — Докато се преоблечеш, той вече ще си е тръгнал. — Загаси цигарата, усмихна се насила и с нарастващо безпокойство се упъти към приемната. Муни го последва.

Инспектор Паркинс, във вечния си торбест костюм от туид, разучаваше „уличните“ фотографии.

— Здравейте, мистър Рикс — обърна се той към Хари и се озърна наоколо. — Тия снимки са интересни. Може да ми е от полза да преглеждам фотографиите ви от време на време. Само в тая малка купчинка попаднах на неколцина отдавнашни мои клиенти.

— Искали сте да ме видите? — прекъсна го Хари. — Доста съм зает, инспекторе. Важно ли е?

Паркинс вдигна вежди. Хари прочете в очите му любезност, която не му се понрави.

— Всъщност не е важно. Минавах оттук и реших да се отбия. Не ви ли се е мяркало приятелчето с кълчищената коса?

— Не, иначе щях да ви уведомя — кратко отговори Хари. Изгаряше от нетърпение да се отърве от инспектора.

— Да, не се и съмнявам — Паркинс явно не бързаше да си ходи. — Между другото, когато завчера бяхме при кафене „Ред Съркъл“, отпред стоеше един господин с голям американски автомобил. При него отидоха четири пияни проститутки, ако си спомняте.

Хари пламна.

— Не бяха проститутки! — викна ядосано и едва впоследствие осъзна грешката си. — Поне на мен не ми заприличаха на такива…

Паркинс с интерес наблюдаваше гневното му зачервено лице.

— Нима? Е, изненадвате ме. — Той опипа джобовете си и извади пакет цигари. Отвори го, установи, че е празен и го метна в близкото кошче. — Пък аз си помислих, че са проститутки. Държането им беше такова, но може и да съм сбъркал. Дори един офицер от полицията бърка понякога — засмя се той. — Случайно да ви се намират цигари?

Хари нетърпеливо измъкна златната табакера, отвори я и му я поднесе. Паркинс взе табакерата, внимателно подбра една цигара и рече:

— Онзи с колата Брейди ли беше?

Хари усети, че пребледнява.

— Едва ли. Аз… не обърнах внимание.

— Така ли? Колко жалко. Останах с впечатлението, че навярно е бил Брейди. — Паркинс затвори табакерата и започна да я върти в ръце, разглеждайки я с вежлив израз на интерес. — Хубава табакера. Нова ли е?

— Да — кратко отвърна Хари и се пресегна да си я вземе.

— Откъде я имате?

— Не е ваша работа! — ядно и грубо се тросна Хари. — Мога ли да си я получа, ако обичате?

Паркинс щракна закопчалката и прочете надписа от вътрешната страна.

— Как е фамилията на това момиче?

— Слушайте — избухна Хари, — това вече е прекалено! Моля, дайте ми я!

— Значи според вас това е прекалено? — каза с усмивка Паркинс. — Според мен също. Тази табакера е била открадната миналата седмица. Известно ли ви е?

— Открадната? — изуми се Хари и усети как му прилошава. — Нищо подобно! Вие…, вие грешите.

— О, не, не греша. Имаме подробното й описание, спомената е даже драскотинката на гърба. Преди няколко нощи един млад джентълмен от провинцията попаднал около Пикадили на хубаво момиче. Почерпил го няколко питиета и помислил, че му предстои бурна нощ, но момичето изчезнало, а с него и табакерата. — Инспекторът я пъхна в джоба си. — За разлика от много други, този джентълмен постъпи разумно. Дойде при мен. Имам описание на момичето и го издирвам. — Той внезапно насочи показалец към Хари. — То ти е пробутало табакерата, нали?

— Не знам за какво говорите! — възрази Хари, но истината го заслепяваше. Ето какво било обяснението. Първите му подозрения са били правилни. Тя е член на бандата! Откритието го ужаси, но дори и сега бе твърдо решен да я защищава, доколкото му бе по силите.

— Вижте — продължи Паркинс, у когото се бе изпарила всякаква любезност. — Вие бяхте под непрекъснато наблюдение, откакто излъгахте за Брейди. И него държим под око. Той е от бандата. Онази жена ви е любовница, нали? Вие сте човекът, на когото тя е предавала плячката. Известно ни е всичко за вас, Рикс. Тя ви е въвлякла.

— Това е гнусна лъжа! — извика Клер от вратата. Влетя в приемната като ураган, избута Хари и се изправи пред Паркинс. — Затваряйте си мръсната уста! Аз взех табакерата! Дадох му я за подарък! Той не знаеше, че е крадена! Не знае абсолютно нищо! Оставете го на мира! Чувате ли? Не го закачайте!